ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Номер 150905.10.2020 г.Град Пловдив
Окръжен съд – ПловдивIX състав
На 05.10.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Виолета К. Шипоклиева
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Костадин Б. Иванов
като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно частно
гражданско дело № 20205300502056 по описа за 2020 година
Постъпила е частна жалба от “Профи Кредит България” ЕООД- гр.София, чрез пълномощника си
Н. Л. против Разпореждане от 26.08.2020г. постановено по ч.гр.д.№ 10288/ 2020г. по описа на ПРС
– VI гр.с. в частта, в която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за договорно
възнаграждение. По изложени доводи в частната жалба се иска отмяна на обжалваното
разпореждане и уважаване на зявлението за издаване на ЗИ.
Пловдивски окръжен съд като взе предвид представените докзателства, намери
следното:
Частната жалба изхожда от надлежна страна и е в законния по чл.275, ал.1 ГПК
едноседмичен срок, като процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
Със заявление по чл.410 ГПК заявителят “Профи Кредит България” ЕООД-
гр.София е поискал издаването на ЗИ против В. Н. П. от гр..................... за претендирана остатъчна
предсрочно изискуема главница в размер на 2652,48 лв, непогасено падежирало договорно
възнаграждение в размер на 382,79 лв, дължимо за периода 26.05.-10.09.2019г.-датата на
предсрочната изискуемост, непогасено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги в
размер на 2 941,33 лв; непогасени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането за
периода 10.09.—10.09.209г.- датата на предсромната изискуемост, непогасена лихва за забава от
27.01.2019г. датата на изпадане на забавата на длъжника до 10.09.2019г.- датата на предсромната
изискуемост, законна лихва в размер на 363,58 лв, дължима от 109.2019г. до 17.08.2020г. , както и
съдебни разноски в размер на 126,8 лв и 150 лв – юриск.възнаграждение.
С издадената на 19.08.2020г. заповед за изпълнение заявлението по чл.410 ГПК е
уважено в общия му размер от 3016 лв, включваща сумата за главницата в размер на 2 652,48 лв,
сумата 363,58 лв санкционна лихва от 10.09.2019г. до 17.08.2020г., ведно със законната лихва от
18.08.2020г. до изплащане на вземането, както и за сумите 23,78 лв - юриск.възнаграждение и
60,32 лв – държавна такса, представляващи разноски по съразмерност.
1
С разпореждането в обжалваната част въз основа на разпоредбата на чл.411, ал.2,
т.3 / в ред. й, ДВ, бр.100 от 2019г., в сила от 24.12.2019г. /, съдът е констатирал в представения по
делото ДПК от заявителя, сключен с длъжника В.П., наличието на клаузи с неравноправен
характер в частта им относно договорната лихва и възнаграждението за пакет допълнителни
услуги, заобикалящи забраната на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК, съответно като неравноправни клаузи на
основание чл.143, ал.2, т.5 вр. с ал.1 ЗЗП , в противоречие с чл.33, ал.1 ЗПК вр. с чл.143, ал.2, т.20
вр с ал.1 ЗЗП; констатирано е , че по процесния договор е договорен ГЛП по заема в размер на
41,17 % и ГПР на заема 49,89 %, който е надвишаващ многократно размера на законната лихва, а
ГЛП прекомерно висок и договорен в противоречие с добрите нрави като надхвърлящ тройния
размер на лихвата за забава; по отношение на допълнителния пакет услуги като действия,
обслужващи усвояването и управлението на кредита, не съставляват допълнителни услуги по
смисъла на чл.10а,1 ЗПК и са договорени в противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК.
С депозираната частна жалба се формулират възраженията: заповедният съд не
разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на
сделката, от която заявителят черпи права, което възражение се основава на съдебна практика на
ОС-Варна / Определение № 14/ 03.01.2019г. /, на ОС – Габрово / Определение от 09.05.2019г и
Определение от 21.05.2019г./; отчита се от жалбоподателя актуалната редакция на нормата на
чл.411, ал.2, т.3 ГПК / обн., ДВ, бр.100 от 2019г./ , независимо от което се счита, че заповеднят съд
не следва да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни
негови клаузи на основание нарушение на Закона или на добрите нрави, поради което заповеднят
съд се намира да е превишил двоите правомощия и нарушил съдопроизводствените правила.
Пак изхождайки от разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 ГПК се сочи възражението, че независимо
от правомощието заповеднят съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза
в потребителския договор или има обоснована вероятност за това, то за обективиране на първата
хипотеза клаузата следва да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред, какъвто
не е настоящия; счита се, че заповедният съд е длъжен да изследва не само представените
доказателства, но и да ги подведе под нормата на чл.143 ЗЗП, за да направи извод за обоснована
вероятност за неравноправна клауза, което заповедният съд не бил сторил.
На следващо място излагат се съображения по същество на искането относно отхвърленото
заявление за договорното възнаграждение , свързани с предоставените на ответника Стандартен
европейски формуляр по искането за отпускане на ПК, като дружеството е предоставило
преддоговорна информация на длъжника с посочени параметри, включени в ДПК, ответникът
декларирал неговото получаване, изготвен бил погасителен план, като процесният договор
отговаря на всички законови изисквания, а запознавайки се с договора длъжникът не е обективирал
желание да се откаже от сключения договор, каквато възможност му дава Закона и ОУ към
договора; оспорват се изводите на съда относно несъответствие на уговорения ГПР на законовите
изисквания и добрите нрави с довода относно действащия в ЗЗД принцип на свободно договаряне.
Прави се довод, че е налице преосмисляне на съществуващата съдебна практика поради
изменения в ЗПК със ЗИДЗПК/ обн.ДВ, бр.35 от 22.04.2014г., в сила от 23.07.2014г., предвид
разпоредбата на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК, като по изложени доводи, се счита, че не е налице
правомощие за съда за разширително тълкуване на императивни правни норми; счита се, че
кредиторът няма задължение да изготовя и посочва методика на формиране на ГПР, тъй като
2
уговорен фиксиран лихвен процент, а подобно изискване има единствено при референтен лихвен
процент по арг. от чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Жалбата е неоснователна.
Преценката на съда за наличие на визираните в чл.410, ал.1 ГПК основания за издаване на
исканата ЗИ се основава вкл. на представени към заявлението приложения към заявлението,
съобразно изискването на чл.410, ал.3 ГПК. С действащата към момента на постановяване на
обжалваното разпореждане разпоредба на чл.411, ал.2 , т.2 и т.3/ нова – ДВ, бр.100 от 2019г., в
сила от 24.12.2019г./ изрично е уредено правомощието на заповедния съд да откаже издаването на
ЗИ, ако искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или ако искането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за
това.
В тази насока принципно е неоснователно е възражението на жалбоподателя, че заповедният
съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на
сделката, от която заявителят черпи права, каквито правомощия с посочената разпоредба
законодателят е обвързал съда със задължението за извършване на служебна проверка и преценка
относно наличието на краузи, противоречащи на Закона или добрите нрави, както и ако искането
се основава на неравноправа клауза в договора, когато е сключен с потребител, какъвто безспорно
е настоящия случай, вкл. и в случаите на обоснована вероятност за това. Възраженето на
жалбоподателя се основава на съдебна практика - на ОС-Варна / Определение № 14/ 03.01.2019г.
/, на ОС – Габрово / Определение от 09.05.2019г и Определение от 21.05.2019г./, видно от датите
на които съдебни актове разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 ГПК Нова , в сила от 24.12.2019г./ не е
действаща. За това и правилно е отчетено от жалбоподателя, че към момента на постановяване на
разпореждането на заповедния съд е действаща актуалната редакция на нормата на чл.411, ал.2, т.3
ГПК / обн., ДВ, бр.100 от 2019г./ , затова заповедният съд е обвързан от задължението да извършва
преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на
основание нарушение на Закона или на добрите нрави и поради което заповедният съд не е
превишил своите правомощия и нарушил съдопроизводствените правила. Преценката на
заповедния съд в производството по чл.410 ГПК не изключва преценката на гражданския съд съд ,
ако претенцията на кредитора е предявена по общия исков ред, в каквато насока са следващите
възражения на жалбоподателя във връзка с процесуалния ред за разглеждане и обявяване на
определени клаузи в договора за неравноправни. Независимо от това обаче, както се се посочи по-
горе, с изричната и специална разпоредба по чл.411, ал.2, т.3 ГПК заповедният съд основава
преценката относно основателността или неоснователността на заявлението на кредитора в
заповедното производство въз основа на проверката в посочената от нормата насока.
На следващо място излагат във връзка със съображенията на жалбоподателя по същество на
искането относно отхвърленото заявление за договорното възнаграждение. Обстоятелствата,
свързани от жалбоподателя в насока на това, че на длъжника са предоставени Стандартен
европейски формуляр по искането за отпускане на ПК, като дружеството е предоставило
преддоговорна информация на длъжника с посочени параметри, включени в ДПК, ответникът
декларирал неговото получаване, изготвен бил погасителен план, а запознавайки се с договора
длъжникът не е обективирал желание да се откаже от сключения договор, каквато възможност му
дава Закона и ОУ към договора, са непряко относими към законово изрично уреденото
3
задължение на съда за извършване на преценката налице ли е противоречие на клаузи от договора
със Закона или добрите нрави или налице ли е неравноправна клауза или обоснована вероятност
за това.
В тази насока от заповедният съд е изложено позоваване, свързано с приложението на
разпоредбата на чл.143 ЗЗП.
А за пълнота на изложението следва да се посочи, че с разпоредбата на чл.143 ЗЗП,
към който изрично и пряко препраща чл.24 ЗПК, е уредена т.нар.генерална / обща/ клауза за
неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит.
Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1/ всяка неиндивидуално
определена уговорка в негова вреда, която 2/ не отговаря на изискването за добросъвестност и 3/
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при кумулативно проявление на тези предпоставки. Клаузите не са индивидуално
определени когато те са предварително изготвени от търговеца, расп. потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им / арг.чл.146, алл.2 ЗЗП/; уговорени са във вреда на
потребителя, а именно накърняват се уредени в закона права на потребителя, респ. увреждат се
негови законни интереси/ арг.чл.20 ЗПК/; не отговарят на изискванията за добросъвестност, респ.
на добросъвестната търговска практика. В ЗЗП и ЗПК не е налице законово определение на
понятието “добросъвестност”, но от общите правила на гражданското право, уреждаща
изискванията за добросъвестност в преддоговорните отношения / чл.12 ЗЗД/ , тълкуването на
действителната обща воля на страните при породено договорно правоотношение/ чл.20 ЗЗД/ и при
изпълнение на действително възникнало договорно задължение / арг. Чл.63, ал.1 ЗЗД/ , може да се
изведе дефиниция за използвания в ЗЗП термин “добросъвестност”, на чието изискване следва да
отговарят уговорките в договорите за потребление. Те трябва да са съответни на установената и
наложила се в в съвременното общество нравствена норма на честно, почтено поведение на всеки
участник в гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на сделки за
потребление, като чрез техните проявни форми се изгражда понятието за добросъвестната
търговска практика – съвкупност от правила , определящи пазарнато поведение, които произтичат
от законитеи обичаните търговски отношения и не нарушават добрите нрави, не създават опасност
за изменение на икономическото поведение на средния потребител и са в противовес на
наложилите се нелоялни търговски практики/ които са запбарани от закона / чл.68вЗПК/.;
уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в
насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и в
несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по договора. В този
смисъл за да се обезпечат субективните права и законни интереси на икономически по-слабата
страна “ цената” на услугата, вкл. по договора за кредит относно възнаградителната лихва и
другите разходи, трябва последните да са уговорени ясно и разбираемо за средния потребител,
съгласно чл.147, ал.1 ЗЗП, чрез тяхната детайлизация в договора. Действително разпоредбата на
чл.19, ал.1 ЗПК определя съдържанието на годишния процент на разходите по кредита да изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/ лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Действително на следващо място съгласно чл.19, ал.4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет
4
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България. В случая към момента на сключване
на договора / 06.12.2018г./ е действащо Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени задължения / ДВ, бр.106 от 23.12.2014г., в сила от
01.01.2015г./, съобразно което би могло да се приеме, че така определеният с договора годишен
процент на разходите / 49,89 %/ формално не надвишава петкратния размер на законната лихва,
при уговорен годишен лихвен процент по заема в размер на 41,17 %. Действително не са налице
императивни разпоредби в Закона по отношение размера на възнаградителната лихва. В случая
обаче е налице потребителски договор по своята характеристика, ползващ се със засилена защита
по ЗЗП и ЗПК, като трайно се приема от съдебната практика, че максималният размер на лихвата/
възнаградителна или такава за забава/ следва да е ограничен, а угорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва/ а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва/, противоречи на добрите нрави. / Решение №
906/ 30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003 ВКС – II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006г. по гр.д.№ 315/
2005г. на ВКС –II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009г. по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС – II ГО,
Определение № 901/ 10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО./ Въззивният съд споделя
мотивиранто становище в така посочената съдебна практика като съответстващо на целта на
специалния ЗЗП е въз основа на тези съображения се намира, че се явяват налице отрицателните
процесуално правни предпоставки по смисъла на чл.411, ал.2, т.2 и т.3, пр.II ГПК за отказ за
издаване на ЗИ по чл.410 ГПК в обжалваната част на разпореждането относно частта на
претендираната договорна / 382,79 лв/ , както и акцесорните претендирани суми за разноските за
заповедното производство по съразмерност за ДТ за размера над 60,32 лв, както и за
юриск.възнаграждение за разликата над 23,78 лв.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1, пр.I във връзка с чл.278, ал.4 ГПК,
въззивният съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 19.08.2020г. по ч.гр.д.№ 10288/ 2020г. на Пловдивски
районен съд – VI гр.с. в обжалваната му част, в която е отхвърлено заявлението на “Профи Кредит
България” ЕООД, ЕИК: ********* против В.Н. П., ЕГН: ********** за присъждане на сумата
382,79 лв – договорна лихва, дължима за периода 26.05. – 10.09.2019г., както и разноските за
заповедното производство по съразмерност за ДТ за размера над 60,32 лв, както и за
юриск.възнаграждение за разликата над 23,78 лв.
В необжалваната част разпореждането е влязло в законна сила.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
5
Членове:
1._______________________
2._______________________
6