Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260107 09.10.2020 година град Търговище
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Районен съд - Търговище единадесети състав
На десети септември две хиляди и двадесета година
В публично съдебно заседание в състав:
Съдия:Йоханна Антонова
Секретар:Янита Т.
Като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 2250 по описа за 2019г. на РСТ, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 55,ал.1, пр. трето от ЗЗД за сумата от 9693,75лв., в евентуалност- иск с правно основание чл. 71,пр.първо във вр. с чл. 240,ал.1 от ЗЗД за тази сума; иск с правно основание чл. 207,ал.1,т.2 от КТ за сумата от 700лв. и иск с пр. осн. чл. 221,ал.2 от КТ във вр. с чл. 298,ал.4 от ГПК за сумата от 284лв.
Ищецът ЕМУ АД, ЕИК ********* гр.Търговище, представлявано от Т.Т., действащ чрез процесуален представител адв.И.Т.-САК, твърди в исковата молба, че между него и първия ответник С.Ю.С. било налице валидно трудово правоотношение по трудов договор от 03.01.2019г., като последният работел на длъжност „работник поддръжка”, но от 15.08.2019г. не се явявал на работа, поради което след неявяването му повече от десет дни на работа, със Заповед № 665/25.09.2019г. трудовото правоотношение било прекратено с дисциплинарно уволнение на С., а заповедта му била изпратена с писмо с обратна разписка. Излага още, че на 21.06.2019г. между ищеца и същия ответник бил сключен договор за заем за сумата от 9900лв. с поръчителство от страна на втората ответница С.В.П.-негова майка, като съобразно погасителния план, ответникът платил само първата вноска и остатъкът от 9693,75лв. е непогасен и до момента. Сочи, че на ответника бил предоставен и служебен аванс в размер на 700лв., който е останал не отчетен при прекратяване на трудовото правоотношение, поради което претендира връщането му; с оглед начислените с уволнителната заповед обезщетение по чл. 221,ал.2 от КТ в размер на 593,60лв. и дължимо от работодателя обезщетение по чл. 224,ал.1 от КТ в размер на 309,60лв., последният въвежда изявление за прихващане между двете суми до размера на по-малката, като претендира от ответника сумата от 284лв. Посочва също, че на двамата длъжници на 26.09.2019г. била връчена нотариална покана, с която са предупредени, че ако ежемесечните вноски по заема не бъдат погасявани, кредиторът ще бъде принуден да развали договора за заем и да поиска предсрочното погасяване на цялата останала сума; моли депозираната искова молба да се счита за изявление за разваляне на заемния договор.С оглед на изложеното, ищецът приема, че за него е налице правен интерес от предявяване на настоящите осъдителни искове против ответниците, претендира законната лихва и разноските по делото. В допълнителна молба и в съдебно заседание по реда на чл. 143,ал.1 от ГПК представителят на ищеца изрично уточнява, че заемната сума се претендира на основание развален с исковата молба договор за заем, като главен иск, а в условията на евентуалност- се иска присъждане на сумата на основание обявена предсрочна изискуемост на задължението, поради изпадане на длъжника –заемополучател в неплатежоспособност. Поддържа още, че претенцията за сумата на невъзстановения служебен заем се претендира на осн. чл. 207,ал.1,т.2 от КТ, като се сочи, че за тази сума е налице липса и независимо от длъжностното положение на работника, щом е получена като служебен аванс, това му придава качеството на фактически отчетник, поради което поддържа, че ангажира пълната отчетническа отговорност на първия ответник за същата.В съдебно заседание и в писмени бележки исковете се поддържат от процесуалния представител на ищеца адв.Д.Т.-РАК, който пледира за уважаването им, претендира законната лихва и разноските по делото.
