Решение по дело №1431/2020 на Окръжен съд - Стара Загора

Номер на акта: 260042
Дата: 29 септември 2020 г. (в сила от 29 септември 2020 г.)
Съдия: Веселина Косева Мишова
Дело: 20205500501431
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 13 юли 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

 Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

  Номер 260042                        29.09.2020 година                 Град Стара Загора

 

 

                                              В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ  ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,

На…… 15 септември…………..…………………………….…2020 година,       

в публичното заседание в следния състав:

 

                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ

 

                                                                       МАРИАНА МАВРОДИЕВА

                                                     ЧЛЕНОВЕ:

                                                                             ВЕСЕЛИНА МИШОВА                                                                           

      

Секретар ………Катерина Маджова………………………………

Прокурор……………………………………………………………………..

като разгледа докладваното от……………………съдията В. МИШОВА      

въззивно гражданско дело номер…1431….по описа за 2020……...……...година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

               Производството е образувано по въззивна жалба,  подадена от  Б.М.В. против решение № 150/13.03.2020 г., постановено по гр.д. № 2230/2019 г. на Казанлъшкия районен съд.

          Във въззивната жалба е релевирано оплакване срещу правния извод на районния съд за основателност на исковата претенция. Въззивникът твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно, поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Счита, че съдът не е разгледал възраженията срещу основателността на установителния иск и неправилно е преценил някои доказателства. Излага съображения по правото в подкрепа на становището си. Моли, съдът да отмени обжалваното решение.

                  Въззиваемият оспорва въззивната жалба.

                 Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

         Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а разгледана по същество – неоснователна, като съображенията  на въззивния съд са следните:

       Пред районния съд е бил предявен иск по чл.124, ал.1 ГПК – за установяване на съществуването на арендно правоотношение. Ищецът е твърдял, че на 10.01.2013 г. сключили с ответника договор за аренда, с който той му предоставил за срок от 15 стопански години нива с площ от 2.018 дка, представляваща имот № 123001, V категория, в м. Чобан чеир. Договорът за аренда бил с нотариално заверени подписи на страните и вписан в Служба по вписванията - Казанлък. Съгласно чл.2 от договора арендното плащане било във вид на зърно - минимум 50 кг, и следвало да се извършва ежегодно през месец октомври на текущата календарна година. За получено арендно плащане за стопанската 2015/2016 г. ответникът подписал разписка-декларация от 09.08.2016 г. На 30.05.2016 г. арендодателят отправил нотариално уведомление, с което  предизвестявал ищеца, че прекратява договора за аренда, като не изразил никакви основания за това. Прекратяването на договора за аренда с едностранното предизвестие от страна на арендодателя било вписано в Служба по вписванията вх.рег.№7185 от 09.09.2016 г. В полученото от него на 30.05.2016 г. уведомление изрично заявил, че не е съгласен. Ищецът е посочил, че единствено и само договорите за аренда без определен срок могат да бъдат прекратявани от една от страните по него, с едностранно писмено предизвестие, а процесният бил срочен, поради което не можел да бъде прекратяван с едностранно писмено предизвестие от една от страните по него. Процесният аренден договор не бил развален по предвидения в закона ред и продължавал валидно да ги обвързва. В имотния регистър в Служба по вписванията – гр.Казанлък било вписано едно несъществуващо обстоятелство - прекратяването на договора за аренда. Затова е искал от съда да постанови решение, с което да признае за установено, че съществува арендно правоотношение по договор за аренда на земеделска земя от 10.01.2013 г. с нотариално заверени подписите, както и на основание чл.88 ЗКИР да отмени вписването на едностранно прекратяване на договор за аренда, извършено от Служба по вписванията- гр.Казанлък.

         Ответникът не е изпратил отговор. В с.з. е оспорил иска.

          Първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че между страните е бил сключен договор за аренда за срок от петнадесет стопански години  - 2013/2028 г., на земеделска земя в землището на с.Ш., с площ от 2.018 дка, имот №123001, пета категория, в м. Чобан чеир, срещу арендно плащане във вид на зърно в размер на минимум 50 кг за всеки декар, като арендното плащане се дължи всяка стопанска година, ежегодно, през месец октомври. Приел е, че в договора е уговорено той да се прекратява с изтичане на срока, за който е сключен; по взаимно съгласие на страните в писмена форма с нотариална заверка на подписите; с едностранно писмено предизвестие, отправено в срок три месеца преди началото на следващата стопанска година; при принудително отчуждаване на арендувана земя за държавни и общински нужди и  при неизпълнение. Приел е, че процесният договор е подписан за арендодателя от пълномощник Ю.О.Ю.. Приел е, че ищецът е получил от арендатора аренда в размер на 109 кг зърно  за стопанската 2015/2016 г. С нотариално уведомление рег.№ 1707 от 30.05.2016 г. на нотариус М.П., връчено на Ю.,  ответникът  е отправил тримесечно предизвестие за прекратяване на договора за аренда от 10.01.2013 г., считано от получаването му.  В уведомлението е отразено, че е получено от ищеца на 30.05.2016 г., с възражение „не съм съгласен“. Приел е, че ответникът е упълномощил Ю. да го представлява пред нотариата и вместо него да сключва договори за наем и аренда с описания недвижим имот с пълномощното е с нотариална заверка на подписите. Приел е за установено от показанията на свидетеля Н.С.Т., заемал длъжността кмет на с.Ш. в периода 2003 - 2015 г., че Ю. донесъл данни за земеделските земи, местности и имената на съответните арендодатели, които били необходими за изготвяне на пълномощно; че той е съставил пълномощното без ръкописното допълнение, но Ю. му казал да запише допълнението. До този момент пълномощното не било подписано от  арендодателите. Свидетелят дописал добавката на ръка под №3 и уведомил Ю., че пълномощното е готово и може да уведомява арендодателите да отидат да го подпишат. В продължение на няколко дни упълномощителите минали през кметството и положили подписите си.

         От правна страна първоинстанционният съд е приел, че по делото не е спорно, че процесният договор за аренда е с нотариална заверка на подписите на 22.01.2013 г. и е вписан в Служба по вписванията – Казанлък. Договорът е подписан от пълномощник с пълномощно с нотариална заверка на подписа от 17.01.2013 г. , заверено от кмета на с.Ш.. Приел е, че не е оспорена истинността на пълномощното, а от друга страна не са опровергани събраните по делото гласи доказателствае поради което упълномощителната сделка е извършена съобразно изискването  на чл. 37 ЗЗД и на чл. 3, ал. 1 ЗАЗ, т.е. в предвидената от закона писмена форма, с нотариална заверка на подписа на лицето посочено като упълномощител. Удостоверяването е извършено от длъжностно лице  – кмета на с.Ш., което разполага с материална и функционална компенетност - чл.83, ал.1 ЗННД. Приел е, че ответникът, полагайки лично подписа си пред длъжностното лице, е заявил волята си да упълномощи ищеца да сключи от негово име договор за аренда на собствената му нива.Приел е, че е ирелевантно  кой е изпълнил ръкописния текст под печатния в пълномощното, тъй като няма формално изискване упълномощителят сам да е изпълнил текста. Приел е, че дори и да се приеме, че към 22.01.2013 г. е липсвала представителна власт на пълномощника, то с получаването на арендната вноска и декларирането, че е получена по силата на сключения между него и ищеца аренден договор съставлява и потвърждение на извършените от упълномощения действия по арг. на чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Приел е, че облигационното правоотношение по силата валидно сключен договор за аренда на земеделска земя с нотариална заверка на подписите, вписан в Служба по вписванията – Казанлък не може да бъде прекратен с едностранно уведомление, защото е срочен и нормата на чл.27, ал.1 ЗАрЗ е императивна. Клаузата на чл.19 б.“В“ от договора, предвиждаща възможността за прекратяването му с едностранно писмено предизвестие в срок от три месеца преди началото на следващата стопанска година противоречи на императивните правила на ЗАрЗ.

                    Въззивният съд, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, намери въззивната жалба за неоснователна.

         По делото не е спорно, че ответникът (сега въззивник) е собственик на нива с площ от 2.018 дка, представляваща имот № 123001, V категория, в м. Чобан чеир, в землището на с.Ш., общ.К.. С договор за аренда от 10.01.2013 г. той е предоставил тази нива на ищеца Ю.О.Ю. за временно ползване за срок от 15 стопански години. Не е спорно, че договорът е подписан от арендатора Ю., като е посочено, че той действа като пълномощник на арендодателя. Основателно е възражението във въззивната жалба, че договорът е подписан от Ю. без да има представителна власт, тъй като договорът е от 10.01.2013 г., а представеното по делото пълномощно е от 17.01.2013 г. Това обаче не ползва въззивника, тъй като съгласно чл.42, ал.2 ЗЗД лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди, като за потвърждаването се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора. В случая представеното по делото пълномощно, като подписано след сключването на договора, има характеристиката и правното значение на волеизявление за потвърждаването му. Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че в договора не е посочено, че ищецът е действал като пълномощник на ответника, както и не било посочено пълномощно. Законодателят не е въвел специално изискване за съдържанието на договора за аренда, когато той се сключва от пълномощник. Посочването му в титулната част на документа е въведено в практиката за яснота и прецизност, но липсата на подобно посочване не води до недействителност на договора за аренда. Още повече, че за страните  е било ясно, че такъв договор има, след като арендодателят е получавал арендното плащане, което се установява от представената разписка-декларация, подписана от него.

         Основателно е възражението на въззивника, че пълномощното е оспорено от ответника в с.з. от 13.02.2020 г., но и това не го ползва. В посоченото с.з. процесуалният представител на ответника е заявил, че т.3 от пълномощното е допълнение на съдържанието му, не е подписано от нейния доверител, което е приравнено на липса на воля относно т.3 и нейното съдържание. Така заявено оспорването е на истинността на документа. Това е така, тъй като подписът на упълномощител е автентичен, но се твърди, че изявлението в документа, касаещо т.3, не принадлежи на автора на подписа, защото съдържанието му е било допълнено след съставянето на документа с текст, който не съответства на действителната воля на страната.  В тази хипотеза е налице неистинност на документа, който е частен по смисъла на чл.193 ГПК и при установяване на посочените факти ще бъде оборена формалната му доказателствена сила по чл.180 ГПК, тъй като изявлението не принадлежи на лицето, подписано документа. С други думи такъв документ е неавтентичен, а не неверен, доколкото автентичността се свързва не просто с авторството на подписа, а с авторството на подписаното изявление. Съгласно чл.193, ал.3 ГПК тежестта за доказване на неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва – в случая ответника. Той обаче не представя доказателства, които да установят посочените от него факти във връзка с пълномощното, а заявява, че ще се ползва от гласните доказателства, събрани в с.з. Но според показанията на свид. Терзиев, разпитан в същото това с.з., допълнението в т. 3 е направено от него преди полагането на подписите, поради което няма как да се приеме, че това пълномощно не отразява волята на упълномощителя във връзка със сключения договор за аренда. Без значение е на коя дата фактически то е подписано от него, след като е налице нотариална заверка. В този случай се приема, че подписът е от датата на нотариалната заверка. Неоснователно въззивникът счита, че показанията на свид. Терзиев са опровергани, позовавайки се на приетото в постановлението на РП Казанлък. Такова постановление няма представено и прието по делото като доказателства. От друга страна постановлението на прокурора и приетото от него не е задължително за състава на съда, пред който фактите, които са от значение за решаване на делото, се установяват устно и непосредствено.

         Не на последно място следва да се има предвид, че, ако договорът е невалиден така, както твърди въззивникът, то той не би породил целените с него правни последици, като в този случай не би следвало да бъде прекратяван, доколкото може да бъде прекратен само валиден, действителен договор, а въззивникът е изразил своята воля за прекратяването недвусмислено с нотариалното уведомление.

      Съгласно чл.27, ал.1 ЗАр договорът за аренда се прекратява: с изтичане на срока, за който е сключен; при неизпълнение - по общия ред, доколкото в този закон не е предвидено друго; по взаимно съгласие на страните, изразено писмено с нотариална заверка на подписите; с едностранно предизвестие - в предвидените в този закон случаи; по други причини, посочени в закона, още и със смъртта или с поставянето под запрещение на арендатора, съответно с прекратяването на юридическото лице - арендатор, доколкото в договора не е предвидено друго; и при принудително отчуждаване на арендувана земя за държавни и общински нужди по реда на глава трета от Закона за държавната собственост и на Закона за общинската собственост. Единственият предвиден в закона случай на прекратяване с едностранно предизвестие касае само безсрочните договори за аренда. Според разпоредбата на чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора обаче е ограничена от същата тази разпоредба в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на императивни норми на закона, а в равна степен - и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските, така и за търговските сделки по арг. от чл. 288 ТЗ. Както бе посочено по-горе, разпоредбата на чл.27, ал.1 ЗАрЗ е императивна, поради което уговорката в договора относно възможността той да бъде прекратен с едностранно писмено предизвестие, отправено в срок от три месеца преди началото на следващата стопанска година, е недействителна, нищожна като противоречаща на закона – чл.26, ал.1, предл. първо ЗЗД, поради което не може да намери приложение в отношенията между страните по договора, независимо дали те са били добросъвестни или не при сключването му.   

                   С оглед на гореизложените съображения съдът намира, че от доказателствата по делото може да се направи обоснования имот, че договорът за аренда не е прекратен едностранно от арендодателя и между страните по делото съществува арендно правоотношение. Предвид на това въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди. На въззиваемия следва да бъдат присъдени направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 200 лв. за заплатеното от него адвокатско възнаграждение.

 

                        Воден от горните мотиви, Окръжният съд

 

                    Р  Е  Ш  И :

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 150 от 13.03.2020 г., постановено по гр.д. № 2230/2019 г. по описа на Казанлъшкия районен съд.

 

           ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК Б.В.М. ***, ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на Ю. ***, ЕГН **********, сумата от 200 лв. (двеста лева), представляваща направените по делото разноски за възнаграждение за един адвокат.

        

           Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ: