№ 679
гр. София, 10.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:ЙОАНА М. ГЕНЖОВА
Яна Борисова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело №
20221100500409 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20168651 от 05.08.2021 г., постановено по гр.д.№ 73 395 по описа
на СРС, 153-и състав за 2019 г. „Ф.К.П.“ ЕООД е осъдена да заплати на „Р.Ф.“ ЕООД
на основание чл.79,ал.1 вр.чл.266 ЗЗД сума в размер на 1000 лв., представляваща
неизплатено възнаграждение по договор за филмов монтаж от 07.09.2017 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 16.12.2019 г. до изплащане
на вземането, като за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер
искът е отхвърлен. В полза на „Р.Ф.“ ЕООД са присъдени разноски в размер на 225,71
лв., а в полза на ответника съразмерно с отхвърлена част от претенцията – 582,86 лв.
за заплатено адвокатско възнаграждение.
Производството по настоящото дело е образувано по повод въззивна жалба,
подадена от „Р.Ф.“ ЕООД чрез адв. К. Ч., против решението в частта, в която е
отхвърлен предявеният иск за разликата над присъдената сума до пълния предявен
размер от 7000 лв. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, както
и необоснованост. Твърди, че изводът на съда, че от събраните по делото доказателства
не се установявало точно изпълнение на ищеца на трети етап от договора, е
необоснован. Твърди, че от представеното по делото платежно нареждане от
02.07.2018 г. с основание „частично плащане по монтаж съгласно фактура №
209/02.07.2017 г.“ се установява, че ответникът реално е заплатил извършената от него
дейност по монтажа, но е останала незаплатена сума в размер на 6000 лв.,
представляваща наем на студиото, предвидена в чл.13 от договора като компонент от
възнаграждението, дължимо за трети етап от уговорената работа. Счита, че
направеното плащане представлява признание за извършената от него дейност по
1
монтажа на филма „Пастир“, като е останал незаплатен единствено остатъкът за
дължимия наем за студиото.
На следващо място, счита за неправилен изводът на съда, че данни за монтиране
и предаване на материала за летния снимачен период по уговорения между страните
начин не се съдържат в платформата за споделяне на файлове „Vimeo, тъй като видно
от приетото по делото заключение на допуснатата съдебно-компютърна експертиза се
установява, че файлът е изтрит. Според жалбоподателя това по своята същност е
индиция, че файлове с посоченото съдържание са били изпратени чрез платформата на
ответника. Заявява, че съдът неправилно ценил свидетелските показания на св.А.,
която при разпита си заявила, че изработен монтаж по т.нар. „подводни кадри“, заснети
по летния снимачен период, не е предоставен нито на режисьора на филма, нито на
ищеца, въпреки че от платежното нареждане се установявало друго. Счита, че изводите
на съда са необосновани, тъй като същите почиват само на доказателствата,
представени от ответника. Моли решението да бъде отменено, като вместо него да бъде
постановено друго, с което искът за разликата над присъдения размер от 1000 лв. до
пълния предявен от 7000 лв. да бъде уважен, както и да му бъдат присъдени разноски
по делото.
Въззиваемият е подал писмен отговор в законоустановения срок, в който излага
доводи за неоснователност на подадената въззивна жалба. Счита, че решението на
първоинстанционния съд е валидно и правилно, като моли същото да бъде потвърдено.
Твърди, че уговореният с договора от 07.09.2017 г. начин на плащане е авансов, като
възнаграждението за всеки един от етапите на филма следва да се заплати до десет дни
след започването на работа по него, което в случая той е сторил, като това не
означавало, че работата е извършена в срок и приета. Позовава се на съдебна практика,
според която доказването на извършена работа може да се осъществи с различни
доказателствени средства, но не и с документи за авансови плащания, тъй като времево
предхождат търсената насрещна престация по изпълнение на договора за изработка.
Заявява, че в случая работата по третия етап не е завършена, което се установявало
както от заключението на съдебно-компютърната експертиза, според която на
платформата „Vimeo“ били качвани видео файлове, чието съдържание не можело да
бъде установено, както и от недобросъвестното поведение на ищеца, доказано
посредством връчената нотариална покана, съдържаща изявление за разваляне на
договора, подадения сигнал до СДВР, удължаването на договора за финансиране на
заснемането на филма, както и сключването на договор с друго дружество със същия
предмет. Моли решението да бъде изцяло потвърдено, а въззивната жалба да бъде
оставена без уважение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. По отношение на правилността съдът намира следното:
Ищецът е предявил осъдителен иск с правно основание чл.79,ал.1 вр.чл.266 от
ЗЗД срещу ответника за заплащане на сума в размер на 7000 лв., представляваща
2
остатък от дължимо възнаграждение по договор за филмов монтаж от 07.09.2017 г.,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 16.12.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба ищецът „Р.Ф.“ ЕООД твърди, че между него и ответника е
сключен на 07.09.2017 г. договор за филмов монтаж, по силата на който ищецът се е
задължил да осигури като режисьор по монтажа конкретно лице – Т.В., който да работи
по филм със заглавие „Пастир“. В чл.13 от сключения между страните договор е
уговорено възнаграждението и начина на изплащането. Сочи, че ответникът е заплатил
изцяло частта от възнаграждението, предвидена за първи етап от договора, както и
частично за втори и трети етап, като останали незаплатени суми в размер на 1000 лв.
без ДДС за втори етап, както и 6000 лв. без ДДС за трети етап. Изложил е твърдения,
че съобразно разпоредбите на договора, е изпълнил всички вменени му задължения –
целият монтиран материал е предаден на ответника в уговорения срок, като работата
била изцяло приета от ответника без възражения, поради което следвало да му бъде
заплатен и остатъкът от дължимото възнаграждение.
Ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба, като в съдебно
заседание е оспорил иска с твърдения за неточно изпълнение на договорните
задължения на ищеца. В хода на производството са събрани писмени доказателства,
разпитани са свидетели, както е приета и съдебна компютърно-техническа експертиза.
Първоинстанционният съд е приел, че искът е основателен за сума в размер на
1000 лв., представляваща остатък от дължимо възнаграждение по договора за монтаж
/от обща сума в размер на 6000 лв./, уговорена за втори етап, тъй като приемането на
работата за първи и втори етап категорично се установявало от представения и
неоспорен от страните протокол за извършена дейност. В тази част решението е влязло
в сила, доколкото не е обжалвано от страната, имаща правен интерес, поради което
въззивният съд не може да извършва проверка на правилността му.
По отношение на остатъка от възнаграждението, дължимо за трети етап, в
размер на 6000 лв., съдът е приел, че такова не се дължи, тъй като не се установява при
условията на пълно и главно доказване точно изпълнение на задълженията на ищеца
по третия етап от договора. Приел е, че изложеното от св.Орешкова относно
предаването на приключения трети етап от работата не се подкрепя от останалия
доказателствен материал по делото, тъй като данни за монтиране и предаване на
материала от летния снимачен период по уговорения между страните начин не се
съдържат нито в платформата за споделяне на файлове „Vimeo“, нито на друг носител.
Съдът е кредитирал изложеното от св.А., че изработеният монтаж по т.нар. „подводни
кадри“, заснети по време на летния снимачен период, не е предоставен нито на
режисьора на филма, нито на ответника, тъй като възпроизведеното от нея
кореспондирало с връчената на ищеца нотариална покана за прекратяване на договора,
подадената жалба до СДВР, предаването от ищеца на ответника на 1 бр. класьор,
съдържащ оригинали на снимачни дневници и 1 бр.преносим хард диск, удължаване
договора за финансиране заснемането на филма, както и сключването на последващ
договор с друг изпълнител относно монтажа на картината на филма.
Въззивният съд приема, че решението е правилно в обжалваната му част и
следва да бъде потвърдено, като възприема и изложените от първоинстанционния съд
мотиви, като препраща към тях на основание чл.272 от ГПК.
По оплакванията, изложени във въззивната жалба:
Съгласно чл.13 от договора, страните са уговорили начин на изплащане на
3
дължимото възнаграждение, както следва: до седмица след старта на подреждането на
материала /27.11.17 г./ възложителят следва да заплати 3 000 лв. за монтажна работа,
както и 2000 лв. от наема на студиото; след старта на втори етап от монтажа – 3000 лв.
за монтаж, както и 4000 лв. от наема на студиото; след старта на трети етап на монтажа
– 6000 лв. за монтаж, както и 6000 лв. от наема на студиото; с приключване на работата
по монтажа на картината – доплащане на 2000 лв, като сумите се заплащат не по-късно
от десет дни след уговорената дата /чл.14/. В настоящия случай страните са
изпълнявали задълженията си до началото на трети етап от договора, като това се
установява от представения по делото протокол за приемане на първи и втори етап от
извършената работа.
Съгласно чл.266 от ЗЗД възнаграждение се дължи на изпълнителя след
извършването и приемането на работата. В случая страните са се договорили
възнаграждението да бъде изплатено на части, авансово, преди приключването на
работата съобразно разпределението по етапи. В съответствие с клаузата,
предвиждаща заплащане на частта от възнаграждението след започване на всеки нов
етап от изпълнението на уговорената работа, възложителят е заплатил сума в размер на
7200 лв. с ДДС /или 6000 лв. без ДДС/ след приключването и приемането на втори етап
и започването на трети етап от възложената работа. Това действие обаче не може да се
приеме като извънсъдебно признание на ответника, че работата е приета от него,
поради което и да се стигне до извод за дължимостта на остатъка от възнаграждението,
в каквато насока са твърденията на жалбоподателя, доколкото плащането е сторено
именно в изпълнение на поето задължение за заплащане на всяка част от
възнаграждението авансово – след започването на съответния етап от работата, а не
след извършването ѝ.
На следващо място, възражението, че съдът неправилно приел, че данни за
монтиране и предаване на материала от летния снимачен период не се съдържат в
платформата за споделяне на файлове “Vimeo“, тъй като съгласно заключението на
СКТЕ файловете били изтрити, съдът също намира за неоснователно. В
действителност, както твърди и жалбоподателят, това представлява индиция, че са
били предавани работни материали от ищеца на ответника, но подобно косвено
доказване не създава у съда абсолютно вътрешно убеждение, че изтритите файлове са
с посоченото от ищеца съдържание и че с изпращането им същият е предал
изработеното на ответника, което е извършено съобразно уговореното между страните.
Съдът правилно е указал с доклада по делото, че в тежест на ищеца е да докаже не
само възникването на правоотношението между него и ответника, но и изпълнението в
срок на собствените си задължения, както и предаването на надлежно изработеното. В
случая това не е сторено. В заключението на съдебната компютърно-техническа
експертиза вещото лице е констатирало, че файлове са били изпращани от ищеца на
ответника, но какво точно е съдържанието им, съобразени ли са с уговореното между
страните, не може да се установи поради причината, че са били изтрити към момента
на изготвянето на експертизата. Предвид липсата на яснота и категоричност по този
въпрос и съобразно разпоредбата на чл.154 от ГПК, вменяваща тежест от доказване на
всяка от страните на фактите, на които се позовава и на които основава претендираните
свои права, съдът не може да приеме, че ищецът е доказал пълно и главно
изпълнението на собствените си задължения и надлежното предаване на изработеното,
поради което намира, че правилно и първоинстанционният съд е приел този факт за
неосъществил се. Насрещното доказване, проведено от ответника, разколебава още
повече твърденията на ищеца, тъй като са представени писмени доказателства, които в
4
съвкупността си опровергават тезата на ищеца, че работата е била изпълнена в срок и
надлежно, а именно – договор, сключен ответника и друг изпълнител със същия
предмет – работа по монтаж на картина на филма „Пастир“, от 10.05.2020 г.,
нотариална покана, връчена на ищеца на 17.12.2018 г., с която е отправено изявление
от ответника до ищеца за прекратяване на договора поради неизпълнението му,
отправен сигнал до директора на СДВР и др. Представеният по делото приемо-
предавателен протокол от 28.06.2019 г., видно от който на тази дата ищецът е предал
на ответника в присъствието на разследващ полицай 1 бр.класьор, съдържащ
оригинални снимачни дневници за филмова продукция „Пастир“, както и 1
бр.преносим хард диск с размер 1 терабайт, също не установяват пълно и главно, че
макар и при такива обстоятелства, работата все пак е извършена и предадена, в каквато
насока са твърденията на жалбоподателя. Съдържанието на предадените материали не
е било установено в хода на процеса, поради което отново съдът намира, че протоколът
не доказва пълно и главно надлежното и точно изпълнение на поетото договорно
задължение от страна на изпълнителя. Обобщено, взети в своята съвкупност,
ангажираните от ищеца доказателства за установяване на твърдените от него
обстоятелства са изцяло косвени, непълни и недостатъчни, за да създадат сигурно
убеждение у съда, че правният спор следва да се разреши с признаване на дължимостта
на претендираното вземане за възнаграждение в негова полза.
Предвид изложеното, съдът намира, че съдебното решение в обжалваната му
част следва да бъде потвърдено, тъй като същото е правилно и обосновано.
По отношение на разноските:
Поради оставянето на въззивната жалба без уважение и потвърждаването на
атакуваното съдебно решение в обжалваната част, на основание чл.78,ал.3 от ГПК
следва да бъде възложени в тежест на въззивника разноски за адвокатско
възнаграждение в полза на въззиваемия в размер на 680 лв., за заплащането на което е
представено доказателство.
Такава мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20168651 от 05.08.2021 г., постановено по гр.д.№
73 395 по описа на СРС за 2019 г., в обжалваната част.
ОСЪЖДА „ Р.Ф.“ ЕООД, ЕИК: ******* да заплати на „Ф.К.П.“ ЕООД, ЕИК:
******* сума в размер на 680 лв. на основание чл.78,ал.3 ГПК, представляваща
сторени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280,ал.3, т.1, пр.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5