Решение по дело №11549/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260742
Дата: 1 март 2022 г. (в сила от 1 март 2022 г.)
Съдия: Пепа Стоянова Тонева
Дело: 20201100511549
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 26 октомври 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е 

 

                                                01.03.2022 г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 11549 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 62130 от 09.03.2020 г. по гр.д. №  80412/2018 г. Софийски районен съд, 153 състав признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че М.К.К., ЕГН **********, дължи на „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК*******, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 98а ЗЕ и чл. 86 ЗЗД следните суми: 2 807.29 лв. - главница за ползвана ел. енергия за периода от 05.03.2016 г. до 01.06.2018 г. за имот в гр. София, ул. „*******с клиентски номер 310201671524, ведно със законната лихва от 06.08.2018 г. до изплащане на вземането, и мораторна лихва в размер на 276.27 лв. за периода от 07.06.2016 г. до 31.07.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д. № 51770/2018 г. на СРС, 153 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумите 548.67 лв. – разноски в исковото производство, и 119.67 лв. – разноски в заповедното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата М.К.К., която го обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност. Твърди се районният съд да се произнесъл по нередовна искова молба, тъй като ищецът не бил посочил точното място и обект на доставка по кадастрален номер и вид обект. Неправилно бил открит клиентски и абонатен номер на името на въззивницата, защото същата не била нито собственик, нито ползвател на имот на посочения адрес. Не била доказана реална престация на твърдяното количество електрическа енергия и мрежови услуги по време, място и количество. В петитума ищецът не посочил номера на фактури и количества по месеци, което също правело исковата молба нередовна. Районният съд неправилно основал изводите си за доставка на ел. енергия на документи от 2013 и 2014 г., които били неотносими към процесния период. СТЕ също не доказала реална доставка и до кой конкретен обект по вид и място е била извършвана, кой конкретен обект е свързан с електромера и дали ответницата има собственост и достъп до този обект. Моли съда да отмени атакуваното решение и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. Прави евентуално възражение за недължимост на разноски на въззиваемия поради липса на доказателства за извършването им.

Въззиваемата страна „Ч.Е.Б.” АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и същите са допустими. Доводите в жалбата решението да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба са неоснователни – ищецът е посочил както обекта, до който твърди да е доставял ел. енергия на ответницата - гр. София, ул. „*******така и клиентския номер -310201671524, който е уникален, като претенциите са надлежно индивидуализирани и с размери и периоди. В обстоятелствената част на исковата молба подробно са описани фактурите за процесния период и дължимите суми по тях, а невъзпроизвеждането им и в петитума не може да обуслови извод за нередовност на исковата молба.

Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, а с оглед непреклудираните доводи в жалбата намира следното:

Съгласно § 1, т. 27г ДР ЗЕ (нова, ДВ бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „краен клиент” е клиент, който купува електрическа енергия или природен газ за собствено ползване. Съгласно чл. 98а ЗЕ, крайният снабдител продава електрическа енергия при публично известни общи условия, които се публикуват най-малко в един централен и един местен всекидневник и влизат в сила за клиентите на крайния снабдител без изрично писмено приемане.

С оглед така очертаната уредба, договорът за продажба на електрическа енергия, сключен с крайни клиенти на електрическа енергия, е неформален и консенсуален, със съдържание по общите условия.

В случая от приетите и неоспорени писмени доказателства се установява, че на 06.02.2013 г. ответницата лично е подала заявление до „Чез разпределение България“ АД, с което е поискала смяна на тарифност за процесния имот, клиентски № 310201671524; На 12.05.2014 г. е подала лично до ищеца заявление за разсрочване на задължения за консумирана ел. енергия, като отново е посочила процесния адрес и клиентски номер; На 20.04.2018 г. ответницата е подала лично възражение до ищеца, с което е възразила срещу част от задълженията й за ползвана ел. енергия на процесния адрес и клиентски номер поради погасяването им по давност, и е поискала преизчисляване на дължимите суми за потребена ел. енергия.

Районният съд изрично е дал възможност на ответницата да вземе становище по тези доказателства, като в дадения срок същите не са оспорени. Ето защо правилно първостепенният съд е приел, че тези изходящи от ответницата документи съдържат извънсъдебно признание на произтичащи от доставена електроенергия до имота с клиентски номер № 310201671524 облигационни отношения между страните, и е формирал правилен извод, че в процесния период 05.03.2016 г. - 01.06.2018 г. между страните е съществувало валидно договорно правоотношение по доставка на електрическа енергия при общи условия за имот в гр. София, ул. „*******с клиентски номер 10201671524.

Неоснователни са и доводите в жалбата по делото да не било доказано количеството на доставената в имота електрическа енергия и нейната стойност. Тези факти се установяват от приетите в първоинстанционното производство и неоспорени заключения на СТЕ и ССЕ, съгласно които в процесния период ел. енергията е измервана от СТИ с фабр. № 34181498, което е отговаряло на метрологичните и техническите характеристики (сумите по представените фактури касаят дължимата стойност на ел. енергия, отчетена именно по този номер електромер); Стойността на доставената в имота електрическа енергия за процесния период е 2 807.29 лв., при отчитане на извършени частични плащания.

При доказателствена тежест за ответницата, и въпреки дадените й от районния съд указания, същата не е доказала плащане на дължимата сума, поради което предявеният главен иск е основателен и доказан в пълния му предявен размер. С изтичане на уговорения срок за плащане на месечните дължими суми ответницата е изпадала в забава, като съгласно заключението на ССЕ лихвата за забава е в претендирания размер от 276.27 лв. Ето защо и акцесорният иск е основателен в пълния му предявен размер.

Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход и изричната претенция, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия, който е претендирал присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 10 лв. Представените фактура от 08.10.2020 г. и движение по сметка обаче не установяват каква точно сума е платена във връзка със защитата по настоящото дело, поради което разноски не се присъждат.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 62130 от 09.03.2020 г., постановено по гр.д. № 80412/2018 г. на Софийски районен съд, 153 състав.

 Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.                     

 

 

 

                                                                                             2.