Р Е Ш Е Н И Е

 

№                            15.02. 2021 г.                     гр.Търговище,

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Търговищкият окръжен съд,                       гражданско отделение

На осми февруари                                   2021 година

в открито съдебно заседание, в следния състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ИВАНОВА

           ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА ДАСКАЛОВА

                                БИСЕРА МАКСИМОВА

 

Секретар Анатолия Атанасова,

Като разгледа докладваното от съдията Т.Даскалова,

В.гр.дело № 305,   по описа за 2020 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Предмет на проверка е решение № 260015 от  11.09. 2020 г., по гр.д. № 374/ 2020 г. на РС–Омуртаг, с което  е признато за установено, на основание чл. 124, ал.1 ГПК по отношение на „С.“ ЕООД ***, с ЕИК *********, представлявано от управителя Виктор Стефанов Асенов, че „С.“ ЕООД ***, с ЕИК *********, с управител Виктор Стефанов Асенов, дължи на В.Н.Д. ***, сумата в размер на 17 700 лева, представляваща левовата равностойност на 10 000 щатски долара към 15.10.2019 г. и част от общата сума с левова равностойност от 76 200 лева по договор за заем от 15.06. 2005 г., като с решението са присъдени на ищеца и разноски в размер на 2358 лева.

Срещу решението е постъпила жалба от ответника „С.“ ЕООД, чрез адвокат Д.А. ***. В жалбата се посочват няколко опорни тези за незаконосъобразност и необоснованост на решението на съда. На първо място се посочва, че решението е недопустимо, защото е постановено по нередовна искова молба. Изявленията в електронен вариант са недопустими по ГПК. Исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127 от ГПК, като не са изложени ясно и безпротиворечиво всички обстоятелства. Ответникът не е пасивно материално-правно легитимиран да отговаря по иска. Не е ясно към коя дата се превалутира задължението. Исковата молба е недопустима поради липсата на правен интерес от предявяване на установителен иск за вземане, защото то може да бъде предявено чрез осъдителен иск. Това прави решението недопустимо. Налице са освен това процесуални нарушения при разглеждане на молбата в първата инстанция и това, че не е бил назначен особен представител. Не е  обсъдено от съда едно от основните възражения на ответника – за погасяване на вземанията по давност. Решението е неправилно и необосновано. Не са обсъдени възраженията кой и в какво качество е получил дадената в заем сума. Налице са признания от ищеца, че търсената по делото сума е върната и това е отразено в нотариалната покана. Затова се иска решението да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено, като се присъдят разноските. Евентуално решението да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен. В съд. зас. адвокат А. поддържа жалбата.

От въззиваемата страна – ищец по делото, е постъпил отговор по ел.поща на РС–Омуртаг, който е входиран на 25.11. 2020 г., като е отбелязано, че документът е подписан с електронен подпис. Няма постъпили други документи – по пощата или на ръка в съда. След като на въззиваемата страна беше съобщено определението на съда по чл. 267 от ГПК, от адв. М., пълномощник на ищеца, постъпи уточнение, в саморъчно подписан документ. В него се уточнява и правният интерес от завеждането на установителен иск. Смята, че всички доводи за нередовност на исковата молба и отговора на жалбата са неоснователни. Моли решението да бъде потвърдено и да се присъдят направените по делото разноски.

Съдът, като провери събраните по делото доказателства, установи следното: Решението е валидно, но е процесуално недопустимо.

Въззивният съд счита, че каквито и нередовности да е имало по исковата молба, те са изправени, но липсва правен интерес от воденето на установителен иск за установяване дължимост на процесната сума.

Исковата сума от 17 700 лв. се търси като част от вземане, което ищецът твърди, че произлиза от договор за заем, като цялото вземане е за много по-голяма сума. В обстоятелствената част на исковата молба се посочват отношенията между страните и се твърди, че поради липсата на плащане, за ищеца се поражда правен интерес да установи вземането си. В петитума също се иска съдът да признае за установено, че ответникът дължи посочената сума, част от по-голямото задължение. В уточняващата искова молба също се потвърждава искането, че следва вземането да се признае за установено. Ответникът не е получил лично препис от исковата молба, защото е бил призован по реда на чл. 50, ал. 4 от ГПК, в който случай съдът не назначава особен представител. В последствие дружеството е разбрало за иска и е участвало в процеса. Постъпило е становище от адв. А., с което е взето отношение по предявения иск. В съд.зас. адвокат М. е поддържала иска и уточняващата молба. Приет е докладът на съда в окончателен вариант и отново е посочено, че искът е установителен. В пледоарията също няма каквото и да било изменение на искането и уточняване на правния интерес, въпреки направените от другата страна оспорвания. След като въззивният съд даде на ищцовата страна срок да уточни какъв е правният интерес от воденето на установителен иск за облигационни  правоотношения, адв. М. посочва следното: тя била казала в пледоарията си, че искът следва да бъде приет за основателен и доказан и да се уважи със законните последици, като се осъди ответното дружество…., както и да бъде осъден ответникът да заплати разноските. Посочва, че решението по един частичен иск се ползва със сила на присъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право, при предявен в друг исков процес иск за остатъка. Освен това с предявяването на иска се прекъсвала давността. От волята на ищеца зависело да прецени с какъв иск ще се защити най-добре.

