Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,30.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение II- В въззивен състав,
в публично заседание на шестнадесети октомври
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
При секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА
И прокурора сложи
за разглеждане
В.гр.д.№ 11977 по описа за 2018 г.
Докладвано от съдия Маркова, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Е.“ ЕООД /ИЩЕЦ в
производството пред СРС/ срещу решение № 418905 от 30.05.2018 г.,
постановено от СРС, Второ ГО, 57 с-в, по гр.д.№ 75454 по описа за 2016 г.
С решението Софийски районен съд, ІІ ГО, 57 с-в е уважил частично предявеният от „Е.“ ЕООД срещу „Д.з.“ АД, иск с правно
основание чл.208, ал.1 КЗ, отм. обективно съединен с иск по чл.86, ал.1 ЗЗД -
осъдил е ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 320,40 лв., представляваща дължимо
застрахователно обезщетение по полица № BG 03200151500076 от 28.07.2015 г. по застраховка „Автокаско” на
лек автомобил марка Пежо, модел 308, рег. № *****, вследствие на застрахователно
събитие по покрит риск, настъпило за периода 03.07.2016 г.до 16 ч. на
04.07.2016 г., гр.София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
24.12.2016 г. до окончателното изплащане на главницата, а на основание чл.86,
ал.1 ЗЗД сумата в размер на 5,26 лв. – обезщетение за забава за периода 26.10.2016
г. до 23.12.2016 г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски в размер на
88,03 лв. За разликата до пълния претендиран размер от 2321,57 лв. – главница иска
по чл.208, ал.1 КЗ, отм. и лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата до 38,12 лв., е
отхвърлен като неоснователен. Присъдени са и разноски на ответника в размер на 407,73 лв.
Въззивната жалба
съдържа доводи за неправилност на обжалваното решение в частта, в
която претенциите са отхвърлени. Неправилно СРС бил приел, че е налице
основание застрахователят да не заплати обезщетение поради неизпълнение от
страна на застрахования на задължения по ОУ и невъзможността застрахователя да
прецени дали е налице някой от застрахователните рискове. Неправилно СРС бил
приел, че представените от застрахования до застрахователя документи не
установявали по категоричен начин наличието на причинно-следствена връзка и
покрития риск по т.7.2 от ОУ. Счита, че СРС неправилно бил приложил чл.211, т.2 КЗ, отм., защото в случая нямало виновно неизпълнение от страна на
застрахования, нито това неизпълнение било значително, или да било предвидено в
ОУ. Сочи, че т.6.3 от ОУ уреждала възможността за обезщетяване от „сблъскване с
или удар от МПС и/или други физически тела“. Счита, че застрахователя му дължи
заплащане на всички вреди. Сочи, че в исковата молба бил изложил всички
обстоятелства. Не ставало ясно дали СРС е приел, че ответника му дължи
обезщетение само за причинените на автомивка вреди; в исковата молба бил
посочил „паркиране без надзора на собственика, придвижване и измиване на
автомивка“. Механизмът относно последните обстоятелства се установявал от заключението
на съдебно-автотехническата експертиза.
Иска се отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част, както и постановяване на
друго, с което така предявените искове се уважат изцяло.Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Д.з.“ АД /ответник в производството пред СРС/ в законоустановения срок не е
депозирал отговор.
Решението
в частта, в която претенциите по чл.208 КЗ, отм. и чл.86, ал.1 ЗЗД са уважени
като необжалвано е влязло в сила.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното
решение въззивникът е бил уведомен на 07.06.2018 г., обстоятелство, което се
установява от съдържащата се по делото /пред СРС/ призовка.
Въззивната жалба е
подадена на 19.06.2018 г.
Следователно
същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Първоинстанционното
решение се обжалва в частта, в която предявените от ищеца /въззивник/ искове по
чл.208, ал.1 КЗ,отм. и чл.86, ал.1 ЗЗД не са били уважени.
Ето защо съдът
счита, че въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са
посочени в жалбата.
След служебно
извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
Съгласно чл. 208 от КЗ,отм. при настъпване
на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно
обезщетение в уговорения срок.
Не се спори по делото, а и от
представените и от двете страни по спора писмени доказателства се установява,
че относно процесния автомобил е било налице валидно
застрахователно правоотношение към датата на настъпилото застрахователно
събитие. Това е видно и от представената
полица и общи условия по застраховката.
Не се спори, че
ответникът е отказал изплащане на обезщетение като се е позовал на т.т.44 и 47
от ОУ - налице било съществено неизпълнение от страна на застрахования на задълженията- да докаже настъпилото
застрахователно събитие по основание и размер. В отговора по исковата молба
навежда и доводи, че уврежданията по МПС не са причинени по описания от
застрахования начин.
Следователно, спорно по делото е от какво
произтичат уврежданията по автомобила и съответстват ли те на описания от
застрахования начин; има ли право на отказ по чл.211 КЗ, отм. в полза на
застрахователя и оттук правилно ли СРС е определил дължимия размер на
застрахователното обезщетение.
Видно от
заявеното от застрахования пред застрахователя като механизъм на причиняване на
уврежданията, ищецът е посочил, че всички увреждания са били причинени без
неговото знание и участие за периода от 03.07.2016 г. до 16 ч. на 04.07.2016г. при престой на автомобила на паркинг на
ул.“Филип Кутев“ и при оставяне в
автомивка на бул.“Овча купел“- 2А. В исковата молба са изложени аналогични
обстоятелства като се твърди, че вредите били причинени от трето неизвестно
лице.
От заключението
на допуснатата, изслушана и приета по делото САТЕ се установява, че получените
увреждания по процесното МПС имат различен вид и характер и не са получени от едно събитие. Част от
тези вреди са получени при маневра и съприкосновение с твърд и грапав предмет
или в паркирано състояние и удар от друго превозно средство, удар в твърд
предмет при отваряне на вратата /предна лява и задна лява/, съприкосновение с
твърд предмет, най вероятно при сваляне или качване /калник заден ляв/,
отхвръкнали камъчета от предходно движещо се МПС. Върху част от детайлите при
оглед на заснеманията, направени от застрахователя, не се установяват вреди.
Стойността необходима за възстановяване на лекия автомобил на база средни
пазарни цени към деня на застрахователното събитие възлиза на 2321,57 лв.
За да отхвърли частично така предявените искове, СРС се е
позовал на чл.211,т.2 КЗ, отм. като е цитирал и задължителна съдебна практика
на ВКС. Изложени са и доводи, че липсва причинна връзка между покрития
застрахователен риск по т.7.2 от ОУ и причиняване на част от вредите, с
изключение на тези за предна броня и капаче халогенен десен. Именно за тези
вреди СРС е присъдил обезщетението като се е позовал на заключението на САТЕ-
320,40 лв. Върху последната сума е изчислена и дължимата лихва за забава.
Решението е правилно:
Настоящата
съдебна инстанция не споделя позоваването от страна на първоинстанционния съд
на приложението на нормата на чл.211, т.2 КЗ, отм., даваща право на
застрахователя да откаже заплащане на обезщетение. В конкретния случай за
уврежданията върху процесното МПС на стойност над 320,40 лв. не се доказва по
делото да са причинени по описания в исковата молба начин- при престой на
автомобила на паркинг на ул.“Филип Кутев“ и при оставяне в автомивка на
бул.“Овча купел“- 2А; не се доказва причинно-следствената връзка. При
изслушването на вещото лице в публичното съдебно заседание, същото изрично е
заявило, че „тези вреди не са получени при измиване на автомобила“. Нито пред
застрахователя, нито в исковата молба е заявено увреждане на МПС по начина,
визиран от разпитаната по делото свидетелка – Г.В., че пред тях имало камион от
който изпадали строителни неща. Следва да се отбележи, че свидетелката освен,
че е разпитана след приемането на САТЕ, живее и с управителя на дружеството-ищец,
т.е. показанията й следва да се ценят при условията на чл.172 ГПК.
При това положение правилно СРС е
определил размера на дължимото обезщетение по чл.208 КЗ, отм.
Присъдената сума като лихва за забавеното издължаване от страна на ответника, е съобразена с датата на която същият е изпаднал в забава в съответствие с договореното в ОУ.
В
случая настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции
съвпадат. Ето защо първоинстанционното решение следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на
спора въззивникът няма право на разноски за производството пред въззивната инстанция.
В полза на въззиваемата
страна разноски не се присъждат, тъй като такива не са поискани, не са и
направени.
По изложените мотиви,
Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 418905 от
30.05.2018 г., постановено от СРС, Второ ГО, 57 с-в, по гр.д.№ 75454 по описа
за 2016 г. , в частта, в която е
отхвърлен предявеният от Е.“ ЕООД срещу „Д.з.“ АД за разликата до пълния
претендиран размер от 2321,57 лв. – главница, иск по чл.208, ал.1 КЗ, отм. и
лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата до 38,12 лв., както и в частта в която са
присъдени разноски на ответника в размер на
407,73 лв.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: