Р Е Ш Е Н И Е № 196
гр.Стара Загора, 04.06.2020 год.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Старозагорският административен съд в публичното
заседание на двадесет и осми май
през две
хиляди и двадесета година в състав:
Председател: БОЙКА ТАБАКОВА
ИРЕНА ЯНКОВА
РАЙНА ТОДОРОВА
при секретаря
Зорница Делчева
и в присъствието на
прокурора Константин Тачев ,
като разгледа докладваното от
БОЙКА ТАБАКОВА адм.дело № 98 по описа за 2020
год, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е
с правно основание чл.203 и сл. от Административно процесуалния кодекс /АПК/,
във връзка с чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди /ЗОДОВ/.
Образувано е по касационни
жалби, подадени от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" /ГДИН/
гр.София чрез пълномощника юрисконсулт С. и от Д.Т.Д. *** чрез пълномощника му
адвокат С. П., срещу Решение № 206 от 17.07.2018г., постановено по адм. дело №
203/ 2018г. по описа на Административен съд – Стара Загора.
Делото е изпратено по подсъдност с Определение
№ 1836/ 05.02.2020г. по адм. дело № 13254/ 2018г. по описа на Върховен административен
съд.
В касационната жалба, подадена от ГДИН
гр.София срещу решението в частта, с която е уважен предявеният иск по чл.284, ал.1
от ЗИНЗС за обезщетяване на причинени неимуществени вреди, се съдържат оплаквания
за постановяване на съдебния акт в нарушение и при неправилно приложение на материалния
закон - касационно основание по чл. 209, т.3 от АПК. Поддържа се, че необосновано
и неправилно съдът е приел, че кумулативно са изпълнени нормативно регламентираните
материалноправни предпоставки за възникване правото на Д.Д. за обезщетение за претърпени
неимуществени вреди. Според подателя събраните доказателства не сочат
установено негативно влияние на условията в Ареста, Стара Загора върху Д. и/или
да са били с различен интензитет от този, който имат върху друго задържано
лице. Оспорва се и размерът на присъденото обезщетение по съображения, че е определено
в несъответствие с изискването за справедливост по чл.52 от ЗЗД и без да е
отчетен реалният стандарт на живота в България.
Възразява се срещу размера на присъдените разноски в полза на Д. като
неправилно определен. По тези съображения е направено искане за отмяна на
съдебното решение в обжалваните осъдителни части спрямо и за постановяване на друго
по съществото на спора, с което предявения срещу ГДИН гр.София иск да се отхвърли
изцяло като неоснователен или да се намали размера на присъденото обезщетение.
Във втората хипотеза се претендира изменение на началната дата на присъждане на
законната лихва върху обезщетението съобразно практиката на ЕСПЧ – от датата,
на която изтичат три месеца от датата на влизане в сила на решението. Иска се и
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
В постъпилия по делото
писмен отговор от Д.Д. подадената от ГДИН гр.София касационна жалба се оспорва
като неоснователна.
Касаторът Д.Д. обжалва
решението в частта му, с която е отхвърлен предявеният от него срещу Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" иск за обезщетяване на причинени му неимуществени
вреди за разликата над присъдения размер от 700лв до присъдения такъв от 2000лв
с отмененото от ВАС Решение № 23/ 06.02.2017г по адм.д.№ 467/ 2016г по описа на
Административен съд Стара Загора, с Решение № 5168/ 20.04.2018г по адм.д.№
3525/ 2017г по описа на ВАС. Според касатора съдебният акт в тази част е неправилен
поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл.209, т.3 от АПК.
Счита, че при връщане на делото за ново разглеждане с указания единствено за
произнасяне по направеното възражение за изтекла давност без основание е
преразгледан размерът на обезщетението. Поддържа, че след като не е установена
изтекла давност, не може да се актуализира размерът на вече присъденото
обезщетение от 2000лв. Направено е искане
съдебното решение в обжалваната му част да бъде отменено и да се постанови друго
по съществото на спора, с което да бъде потвърден определеният размер на
обезщетението при първоначалното разглеждане на делото. Претендират се разноски
за всички съдебни инстанции.
В постъпил писмен отговор от ГДИН гр.София подадената
от Д.Д. касационна жалба се оспорва като недоказана и неоснователна по съображения,
че съдебното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за обезщетяване,
е правилно и законосъобразно.
Окръжна прокуратура
- Стара Загора, чрез участващия по делото прокурор, дава мотивирано заключение за
неоснователност на касационната жалба на Д.Д.. По отношение на касационната жалба
на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” поддържа, че същата е основателна
в частта относно присъдените разноски и лихвите.
Касационният състав на съда, след като обсъди
събраните по делото доказателства, наведените от жалбоподателите касационни основания,
доводите и становищата на страните и като извърши на основание чл.218, ал.2 от АПК
служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното
съдебно решение с материалния закон, намира за установено следното:
Касационните жалби
са подадени в законово установения срок, от надлежни страни, за които съдебният
акт е неблагоприятен в обжалваните от тях части и са процесуално допустими.
Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.
Производството пред Административен съд – Стара
Загора е проведено по реда на чл.226, ал.1 от АПК след като с Решение №
5168/20.04.2018г по адм.д.№ 3525/2017г. на Върховния административен съд на Република
България е отменено Решение №23/06.02.2017г по адм.дело № 467/2016г по описа на
Административен съд Стара Загора, в частта с която Главна дирекция “Изпълнение на
наказанията“ гр.София е осъдена да заплати на Д.Т.Д. сумата от 2000лв обезщетение
за претърпени неимуществени вреди при престоя му в Ареста Стара Загора за периода
15.02.2011-07.11.2011г, ведно със законната лихва върху тази сума считано от
26.10.2016г до окончателното й изплащане и делото е върнато за ново разглеждане
в тази част. В мотивите на касационния съдебен акт са изложени съображения, че първоинстанционният
съд по адм.дело № 467/2016г е следвало, но не се е произнесъл по възражението за
изтекла погасителна давност, направено от ГДИН
и ОП Стара Загора за периода 15.02.2011г-25.10.2011г.
Съгласно изложеното
в исковата молба, незаконосъобразната административна дейност, на която се основава
исковата претенция, се изразява в неосигуряване на задържаното лице на минимално
необходимите санитарно-хигиенни и битови условия - недостиг на жилищна площ, осветление,
отопление, чистота и условия за хигиена и движение. Ищецът твърди, че в
резултат на лошите условия заболял от екзема на ръцете, влошило се зрението му и
претърпял операция, а през 2011г получил и бъбречна криза. Претендира
обезщетение за вреди, изразяващи се в преживени унижение, срам и неудобство, емоционални
страдания и психически стрес.
Предвид съображенията
на ВАС за отмяна на първоинстанционното по
спора решение и връщане делото за ново разглеждане,
които се отнасят само до пропуска на съда да се произнесе по възражението за изтекла
погасителна давност, без да се релевират процесуални нарушения във връзка с попълването
на делото с доказателства, в производството по адм.д.№ 203/ 2018г на Административен
съд Стара Загора не са събрани нови доказателства. Според съда в първоинстанционното
производство са събрани множество писмени и гласни доказателства, позволяващи възможност
да се направят изводи по фактите, на които се основава искът, включително да се
даде отговор на възражението за погасяването му по давност, поради което след обсъждане доводите на страните,
е направил своите правни изводи.
С обжалваното решение
ГДИН гр.София, е осъдена да заплати на Д.Т.Д. сумата 700 лева, представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди от допуснато от специализираните органи по изпълнение
на наказанията нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС при изпълнение на
наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Стара Загора
в периода 15.02.2011г. - 07.11.2011г, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 26.10.2016г като е отхвърлен предявеният иск за горницата над сумата
700лв. до размер 2000лв, за които предходното първоинстанционно решение не е влязло
в сила. Обсъден е кумулативният ефект върху лицето от нарушенията, изразяващи
се в ограничение достъпа до светлина, въздух, неосигуряване възможности за двигателна
активност за сравнително дълъг период от време 15.02.2011-07.11.2011г – приблизително
девет месеца, а през част от периода – за около 4 месеца и неосигуряване на свободен достъп до санитарно
помещение и течаща вода. Съдът приема за
неоснователно направеното от ГД „Изпълнение на наказанията” възражение за погасяване
по давност на исковата претенция за присъждане на обезщетение в частта за претърпени
от Д.Д. неимуществени вреди за периода 15.02.2011-07.11.2011г. Присъдени са на основание
чл.286 ал.3 ЗИНЗС разноски в размер на 290лв., от които 10лв. платена държавна такса
и 280лв. адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска.
Обжалваното решение
е валидно, допустимо и правилно.
Предявеният от Д.Д.
иск е квалифициран като иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Съгласно тази разпоредба държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС т.е.
на нарушения на забраната осъдените /респ. задържаните/ да бъдат подлагани на изтезания,
на жестоко, нечовешко или унизително отношение, вкл. за поставянето в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна
изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства,
както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Въз основа на събраните
доказателства и установената по делото фактическа обстановка правилен е изводът
на съда, че са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност
на предявения от Д.Д. иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни
условия при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража”
в Ареста гр. Стара Загора в периода 15.02.2011-07.11.2011г. В мотивите на съдебното
решение са изложени подробни съображения кои релевантни за спора факти са приети
за установени и кои аспекти на битовите и санитарно-хигиенните условия, при които
задържаното лице е било поставено за времето на пребиваването му в Ареста гр. Стара
Загора, релевиращи нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и нарушаване на забраната по чл.3
от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, са приети за
доказани.
Обосновано и правилно
първоинстанционният съд е приел, че с оглед на някои от условията, при които Д.Д.
е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста
гр. Стара Загора за периода 15.02.2011-07.11.2011г. е налице допуснато от страна
на специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушение на чл.3, ал.1
във вр. с ал.2 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти
- на възможност за естествено проветряване на помещението; на възможност за двигателна
активност и престой на открито; липсата на постоянен достъп до санитарен възел и
течаща вода и произтичащата от това необходимост извън рамките на определените хигиенни
мероприятия в някои случаи ищецът да ползва предоставена кофа за облекчаване на
физиологичните си нужди и удовлетворяване на естествените си потребности в спалното
помещение, в присъствието на останалите задържани лица, са обстоятелства, които
в своята съвкупност и преценени с оглед периода на престоя на Д.Д. ***, несъмнено
водят до потискане, унижаване и неблагоприятно засягане на личността. В контекста
на компенсаторните средства за защита констатацията, че условията не отговарят на
изискванията на чл. 3 от ЕКПЧ и че е налице нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2
от ЗИНЗС, дава основание да се направи предположение, че същите са причинили неимуществени
вреди на задържаното лице /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков
и други срещу България", съгласно което средствата за защита трябва по-скоро
да отразяват съществуването на тази презумпция, а не присъждането на компенсация
да зависи от умението на жалбоподателя да докаже чрез доказателства наличието на
неимуществени вреди под формата на емоционална травма/. А и съгласно разпоредбата
на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, във връзка с ангажирането на отговорността на държавата
за вредите, причинени на задържаните под стража лица от специализираните органи
по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, настъпването
на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. В случая от страна
на ГД „Изпълнение на наказанията” презумпцията по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС не е оборена.
При тази фактическа
установеност изводът на съда, че искът е доказан по основание, е законосъобразен.
Условията, при които ищецът е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане
под стража”, са му причинили негативни преживявания,
изразяващи се в унижаване на човешкото достойнство, морални и физически страдания
вследствие на незаконосъобразни бездействия на администрацията на ГДИН в нарушение
изискванията на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС. Тези негативни преживявания излизат извън прага
на строгост по чл.3 от ЕКПЧОС и поради това следва да бъдат възмездени с парично
обезщетение. Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за
претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Отчитайки обстоятелствата,
съставляващи проявления на нарушението на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС; периодите,
през които ищецът е бил поставен в условия, унижаващи човешкото достойнство; предвид
характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, първоинстанционният
съд обосновано и правилно е определил обезщетението за претърпени неимуществени
вреди като такова в размер на 700лв. Отчетено е обстоятелството, че килиите, в които
е пребивавал ищецът, не са били пренаселени и са удовлетворявали минималните нужди
от жилищна площ. Взети са предвид практиката на ЕКПЧ и размерът на определените
от Съда обезщетение по сходни случаи по български дела. В този смисъл неоснователни
са оплакванията на страните за необосновано завишаване, съответно занижаване на
размера на присъденото обезщетение. Възражението на Д., че неправилно е преразгледан
размерът на обезщетението, е несъстоятелно, тъй като след отмяна на предходното
съдебно решение и връщане на делото за ново разглеждане, новото решение се
постановява без съдът да се съобразява с отмененото. В случая не се касае и за влошаване положението на ищеца, защото
предходният съдебен акт не е отменен по негова жалба.
Несподелимо е
искането на ГДИН за изменение на началната дата на присъждане на законната лихва
върху обезщетението съобразно практиката на ЕСПЧ – от датата, на която изтичат три
месеца от датата на влизане в сила на решението. Националната съдебна практика
последователно се придържа към разрешението, дадено с т.4 от Тълкувателно решение
№ 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС - дължимостта на законната
лихва върху сумата на обезщетението при незаконни действия или бездействия на административните
органи е от момента на преустановяването им. Присъдената лихва за забава е от
момента на подаване на исковата молба на 26.10.2016г, който е по-късен момент
от преустановяване на незаконосъобразната административна дейност /ищецът е
напуснал Ареста гр.Стара Загора на 07.11.2011г/, поради което няма основание за изменение на
съдебния акт в тази част. Ирелевантно е обстоятелството, че исковата молба е
заведена само няколко дни преди изтичане на давностния срок.
Първоинстанционното
решение е правилно и в частта за присъдените разноски. Съдът е съобразил
направените от ищеца разноски за адвокат пред две съдебни инстанции - 300лв по договор от 13.06.2018г по адм.д.№
203/ 2018г по описа на Административен съд Стара Загора и 500лв по договор от
25.03.2018г по адм.д. № 3525/ 2017г на ВАС. Съобразно уважената част от иска
тези разноски на ищеца възлизат на 280лв. Размерите на заплатените адвокатски
възнаграждения не са прекомерни, доколкото производствата са с фактическа
сложност, а и размерите не надвишават посочените в действащия към момента на
постановяване на обжалваното съдебно решение чл.8 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери редакция на адвокатските възнаграждения /изм. с Решение №
5419 на ВАС на РБ - бр. 45 от 2020 г., в сила от 15.05.2020 г/. С включването
на сумата от 10лв за заплатена държавна такса изцяло на основание чл.286, ал.3
от ЗИНЗС общата сума на разноските е 290лв, колкото е присъдил
първоинстанционният съд.
С оглед на изложените съображения съдът намира,
че касационните жалби са неоснователни. Не са налице твърдените касационни основания,
поради което обжалваното решение като валидно, допустимо, постановено в съответствие
и при правилно приложение на закона следва да бъде оставено в сила.
При този изход
на спора на страните не следва да се присъждат разноски.
Водим от горните
мотиви и на основание чл. 221, ал.2, предл. първо от АПК, Старозагорският административен
съд
Р
Е Ш И
:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение
№ 206 от 17.07.2018г., постановено по адм. дело № 203/ 2018г. по описа на Административен
съд – Стара Загора.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.