В срока и по реда на чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от адв. Н.Ф.-ТАК- назначен от съда особен процесуален представител на ответника С.С., исковете се оспорват, като неоснователни, като претенцията за връщане на заемната сума се оспорва по довод от приложимост на разпоредбите на ЗПК, като се твърди недействителност на договора за заем поради нарушение на императивните разпоредби на ЗПК; исковете, относими към прекратеното трудово правоотношение се оспорват, като неоснователни, поради липса на доказателства за валидното прекратяване на трудовия договор, с оглед липса на данни уволнителната заповед да е достигнала до работника.В съдебно заседание и в писмени бележки възраженията се поддържат от адв.Н.Ф.-ТАК, която пледира за отхвърлянето на исковете, въвежда възражение по чл. 78,ал.5 от ГПК.
В срока и по реда на чл. 131 от ГПК писмен отговор от втората ответница С.П. не е постъпил, липсва становище по исковете.В съдебно заседание същата, редовно призована, не се явява.Представлява се от адв.Т.В.-ТАК, която в хода на устните състезания заявява, че доколкото ответницата е извършила частично плащане в хода на процеса, то същата признава иска за заем, въвежда възражение по чл. 78,ал.5 от ГПК.
Съдът, след преценка на доказателствата по делото и като съобрази доводите и възраженията на страните, намира за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно между страните по делото, а се установява и от събраните писмени доказателства, че между ищеца и първия ответник С.Ю.С. било налице валидно трудово правоотношение по трудов договор от 03.01.2019г.(приложен по делото), като последният работел на длъжност „работник поддръжка”, но от 15.08.2019г. не се явявал на работа, поради което след неявяването му повече от десет дни на работа, със Заповед № 665/25.09.2019г.(представена по делото) трудовото правоотношение било прекратено с дисциплинарно уволнение на С., като е посочено основание чл. 190,ал.1,т.2 от КТ и е отразено, че наказанието се налага поради неявяване на работника на работа в течение на два последователни работни дни, а в мотивите на заповедта е посочено, че работникът не се е явявал на работа в работните дни в периода от 15.08.2019г. до 25.09.2019г., когато е издадена заповедта. В нея е посочено още, че работникът държи на работодателя обезщетение по чл. 221,ал.2 от КТ в размер на 593,60лв.-едно брутно трудово възнаграждение, а на работника следва да се изплати обезщетение по чл. 224,ал.1 от КТ в размер на 309,60лв. за неползван платен годишен отпуск.Уволнителната заповед е била изпратена на С. с писмо с обратна разписка.Ведно от съдържанието на представеното копие на известие за доставяне от „Еконт експрес” ООД № 1050245304608, ищецът е изпратил на ответника С. уволнителната заповед, но в посоченото известие куриерът е отбелязал, че получателят не може да бъде открит на адреса и по телефона. От нотариална покана до двамата ответници, рег.№ 10597/19.09.2019г., том 3, акт 91 на нотариус Петя Ангелова с район на действие РСТ, рег.№ 496 на НК, връчена на 28.09.2019г. на втората ответница се установява, че ищецът е предупредил ответниците, че ако не предприемат незабавни действия за изплащане на сумите по просрочените вноски от заема, кредиторът ще бъде принуден да развали договора и да поиска предсрочно заплащане на цялата останала сума по заема. Посочено е също, че трудовият договор на С.С. е прекратен, но видно от приложението към нотариалната покана, то съдържа погасителен план по договора за заем, но не и уволнителната заповед.От представения договор за паричен заем от 21.06.2019г. се установява, че ищецът е предоставил на ответника С.С. паричен заем в размер на 9900лв. със срок на връщане до 30.07.2023г. с, говорена договорна годишна лихва от 6% и връщане на сумата на месечни вноски, определени по падеж и размер в погасителния план към договора.в чл.7 от договора е уговорено поръчителството на две лица-втората ответница С.П. и Г.Т.Г., който не е страна по делото. В същият липсват уговорени условия, при които да настъпи предсрочна изискуемост.Договорът е подписан от страните и двамата поръчители и не е оспорен по делото.От РКО № 1483/21.06.2019г. се установява, че първият ответник е получил уговорената заемна сума от 9900лв., а с ПКО № 511/23.07.2019г. е направил вноска по заема в размер на 255,75лв.От извлечение от ведомост за заплати на ищцовото дружество се установява, че на ответника С.С. е начислено трудово възнаграждение за м.юни 2019г. в размер на 593,60лв. бруто.От представеното копие на прессъобщение на БНБ относно лихвената статистика за м.юни 2019г. се установява, че основният лихвен процент по потребителски кредити за м.юни 2019г. е 8,26%.Във връзка с разпределената от съда доказателствена тежест, на ищеца са издадени съдебни удостоверения, като от получените справки в ТД НАП и СлВп Търговище се установява, че след прекратяването на трудовия договор, първият ответник няма регистрирани нови трудови договори и същият няма вписвания, отбелязвания и заличавания за имоти в периода 01.01.2999г. -05.08.2020г.От заключенията по назначените първоначална и допълнителна СИЕ, неоспорени от страните, които съдът кредитира изцяло като подробни, обективни и отговарящи на поставените задачи се установява, че сумата по отпуснатия на първия ответник заем е надлежно осчетоводена в счетоводството на ищеца, а в хода на процеса, на 14.01.2020г. е постъпило частично плащане от втората ответница-поръчител по заема С.П. в размер на 2010лв., като в платежния документ като основание е записано името на първия ответник.Вещото лице дава заключение, че останалата дължима сума за главница, която се претендира в процеса, към датата на съдебното заседание на 10.09.2020г. е в размер на 7 683,75лв., като непогасени са всички вноски, считано от 31.05.2020г.(която е погасена частично) до последната с падеж на 30.06.2023г.
При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи:
1.По
първоначалния иск с пр. осн. чл. 55,ал.1,пр. трето от ЗЗД за връщане на сумата от 9693,75лв., претендирана
неизплатена част от развален с исковата молба договор за заем от 21.06.2019г.,
съдът приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 33,ал.1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.В случая
се претендира връщане на дадена в заем парична сума, като съдът следва да
разгледа възражението на процесуалния представител на заемополучателя
адв.Н.Ф.-ТАК относно приложимия материален
закон.Твърденията на адв.Ф. са за приложимост на
разпоредбите на ЗПК спрямо процесното заемно
правоотношение, като се излага, че не са изпълнени императивните изисквания на
закона, поради което договорът е недействителен, нарушени са и разпоредбите на
потребителското законодателство. Ищцовата страна излага,
че процесният договор за заем е сключен от
работодател и работник, при по-нисък лихвен процент от преобладаващия на
пазара, поради което попада под изключението по чл. 4,ал.1,т.7 от ЗПК, съобр. която разпоредбите на този закон не се прилагат за договори
за кредит, предоставяни от работодателя на работници и служители, които
договори са извън предмета на неговата основна дейност, по които не се
начислява лихва или годишният процент на разходите е по-нисък от преобладаващия
на пазара и които не се предлагат на потребителите на общо основание.От
събраните писмени доказателства по делото съдът приема за установено, че
доколкото ОЛП за страната за м.юни 2019г. е бил 8,26%, а договореният такъв-6%, и
липсват данни работодателят да предоставя кредити като част от предмета му на
дейност, то следва да се приеме, че отношенията на страните по процесния договор не се регулират от разпоредбите на ЗПК, а
от тези на чл. 240 и сл. от ЗЗД, при което възражението на адв.Ф.
е неоснователно, договорът валидно обвързва страните и съдът следва да разгледа
претенцията по същество. Съгл. чл.240,
ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид, количество и качество.От посочената разпоредба се
извеждат и основните характеристики на
договора за заем за потребление (паричният заeм),
който е неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден и
комутативен, а правните последици
настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка –
уговорената парична сума, като за заемодателя възниква притезателното
право да иска от заемателя връщане на дадената сума –
в същата валута и размер.В конкретния случай, между страните е сключен
възмезден договор за заем, но това не променя едностранния му характер.В този
смисъл съдът, като взе предвид обстоятелството, че съгл. разпоредбата на чл.
87,ал.1 от ЗЗД на разваляне подлежат единствено двустранни договори, приема, че
процесният договор за заем не подлежи на разваляне, а
оттам, за кредитора не е възникнало правото да иска връщане на даденото на
отпаднало основание по развален договор, обстоятелство, обуславящо
неоснователността на главния иск и неговото отхвърляне, на осн. чл. 55,ал.1,пр. трето от ЗЗД.
2.Отхвърлянето
на главния иск поражда задължение на съда да се произнесе по предявения в
условията на евентуалност иск връщане на предсрочно изискуемо задължение,
обоснован иска с твърдения за неплатежоспособност на заемополучателя-ответник,
настъпила след прекратяване на трудовото правоотношение между страните,
обуславящо правна квалификация по чл. 71,пр. първо във вр.
с чл. 240,ал.1 от ЗЗД. Посочената разпоредба на чл.71 от ЗЗД регламентира обявяването
на предсрочната изискуемост в гражданското право, като от съвместното тълкуване
на тази разпоредба с разпоредбата на чл.70 от ЗЗД следва, че обявяването на предсрочната изискуемост е
възможно само при срочните задължения и то при тези, при които срокът е такъв
по чл.70, ал. 1
от ЗЗД-уговорен е в полза на длъжника, но той може да плати и преди
срока. Освен това е необходимо падежът на задължението да не е настъпил, към
момента на реализиране на посочените в чл.71 от ЗЗД обстоятелства, а именно длъжникът да е станал
неплатежоспособен, или със своите действия да е намалил дадените на кредитора
обезпечения, или да не му е дал обещаните обезпечения. С настъпването на тези
обстоятелства интересът на кредитора е застрашен, тъй като се създава опасност
длъжникът да изпадне в състояние, при което е в невъзможност да изпълни
задължението си при настъпването на падежа и кредиторът да не може да получи
реално изпълнение. Затова в тези случаи законът защитава интереса на кредитора
като му предоставя възможност, чрез едностранно изявление да внесе изменение в
уговорките на договора, чрез което да трансформира задължението на длъжника от
срочно в безсрочно, при което да може да иска незабавното му изпълнение(в този
см. решение № 200/ 18.01.2019 г., постановено по
т.д. № 665 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о.).В случая ищецът
твърди първата хипотеза на чл.71 от ЗЗД, а именно-неплатежоспособност на
длъжника.От събраните доказателства по делото се установява, че след
прекратяване на трудовия договор с ищеца, ответникът С. Сотиров и до момента
няма регистриран нов трудов договор, няма и имущество, а е налице непогасено
задължение по заемния договор в размер на 7 683,75лв., поради което следва
да се приема, че пасивите надхвърлят активите му, обстоятелство, обуславящо
извод, че е налице неплатежоспособност на длъжника, при което за кредитора
възниква правото да обяви предсрочната изискуемост на цялото задължение, вкл. и
на непадежиралите вноски. В тази връзка, съдът
приема, че това е направено с исковата молба и считано от депозирането й с
уточнението към нея, за ищеца е възникнало правото да иска изпълнение веднага
както от длъжника, така и от поръчителя, който, на осн.
чл. 141 от ГПК е солидарно отговорен за цялото задължение. Поради изложеното,
съдът приема, че ищецът е провел успешно пряко и главно доказване на предявения
иск за връщане на заемната сума, като предсрочно изискуема, с оглед на което същият е доказан по основание.
Относно предявения размер, съдът, като взе предвид по реда на чл. 235,ал.3 от ГПК извършеното частично плащане в хода на процеса, извършено от втората
ответница-поръчител по заема, приема, че предявеният иск е основателен и
доказан до размер от 7683,75лв. и следва да се уважи до този размер, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба до изплащане на задължението, а за
разликата до пълния предявен размер от 9693,75лв., следва да се отхвърли, като
погасен чрез плащане в хода на процеса, на
осн. чл. 71, пр. първо във вр.
