РЕШЕНИЕ
№ 403
град Велико Търново, 25.10.2019 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XI-ти административен
състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и шести септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНКА
ДАБКОВА
при
секретаря В.Г.
и
в присъствието на прокурора ………………………………………………..
разгледа
докладваното от съдията адм.дело № 464/2019г.
по описа на ВТАС. При това, за да се произнесе взе предвид следното:
I.За
вида на производството:
Производство по реда на чл. 268, ал.1 от Данъчно-осигурителен
процесуален кодекс/ДОПК/, във вр. с чл.144, ал.2 от с.к.
Образувано по жалба вх. № 3569/02.08.2019г., подадена
от името на ТП на НОИ В. Търново, чрез представляващия същото директор.
Оспорва се Решение № 149/24.07.2019г. на директора на
ТД на НАП гр. Велико Търново и потвърденото с него действие на публичен
изпълнител/ПИ/ при същата дирекция, представляващо частично прекратяване на производството по принудително
изпълнение по ИД № **********/2012г. с
Разпореждане изх. № С190004-035-0270880/04.07.2019г., поради изтекла
погасителна давност. По отношение на
публичните задължения, установени с влязлото в сила Разпореждане № РВС-339/16.02.2011г.
на ръководител на „Контрол на разходите на ДОО” в ТП НОИ В. Търново.
II.Становища
на страните:
Оспорващият твърди, че задължението на длъжник към бюджета на ДОО
произтича от неоснователно изплатено парично обезщетение за отглеждане на малко
дете до 2-год. възраст, с правно основание чл.53, ал.1 от КСО. Установено е с
цитираното Разпореждане, което е влязло в законна сила и е изпратено на
публичен изпълнител при ТД НАП-В. Търново за събиране. Образувано е изп. дело №
**********/2012г. Сочи като неправилен извода на директора на ТД на НАП в
оспореното Решение, че не били налице данни да са предприемани други действия
от страна на взискателя и публичния изпълнител, поради което давността не
прекъсната или спирана. Защото ТП на НОИ В. Търново е извършвало прихващане по
реда на чл.114, ал.5 от КСО, за което е уведомявало ПИ. Това прихващане е по
специален ред, различаващ се от общия по
ДОПК. Противно на възприетото от ответника това прихващане е форма на
принудително изпълнение, т.к. само осигурителният орган има право с едностранно
изявление да удовлетвори вземането си. Сочи съдебна практика в този смисъл. В
тази връзка счита, че погасителната
давност за вземането е прекъсната и не следва да се прилага чл.171, ал.1
от ДОПК, а 10-год. давност по чл.172, ал.2 от ДОПК.
По тези съображения иска от съда да останови решение,
с което да отмени Решение № 149/24.07.2019г. на директора на ТД на НАП В.
Търново и потвърденото с него Разпореждане на ПИ за частично прекратяване на
изпълнителното производство по ИД № **********/2012г.
В о.с.з. оспорващият се представлява от упълномощения ***,
който поддържа депозираната жалба и пледира същата да бъде уважена. Претендира
разноски. Представя писмена защита.
Ответникът оспорва жалбата като неосноателна. Сочи, че по ИД е
издадено Съобщение за доброволно изпълнение на 13.07.2012г., с което давността
е прекъсната и е започнала да тече нова 5-год. Давност, която е изтекла ан
13.07.2017г. Настоява, че няма данни от страна на ПИ или взискателя да са
предприемани други действия по изпълнението, които да попадат в някоя от
хипотезите на спиране или прекъсване на давността по чл.172 от ДОПК. Относно
извършваните прихващания от НОИ счита, че същите са способ за погасяване на
публичните задължения, но не представляват действия по принудително изпълнение,
които да прекъсват давността. Счита, че без значение е обстоятелството, че
прихващането е извършено за погасяване ан публично вземане.
Във връзка с изложените съображения пледира жалбата да
бъде отхвърлена. Претендира разноски. Представя писмена защита.
Доколкото
оспореният акт създава права за длъжника, то последният бе конституиран като заинтересована страна в процеса. Същият
не се яви в о.с.з. и не ангажира становище.
ІII.По допустимостта:
Съдът намира жалбата за допустима, макар
административния процес да не е предвиден по дефиниция да разрешава правни
спорове между АО, а между граждани или ЮЛ и АО. Същата е и допустима, като
подадена от надлежна страна, в преклузивния срок за оспорване, пред местно
компетентния съд. ТП на НОИ В. Търново има качеството на публичен взискател в образуваното изпълнително
производство. Предвид това и съгласно чл.268 от ДОПК, във вр. с чл.267, ал.2,
т.5 от ДОПК притежава право на жалба. Независимо от правилото на чл.266, ал.1
от ДОПК в рамките на административното обжалване. Налице е и правен интерес от
оспорването, при липса на друг ред за защита. Това обстоятелство произтича от
факта, че нормата на чл.114, ал.5 от КСО предвижда специална форма на
принудително изпълнение, чрез прихващане с изискуеми вземания на длъжника от
ДОО. Предвид това, при липса на такива вземания
и оспорения понастоящем акт на ПИ, евентуалното принудително
изпълнение на процесното публично вземане
ще бъде осуетено. Видно от съдебната практика последващи разпореждания за прихващане,
издадени от органите на НОИ в аналогична хипотеза са отменяни. В случая не без
значение е обстоятелството, че задължението
към бюджета на ДОО произтича от неоснователно изплатено парично
обезщетение за отглеждане на малко
дете по чл.53, ал.1 от КСО, за което е
издадено Разпореждане № РВС-339/16.02.2011г. на ръководител на контрол по
разходите на ДОО, което е влязло в сила и подлежи на принудително изпълнение.
Предвид обстоятелството, че не е изрично забранено в закона и няма друг
процесуален ред за защита, то съдът прие жалбата на директора ан ТП на НОИ В.
Търново за допустима.
При наличните доказателства съдът приема, че жалбата е
депозирана в рамките на преклузивния 7-дневен срок по чл. 268, ал.1 от ДОПК,
т.к. Решение №149/24.07.2019г. на ТД на НАП В. Търново е съобщено на оспорващия
на 29.07.20198г., а жалбата е депозирана по пощата на 31.07.2019г. Изчерпана е
задължителната фаза на административния контрол, съгласно предвиденото в
разпоредбата на чл.268, ал.1 от ДОПК.
Делото е подсъдно на ВТАС по правилата на родовата и местна
подсъдност като съд по местонахождението на компетентната ТД на НАП, в която е публичния
изпълнител, чието действие се обжалва. Не са налице пречки за постановяване на
акт по същество. Предвид това, съдът прие
жалбата за процесуално допустима.
Разгледана по същество
жалбата е ОСНОВАТЕЛНА по изложените
по-долу фактически и правни съображения.
IV.По
доказателствата:
Делото е основано изключително на писмени доказателства. Представените
с административната преписка не са оспорени от страните по реда на чл.193 от ГПК. В хода на производството пред съда от ответника по оспорването са представени с АП, писмени
доказателства, съдържащи се в изпълнително дело № **********/2012г., които са
идентични с тези, приложени към жалбата, касаещи извършените прихващания с
разпореждания на органите на НОИ.
В настоящето производство, съгласно чл. 160, ал.2 от ДОПК,
във вр. с чл.144, ал.2 от ДОПК, съдът преценява законосъобразността и
обосноваността на всеки от оспорените актове, проверява дали е издаден от
компетентен орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалните и
материалноправните разпоредби по издаването му.
В тази връзка, съдът взе предвид направените в жалбата
оплаквания. Съобрази доводите на страните.
Извърши
служебно дължимата проверка на всеки от оспорените актове, на
основание чл.168 от АПК, във вр. с §2 от ДР на ДОПК. От съвкупната преценка на
събраните по делото писмени доказателствени средства, съдът намери за
установено следното:
V.По
фактите:
1. На Л.П.А. е било изплатено обезщетение за отглеждане на
дете до навършване на 2-год. възраст по чл.53, ал.1 от КСО за периода от
20.09.2007г. до 21.08.2008г. Впоследствие
е установено, че същото е получено в нарушение на чл.53, ал.4 от КСО,
т.к. детето К. А.е било настанено в учебно заведение от 04.09.2007г. Промяната
не е декларирана пред работодателя. Считано от тази дата на майката не се
е дължало посоченото обезщетение.
2. Във връзка с горното от ръководителя на Контрол на
разходите на ДОО е разпоредено да бъде
възстановено недобросъвестно полученото обезщетение за периода от 20.09.2007г.
до 31.07.2008г. в размер на 2 146,32лв. главница и лихви в размер на
1 304,18лв. Издадено е Разпореждане
№ РВС-339/16.02.2011г. с правно основание чл.114, ал.3 от КСО. Същото е
връчено по реда на чл.110, ал.4 от КСО, считано от 28.03.2011г. Като не
обжалвано е влязло в законна сила на 12.04.2011г.
3. Задължението не е изпълнено доброволно, поради което е
предадено за принудително изпълнение на ПИ при ТД на НАП В. Търново на
19.04.2012г. Образувано е изпълнително дело № **********/2012г. Подготвено е
Съобщение за доброволно изпълнение до длъжника
с изх. № 0976-000001/13.07.2012г. Няма данни по преписката същото да е
връчено на длъжника, т.к. пощенската пратка се е върнала с
отметка-„непотърсен”. Не са предприети други действия по връчването му. Няма
данни от страна на публичния изпълнител да са предприети никакви други действия
по изпълнението.
4. От страна на публичния взискател обаче са извършвани
перодично прихващания на суми от задължението по посоченото по-горе
Разпореждане срещу дължими на осигурленото лице плащания от фондовете на ДОО.
Видно от л.47-56 по делото са приложени 6 броя официални писма от ТП на НОИ-В.
Търново до ТП на НАП В. Търново за извършените от публичния взискател
прихващания и справка как се променят сумите по главницата и лихвите. Първото
такова е от дата 27.12.2012г., следващото от 14.03.2013г., от 20.02.2014г.;
20.03.2014г.; 25.08.2015г., а последното
от 29.12.2015г. – публичното вземане е в общ размер на 4 662,85лв. към
този момент.
5. На 03.07.2019г. Л. П. А. депозира пред ТД на НАП В.
Търново възражение за изтекла погасителна давност с вх. № С190004-000-0334792
за същото публично вземане, към този момент в размер на 5 351,00лв.
6. Публичният изпълнител извършил проверка по изпълнителното
дело и приел, че Съобщението за доброволно изпълнение от 13.07.2012г. е
прекъснало давността за вземането, при което е започнала да тече нова давност,
която е изтекла на 14.07.2017г., т.к. не са извършвани действия от ПИ довели до
спиране или прекъсване на давността. Поради това с Разпореждане изх. №
С190004-035-0270880/04.07.2019г. ПИ прекратил производството по ИД №
**********/2012г., в частта по
отношение на следния изпълнителен титул: Разпореждане № РВС-339/16.02.2011г. на
ТП на НОИ В. Търново – за сумата 5 351,41лв.
7. Разпореждане изх. №
С190004-035-0270880/04.07.2019г. ПИ е оспорено прид директора на ТД на НАП В.
Търонов от директора на ТП на НОИ В. Търново. Към жалбата с вх. № 18881/11.07.2019г.
са приложени писмени доказателства. Това са заверени копия от
Разпорежданията/6на брой – вж. л.29 и сл./ на ръководителя на контрола по
разходите на ДОО при същото ТП на НОИ, с които са прихванати суми по
задължението на Л. А.. Същите са комплектовани с копия на писмата изпратени до
ТД на НАП и справките за размера на вземането.
8. Вино е от съдържанието на представените разпореждания, че
същите са издадени на основание чл.114, ал.4/понастоящем ал.5/ от КСО, като е
разпоредено да се прихване вземане на
държавното обществено осигуряване, установено по основание и размер с
процесното Разпореждане № РВС-339/16.02.2011г. срещу вземане на длъжника от фондовете на ДОО с основание придружаване и
гледане на дете до 18г. по БЛ. Видно е, че всяко от разпорежданията е за
възстановяване на неоснователно получени суми за осигурителни плащания, чрез прихващане от вземания от държавното
обществено осигуряване.
9. Директорът на ТД на НАП В. Търново разгледал жалбата като
я приел за допустима, но неоснователна. Оставил същата без уважение с
оспореното Решение № 149/24.07.2019г. Фактическите констатации на решаващият орган
не се отличават от тези на публичния изпълнител, с изключение на това, че за
дата на изтичане ан давностате приел 13.07.2017г., а не 14 ден. От правна
страна са изложени допълнителни съображения, които са в смисъл, че 5-год давност е изтекла, защото не са
предприети действия по принудително изпълнение от ПИ или взискателя.
Извършваното от органите на НОИ прихващане не възприема като действие по
принудително изпълнение, защото не било насочено към обезпечаване и събиране на
конкретно вземане и не били в рамките на определен изпълнителен способ.
10. Срещу посоченото Решение на ТД на НАП В. Търново и
потвърденото с него Разпореждане на ПИ за частично прекратяване на
изпълнителното поризводствот поради изтекла погасителна давност е подадена
жалба, по която е образувано настоящото съдебно административно производство.
Горните фактически констатации са основани на съвкупната
преценка на събраните писмени доказателства, които не са оспорени от страните и
по своето съдържание не са противоречиви. На практика страните не спорят по
фактите, а по тяхната правна интерпретация.
Въз основа на установеното от фактическа страна, настоящият
състав на съда формира следните изводи:
VІ.По
правото:
От фактическа страна актът на администрацията е основан на
обстоятелството, че след изпращането на СДИ не са се осъществили факти, които
са основания за прекъсване или спиране на погасителната давност според ДОПК. От
правна страна решаващият орган/ТД/ е преценил, че към момента на произнасянето
му е изтекла петгодишнат давност по чл.171, ал.1 от ДОПК.
Изнесените в жалбата твърдения за факти
и мотивите на АО разкриват правен спор с административно естество. В частност се търси
защита срещу действия на публичен изпълнител на ТД на НАП. Според конкретното
предметно съдържание на спора, приложим закон при издаване и обжалване на акта
е ДОПК както и специалният Кодекс за социално осигуряване/КСО/.
В случая се спори между страните погасено ли е по давност процесното
публично задължение, произхождащо от конкретно посочения по-горе изпълнителен
титул - Разпореждане № РВС-339/16.02.2011г. Вземането
на Държавното обществено осигуряване, установено с влязлото в сила на
12.04.2011г. разпореждане на
ръководителя на контрола по разходите на ДОО, е публично вземане по чл. 162, ал. 2, т. 4 от ДОПК, произхождащо от
незаконосъобразно извършени осигурителни разходи. За разлика от останалите
публични държавни вземания, които се установяват по реда на ДОПК, вземанията за
незаконосъобразно извършени осигурителни разходи се установяват по реда на КСО
с разпореждане на компетентното длъжностно лице в съответното териториално
поделение на Националния осигурителен институт. В конкретния случай вземането
за незаконосъобразно извършени осигурителни разходи е възникнало на основание
чл. 114, ал. 1 от КСО и е установено с разпореждане, издадено по реда на ал. 3,
без да се съставя ревизионен акт за начет по чл. 110, ал. 1 от КСО.
Не спорно, че процесното задължение
е с качеството на публично вземане, възникнало при действието на ДОПК/обн. ДВ
бр.105 от 29.12.2005г., в сила от 01.01.2006г. с последващи изменения/. Влязлото в сила разпореждане по КСО е изпълнителен титули по чл.209, ал.1
от ДОПК, т.к. това е предвиденият в специалният закон акт за установяване на
вземането.
Погасителната давност по ДОПК/по вид обща и абсолютна, като срок, съответно 5 и 10 годишна и последици – погасяване на правото на принудително изпълнение/ е материалноправен институт. Поради това, следва да се приложи тази материалноправна разпоредба, която е в сила към момента на възникване на спорното правоотношение, т.к. липсва изрична правна норма в противна насока. Според приложимия по време закон - ДОПК, материално правната норма, която определя срока на погасителната давност е тази на чл.171 от ДОПК. Същата има следното съдържание:
„ ал.1 Публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от
1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, освен ако в закон
е предвиден по-кратък срок. В
специалния закон-чл.115, ал.1 от КСО е предвиден същия по продължителност
срок-5 години, но началният момент е различен- това е годината следваща
годината, за която се отнасят осигурителните плащания.
Според ал.2 на чл.171 от ДОПК, с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се
погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на
давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или
изпълнението е спряно по искане на длъжника.“ По отношение на този срок КСО не
предвижда отклонение.
Нормите, предвиждащи спирането и прекъсване на давността са
процесуалноправни и също се намират в ДОПК.
Съгласно чл. 172, ал.1 от ДОПК, давността спира: 1. когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение.
Съгласно чл. 172, ал.2 от ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. Ако актът за установяване бъде отменен, давността не се смята прекъсната. Съгласно ал.3 на чл.172 от ДОПК, от прекъсването на давността започва да тече нова давност.
Видно от разпоредбата на чл.115, ал.3 от КСО давността се прекъсва с влизането
в сила на разпореждането за установяване на вземането и с предприемане на
действия по принудително изпълнение. Тази норма на КСО е специална спрямо
общата по ДОПК и се отнася само за вземанията на Националния осигурителен
институт за неправилно извършени осигурителни плащания, т.е. от бюджета на ДОО.
В случая, предвид осъществените факти, както ДОПК така и КСО предписват, че предприемането
на действия по принудително изпълнение прекъсват давността за
вземането.
Действията по принудителното изпълнение са уредени в Глава
25“Принудително изпълнение“, Раздел ІV“Действия“ на ДОПК - чл. 220 и следващите
и включват: образуване на изпълнително дело, изпращане на съобщение за
доброволно изпълнение, налагането на запор, вписването на възбрана и др.
В рамките на служебно извършена проверка съдът установи, че оспорваното
решение представлява валиден административен акт, издаден от компетентен орган-
титуляра на длъжността в кръга на законоустановените правомощия на териториален
директор по чл. 267 от ДОПК. Решението е издадено след проведено
задължително производство по обжалване на отказа на публичния изпълнител при ТД
на НАП - гр. В. Търново, в писмена форма и съдържа посочените в чл. 59, ал. 2
от АПК, вр. с § 2 от ДР на ДОПК реквизити, включително изложение на
фактическите и правните основания за постановяването му. Самото разпореждане за
частично прекратяване на изпълнителното производство, поради изтекла погасителна
давност, също е издаден от оправомощен за това орган, на основание чл. 226, ал.
2 от ДОПК и в рамките на неговата компетентност. При извършената проверка съдът
установи, че започването, провеждането и приключването на процедурата по
издаването на оспорения акт са извършени в съответствие с приложимите в случая
разпоредби на чл. 266 и чл. 267 от ДОПК, като в хода ѝ не са били
допуснати съществени нарушения на административно производствени правила.
Съобщението за доброволно изпълнение по чл. 221 от ДОПК представлява действие на публичния изпълнител насочено към събиране на вземането и като такова представлява действие, прекъсващо погасителната давност. В подкрепа на този извод на съда е и обстоятелството, че действията по образуване на изпълнително производство и действията по започване на производството са регламентирани съответно в чл. 220 и чл. 221 от ДОПК в раздел изпълнителни действия. Законът не предвижда за образуването на изпълнителното производство издаването на нарочен акт от вида на предвидените в чл. 226 от ДОПК, но задължава публичния изпълнител при започване на производството да изпрати на длъжника съобщение за доброволно изпълнение и то преди да пристъпи към изпълнение. Изводът който се налага от това е, че действията по принудително изпълнение започват със съобщение за доброволно изпълнение. Безспорно в случая са налице действия на публичния изпълнител, които представляват действия по самото изпълнение, като изпращането на съобщение за доброволно изпълнение е отделно самостоятелно изпълнително действие по чл. 221 от ДОПК. Изпращане на СДИ представлява действие по принудително изпълнение, с извършването на което по принцип се прекъсва давността на основание чл. 172, ал. 2 от ДОПК.
За настъпване на ефекта на прекъсване на погасителната давност в
изпълнително производство по ДОПК не е необходимо да има редовно уведомяване на
длъжника за началото на принудителното изпълнение. В тази връзка следва да се
посочи, че мотивите по т.14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС
по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, не са приложими, т.к. касаят изпълнително
производство по реда на ГПК, а не по ДОПК. Поради това, независимо, че ПИ не е
връчил на длъжника съобщение за доброволно изпълнение, настоящият състав на съда прие, че на
основание чл.172, ал.2 от ДОПК давността е прекъсната. Този извод следва от
обстоятелството, че действията, с което
законът свързва прекъсването на дейността съгласно чл. 172, ал. 2 от ДОПК, са
именно действията по изпълнението, а не се свързва с редовното връчване на
съобщения или актове на публичния изпълнител. Връчването им касае уведомяване
на длъжника за извършени действия по вече образувано изпълнително производство,
предоставянето на възможност същия да защити правата си в това производство,
вкл. и по реда на чл. 266 и сл. от ДОПК, но няма нормативно предвидено
изискване връчването на същите да прекъсва давността. В тази връзка приложение
намира специалният закон за принудително изпълнение на публични задължения -
ДОПК, който не предвижда такова условие за настъпване на ефекта на прекъсване
на давността. Поади това, Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС не е
приложимо за принудителното изпълнение за публични задължения по реда на ДОПК.
По отношение на материалната
законосъобразност на оспорените актове съдът прие следното:
В непосредствена връзка с изложеното по-горе на 13.07.2012г. давността
по отношение на процесното публично вземане е прекъсната, на основание чл.115,
ал.3, т.3 от КСО. Поради това е започнала да тече нова давност, съгласно
чл.115, ал.4 от КСО. Същата не е изтекла и понастоящем, защото е прекъсвана с
предприемане на действия по принудително изпълнение от самия взискател, съответно
на дата 27.12.2012г.; 14.03.2013г.; 20.02.2014г.; 20.03.2014г.; 25.08.2015г.
и 29.12.2015г. Поради това, считано от
30.12.2015г. за вземането е започнала да тече нова давност, която понастоящем
не е изтекла.
Аргументите на настоящият състав на съда за този извод са следните:
Дължимите суми по разпорежданията, издадени по реда на чл.114, ал.1 и
ал.3 от КСО, които не са погасени доброволно в 14-дневния срок по ал. 3,
подлежат на принудително изпълнение по реда, указан в чл. 114, ал. 5 от КСО (в
приложимата редакция – ДВ, бр.100 от 2010 г.- ал.4).: по реда на
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, освен в случаите, когато могат да
бъдат прихванати от изискуеми вземания на осигурения от държавното обществено
осигуряване. Прихващането се извършва с разпореждане на длъжностното лице, на
което е възложено ръководството по контрола на разходите на държавното
обществено осигуряване в съответното териториално поделение на Националния
осигурителен институт или на друго длъжностно лице, определено от ръководителя
на поделението. Така създаденият ред за прихващане и принудително изпълнение на
разпорежданията по чл. 114, ал. 3 от КСО, установяващи вземанията на ДОО от
неправилно извършени осигурителни плащания на осигурените лица, е специален по отношение на реда за
прихващане и принудително изпълнение на публични вземания по ДОПК. В тази
връзка следва да припомним, че разпоредбата на чл. 163, ал. 1 от ДОПК изрично
предвижда изключение от правилото за
събиране на публични вземания по реда на ДОПК, когато в закон е предвидено
друго. В случая такова „друго” е предвиденото в чл.114, ал.5 от КСО форма на
прихващане на задълженията към ДОО с вземания от същия този бюджет.
С оглед спецификата на принудителното изпълнение по
КСО, съдържащо специални спрямо ДОПК разпоредби, то следва, по гореизложените
съображения, че и прихващането по чл. 114, ал. 5 от КСО е способ за
принудително изпълнение - изрично в разпоредбата на чл. 114, ал. 5 от КСО е
посочено, че дължимите суми по разпореждания, които не са погасени доброволно в
срока по ал. 3, подлежат на принудително
изпълнение ... чрез прихващане от изискуеми вземания на осигурения от ДОО. В
тази връзка преобладаващата съдебна практика прихващането на основание чл. 114,
ал. 5 от КСО по правното си естество се възприема като способ за принудително
изпълнение, тъй като само осигурителният орган има право с едностранно
волеизявление да удовлетвори вземането си. Видно от нормативната уредба не е
призната на длъжника възможност с едностранно изявление да компенсира с едностранноо
изявление свое публично задължение към ДОО с насрещното си частно вземане от
ДОО. В тази връзка прихващането на публични задължения към ДОО с частни
вземания от ДОО не е просто способ за погасавяне на вземането, но и способ на
принудително изпълнение, предвиден в специалния закон. Поради това прекъсва
давността.
Действително това обстоятелство не е предвидено в някоя
от хипотезите на спиране или прекъсване на давността по чл.172 от ДОПК. Но е
предвидено в КСО като специална хипотеза, в отклонение на предвиденото в ДОПК.
То е израз от една страна на общата идея, че давността е установено в полза на длъжника, а
при това стимулира взискателя. В случая публичния взискател е проявил
активност, поради което неговите действия следва да се вземат предвид, т.к. са
осъществени преди да изтече давността. От друго страна, противно на приетото от ПИ, не е без значение какъв е
вида на вземането. Не става въпрос просто за това, че обект на изпълнение е публично вземане. Важно е и това, че осигурителните
плащания не са равнозначни и нямат същите цели като социалните плащания, които
целят да осигурят минималния необходим ресурс за съществуване. Осигурителните
плащания са обезщетение при сбъдване на осигурителния риск –
оставане без трудови доходи по различни, установени от закона причини и се
формират от осигурителните плащания/вноски/ на всички работещи.
Добросъвестността е основен принцип за съществуване на солидарната осигурителна
система, при която всички плащат за всеки, но само ако е добросъвестен.
Обратното разбиране би довело да разрушаване на системата за осигурителни
плащания.
По изложените съображения, фактическите констатации на ТД и ПИ относно публичното вземане, посочени
конкретно по-горе, са верни, но правните
им изводи са неправилни. Не е изтекъл 5-годишния давностен срок за вземането,
нито абсолютната десетгодишна давност понастоящем. Последната следва да изтече
на 01.01.2022г. Изводът на настоящия състав, че понастоящем не е изтекла
предвидената в закона погасителна давност за вземането е противоречие с този на решаващия орган и ПИ,
поради което оспорените актове се явяват материално незаконосъобразни. Жалбата следва да бъде уважена, а
Разпореждането на публичния изпълнител и Решението на директора на ТД на НАП
отменени.
VІІ.Решаващ
правен извод:
Обективираният в оспореното Разпореждане на публичния
изпълнител извод, че процесното публично задължение е погасено по давност е
неправилен. Прихващането, извършено от органите на НОИ по реда на чл.114, ал.5
от КСО е специален способ за принудително изпълнение, който прекъсва срока на
погасителната давност. При безспорно изяснени факти, съдът намери за неправилни
изводите на решаващия орган, потвърдил постановеното от публичния изпълнител
частично прекратяване на изпълнителното поризводство. По изложените по-горе съображения
съдът намира, че жалбата се явява доказана и основателна.
VІІІ.
По разноските:
Оспорващият своевременно иска присъждане на разноски, представляващи
***ско възнаграждение в размер на 150,00 лв. Следва да бъдат възложени в тежест
на ответната администрация, на основание
чл.161, ал.1, изреч. последно от ДОПК.
Воден от горните
мотиви, на основание чл. 268, ал.2 от ДОПК, XI-ти административен състав на ВТАС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение № 149/24.07.2019г. на директора на ТД НАП В. Търново и потвърденото с
него Разпореждане с изх. № С190004-035-0270880/04.07.2019г. на публичен
изпълнител при същата дирекция за частично прекратяване на производството по
принудително изпълнение по ИД № **********/2012г., поради изтекла давонст,
относно изпълнителен титул -
Разпореждане № РВС-339/16.02.2011г. на НОИ В. Търново
ОСЪЖДА
Териториална дирекция на Национална агенция за приходите- В. Търново да заплати
на Териториално поделение на Национален осигурителен институт –Велико Търново сумата
от 150,00лева/
сто и петдесет лева/, представляваща разноски за производството за ***ско
възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, на
основание чл. 268, ал.2 от ДОПК.
Решението да се съобщи
на страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: