ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№
гр.Русе, 25.08.2023 г.
Административен съд-Ловеч, в закрито
заседание на двадесет и пети август през две хиляди двадесет и трета година, в
състав:
СЪДИЯ: Ивайло Йосифов
като разгледа докладваното от
съдията, командирован, на основание чл.94, ал.1 вр. чл.227, ал.3 от ЗСВ, за
разглеждане на делото в Административен съд – Ловеч съгласно заповед №
РД-08-254/06.07.2023 г. на председателя на Върховния административен съд, адм.д.
№ 46 по описа за 2023 г., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.126, ал.1 и
чл.130 от ГПК вр.чл.144 от АПК.
Делото е образувано по искова молба
на Г.В.В.,***, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и Главна
дирекция „Охрана“, с която е предявен иск за присъждане на обезщетение в размер
на 2100 лева за претърпените от него неимуществени вреди в резултат на
незаконното му оставане в Затвора Плевен за периода от 21.07.2022 г. до
28.07.2022 г., когато бил приведен в Затвора Ловеч в изпълнение на заповед №
Л-2715/06.07.2022 г. на главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“.
С разпореждане от 11.07.2023 г. исковата молба е
оставена без движение като на ищеца са дадени указания да отстрани
констатираните нередовности като посочи обстоятелствата, на които се основава
искът му. Указанията са изпълнени като в молба с вх.№ 2192/28.07.2023 г. по
описа на АдмС-Ловеч ищецът е посочил, че не е оспорвал заповед №
Л-2715/06.07.2022 г. на главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“, тъй
като за него тя представлява позитивен административен акт, по силата на който,
на основание чл.62 от ЗИНЗС, бил преместен от Затвора Плевен в Затвора Ловеч,
където битовите условия, при които изтърпявал наложеното му наказание лишаване
от свобода, били много по-добри. В молбата си ищецът извежда неимуществените
вреди, за които претендира обезщетение, от късното изпълнение на този иначе
благоприятен за него акт, тъй като счита, че заповедта е следвало да бъде
изпълнена незабавно след влизането й в сила – на 21.07.2022 г. като вместо това
той бил преместен в Затвора Ловеч на 28.07.2022 г. В. сочи, че тази заповед
била издадена в изпълнение на съдебен акт, постановен по адм.д. № 49/2022 г. по
описа на Административен съд – Габрово. След служебна справка на интернет
страницата на този съд беше установено, че с определение № 365/21.04.2022 г.,
постановено по адм.д. № 49/2022 г. по описа на АдмС-Габрово жалбата на ищеца
против изричен отказ № 6184 от 23.06.2021 г. на началник отдел СДВРП при ГДИН
към МП, упълномощен от главен директор на ГДИН, с което му е отказано
преместване от затвора в гр.Плевен в затвора в гр.Ловеч, е оставена без
разглеждане, преписката е изпратена на главния директор на Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията", съгласно чл. 62, ал. 1 от ЗИНЗС, като
този орган бил задължен да се произнесе с изричен административен акт, с
изложени мотиви, в срока по чл. 57 от АПК, във вр. с чл. 62 от ЗИНЗС – 14 дни
от влизане в сила на съдебния акт като производството по посоченото дело било
прекратено.
От горното следва извод, че преместването на В. *** е
станало по молба на лишения от свобода, поради което следва да се приеме, че заповед
№ Л-2715/06.07.2022 г. на главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“,
от гледна точка на разпоредените с нея и желани от ищеца правни последици,
представлява облагоприятстващ конститутивен административен акт.
Конституционната норма на чл.7 от Конституцията на
Република България предвижда, че държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни
органи и длъжностни лица. В съответствие с конституционната повеля, разпоредбата
на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ гласи, че държавата и общините отговарят за вредите,
причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни
актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или
по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени
от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни
подзаконови нормативни актове.
В настоящия случай такава незаконосъобразност по
отношение на посочената заповед не се твърди, тъй като, както беше посочено,
същата е не утежняващ, а облагоприятстващ административен акт. Както твърди и
самия ищец, заповедта е правилна и законосъобразна и поради това не е била атакувана
от него и отменяна от административния съд по реда на чл.62, ал.3 от ЗИНЗС. Поради
това вредите, за които ищецът претендира обезщетение, не могат да бъдат
репарирани по реда на ЗОДОВ, респ. по този на глава единадесета „Производства
за обезщетения“ на АПК, доколкото чл.203, ал.1 от АПК също предвижда, че
обезщетение се присъжда за вредите, „… причинени на граждани или юридически
лица от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица“. Следва
да се допълни, че твърдяното късно изпълнение на административния акт от страна
на пенитенциарните органи не представлява бездействие по смисъла на чл.1, ал.1
от ЗОДОВ, респ. чл.203, ал.1 от АПК, тъй като незаконосъобразните бездействия,
за които може да се претендира обезщетение по този ред, включително и при
установяване на тяхната незаконосъобразност в рамките на исковото производство
съгласно чл.204, ал.4 от АПК, са само фактически, но не и правни (в случая,
според твърдяното, те представляват дължими действия по привеждане в изпълнение
на административен акт).
От изложените в исковата молба твърдения и от тези в
молбата-уточнение става ясно, че вредите, за които се претендира присъждане на
обезщетение, се извеждат не от самия акт, който ищецът счита законосъобразен, а
от късното му изпълнение. Обстоятелството, че се изпълнява именно облагоприятстващ
административен акт не позволява искът да бъде квалифициран и по чл.299, ал.1
от АПК. Този текст предвижда, че за вредите, причинени на граждани и организации
от незаконно принудително изпълнение,
отговаря имуществено държавата, ако административният орган по изпълнението е
държавен, и общината, ако органът е общински, независимо от това дали вредите
са причинени виновно. Вредите, които са предмет на репариране по реда на чл.299
от АПК, са следствие от незаконното принудително изпълнение на иначе
законосъобразни административни актове. Цитираната разпоредба обаче изисква
това изпълнение да е именно „принудително“, т.е. да е било насочено срещу
гражданина или организацията, които претендират обезщетението, а така ще е само
при утежняващите административни актове. В специалния ЗИНЗС също липсва норма,
която да урежда право на лишените от свобода на обезщетение за късното
изпълнение на облагоприятстващите ги актове, издавани на основание този закон,
респ. правилника за прилагането му.
В същото време съдилищата не разполагат с правомощието
по тълкувателен път да извеждат материални права, които, както е в разглеждания
случай, нямат своята основа в действащото позитивно право. Забраната за отказ
от правосъдие, регламентирана в чл.127, ал.2 от АПК, според която съдилищата не
могат да откажат правосъдие под предлог, че няма правна норма, въз основа на
която да решат искането, има процесуален характер – тя задължава съда да
разгледа отправеното до него искане дори в закона да няма разписан процесуален
ред за това. Задължението за разрешаване на искането, с което съдът е сезиран, обаче е досежно редовно и допустимо искане.
Само редовното и допустимо искане поражда задължението на съда за разрешаването
му (в този смисъл определение № 7409 от 2.06.2014 г. на ВАС по адм. д. №
6268/2014 г., 5-членен с-в). В случая липсва конкретна материалноправна норма,
която да урежда претендираното от ищеца право на обезщетение за вредите от
късното изпълнение на облагоприятстващ конститутивен акт. Следва да се
отбележи, че неприложим се явява и общият граждански закон – чл.49 вр. чл.45 от ЗЗД, тъй като използвания в процесното материално правоотношение метод на
регулиране е властнически, а не на равнопоставеност, в който последен случай
делото би било родово подсъдно на гражданския съд.
Горното обуславя извод за липса на процесуална
легитимация за ищеца да претендира присъждането на обезщетение, каквото не е
предвидено в закона. Наличието на процесуална легитимация е положителна
процесуална предпоставка за допустимостта на исковата претенция, за която съдът
е длъжен да следи служебно – чл.130 от ГПК вр.чл.144 от АПК.
Налице е и друго, самостоятелно основание за
недопустимост на предявения иск съгласно чл.126, ал.1 от ГПК вр. чл.144 от АПК –
наличие на друго висящо исково производство между същите страни за присъждане
на обезщетение за същите вреди, включващи и процесния период.
На съда е служебно известно, че в рамките на адм.д. № 40/2022
г. по описа на Административен съд – Ловеч, насрочено за разглеждане в открито
съдебно заседание на 29.09.2023 г. от 10:15 часа в Затвора Ловеч, ищецът е
предявил иск, който е квалифициран от съда по чл.82, ал.1 вр. чл.39, ал.2 от
ЗЗЛД – за присъждане на обезщетение в размер на 35 000 лева за претърпените
неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразното обработване на личните му
данни при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“ чрез постоянното
видеонаблюдение на килията му в Затвора Плевен, в периода от 28.12.2018 г. до
28.07.2022 г. В молбата-уточнение с вх.№ 2192/28.07.2023 г. В. сочи, че вредите
от незаконното му оставане в Затвора Плевен за исковия период – от 21.07.2022
г. до 28.07.2022 г., който период се включва в този по адм.д. № 40/2023 г., се
изразяват, че е бил въдворен в „…клетка
вместо килия, която е в ОЗ Ловеч, сниман е с камера постоянно и записван, вкл.
в откритата тоалетна и леглото“. Обстоятелството, че в настоящото
производство искът е насочен и срещу допълнителен ответник – срещу Главна
дирекция „Охрана“ не променя изводите за недопустимост на иска, доколкото
претенцията за солидарното осъждане на този ответник се извежда от същите
обстоятелства.
Доколкото исковото производство не е за обезщетение за
вреди, предвидени в ЗИНЗС, то определението подлежи на обжалване с частна жалба
по общия ред - пред ВАС, а не пред тричленен състав на АдмС-Ловеч.
Така мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА исковата молба на Г.В.В., с ЕГН **********,
понастоящем в Затвора Ловеч, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
и Главна дирекция „Охрана“, с която е предявен иск за присъждане на обезщетение
в размер на 2100 лева за претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат
на късното изпълнение на заповед № Л-2715/06.07.2022 г. на главния директор на
ГД „Изпълнение на наказанията“ и незаконното му оставане в Затвора Плевен за
периода от 21.07.2022 г. до 28.07.2022 г., когато бил приведен в Затвора Ловеч.
ПРЕКРАТЯВА производството
по адм. дело № 46/2023 г. по описа на Административен
съд – Ловеч.
Определението може да се обжалва с частна
жалба пред Върховния административен съд в 7-дневен срок от съобщаването му
на страните.
СЪДИЯ: