№
гр. София, 18.04.2019 г.
Софийски градски съд, Гражданско отделение,
ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание на осми февруари през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия
Илчева в. гр. д. № 5191 по описа
за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение
от 02.01.2018 г., постановено по гр. д. № 38378/2017 г. на СРС, 28 състав, е
признато за установено по иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, че Д.М.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1861,10 лева, доставена
топлинна енергия за имот в гр. София, ж. к. „*******за периода 01.05.2014 г. –
30.04.2016 г. и по иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал.
1 ЗЗД сумата от 211 лева – лихва за забава за периода 08.08.2014 г. – 29.03.2017
г. Искът по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата
над 1861,10 лева до пълния предявен размер от 1886,20 лева, а искът по чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за горницата над 211 лева до пълния предявен
размер от 211,84 лева.
Недоволна
от постановеното решение е останала ответницата Д.М.С., която в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, е подала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в
частта, в която са уважени предявените искове. Решението се счита за неправилно
и необосновано. Твърди се, че съдът неправилно е възприел експертното
заключение на СТЕ, от което не става ясно каква е реално потребената сума и
същата е изчислена некоректно. Сочи, че експертизата е извършена на база
подадена от ищцовото дружество информация без да е ясно, дали записванията са
извършвани въз основа на годна документация. Намира, че не са били ангажирани
доказателства за извършени доставки на топлинна енергия, ползването ѝ и
размерът на задълженията за процесния период. Излага, че не се е установило да
са били вземани предвид средствата за търговско измерване и не са били
ангажирани доказателства за предоставянето на процесните услуги. Счита за
неясно образуването на стойността на конкретните начислени суми за
топлоенергия. Претендира разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД или третото лице – помагач – „Б.Б.“ ООД.
Решение от
02.01.2018 г., постановено по гр. д. № 38378/2017 г. на СРС, 28 състав, в
частта, в която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна в
процеса, поради което е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания в жалбата. Не са допуснати и нарушения на
императивни материалноправни норми. Първоинстанционното решение е валидно, но
не е допустимо в обжалваната част.
СРС, 28
състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150
ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да
постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че се е доказало
наличието на правоотношение между страните и ответникът дължи заплащането на
посочените в СТЕ суми, както и лихва за забава в размер, посочен в ССчЕ.
Настоящият
съдебен състав счита, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявени
искове. За да стигне до този извод съобрази следното:
Предметът на производството по чл. 422 ГПК се
определя от твърденията в исковата молба се явява продължение на заявлението по
чл. 410 ГПК, тъй като съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. В този смисъл твърденията в заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и след това в исковата молба следва да
са напълно идентични, за да може да се приеме, че исковото производство е
продължение на заповедното производство. Именно затова и искът е установителен
и твърденията, такива, каквито са направени със заявлението, се пренасят в
исковата молба, след подаване на възражение от длъжника.
С оглед
принципа на диспозитивното начало съдът е длъжен и е властен да се произнесе
само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в заявлението по чл.
410 ГПК и пренесени в исковата молба и съобразно заявения петитум на спорното
право, чиято защита се търси. Всяко произнасяне по други (освен надлежно
релевираните със заявлението и исковата молба или по реда на чл. 214 ГПК) фактически основания на иска
/по други факти/ води до недопустимост на съдебното решение, а недопустимото
съдебно решение подлежи на обезсилване. Когато съдът разгледа факти, които не
са въведени като правопораждащи такива или съответно замени едни фактически
твърдения с други без надлежно проведено изменение на иска, неговото решение се
явява недопустимо като постановено по непредявен иск.
В разглежданата хипотеза „Т.С.“ ЕАД е подало
заявление по чл. 410 ГПК, в което е предявено вземане за доставка на
незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.
к. „*******. СРС е издал заповед по чл. 410 ГПК, в която е посочено, че
вземането е за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*******. В
исковата молба ищецът отново е посочил, че претендира вземане за топлоснабден
имот - ап. 35 в гр. София, ж. к. „*******, като е представил доказателства,
касаещи този имот. В постановеното по делото решение – както в мотивите, така и
в диспозитива, съдът е коментирал и се е произнесъл относно имот в гр. София,
ж. к. „*******.
Въззивният съд намира, че първоинстанционният
съд е разгледал непредявени искове и е признал за установено вземане по
отношение на имот, който не е бил претендиран от ищеца. Искането на Т.С.“ ЕАД –
и в заявлението по чл. 410 ГПК, и в исковата молба, е за имот в гр. София, ж.
к. „*******, докато съдът е приел, че то касае имот в гр. София, ж. к. „*******,
без да е било допускано изменение на иска, което не отговаря на действително
предявеното искане. В случая не се касае до нередовност на исковата молба, отстраняването
на която може да бъде указано от въззивния съд, тъй като ищецът в течение на
цялото производство е претендирал вземане по отношение на имот в гр. София, ж.
к. „*******.
С оглед
изложеното се налага извода, че решението на първата инстанция е недопустимо в
обжалваната част и следва да се обезсили на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3-то ГПК, като делото се
върне на СРС за разглеждане и произнасяне по първоначално предявените претенции
– за признаване на установено вземане относно топлоснабден имот в гр. София, ж.
к. „*******.
По
претендираните разноски в настоящото производство от страна на въззивницата следва
да се произнесе СРС при новото разглеждане на делото.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената
на предявените искове настоящото решение е окончателно.
Воден от горното Софийски градски съд, ІІ-Г
въззивен състав
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение от
16.11.2017 г., постановено по гр. д. № 31912/2016 г. по описа на СРС, 88 състав,
в обжалваната част.
ВРЪЩА делото
на СРС за ново разглеждане и произнасяне по първоначално предявените исковете.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.