с чл. 240,ал.1 от ЗЗД.
По предявените искове с пр. осн. чл. 221,ал.2 от КТ във вр. с чл. 298,ал.4 от ГПК за сумата от 309,60лв. и с пр. осн. чл. 207,ал.1,т.2 от КТ за сумата от 700лв., относими към трудовото правоотношение между страните, съдът приема следното:Ищецът твърди, че трудовото правоотношение между него и първия ответник е прекратено със Заповед № 665/25.09.2019г. на работодателя. Видно от събраните доказателства, заповедта не е надлежно връчена на ответника, доколкото в известие за доставяне от „Еконт експрес” ООД № 1050245304608 е отбелязано само, че адресатът не е намерен на адреса и по телефона, в какъвто смисъл са и възраженията на процесуалния представител на ответника адв.Н.Ф.-ТАК. Съгл. разпоредбата на чл. 195,ал.2 от КТ, заповедта за дисциплинарно наказание се връчва срещу подпис на работника или служителя, като се отбелязва датата на връчването, а при невъзможност заповедта да бъде връчена на работника или служителя, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка.Съдебната практика последователно приема, че посочените начини на връчване не са изчерпателно изброени, като е редовно и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, във вр. с чл. 42 и чл. 44 ГПК, както и съобразно специалния закон – чл. 36 от Закона за пощенските услуги (в този смисъл решение № 283 от 6.04.2010 г. по гр. д. № 507/2009 г. на ІІІ г.о. и др.). В случая не е установено куриерът да е изпълнил задълженията си по връчване на пратката, вкл. да е поставил съобщение или стикер в пощата на ответника, при което не може да се приеме, че ответникът сам се е поставил в положение да не се запознае със съдържанието на уволнителната заповед преди образуване на съдебното производство. Следва, обаче, да се вземе предвид обстоятелството, че заповедта му е връчена в хода на процеса, с връчване на преписите от исковата молба и доказателствата на особения представител, назначен му от съда, като съдът е длъжен да вземе предвид фактите от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска, на осн. чл. 235,ал.3 от ГПК. Следва да се има предвид и обстоятелството, че самото връчване няма отношение към законността на уволнението, а представлява елемент от фактическия състав, водещ до прекратяване на трудовото правоотношение(в този см. решение № 265/03.09.2014г. по гр.д.№ 3072/2014г. на ВКС, IV г.о.). По изложените съображения съдът приема, че трудовото правоотношение между ищеца и първия ответник е валидно прекратено, считано от връчването на уволнителната заповед в хода на процеса.
3.По предявения иск пр. осн. чл. 221,ал.2 от КТ във вр. с чл. 298,ал.4 от ГПК за сумата от 284лв.:
Ищецът твърди, че при прекратяване на трудовото правоотношение е останал
задължен към ответника със сумата от 309,60лв. за неползван платен годишен отпуск,
на осн. чл. 224,ал.1 от КТ, а ответникът му дължи
едно брутно трудово възнаграждение в размер на 593,60лв., представляващо обезщетение
по чл. 221,ал.2 от КТ , поради което е направил изявление за прихващане между
двете суми до размера на по-малкото, като претендира от ответника сумата от 284лв.
Доколкото е установено по делото, че трудовото правоотношение е прекратено с
уволнение, то следва да се приеме, че работникът дължи на работодателя
обезщетение в размер на едно брутно трудово възнаграждение, което, видно от
писмените доказателства е в размер на 593,60лв.Самият ищец признава
обстоятелството, че дължи на ответника обезщетение за неползван годишен отпуск,
при което и с оглед липсата на оспорване на размера на същото, съдът приема, че
е налице вземане на ищеца С.С. против работодателя в
размер на 309,60лв.Налице са две изискуеми и ликвидни вземания, поради което следва да се зачете изявлението на
ищеца, като се извърши прихващане до размера на по-малкото от тях, при което
ответникът дължи на ищеца разликата в размер на 284лв., до който размер
претенцията е основателна и доказана и следва да се уважи, на осн. чл. 221,ал.2 от КТ във вр. с чл. 298,ал.4 от ГПК.
4. По предявения иск с пр. осн. чл. 207,ал.1,т.2
от КТ за сумата от 700лв. Ищецът твърди, че е предоставил на ответника С.С. служебен аванс в размер на 700лв., която сума останала
неотчетена след прекратяване на трудовото правоотношение, като в допълнителната
молба и в съдебно заседание поддържа, че се ангажира отговорността на посочения
ответник като фактически отчетник и претендира, че той носи пълна имуществена отчетническа отговорност за
липса. В тази връзка, съдът приема следното: Пълната имуществена отговорност по
чл.207, ал.1, т.2 КТ за липса е приложима само за отчетници. Този състав
на увреждане е приложим само за отчетническите трудови функции и е недопустимо
прилагането му за работници или служители с други трудови функции. Това следва
както от императивния характер на разпоредбата, така и от самата същност на
липсата като състояние на неотчетност и недостиг на парични или материални
ценности с неустановен произход (Решение № 448/17.06.2010г. по гр.д.№ 21/2009г.
на ВКС IV г.о.).Вярно
е, че придобиването на качеството отчетник не зависи от вписването му в длъжностна
характеристика. Такава може да не е издадена, тъй като законодателството не
изисква за валидността на трудовото правоотношение като задължение за
работодателя да състави и да връчи на работника длъжностна характеристика.
Достатъчно е длъжността, която работникът заема по трудов договор, да съдържа
като присъщи задължения на работника действия, свързани със събиране,
съхраняване, разходване или отчитане на ценности на работодателя.Служителите,
които нямат задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или
отчитане на финансови и материални ценности, независимо че реално имат достъп
до тях, не носят отговорност за липси. Това следва от естеството на
имуществената отчетническа отговорност, която е създадена за възмезди
работодателя за този недостиг, чиито произход не може да бъде установен. Именно
поради това отговорността за ценностите е на лицата, които трябва пряко да
боравят с тях и това е сърцевината на длъжностното им качество. Липсващите
ценности не могат да бъдат търсени от някой, на когото те не са връчени за
управление и пазене, макар че е имал досег до тях (в този см.Решение №
493/23.11-2011г. по гр.д.№ 586/2011г. на ВКС IV г.о., решение № 152/01.06.2915г. по гр.д.№ 6083/2014г. и
посочените в него решения). Това следва и от цитираното от ищцовата страна
решение № 63/23.06.2020г. по гр.д.№ 4091/2019г. на ВКС III г.о. и посоченото в него Решение №
15/10.04.2020г. по гр.д.№ 2098/2019г. на ВКС, IVг.о., в които се посочва, че практиката
на ВКС е, че отчетнически функции по трудовото правоотношение могат да бъдат
възлагани не само с длъжностната характеристика, а да произтичат от естеството
на възложената трудова дейност, т.е. служебният аванс да е предоставен на
работника във връзка с изпълнение на трудово задължение, а такива доказателства
по делото липсват, а липсват и данни да е провеждано производство
по констатиране на щета по чл. 203-210
от КТ.С оглед на изложеното, съдът приема, че за първия ответник не
е било налице отчетническо задължение във връзка с изпълнение на трудовата му
функция на помощен персонал-работник поддръжка, поради което и предявеният на
това основание иск за връщане на неотчетен служебен аванс в размер на 700лв. е
неоснователен и следва да се отхвърли, на
осн. чл. 207,ал.1,т.2 от КТ.
С оглед изхода от спора, доколкото само ищецът е претендирал разноски, които съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК са в размер на 487,75лв. д. такса, депозит да особен представител в размер на 600лв., платено адв. възнаграждение в размер на 900лв., пътни разходи в размер на 100лв. и депозит за вещо лице в размер на 160лв., или общо 2247,75лв., съдът следва да се произнесе по въведените възражения от процесуалните представители на ответниците за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от ищеца на осн. чл. 78,ал.5 от ГПК, като в тази връзка, съдът приема следното: По делото са предявени четири иска, като минималното адвокатско възнаграждение по първия иск (и по евентуалния) е по 814,68лв., а по останалите- по 300лв., съобр. чл. 7, ал.1, т.1 и т.3 от НМРАВ(в приложимата ред. ДВ, бр.7 от 22 януари 2019г.), а платеното е общо 900лв., при което същото е под минимума, обуславящо оставяне на възраженията без уважение, на осн. чл. 78,ал.5 от ГПК. На следващо място, доколкото ищецът не е посочил какво възнаграждение е уговорено по всеки иск, съдът приема, че е уговорено по равно, или по 225лв., при което и с оглед отхвърлянето на иска по чл. 207,ал.1 от КТ, ищецът има право на разноски съобр. уважената част от исковете, а именно в размер на 1297,75лв. разноски и 675лв. адв. възнаграждение, или общо 1972,75лв., определени по съразмерност, на осн. чл. 78,ал.1 от ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от ЕМУ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
с.Разбойна, общ.Търговище, представлявано от Т.Т.,
действащ чрез процесуален представител адв.И.Т.-САК,
против С.Ю.С. с ЕГН ********** и С.В.П. с ЕГН **********, двамата с адрес ***,
като солидарни длъжници, иск за връщане на сумата от
9693,75лв., дължима главница по развален договор за заем от 21.06.2019г., ведно
със законната лихва от 19.12.2019г. до изплащане на задължението, като
неоснователен, на осн.
чл. 55,ал.1, пр. трето от ЗЗД.
ОСЪЖДА С.Ю.С. с ЕГН **********
и С.В.П. с ЕГН **********, двамата с адрес ***, като солидарни длъжници, да заплатят на ЕМУ АД, ЕИК ********* със седалище
и адрес на управление с.Разбойна, общ.Търговище, представлявано от Т.Т., действащ чрез процесуален представител адв.И.Т.-САК, сумата от 7683,75лв., предсрочно изискуема
главница по договор за заем от 21.06.2019г., ведно със законната лихва от 19.12.2019г. до изплащане на задължението,
като за разликата до пълния предявен размер от 9693,75лв. отхвърля иска, като
погасен чрез плащане в хода на процеса, на
осн. чл. 71,предл. първо
във вр. с чл. 240,ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА
С.Ю.С. ЕГН ********** с адрес ***, да заплати на ЕМУ АД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление с.Разбойна, общ.Търговище, представлявано от Т.Т., действащ чрез процесуален представител адв.И.Т.-САК, сумата от 284лв.,дължима част от обезщетение
по чл. 221,ал.2 от КТ след извършено прихващане между обезщетение по чл.
221,ал.2 от КТ в размер на 593,60лв. и обезщетение по чл. 224,ал.1 от КТ в
размер на 309,60лв., до размера на по-малкото от тях, на осн. чл. 221,ал.2 от КТ във вр. с чл. 298,ал.4 от ГПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ЕМУ
АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление с.Разбойна, общ.Търговище,
представлявано от Т.Т.,
действащ чрез процесуален представител адв.И.Т.-САК,
против С.Ю.С. с ЕГН ********** с адрес ***, иск за сумата от 700лв.,
представляваща неотчетен служебен аванс, като неоснователен, на осн. чл.
207,ал.1,т.2 от КТ.
ОСЪЖДА С.Ю.С. с
ЕГН ********** и С.В.П. с ЕГН **********, двамата с адрес ***, да заплатят на
ЕМУ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление с.Разбойна,
общ.Търговище, представлявано от Т.Т., действащ чрез
процесуален представител адв.И.Т.-САК, разноските по
делото в размер общо на 1 972,75лв., определени по съразмерност, на осн. чл.
78,ал.1 от ГПК, като
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ възражението
на ответниците за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, платено от ищеца, като неоснователно, на осн. чл. 78,ал.5 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните, пред Окръжен съд - Търговище.
Съдия: