№ ....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен
състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР Д.
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Д. в. гр. д. № 7498 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 51829/26.02.2019г., постановено по гр. д. № 47879/2017г.,
Софийски районен съд (СРС) е отхвърлил предявените от М.на в.р.срещу В.Д.С. искове
с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумите от 180 евро
и 390 евро, представляващи недължимо платени командировъчни средства за
покриване на учебни такси на дъщеря му, поради плащането на исковите суми в
хода на процеса. Районният съд е уважил предявения иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД до размер на сумата от 110,02 евро, представляваща законна лихва
за забава върху главницата от 390 евро за периода 28.10.2014г.-17.07.2017г., и за
сумата от 16,74 евро, представляваща мораторна лихва
върху главницата от 390 евро за периода 17.07.2017г.-12.12.2017г.
на основание чл. 214, ал. 2 ГПК, като е отхвърлил иска за заплащане на мораторна лихва върху главницата от 390 евро за разликата
над 110,02 евро до пълния предявен размер от 389,96 евро и за периода 13.10.2014г.-28.10.2014г.,
както и иска за заплащане на мораторна лихва върху
главницата от 180 евро в размер на 92,67 евро за периода
13.10.2014г.-17.07.2017г.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ответника, с която
се обжалва постановеното решение в цялост. В жалбата се посочва, че решението е
недопустимо, тъй като не е постановено в съответствие с основанието и петитума на исковата молба и съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало. Евентуално се поддържа, че обжалваното
решение е неправилно. Твърди се, че съдът не е обсъдил възражението на
ответника относно недължимостта на претендираните суми, доколкото същият е използвал
предоставените средства по предназначение. Сочи се, че с извършеното от
ответника на 12.12.2017г. доброволно плащане е целял
единствено да спре начисляването на мораторна лихва
върху вземанията. Поддържа се, че съдът не е обсъдил всички доводи на ответника
и не е анализирал в цялост събраните доказателства. Съобразно изложеното се
моли за обезсилване на първоинстанционното решение,
евентуално за неговата отмяна. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с който се поддържа, че
същата е недопустима поради липсата на правен интерес от обжалване на решението
в отхвърлителната част, евентуално се излагат
съображения за нейната неоснователност. Претендират се разноски.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, районният съд е приел, че ответникът е
бил командирован в Посолството на Република България във Виена, Австрия, за
изпълнение функциите на пълномощен министър, като с разходни касови ордери от
27.06.2012г. и 26.09.2012г. са му изплатени суми от 180 евро и 390 евро,
представляващи допълнителни командировъчни средства за покриване учебните такси
на дъщеря му И.С.за българско училище. Счел е, че след завеждане на иска, на
12.12.2017г., ответникът е погасил претендираните главници в общ размер на 570 евро и е
отхвърлил предявените от Министерството на в.р.искове за главните вземания
поради извършеното плащане. По отношение на исковете за заплащане на мораторна лихва, съдът е приел, че акцесорното
вземане върху главницата от 180 евро е погасено по давност, а мораторната лихва върху паричното задължение от 390 евро за
периода 28.10.2014г.-17.07.2017г. възлиза на сумата от 110,02 евро, а не на претендираните 390,96 евро., и е уважил иска до този
размер. Районният съд е присъдил и законна лихва за забава върху главницата от
390 евро за периода от завеждане на исковата молба до датата на плащането в
размер на 16,74 евро.
Настоящият
съдебен състав намира подадената от ответника въззивника
жалба за допустима, независимо че се обжалва изцяло постановеното решение,
включително в неговата отхвърлителна част. Както е
посочено в Решение № 141/14.07.2016г. по гр. д. № 7446/2014г., IV ГО
на ВКС, което се споделя от въззивния съд, ответникът
има интерес да обжалва решението, когато съдът не е разгледал първо правоизключващите възражения и то в поредност
според тежестта на претендирания порок, след това правоунищожаващите възражения, след това правоотлагащите и накрая правопогасяващите
и то в поредността, която следва от правното им
естество. Страната има интерес да обжалва също и когато съдът е разгледал
възраженията в правилната поредност и е уважил някое
от тях, но тя не е доволна от разрешението по по-предно възражение, което
според нея неправилно е отхвърлено. В настоящия случай, въззивникът
се позовава на обстоятелството, че районният съд не е разгледал направените от
него правоизключващи възражения, а е отхвърлил исковете
за главните вземания поради извършеното плащане, тоест съдът се е позовал на правопогасяващото възражение. Ето защо за жалбоподателя е
налице правен интерес от обжалване на решението и в отхвърлителната
част, а депозираната въззивна жалба подлежи на
разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивната
инстанция приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд не е нарушил принципа на диспозитивното начало и не е излязъл извън предмета на
спора. Същият се е произнесъл по изложените от ищеца фактически обстоятелства и
отправения петитум, а именно за връщане на дадените
на ответната страна суми, получени от последната при липса на правно основание.
Правилна е и дадената от съда правна квалификация на предявените претенции, а
именно по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Между
страните по делото не е спорно, а и се установява от представената заповед №
К-361/21.07.2010г., че ответникът е бил командирован за времето от 09.08.2010г.
до 08.08.2013г. в дипломатическото представителство
на Република България в Австрия, Виена, за изпълнение на функциите на
пълномощен министър. Не съществува спор и досежно
обстоятелствата, че с РКО № 4-3/120/27.06.2012г. ответникът е получил от ищеца
сумата от 180 евро за покриване на такса за българско училище за втори семестър
на учебната 2011г.-2012г., а с РКО № 4-3/209/26.09.2012г. е получил сумата от
390 евро за покриване на такса в българско училище за учебна година
2012г.-2013г. Безспорно е също, че в хода на съдебния процес, на 12.12.2017г., ответникът е извършил доброволно плащане на
вземанията в общ размер на 570 евро.
Спорните
въпроси между страните се свеждат до това дали за ответника е налице правно
основание, оправдаващо получаването на сумите, и дали извършеното доброволно
плащане представлява признание на претендираното
право.
Съгласно
чл. 71, ал. 1 от Закона за дипломатическата служба (ЗДСл.), за времето на
задграничния мандат служителят получава освен възнаграждението си и
командировъчни средства. Съгласно ал. 3 на същия член, дългосрочно
командированият служител има право на допълнителни командировъчни средства по
време на задграничния му мандат за покриване на учебните такси за основно и
средно образование на децата му в приемащата държава при условия и в размер,
определени с наредбата по ал. 2.
В
чл. 15, ал. 1 от приетата въз основа на законовата делегация Наредба за
командировъчните средства при задграничен мандат (НКСЗМ) е предвидено, че за
покриване на разходи за детска градина, за начално, основно и средно
образование на всяко дете на дългосрочно командирован служител за всяка учебна
година изпращащата администрация изплаща на служителя допълнителни
командировъчни пари в размер до 150 на сто от базисния размер за 30 календарни
дни, определен във валута за съответната държава. В ал. 2 е посочено, че
разходи за детска градина се заплащат само ако тя представлява задължителна
част от основното образование в приемащата държава или когато е условие за
записване в учебно заведение в съответната държава, в ал. 3, че изплащането на
допълнителните пари за всяко дете се извършва срещу представяне на разходооправдателни документи за заплатени такси и
документ, удостоверяващ записването в съответния клас (група). При повтаряне на
годината средствата са за сметка на командирования служител.
По
делото не е спорно, че И.С.е дете на ответника. От представените по делото и
неоспорени от ищеца удостоверение № КЛ-10-91/17.06.2011г., удостоверение №
КЛ-10-97/19.06.2012г. и удостоверение № 80/11.06.2013г. се установява, че И.С.е
завършила обучение за 9, 10 и 11 клас в Българското училище в Берлин, Германия.
От представените по делото в превод на български език и неоспорени от ищцовата страна нареждания за извършени парични преводи и
извлечение от банкова сметка ***, че ответникът В. С.е заплатил на 13.10.2011г.
по сметка на Българското училище в Берлин сумата от 360 евро с основание „такса
за И.С.2011/12г.“, а на 26.09.2012г. е заплатил по сметка на същото училище
сумата от 390 евро с основание „такса за И.С.2012/2013г.“. Същите преводни
нареждания са представени по делото и от ищеца, което показва, че М.на в.р.е
разполагало с тях. Следователно изразходването от ответника на средствата от
570 евро за заплащане на учебни такси на дъщеря му е доказано по делото, както
е доказано и че същата е записала и завършила съответните класове в Българското
училище в Берлин.
Чл.
71, ал. 3 от ЗДСл. препраща за условията и размерите на дължимите допълнителни
командировъчни средства за покриване на учебните такси към НКСЗМ.
Министерството на в.р.не е оспорило по делото, че размерът на платените от
ответника учебни такси съответства на нормативно предвидения в чл. 15, ал. 1 от
НКСЗМ. Също така не е твърдяло обучението в Българското училище в Берлин да не
отговаря на изискванията по ЗДСл. и НКСЗМ. По делото не са изложени и твърдения
от страна на ищеца да са налице съществени разминавания в дължимите такси за
обучение в Българското училище в Берлин в сравнение с останалите учебни
заведения, включително тези на територията на Австрия, или обучението в Българското
училище в Берлин да не отговаря на изискванията по чл. 15, ал. 1 от НКСЗМ. Ищецът
обоснова недължимостта на сумите с това, че училището
не се намира на територията на държавата, в която е командирован ответникът,
тоест не са намира в „приемащата“ държава. Безспорно е, че приемащата държава в
случая е Австрия, но съдът счита, че разпоредбата на чл. 71, ал. 3 ЗДСл. не
следва да се тълкува буквално и изолирано, а систематически с разпоредбите на
издадения въз основа на същата разпоредба подзаконов нормативен акт – НКСЗМ,
чието предназначение е да уреди именно условията за получаване на
допълнителните командировъчни средства за покриване на учебните такси на децата
на служителите. След като са изпълнени изискванията на чл. 15, ал. 3 от
Наредбата и са налице документи, доказващи плащането на учебните такси, и
такива, удостоверяващи записването на детето в съответните класове, както и не
са наведени конкретни твърдения за по-високи такси в учебните заведения извън
приемащата държава или за други съществени причини, обуславящи обучението да
бъде само в Австрия, съдът не намира за оправдано изплащането на предвидените в
закона разходи да бъде лишено от основание само заради записването на детето в
училище извън приемащата държава. Очевидно е, че законовата разпоредба има
социално предназначение и цели подпомагане на задграничните служители на МВнР в
разходите за обучение на децата им, които са ги последвали при изпълнение на
задълженията им извън територията на Република България. Тоест цели се
възстановяване на разходите, които служителят извършва, за да може детето му да
продължи обучението си, докато се намира извън Република България, и които
нямаше да бъдат сторени, ако служителят не беше дългосрочно командирован. Следователно
не е от съществено значение за дължимостта на сумите,
че обучението в случая е било проведено в Германия, вместо в Австрия, след като
реално е осъществено и са заплатени таксите за това. Ето защо въззивната инстанция приема, че предпоставките за изплащане
на допълнителните командировъчни средства на ответника са били налице и
получаването на сумите не е лишено от основание.
По
отношение извършеното в хода на процеса плащане от страна на ответника на процесните суми и депозираната молба от 13.12.2017г. в тази
връзка, съдът счита, че тези действия не могат да бъдат квалифицирани като
признание на претендираното от ищеца право. Причината
е, че в молбата от 13.12.2017г. не се съдържа изрично изявление, с което
ответникът да заявява ясно и недвусмислено, че признава по основание и размер съществуването
на твърдяното задължение към ищеца. Напротив, в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който е оспорил дължимостта на сумите, като е изложил подробни съображения
за наличието на правно основание за получаването им и изрично е посочил, че
извършеното плащане не представлява признание на задължението. Не може да се
приеме, че плащането представлява и признание, извършено с конклудентни
действия, след като ответникът е направил изрично волеизявление за
несъществуване на твърдения дълг. Поради това доводите на ищеца в тази насока
са неоснователни.
По
изложените съображения, въззивният съд намира, че
предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са неоснователни.
Първоинстанционният съд е достигнал до същия краен
извод, но по други съображения – отхвърлил е исковете не заради наличието на
правно основание ответникът да получи сумите, а поради направеното от него
плащане. Ето защо решението в тази част следва да бъде потвърдено, но с посочените
по-горе мотиви за отхвърляне на исковете.
По
отношение на исковете за заплащане на мораторна лихва
върху главните вземания, следва да се приеме, че същите са неоснователни поради
неоснователност на исковете за главните вземания. Като акцесорни,
добавъчни такива, вземанията за лихва следват главното вземане и ако същото
бъде признато за несъществуващо, то не съществува и акцесорното.
Ето защо исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлени не по
изложените от районния съд съображения, а поради липсата на главно вземане. В
частта, с която първоинстанционният съд е уважил исковете
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД решението следва да бъде отменено, а в останалата част, с
която ги е отхвърлил, следва да бъде потвърдено, но с посочените от въззивната инстанция основания за това.
При
този изход на спора право на разноски има ответникът. В откритото съдебно
заседание пред въззивната инстанция процесуалният
представител на ответника е заявил, че не претендира заплащането на адвокатско
възнаграждение, а само разходите за въззивното
обжалване, под което следва да се разбира платената държавна такса в размер на
41,18лв., която следва да му се присъди.
Предвид
неоснователността на предявените претенции, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено и в частта, с която ответникът е осъден да
заплати на М.на в.р.сумата от 20,08лв., представляваща сторените в
производството разноски.
С
оглед цената на исковите претенции и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение е окончателно.
При
тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
51829/26.02.2019г., постановено по гр. д. № 47879/2017г. по описа на Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 29-ти състав, В ЧАСТТА, с която В.Д.С. е
осъден да заплати на М.на в.р.сумата от 110,02
евро – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
от 390 евро за периода 28.10.2014г.-17.07.2017г., сумата от 16,74 евро – законна лихва за забава върху главницата от
390 евро за периода 17.07.2017г.-12.12.2017г., и сумата от 20,08лв. – сторените разноски
в производството, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от М.на в.р., БУЛСТАТ: ******, с адрес: гр. София, ул. „******, срещу В.Д.С., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: ***, осъдителни искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 110,02 евро, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 390 евро
за периода 28.10.2014г.-17.07.2017г., и на сумата
от 16,74 евро, представляваща законна лихва за забава върху главницата от
390 евро за периода 17.07.2017г.-12.12.2017г., поради несъществуване на главното вземане.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 51829/26.02.2019г., постановено по гр. д. № 47879/2017г. по
описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 29-ти състав, В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ, с
която са отхвърлени предявените от
М.на в.р., БУЛСТАТ: ******, с адрес: гр. София, ул. „******, срещу В.Д.С., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: ***, искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 180 евро, платена с РКО № 4-3/120/27.06.2012г.,
и на сумата от 390 евро, платена с
РКО № 4-3/209/26.09.2012г., представляващи платени на ответника командировъчни
средства за покриване на учебни такси на дъщеря му И.С.за втори семестър на
учебна година 2011г.-2012г. и за учебна година 2012г.-2013г., поради получаването им на годно правно
основание, и искове с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на законна лихва за забава върху
главницата от 390 евро за периода 13.10.2014г.-28.10.2014г. за разликата над 110,02 евро до пълния претендиран размер от 389,96 евро, и за заплащане на сумата от 92,67 евро, представляваща
законна лихва за забава върху главницата от 180 евро за периода
13.10.2014г.-17.07.2017г., поради
несъществуване на главните вземания.
ОСЪЖДА М.на
в.р., БУЛСТАТ: ******, с адрес: гр. София, ул. „******, да заплати на В.Д.С., ЕГН: **********, със съдебен адрес: ***, сумата
от 41,18лв., представляваща сторените
във въззивното производство разноски за държавна
такса.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.