Р Е Ш Е Н И Е

                                      

                            В    И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

                                                №…………. Гр.София, 14.04.2020 г.

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV „в“ състав, в открито  съдебно заседание, проведено на осемнадесети  април, две хиляди и деветнадесета година, в състав:                     

                ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

                                                                 ЧЛЕНОВЕ:  Златка Чолева

                                                              Мл. Съдия    Андрей Георгиев

при участието на секретаря Маргарита Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 8631  по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД   срещу решението на СРС, 24 състав под № 364635 от 19.03.2018г. , постановено по гр. дело № 67437/2016г., в частта,  с която са отхвърлени предявените обективно съединени искове от жалбоподателя срещу Е.М.Г.  , както следва: 1/ с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ  - за разликата над уважения размер от 1 763,94лв.- до пълния предявен размер от 4 161,50лв., претендирана като неиздължена стойност на доставена топлинна енергия за периода м.07.2013г.- м.04.2015г. за ап.№ 10, находящ се в гр.София, ж.к.********с аб.№ 155831 и 2/ с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.86,ал.1 от ЗЗД – за разликата над уважения размер от 255,46лв.- до пълния предявен размер от 707,10лв., претендирана като мораторна лихва върху главницата за периода от 31.08.2013г.- 25.07.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 44827/2016г. по описа на СРС, 24 състав. Решението се обжалва и в частта за разноските.

 

 Въззивникът, „Т.С.“ ЕАД, заявява искане за отмяна на атакуваното решение, като се позовава на отменителните основания - нарушение на материалния закон и неправилност. Поддържа, че неправилно с обжалваното решение е прието, че ответникът няма качеството на потребител на топлинна енергия /ТЕ/ за целия топлоснабден имот. Счита, че с представения по делото нот.акт в полза на третото лице Н.В. е учредено само облигационноно правото на обитаване върху отделни помещения от процесния имот, а не ограниченото вещно право на ползване, както неправилно е прието с обжалваното решение. Моли съда да съобрази факта, че третото лице Н.В.е родено през 1914г., поради което дори да се приеме, че в негова полза е било учредено вещно право на ползване, то това право е било погасено към началния момент на исковия период от време. На последно място, моли съда да вземе предвид и факта, че от ответника в качеството му на собственик на целия имот е подадена   молба-декларация за откриване на партида на негово име за целия имот, поради което и именно той е станал страна по договора за доставка на ТЕ за целия имот . С изложените доводи въззивникът- ищец мотивира искането си за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част и вместо него- постановяването на друго, с което  исковете да бъдат уважени в пълните  им заявени размери. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

                                                                       

Въззиваемата страна Е.М.Г.- не заявява становище по жалбата.

 

Третото лице – помагач на ищеца - „Б.“ ООД – не заявява становище по жалбата.

         

Софийски градски съд, като взе предвид становищата и  доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок , от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

При извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.

По предявения иск с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ГПК- настоящият съдебен състав не споделя изводите на първата инстанция, с които е мотивирана неоснователността на предявения иск по отношение на ½ част от претендираната сума за главницата. Настоящият съдебен състав приема, че неправилно с обжалваното решение от първата инстанция е прието, че върху ½ ид.ч. от процесния топлоснабден имот има учредено вещно право на ползване за третото, неучастващо в процеса лице- Н.В., поради което за тази ½ ид.ч. третото лице има качеството на потребител на ТЕ, а не ответника, и съответно третото лице, а не ответникът , носи отговорността за заплащане цената на доставената ТЕ, съответстваща на тази 1/2  ид.ч.  От представените по делото нот.акт № 51, том ХХХІІІ по нот.дело № 5355/1983г., нот.акт № 192, том ІV по нот.дело № 571/ 1984г. и нот.акт № 191, том ІV по нот.дело № 570/ 1984г., се установява, че ответникът се легитимира като собственик на целия процесен топлоснадбен имот.  Учреденото с първия нот.акт № 51/ 1983г.- „право на обитаване с ползване на стаята и ползване на сервизните помещения“ в полза на прехвърлителя Н.В. - докато е жив, настоящият съдебен състав приема, че не представлява учредено валидно вещно право на ползване с титуляр- прехвърлителя, както неправилно  е приел първоинстанционният съд. Съдът приема, че от страните по договора е учредено в полза на прехвърлителя само облигационното право на обитаване върху конкретно посочените жилищни помещения, като са конкретизирани изрично отделните  помещения може да обитава /ползва титуляра. Видно от нот.акт , страните по договора категорично не са постигнали съгласие за  учредяване право на ползване върху ½ ид.ч. от жилището, както необосновано е прието с обжалваното решение. Освен, че волята на страните за учредяване право на обитаване е ясно отразена в нот.акт, следва да се посочи, че ограниченото вещно право на ползване може да има за предмет само  самостоятелен обект на правото на собственост, каквото отделно жилищно помещение и отделните сервизни помещения от жилищния обект, категорично не представляват. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че по делото не се установява валидно учредено ограничено вещно право на ползване  в полза на третото лице-  Н.В.. Като последица от това приема, че ответникът като собственик на целия процесен топлоснабден имот има качеството  на битов клиент на  топлинна енергия /ТЕ/ по смисъла на легалните дефиниции на приложимия към исковия период от време  параграф 2“а“ от ДР на ЗЕ и чл.153,ал.1 от ЗЕ. и именно той е обвързана от облигационната връзка с ищеца с предмет – доставката на ТЕ за целия процесен имот. Съответно- ответникът дължи стойността на доставената за целия имот ТЕ през исковия период от време. Съгласно неоспореното заключение на СТЕ, както правилно е приел и първоинстанционният съд, стойността на доставеното реално количество ТЕ  въззлиза на сумата от 3 527,88лв. До този размер исковата претенция за главницата се явява основателна и като такава- следва да бъде уважена след отмяна на обжалваното решение в частта, с която е отхвърлена за разликата на сумата от 1 763,94лв. – до размера на сумата от 3 527,88лв. За разликата над дължимата сума от 3 527,88лв. – до пълния предявен размер от 4 161,50лв. искът за главницата се явява неоснователен, поради което обжалваното решение, с което е отхвърлен за тази разлика следва да бъде потвърдено.

Основателността на претенцията за главницата за сумата от 3 527,88лв. обуславя основателността и на иска за акцесорното вземане за мораторна лихва върху тази главница, дължима за времето на забавата.  Настоящият съдебен състав приема, че за исковият период от време период  31.08.2013г.- 25.07.2016г., ответникът е в забава за плащане на падежиралите в този период ежемесечно дължими суми, представляващи стойността на ТЕ за периода м.07.2013г.- м.01.2014г. Съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ от 2008г., купувачите на ТЕ дължат плащане на месечно дължимата сума  в 30 дн.срок от изтичане на периода, за който се отнасят.  Т.е. за стойността на ТЕ за първия месец от исковия период- м.07.2013г., падежът за плащане е настъпил на 30.08.2013г. и от деня, следващ тази дата-т.е. от 31.08.2013г. ответникът е в забава. Това се отнася и за стойността на ТЕ за останалата част от исковия период – до месечно дължимата сума за м.01.2014г., чийто падеж е настъпил на 04.03.2014г.г.  Настоящият съдебен състав определя дължимото от ответника обезщетение за забава по чл.86,ал.1 от ГПК, върху главницата от 981,44лв., представляваща стойност на ТЕ, дължима за периода м.06.2013г.- м.01.2014г.,  което се следва на ищеца за времето на забавата 31.08.2013г.-25.07.2016г. , по реда на чл.162 от ГПК – в размер на 289,36лв. , като за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 707,10лв. , настоящият съдебен състав приема, че искът по чл.86,ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен и като такъв - следва да бъде отхвърлен. Съдът намира, че за главницата, представляваща  стойността на ТЕ за периода м.02.2014г.- м.04.2015г., ответникът  не e изпаднал в забава за плащане, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от време ОУ от 2014г. / в сила от 12.03.2014г./. С посочените договорни клаузи е  регламентиран падежът за изпълнение на задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите, като неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителя /купувач/ - ответник по делото.   С клаузата на  чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане,  с притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и допълнителни  парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г. противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита на потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни.  Ето защо, за вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ за  периода м.02.2014г.- м.04.2015г., които попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, съдът приема, че ответникът не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД.

С оглед изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение в частта, с която е отхвърлена исковата претенция за разликата над уважения размер от 255,46лв.- до дължимия размер от 289,36лв. следва да бъде отменено и вместо него- постановено друго, с което искът да бъде уважен за тази разлика. В останалата обжалвана част, с която искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над дължимия размер от 289,36лв.- до пълния предявен размер от 707,10лв.- първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските по делото:

Предвид горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК, ищецът има право на разноски за първата инстанция и заповедното производство общо в размер на 781,27лв., /държавни такси, депозити за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение по чл.78,ал.8 от ГПК за двете производство/, поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати допълнително сумата от 281,05лв. над присъдената с обжалваното решение сума от 500,22лв. За въззивното производство на ищеца се дължат разноски за държ.такса и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на уважената част от жалбата му от 109,10лв.

 Съответно, на основание чл.78,ал.3 от ГПК, на ответника се дължат разноски за първоинстанционното производство за адвокатско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете от 112,16лв., поради което за разликата над тази дължима сума – до пълния присъден размер от 306,45лв.- обжалваното решение следва да бъде отменено. За въззивното производство ответникът не е направил искане за присъждане на разноски, поради което и такива не му се следват.

Воден от горните мотиви, Софийски градски съд

                                             Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решението на СРС, 24 състав под № 364635 от 19.03.2018г. , постановено по гр. дело № 67437/2016г., в частта,  с която са отхвърлени предявените обективно съединени искове от „Т.С.“ ЕАД  срещу Е.М.Г.  , както следва: 1/ с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ  - за разликата над уважения размер от 1 763,94лв.- до размера на сумата от 3 527,88лв., представляваща неиздължена стойност на доставена топлинна енергия за периода м.07.2013г.- м.04.2015г. за ап.№ 10, находящ се в гр.София, ж.к.********с аб.№ 155831 и 2/ с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.86,ал.1 от ЗЗД – за разликата над уважения размер от 255,46лв.- до размера на сумата от 289,36лв., представляващато мораторна лихва дължима върху главницата за периода от м.07.2013г.-м.01.2014г., натрупана за времето от 31.08.2013г. до 25.07.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 44827/2016г. по описа на СРС, 24 състав, както и в частта, с която „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на Е.М.Г.- разликата над дължимата сума от 112,16лв.- до пълния присъден размер от 306,45лв.- разноски за първата инстанция, на основание чл.78,ал.3 от ГПК,  ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че  Е.М.Г. дължи на „Т.С.“ ЕАД , както следва: 1/ на основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ  - разликата над уважения размер от 1 763,94лв.- до размера на сумата от 3 527,88лв., представляваща неиздължена стойност на доставена топлинна енергия за периода м.07.2013г.- м.04.2015г. за ап.№ 10, находящ се в гр.София, ж.к.********с аб.№ 155831 и 2/ на основаниечл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.86,ал.1 от ЗЗД – разликата над уважения размер от 255,46лв.- до размера на сумата от 289,36лв., представляващато мораторна лихва, дължима  върху главницата за периода от м.07.2013г.-м.01.2014г., натрупана за времето от 31.08.2013г. до 25.07.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 44827/2016г. по описа на СРС, 24 състав.

ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 24 състав под № 364635 от 19.03.2018г. , постановено по гр. дело № 67437/2016г., в останалата обжалвана отхвърлителна  част.

ОСЪЖДА Е.М.Г. да заплати на „Т.С.“ ЕАД  – сумата от 281,05лв.- допълнително дължими разноски за първата инстанция и заповедното производство и сумата от 109,10лв.-  разноски по делото за въззивното производство, на основание чл.78,ал.1 и ал.8 от ГПК.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2. 

 

Особено мнение

на младши съдия Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 8631 по описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в въззивен състав

Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по частта от решението, с които се отхвърля частично искът на „Т.С.“ ЕАД за лихва, а именно по отношение на извода, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови клиенти, относно настъпването на падежа на задълженията след публикуване на сметките за тях в интернет. Смятам, че първоинстанционното решение следва да се потвърди напълно и в частта относно иска за лихва за забава върху цената за топлинна енергия.

Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на Европейския съюз по делото на  C‑186/16 Andriciuc; виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива 1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори), съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите, които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам, че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за недостъпност е много трудно да се обоснове.

В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и могат спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор какъв е размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на известието за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът представя допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си, като им дава възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически търговски обект. Определянето на падежа на задължението по датата на публикацията в интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни и да направят тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или (за онези, които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.

Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски обект.

Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща, където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени. Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите общи условия изискване за известяване с пощенска пратка.

Поради това не намирам, че съдът следва да препятства развитието на гражданските отношения чрез използване на възможностите на технологиите и да създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на информация по пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет (особено в София, на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД) са относително малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на задължение за потребителите да установяват информация в интернет през определен период от време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически начин, не съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между потребител и доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността, доколкото гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата – изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи от общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.

Този мой извод не влияе на крайното ми становище по съществото на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило доказателства, че е изпълнило задължението си да публикува съдържанието на потребителските фактури в интернет. Особеното ми мнение е единствено по мотивите на съдебния акт, но намирам същото за важно за развитието на правото, поради което и го излагам изрично.

МЛАДШИ СЪДИЯ: