Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О ДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска въззивно
гражданско дело № 13788 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Обжалвано
е решение
№ 20232427/22.10.2020 г., постановено по
гр.д. № 20441/2019 г. по описа на СРС, 47 състав, с което е признато за
установено по исковете, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“
ЕАД против К.Л.С., че последният дължи сумите, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 57943/2018 г. по описа на същия
съд, а именно: сумата от 13 614,94 лева – главница по договор за кредит №
2591061/19.01.2017 г., по отношение на което вземане е обявена предсрочна
изискуемост; сумата от 785,75 лева – договорна лихва за периода 21.10.2017 г. –
21.05.2018 г.; сумата от 294,52 лева – мораторна лихва за периода 21.10.2017 г.
– 30.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение /30.08.2018 г./ до окончателното плащане.
В подадената от ответника К.Л.С.,
чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Д.А.,
въззивна жалба са наведени оплаквания за неправилност и необоснованост на
съдебното решение. Жалбоподателят оспорва правилността на изводите на решаващия
състав на първоинстанционния съд, че за ищеца е налице активна материална легитимация
да претендира процесните вземания. Поддържа се, че ответникът не е бил надлежно
уведомен за прехвърлянето на вземанията, произтичащи от договора за кредит по
силата на валиден договор за цесия, тъй като не е положил усилия да връчи
уведомлението за цесия на посочения в договора за кредит адрес за
кореспонденция. Освен това уведомлението не е било връчено лично на ответника,
а в хода на производството не е било представено пълномощно в полза на
цесионера да уведоми длъжника от името на цедента. Счита, че особеният
представител не е овластен да получава изявления както за прехвърляне на
вземанията, така и за предсрочна изискуемост на същите. Също така представеното
от ищеца уведомление не е съдържало изявление, че кредиторът е упражнил правото
си да направи вземанията по договора за кредит предсрочно изискуеми, а това
право според въззивника е следвало да бъде надлежно упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Изтъкнати са доводи, че
правото да се обяви кредита за предсрочно изискуем следва да бъде упражнено
преди прехвърлянето, за да произведе действие.
С жалбата въззивникът заявява, че поддържа
и възраженията, наведени с отговора на исковата молба - че ищецът не е
установил в производството сумите по договора за кредит да са били реално
усвоени, в която връзка се критикува кредитирането от първия съд на
заключението на вещото лице, доколкото експертът е работил по документи и
данни, които не са били приобщени като доказателства по делото; че договорът за
кредит е недействителен заради нарушаване на изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, тъй като ГПР в договора е бил посочен единствено като абсолютна
стойност, без конкретизация какви компонентни участват в него; че договорът не
съдържал методика за изчисляване на референтния лихвен процент; че договорът за
цесия е бил нищожен, поради липса на предмет, доколкото вземането не е
съществувало в този му вид и размер към момента на прехвърлянето му в полза на
цесионера. В обобщение на подробните оплаквания, заявени с жалбата, е
формулирано искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли
предявените срещу въззивника искове.
Въззивната
жалба се оспорва с отговор, подаден от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, в който е заявено становище
за нейната неоснователност. Въззиваемият навежда съображения, че като
пълномощник на цедента чрез него е изпълнено задължението за уведомяване на
длъжника за прехвърлянето на вземането. Също така към исковата молба е било
приложено уведомително писмо, препис от което е бил връчен на ответника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а също и като
приложение към исковата молба, с оглед което последният следва да се счита
уведомен за настъпилото прехвърляне на вземането и за предсрочната изискуемост
в хода на съдебното производство, независимо, че ответникът е представляван от
назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител. Поддържа се, че
сключеният договор за цесия е валиден и същият е породил целените от страните
правни последици, а възраженията срещу материалната легитимация на ищеца са
неоснователни. По отношение на оплакванията за нарушаване на императивни
разпоредби от ЗПК посочва, че в договора за кредит са посочени фиксиран лихвен
процент и годишен процент на разходите, приложен е погасителен план, с оглед
което на кредитополучателя са били ясни икономическите последици от сключването
на договора. Заявено е искане за потвърждаване на решението и за присъждане на
разноски за производството.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
оплаквания по допустимостта и правилността на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от фактическа
страна:
Видно
е от представеното искане за рефинансиране на съществуващ дълг, че потребителят
е отправил към кредитодателя искане за рефинансиране на задълженията му по
договори за кредит №2480089 и №2537993, сключени между същите страни, задълженията
по които към датата на сключване на процесния договор са възлизали в общ размер
на 11 899,69 лева. Кредитополучателят е дал съгласието си, в случай че след
погасяване на задълженията по рефинансираните кредити остане налична сума,
същата да бъде преведена по посочената в искането банкова сметка *** „У.Б.“ АД.
Установено
е от събраните по делото доказателства, че въз основа на така отправеното
искане между „У.К.Ф.“ ЕАД и К.Л.С. е бил сключен договор за потребителски
кредит № 2591061/19.01.2017 г. за сумата от 14 420 лева при плаващ лихвен
процент на годишна база 9,99 % /като сбор от пазарен лихвен индекс –
тримесечния SOFIBOR,
който към момента на сключване на договора е бил в размер на 0,12 %, плюс
фиксирана надбавка в размер на 9,87 %/ и годишен процент на разходите по
кредита от 12,85 %. С договора за кредит кредитополучателят се е задължил да
върне предоставената му сума на 120 месечни вноски с падеж 21-во число на месеца,
всяка в размер на 201,53 лева с изключение на последната вноска с размер от 201,67
лева.
Представен
е и погасителният план към договора за потребителски кредит, който съдържа
информация за падежите на анюитетните вноски, размера на всяка вноска, как
същата е формирана и разчет с плащането на всяка вноска каква част и какъв вид
задължения по кредита се предвижда да се погасяват.
Установено
е на следващо място, че между ищеца и „У.К.Ф.“ ЕАД е бил сключен рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., с който страните са се
съгласили с отделни договори за цесия да бъдат прехвърлени възмездно просрочени
и изискуеми вземания, произтичащи от договори за потребителски кредити,
сключени с физически лица, заедно със съпътстващите ги гаранции, привилегии,
обезпечения и други принадлежности. С договора е предвидено, че цесионерът е
изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците от името и за сметка на
цедента, вземанията към които се прехвърлят.
На
21.05.2018 г. между същите страни е бил сключен индивидуален договор за
прехвърляне на вземания, с който съгласно чл. 2.1 от рамковия договор от
20.12.2016 г. описаните в Приложение № 1 към индивидуалния договор вземания, в
това число и тези по договор за кредит № 2591061/19.01.2017 г. в размер на 13614,94
лева – главница и 796,22 лева – лихва, са били прехвърлени на ищеца.
Като
писмени доказателства в производството са приети пълномощно по силата на което „У.К.Ф.“ ЕАД, чрез изпълнителния си директор,
е упълномощил „А.з.с.н.в.“ АД да уведоми от името и за сметка на стария
кредитор всички длъжници по всички вземания на дружеството, които са били
прехвърлени по силата на сключения договор за цесия от 21.05.2018 г., и уведомително писмо, изх. № УПЦ-П-УКФ/2591061 за извършено прехвърляне на
вземания /цесия/ от „У.К.Ф.“ ЕАД чрез „А.з.с.н.в.“ ЕАД, както и за настъпилата
предсрочно изискуемост на всички вземания по договора за кредит, считано от 21.05.2018
г., адресирано до К.Л. С..
Уведомителното
писмо с посочения изходящ номер, изпратено до кредитополучателя на адрес: гр. София,
ж.к. *********ап. 3, е било получено от Т.С.на 31.05.2018 г. - родственик /сестра/ на ответника, което
се установява от представената разписка за доставка на пощенска пратка.
От
заключението на съдебно-икономическата експертиза, прието в хода на
производството пред първоинстанционния съд, се установява, че съгласно
счетоводните записи на цедента, остатъкът от главницата по договора за кредит след
извършеното рефинансиране по искане на ответника в размер на 2100,31 лева, е
била преведена по негова банкова сметка *** „У.Б.“ АД на 19.01.2017 г. Сумата,
която е била погасена от кредитополучателя по договора за потребителски кредит,
е в размер на 2011,38 лева към 11.04.2018 г., когато е направена последната вноска
в размер на 100 лева. С последното плащане от страна на кредитора са били
погасени задължения по десетата вноска от кредита с падеж 21.10.2017 г., като
тази вноска не е била погасена в пълен размер. Договорната лихва е начислена
при ГЛП 9,99 % /съгласно предоставените на кредитополучателя преференциални
условия/.
Съгласно
заключението към 21.05.2018 г., когато се твърди да е настъпила предсрочната
изискуемост, непогасената редовна главница е била в размер на 13119,72 лева, с
просрочена главница в размер на 495,22 лева, просрочена договорна лихва в
размер на 676,53 лева; лихва за забава в размер на 10,47 лева. След прехвърляне
на вземанията по процесния договор за кредит на 26.11.2018 г. длъжникът е
направил плащане в размер на 100 лева, с което са били погасени лихви за
забава. Размерът на мораторната лихва за периода от 22.05.2018 г. до 30.08.2018
г. е в размер на 378,20 лева, като с оглед настъпилото плащане, съгласно
заключението дължима е сума в размер на 288,67 лева.
При така
установеното от фактическа страна въззивният съд приема от правна страна
следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, с
оглед което съдът следва да разгледа оплакванията за неправилност на обжалвания
съдебен акт, ангажирани от въззивника с жалбата.
От
събраните в хода на производството доказателства въззивният състав на съда
приема за установено, че кредитодателят по договора за кредит е изпълнил
задълженията си по същия, като е извършил рефинансиране на задълженията на
ответника по други два договора за кредит, сключени между същите страни. Ето
защо и неоснователно с въззивната жалба се поддържа, че ищецът не е установил в
производството праводателят му да е предоставил в изпълнение на задължението си
по договора за кредит договорената заемна сума. Ответникът не твърди от страна
на кредитодателя да са били предприети действия за ангажиране на отговорността
му във връзка с негови задължения по рефинансираните договори за кредит.
Обратно, от заключението на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза се
установява, че задълженията по тези договори са били рефинансирани с част от
главницата по процесния договор за кредит, а остатъкът е преведен по банкова
сметка ***, посочена в искането за рефинансиране, подадено от него до „У.Б.“ АД.
Неоснователно с въззивната жалба се поддържа, че заключението на експерта не е
следвало да бъде кредитирано, доколкото за изготвяне на експертизата последният
е работил въз основа на счетоводните записи на цедента. Заключението не е било
оспорено от процесуалния представител на ответника в съдебното заседание, в
което е прието. От друга страна се касае за счетоводна дейност, за анализа на
която съдът не разполага със специални знания, с оглед което и за разчитането
на данните от записванията ползва професионалната експертиза и знания на вещо
лице. Не са налице основания съдът да се съмнява в обективността и правилността
на представеното заключение, нито в професионалните качества на съдебния
експерт. Липсват и данни счетоводните книги на търговеца да не са били редовно
водени, с оглед което и тези възражения на въззивника не разколебават изводите
на съда, че по силата на сключения договор за кредит кредитодателят е изпълнил задължението
си за предоставяне на ответника на сума в договорения размер, като за последния
валидно е възникнало задължението да върне предоставените му парични средства.
Неоснователно
на следващо място с въззивната жалба се поддържа, че договорът е бил сключен в
нарушения на изискванията на ЗПК, обуславящи извод за недействителност на
същия. Видно е, че в договора за кредит е посочен начинът на формиране на
годишния лихвен процент, неговите компоненти и абсолютна стойност, а също и
размерът на годишния процент на разходите по кредита. С решение № 92/09.09.2019
г. по т. д. № 2481/17 г. на ІІ т. о. на ВКС е възприето разбирането, че при
клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от
кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от
два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора
размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената
(лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и
условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл.
146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя
едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата
към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка
в определен размер. В конкретния случай последното не обуславя извод за
недействителност на договора, нито рефлектира върху размера на
възнаградителната лихва, доколкото съгласно заключението на
съдебно-икономическата експертиза е приложен лихвен процент в размера, посочен
в договора при неговото сключване – 9,99 %. Начина на разписване на клаузата за
договорната лихва, приложима към процесния договор, не създава неяснота относно
дължимата от кредитополучателя цена на кредита, тъй като въз основа на същата
може да се приеме, че за средния потребител е разбираемо, че общият размер на
лихвата представлява сбор от двата елемента, като за изчисляването ѝ се
изисква прилагане на просто аритметично действие.
Неоснователни са и оплакванията, че с оглед
непосочването в договора за кредит от какви компоненти се формира годишния
процент на разходите, то е налице основание за прилагане на разпоредбата на чл.23 ЗПК. В процесния случай в договора за кредит размерът на годишния процент на
разходите, както и общата дължима по договора за кредит сума към момента на
сключването, са конкретно посочени. Размерът на годишния процент на разходите
по договора за кредит е в съответствие с императивното изискване на чл.19, ал.
4 ЗПК. Следователно наведените с жалбата в тази връзка доводи са неоснователни.
По
отношение на оплакванията за ненадлежно обявяване на предсрочна изискуемост и
на прехвърляне на вземанията по договора за кредит на ищеца:
Съгласно
разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС
по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК при вземане, произтичащо от договор за банков
кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника
преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, не може да
се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит
при условията, договорени между страните - кредитор и кредитополучател, в т. ч.
и сключените между тях анекси. Вземането произтича от договор за кредит с
определени срокове за плащане на отделните вноски.
Предсрочната
изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на
вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й,
но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането.
Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и
вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също
основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването на
предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията,
предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се
претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно
изискуемата главница, е сключеният договор за кредит.
Посоченото
Тълкувателно решение не разглежда хипотезата, когато предсрочната изискуемост е
обявена на длъжника в хода на исковото производство. Обявяването на кредита за предсрочно
изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство, образувано по
реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК. Изявлението на за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или
в отделен документ, който е представен като приложение към исковата молба. В
тези случаи изявлението поражда правни последици с връчването на препис от
исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са
налице и предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване
преимуществото на срока. Упражняването на това потестативно право на банката и
в този смисъл настъпването на предсрочната изискуемост на кредита в хода на
исковото производство представлява факт от значение за съществуването на
претендираното право на вземане за главница и възнаградителни лихви, който
следва да бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. При
положение, че правното основание на заявената претенция е договорът за кредит,
и поради това, че решението следва да отразява материалноправното положение
между страните по делото, каквото е то към момента на приключване на съдебното
дирене, липсва основание да се отрече настъпилата в хода на исковото
производство предсрочна изискуемост на кредита /в този смисъл са Решение № 10
от 25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II т. о., ТК, Решение № 142 от
30.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 2970/2018 г., I т. о., ТК, определение № 200 от
1.06.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1614/2021 г., IV г. о., ГК и др./.
С
Решение № 152 от 22.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 3131/2018 г., II т. о., ТК е
възприето разрешението, че постановките на цитираното тълкувателно решение са
приложими и за вземанията по банкови кредити, чието изпълнение се търси по реда
на заповедното производство, а също и по договорите за заем за потребление,
чието изпълнение се търси по реда на заповедното производство в това число и
чрез подаването на заявление по чл. 410 ГПК.
В
светлината на изложеното, въззивният съд намира за неоснователни оплакванията
на въззивника, че предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит по
материалното правоотношение не е настъпила. От една страна, на ответника още
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е било връчено
уведомление относно обстоятелството, че всички вземания по договора за кредит
са предсрочно изискуеми. Същото е било получено от Т.С.на 31.05.2018 г. - родственик /сестра/ на ответника.
Последната е приела пратката със задължение да я предаде на получателя /чл. 46,
ал. 1, вр. ал. 2 ГПК/. С получаването на уведомлението, то се счита връчено на
адресата – чл. 46, ал. 4 ГПК, с оглед което съдът приема, че длъжникът е бил надлежно
уведомен както за прехвърлянето на вземането, така и за предсрочната
изискуемост на вземанията по договора за кредит преди подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение.
Дори
да се приеме, че предсрочната изискуемост не е била съобщена надлежно на
страната преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, то това е сторено в хода
на исковото производство, доколкото като приложение към исковата молба е
представено уведомление, с което длъжникът е известен, че правото на кредитора
да обяви предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит е било
упражнено. Неоснователно в тази връзка с въззивната жалба се поддържа, че
особеният представител не е овластен да приема изявления за ответника с ефект
по материалното правоотношение, предмет на спора. Фигурата на особения
представител цели защита интереса на страна в процеса, която не може лично да
вземе участие в него и не се различава значително от тази на упълномощения
такъв. Особеният представител осъществява представителството при съобразяване
единствено на ограниченията, предвидени в чл. 29, ал. 5 ГПК, като във вр. с чл.
34, ал. 3 ГПК получаването на отправено до представлявания материалноправно
изявление не е сред тях. С решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018
на I ТО на ВКС е прието, че връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици, от което следва да се заключи,
че особеният представител е овластен да приема материалноправни изявления от
страна на кредитора.
Тук
е мястото да се посочи, че не могат да бъдат споделени и оплакванията на
жалбоподателя, че ищецът не е положил дължимата грижа за връчване на
изявлението относно упражняване на правото да направи вземанията по договора
предсрочно изискуеми и за настъпилото прехвърляне на вземанията по договора за
кредит. Видно е, че посоченият в договора адрес за кореспонденция с
кредитополучателя е непълен – посочен е град, но липсва означение относно
район, квартал, улица, с оглед което съдът приема, че за ищеца не е било налице
задължение да прави опит да връчва уведомлението за цесия и за предсрочна
изискуемост на друг от посочения в договора постоянен адрес на ответника,
доколкото различен адрес с пълни индивидуализиращи данни липсва посочен в
договора.
Ето
защо и въззивният състав на съда приема, че длъжникът по правоотношението е бил
надлежно уведомен и за извършеното прехвърляне на вземанията по договора за
кредит.
Неоснователно
на следващо място с въззивната жалба се поддържа, че пълномощно в полза на цесионера
да уведоми от името и за сметка на цедента длъжниците, вземанията към които са
били прехвърлени по договора за цесия, не е било представено. Такова е
приложено към исковата молба и е прието като писмено доказателство по делото. Съгласно
чл. 99, ал. 3 ГПК предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи,
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. В конкретния случай с
договора за цесия /чл. 4.9/ е предвидено задължение за продавача да изпрати
уведомление до длъжниците за сключения договор, с който вземанията се
прехвърлят. Това задължение не е за лично незаместимо действие, с оглед което
на общо основание страната може да упълномощи друго лице, което от нейно име и
за нейна сметка да изпълни задължението, като уведоми длъжниците за
прехвърлянето на вземанията, предмет на договора за цесия /в този см.
Определение № 213 от 16.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 1745/2015 г., II т. о.,
ТК/, както е сторено в случая.
Не
могат да бъдат споделени и оплакванията на въззивника за нищожност на договора
за цесия поради липса на предмет, съответно че вземанията не са били
прехвърлени на ищеца в обема, в който се претендират.
С
решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т. о. е прието,
че цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права (вземания), по
силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение -
кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по
силата на сключен между тях договор. Като всеки договор, цесията трябва да
отговаря на всички условия за действителност на договорите, но с оглед на
въпроса, по който е допуснато касационното обжалване от значение за
изясняването му се явява предметът на прехвърлителния договор. Няма спор в
доктрината и в съдебната практика по въпроса, че могат да бъдат цедирани както
вземания, така и права, чиято прехвърлимост е допустима от закона и следва от
тяхното естество – чл.99, ал.1 ЗЗД. От правилото, установено в ал.2 на
посочената норма, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в
който цедентът го е притежавал следва, че предмет на цесионната сделка не могат
да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е
условие за нейната действителност. Този извод следва и от каузалния характер на
цесионния договор, чиято валидност се преценява с оглед валидността на нейното
конкретно правно основание. Независимо от разнообразието на основанията, на
които цесията се извършва (продажба, дарение, даване вместо изпълнение и др.),
определеността, респ. определяемостта на съдържанието на престацията е
изискване за действителност на всяко едно от тях. Не са налице пречки с
договора за цесия да се прехвърли възникнало и съществуващо вземане, макар и с
ненастъпил падеж, който да настъпва по-късно. Относно предметните предели на
цесионния договор следва да се прави разлика между включването в същия на
неизискуемо вземане, или поставено под отлагателно условие субективно право към
момента на сключване на същия и бъдещо невъзникнало вземане. Изискуемостта не е
пречка за прехвърляне на възникнали вземания, като на предмета на цесионния
договор би се отразило единствено прехвърлянето на бъдещо, невъзникнало
вземане.
Тълкувайки
изразената в договора за цесия воля на страните и търсейки действителния вложен
в същия смисъл, въззвният състав на съда приема, че предметът на договора
обхваща всички произтичащи от договора за кредит вземания – просрочените към
датата на прехвърлянето, както и тези чиято изискуемост не е била настъпила към
датата на сключване на договора за цесия. Дължимите анюитетни вноски съгласно
погасителния план на договора за кредит не представляват бъдещи вземания.
Същите към момента на сключване на договора за цесия за възникнали, в който
смисъл кредитор на същите е бил цедентът. Ето защо и уведомяването на длъжника,
че кредиторът е упражнил правото си да обяви вземанията по кредита за
предсрочно изискуеми представлява отлагателно условие, от сбъдването на което е
обусловено настъпването на изискуемостта на вземането за главница по договора
за кредит. С осъществяването на този правнорелевантен факт, изискуемостта е
настъпила, следователно и неоснователно е възражението на въззивника за
нищожност на договора за цесия поради липсата на предмет.
В
обобщение на изложеното и доколкото с жалбата не са ангажирани конкретни
оплаквания по размера, за който предявените искове са уважени, решението на
първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
По разноските:
За
въззивното производство разноски се следват на въззиваемата страна. Искане за
присъждане на такива е заявено своевременно, като сторените от страната
разноски са в размер на 728 лева – депозит, от който е изплатено
възнаграждението на особения представител на въззивника. На основание чл. 78,
ал. 8 ГПК в полза на въззиваемия следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззивникът следва да заплати по сметка на СГС
сумата от 293,90 лева - държавна такса
за въззивното производство.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
№ 20232427/22.10.2020 г., постановено по гр.д. № 20441/2019 г. по описа на СРС,
47 състав.
ОСЪЖДА К.Л.С., ЕГН **********, да заплати
на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата
от 828 лева –разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА
К.Л.С., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на Софийски
градски съд сумата от 293,90 лева – държавна такса за въззивното производство.
Решението
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчване на препис на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.