Въпреки така изложените доводи, въззивният съд счита, че  нито един от тях не обосновава правен интерес от воденето на установителен иск, при положение че ищецът разполага с осъдителен, и то по облигационно правоотношение. Изложените доводи относно частичния иск касаят правния интерес от предявяването на частичен иск въобще, но не и защо той е установителен, а не осъдителен. В случая няма заведено каквото и да било друго производство, в което едно решение, с което вземането само се признава за установено, да бъде ползвано. Защото по установителен иск, решението няма изпълняемост, няма изпълнителна сила и няма как да бъдат реализирани правата по него. А именно това е нужно, за да се обоснове правен интерес, да се посочи как така установената за дължима сума ще може да се реализира от ищеца. Никъде в молбата до съда това не се споменава.

Голословни са освен това твърденията, че в пледоарията си адв. М. говори, че е употребила думата да осъдите ответника. В протокола е записано, че тя моли да се уважи исковата претенция за сумата от 17 000 лв. и да бъдат присъдени разноски. Т.е. от всички действия на ищцовата страна е видно, че е предявен установителен иск, а не осъдителен такъв.

В подкрепа на това становище е както правната теория, така и практиката, основаваща се на чл. 124 от ГПК, който изисква наличието на правен интерес от установителния иск. В учебника по българско гражданско процесуално право на проф. Живко Сталев/ изд. 1988 г./се посочва, че „липсва правен интерес от установителен иск, когато спорното право може да бъде предявено чрез осъдителен или конститутивен иск. Защото и чрез тези искове ще се разреши със сила на пресъдено нещо гражданският спор, но едновременно с това ще се постигнат и присъщите им защитни цели. Ето защо, спрямо тези права, които могат да бъдат предмет на другите искове, установителният иск е субсидиарна форма на защита. Тя влиза в действие, когато те са недопустими.“ Почти липсва съвременна съдебна практика по въпроса/ относно облигационни правоотношения/, защото това са основни постулати в гражданския процес и прилагането на нормата не е създавало трудности и противоречия.

Настоящата правна уредба допуска установителните искове по чл. 415 от ГПК, защото в тези производства вече има издаден изпълнителен лист и затова няма нужда да се води осъдителен. В случая обаче няма предходно заповедно производство, направено прихващане или нещо друго, което ще придаде изпълняемост на решението по установителния иск.

След като липсва основна предпоставка за предявяване на установителен иск за вземането на ищеца – правният интерес, то искът е недопустим и постановеното решение подлежи на обезсилване.

На ответника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски. Според списъка разноските са в размер на 3089 лв. за адвокатски хонорари на две инстанции и за държавна такса. Налице са доказателства за заплащането и сумата следва да се присъди. Няма възражения за прекомерност.

По обжалваемостта. Спорът касае търговски взаимоотношения, възникнали между ответника като търговско дружество и ищеца като физическо лице. Затова съдът счита, че решението не подлежи на обжалване пред ВКС. Същият счита тези спорове за търговски дела, при преценката на обжалваемостта.

 

По изложените съображения, съдът

 

Р Е  Ш И  :

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 260015 от  11.09. 2020 г., по гр.д. № 374/ 2020 г. на РС–Омуртаг, КАТО НЕДОПУСТИМО, поради липса на правен интерес от воденето на установителен иск за вземането.

Прекратява производството по гр.д. № 374/2019 г. на РС–Попово.

ОСЪЖДА В.Н.Д. ***, ЕГН **********,***, да заплати на „Силтeкс“ ЕООД, със седалище в гр. Омуртаг, EИК *********, сумата от 3089 лв., направени по делото разноски пред двете инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ:1.

 

                                                            2.