О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
Номер 1576 Година, 2018 Град Бургас
Бургаският окръжен съд…..……..………… граждански
състав …………………………..
На осми август ………….….….…………………..... Година
две хиляди и осемнадесета
в закрито заседание в следния състав:
Председател: Радостина Калиманова
Членове: ……………………………………..
Съдебни заседатели: ……………………………………..
Секретар …………..……………………..………………………………………………..………
Прокурор ………………………………..………………………………………….……..……….
като разгледа докладваното от …….....……. Р.
Калиманова …………………………….
гражданско дело № …..… 84.....…. по описа за ……….
2018………. година.
Производството
по настоящото дело е образувано исковата претенция на Община Поморие, представлявана
от Кмета на същата И.А., с адрес *** против „Многопрофилна болница за
продължително лечение и рехабилитация - Вита“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
град Велинград и адрес на управление ул. „Пушкин“ №2, представлявано от Л.И.К. за
приемане за установено по отношение на ответната страна, че същата не е
собственик на 10034/11944 идеални части от недвижим имот, находящ се в област
Бургас, община Поморие, град Поморие, местността „Малкото езеро“, ул. „Професор
Стоянов“, представляващ поземлен имот с идентификатор № 57491.501.15 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на град Поморие, одобрени със
Заповед №РД-18-36 от 29.04.2009 година на изпълнителния директор на АГКК, целият
с площ от 11944 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана,
начина на трайно ползване: за санаториум, балнеосанаториум, профилакториум,
номер по предходен план: 5158, кв. 249, парцел ІІ, заедно с построените в него
15 сгради, при граници на имота: имоти с идентификатори №№57491.501.453,
57491.501.441, 57491.501.543 и 57491.501.451. Отправено е с нея, освен това,
искане да бъдат отменени акт за частна държавна собственост №7911 от 10.05.2017
година, вписан в Агенция по вписванията с вх. №919, том 3, № 149, дв. вх. рег.
№ 915 от 17.05.2017 година и акт за публична държавна собственост №1937 от
26.07.2016 година. Претендира се от ищцовата страна и заплащането на сторените
от нея съдебно-деловодни разноски. В подкрепа на отправените искания представя
и ангажира доказателства.
Твърди
се в исковата молба, по повод на която е образувано настоящото производство, че
с решение № 996 от 17.11.2016 година Министерският съвет на РБ отнел поради
отпаднала нужда гореописания имот - публична държавна собственост, обявил го за
имот - частна държавна собственост и го внесъл като непарична вноска в капитала
на ответното дружество. Фактическото предаване на имота било направено на
30.06.2017 година с приемо-предавателен протокол. От тази дата ответникът
владеел имота. Заявената с исковата молба идеална част в размер на 10034/11944 от
същия не била собственост на ответника, а на ищеца - Община Поморие.
Изтъква
се в тази връзка, че ответното дружество се легитимирало като собственик с
горепосоченото решение на МС и акт за частна държавна собственост № 7911 от
10.05.2017 година, вписан в Агенция по вписванията с вх. № 919, том 3, № 149,
дв. вх. рег. №915 от 17.05.2017 година. В последния бил посочен предходен акт
за публична държавна собственост № 1937 от 26.07.2016 година, който обаче не бил
вписан и в него нямало отбелязани предходни актове. В раздел десет от същия било
записано, че на Министерството на отбраната са предоставени права за управление
на имота въз основа на протокол № 35/29.08.1931 година от решение на Анхиалския
градски общински съвет, протокол № 46/10.11.1931 година от решение на
Анхиалския градски общински съвет, протокол № 51/01.02.1932 година от решение
на Анхиалския градски общински съвет, заповед № 403 от 01.03.1961 година на
Бургаския окръжен народен съвет, заповед № 279/15.03.1971 година на Окръжен
народен съвет - Бургас. От съдържанието на същия ставало ясно, че държавата в
лицето на Министерство на отбраната, последното праводател на ответника, черпела
правото си на собственост от посочените в този акт документи, което налагало
извършването на преценка за свързаните с тяхното издаване правни последици.
От
обстоятелствената част на решението от 29.08.1931 година явствало, че се
обсъжда писмо на командира на батареята, с което се иска да се отпусне място за
постройка на дом за почивна станция на инвалидите. Диспозитивът на същото дословно
гласял, следва „да се отпуснат пет декара място за постройка на дом за
инвалидите, северно от общинската калолечебница“. Това решение било допълнено с
решението от 10.11.1931 година за тяхното безвъзмездно отстъпване и посочване
на границите на имота. Последното било допълнено и променено с решението от
01.02.1932 година в частта относно квадратурата на имота, като било посочено,
че се отпускат 7470 кв. м., неговото местоположение и граници. На 30.05.1932 година
на заседание на Анхиалския градски общински съвет било взето решение за
допълване и промяна на предходното решение под № 51 от 01.02.1932 година с добавяне
на думите „даром в собственост на държавата“. Това решение под № 59 не било
отразено в акта за публична държавна собственост, което следвало да се
разглежда като пропуск на актосъставителя, тъй като то изразявало ясно волята
на съвета да се разпореди безвъзмездно с общински имот в полза на държавата и
на практика било сложило началото на процедурата по отчуждаване на този
общински имот, при съобразяване на текста му в частта досежно възложеното на
постоянното присъствие задължение да изпълни всички по-нататъшни формалности по
узаконяване на отчуждението. Така използваните в решенията думи и изрази давали
на ищеца основание да счита, че в конкретния случай не ставало въпрос за
дарение, а за административна процедура по отчуждаване чрез безвъзмездно отстъпване
в полза на държавата, с издаване на съответните административни актове от
компетентните органи, с извършване на съответните фактически и правни действия,
представляваща сложен фактически състав, който следвало да бъде изпълнен, за да
се породи целения транслативен вещноправен ефект.
В тази
насока се сочи от него, че административната процедура била започната, но не била
завършена съгласно законовите изисквания. Позовава се на чл. 60, ал. 4 от
Закона за градските общини, предвиждащ утвърждаване на решенията на общинския
съвет за отчуждаване на общинска собственост с царски указ; на чл. 15 от Законъ
за отчуждение на недвижимите имущества за държавна и обществена полза, предвиждаща
довършване на процедурата по отчуждаване с издаден от Кмета въз основа на
решението на общинския съвет административен акт, който от своя страна подлежал
на одобряване от Министъра на финансите и съответно вписване на акта за
отчуждението от съда в съответния нотариат. Последното следвало по силата на
чл. 19 от цитирания по-горе Законъ и чл. 4, б. „к“ от Правилникъ за вписванията
по Закона за привилегиите и ипотеките.
В случая
имало прието решение на общинския съвет за безвъзмездно предоставяне на 7470
кв. м. от общината на държавата, овластяване на кмета да извърши формалностите
по узаконяване на отчуждаването, издаден царски указ № 716 от 29.12.1933 година
за утвърждаване на решение № 59 на Анхиалския градски общински съвет, препис от
който бил изпратен на съвета за разпореждане на 10.01.1934 година. След тези
актове и действия, обаче не били извършени останалите законово предвидени такива
по довършване на отчуждаването, респективно по прехвърляне на правото на
собственост на държавата, предвидени в специалния Законъ за отчуждение на
недвижимите имущества за държавна и обществена полза. Нямало по-специално
издаден акт на кмета, съгласно разпоредбата на чл. 15 от същия, съответно нямало
вписан никакъв акт за отчуждение в нотариата при Анхиалския съд.
От
гореизложеното било видно, че държавата въобще не била придобила собствеността
върху описаните в решение № 59 от 30.05.1932 година 7470 кв. м. общинско място,
поради което и извършеното през 2017 година разпореждане с със същите тези 7470
кв. м. чрез апорт в капитала на ответното дружество не могло да породи правно
действие.
За това,
че процедурата по отчуждаването не била завършена и в резултат на това имало
спорове досежно собствеността върху мястото, отпуснато за почивна станция за
дом на инвалидите свидетелствали документи, съставени още през 1938 година. На
11.03.1938 година комисия направили оглед на мястото, където било извършено
строителство на почивна станция за дом на инвалидите, цялото от 10034 кв. м. В
съставения от същата протокол било записано, че мястото е държавно и граничи с
други държавни места. Към него било приложено писмено възражение на Поморийския
кмет, с което се оспорвало отразяването, че мястото е държавно. Посочвало се
там, че цялото място е общинско, като 7470 кв. м. от него са предоставени с
решение № 59 от 30.05.1932 година на Анхиалския градски общински съвет, а 2564
кв. м. са „заети“, като върху тях са построени допълнителни здания за станцията;
следвало да се издаде от общината нотариален акт за това място, тъй като е
общинско. Според ищеца, от този документ било видно, че още тогава общинската
администрация била наясно, че имотът не бил станал държавна собственост, тъй
като не били спазени законовите процедури.
Наред с
това, докато за коментираните по-горе 7470 кв. м. имало започната процедура по
отчуждаване, то за останалите 2564 кв. м. нямало никакъв документ на какво
основание са „заети“ от почивната станция и върху тях са построени сгради.
Вероятно това се дължало на започналата през 1939 година Втора световна война,
както и настъпилата след това промяна в обществения строй, в резултата на която
всичко станало държавно за дълъг период от време. По това именно време били извършени
и последващите разширения на терена с актовете, отбелязани в акта за публична
държавна собственост. Със заповед № 403 от 01.03.1961 година на Бургаския
окръжен народен съвет било одобрено изменението на регулационния план на кв.
156 в град Поморие чрез разширение на терена на балнеосанаториума на МНО. С
протокол № 5 от 14.03.1961 година Изпълнителният комитет на Общинския народен
съвет-Поморие дал съгласие да се предаде безвъзмездно на МНО военен санаториум
2240 кв. м. държавно място, намиращо се между военния санаториум и общинската
калолечебница, без право на ограждане на същото. Със заповед № 279/15.03.1971 година
на Окръжен народен съвет - Бургас било допуснато последващо изменение на
регулацията за разширение терена на МНО, въз основа на което 456 кв. м. се
отнемали от района на почивната станция на ЦСПС и се придавали към ВПС, след
което бил съставен акт за държавна собственост № 13 от 16.02.1974 година. През
годините с различните градоустройствени планове теренът на санаториума търпял
различни промени в площта и границите си вследствие на отреждането на част от
него за улици и озеленяване. Настоящата си площ от 11944 кв. м. процесният имот
придобил с регулационния план на град Поморие, одобрен с решение № 305/2002 година.
В заключение посочва, че частта от терена в размер на 10034 кв.м. не е
собственост на ответното дружество, тъй като неговият праводател държавата в
лицето на Министерството на отбраната не е бил собственик към момента на апорта
в капитала на дружеството. Тази площ през цялото време била останала
собственост на община Поморие, тъй като не била спазена процедурата и формата
за прехвърлянето й в собственост на държавата.
Ответната
по делото страна, на която съдът е изпратил препис от исковата молба и
доказателствата към нея в срока, указан от закона и съда е депозирала писмен
отговор, с който е изразила становище по така предявената против нея искова
претенция и е представила писмени доказателства.
Сочи се
в него на първо място, че същите са недопустими поради
липса на изложени по отрицателния установителен иск за собственост каквито и да
е факти, обосноваващи правния интерес на ищеца да отрече със сила на пресъдено
нещо правата на ответното дружество, т.е. да установи наличието на свое
накърнено материално право, като докаже фактите, от които произтича, съобразно
даденото в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 година разрешение на
въпросите за допустимостта на отрицателен установителен иск. Отправено е и
корелативно свързаното с това възражение искане за прекратяване на
производството поради недопустимост на исковата претенция.
Твърди
се от него в тази връзка, че ищецът многократно преди предявяване на иска бил
признавал правата на праводател му върху имота, издавайки редица удостоверителни
документи и сочейки, че няма претенции за имота. Освен това, той не упражнявал
фактическа власт върху процесния имот, нито твърдял такава, както и очакване да
се придобие права от такава упражнявана власт. Сочи на следващо място, че
предявеният отрицателен иск бил за установяване на права на собственост върху застроен
имот с общо 14 броя масивни сгради, поради което обстоятелство теренът се явявал
обслужващ по своето предназначение спрямо сградите и нямал самостоятелно правно
приложение, което също лишавало ищеца от правен интерес.
Предявените
искания за отмяна на двата акта за държавна собственост, според ответника, също
са недопустими на две групи основания. На първо място, актуването на имот като
държавна собственост имало декларативен характер, поради което от него не
възниквали права или задължения, нито се засягали права или законни интереси,
затова преценката дали следва да се зачете материалната доказателствена сила на
акта за държавна собственост се извършвала в мотивите на съдебното решение, а
не с нарочен иск за неговата отмяна. На второ място, дори и да се счетат
допустими, то ответникът не можел да бъде надлежна страна по тях, тъй като не бил
автор на оспорените актове. Оспорва твърдението по искова молба, че ответникът
се легитимира като собственик на имота въз основа на решение № 996/17.11.2016 година
на МС и АЧДС № 7911/10.05.2017 година, тъй като с тях се установявала не неговата
собственост, а тази на неговия принципал - държавата, от която той придобил
правото на собственост по силата на извършена от нея апортна вноска в капитала
му.
Заявени
са и доводи против основателността на претенциите. Оспорено е в тази насока
твърдението по искова молба за неспазване процедурата и формата за прехвърляне
на имота в полза на държавата. Според него, предложеното от ищеца тълкуване на
съдържанието на посочените в исковата молба актове било неправилно. Волята на
страните процесният терен да бъде придобит от държавата по силата на дарение
била несъмнено и ясно изразена - в различните протоколи на Анхиалския градски
общински съвет недвусмислено се подчертавало, че имотът се предоставя
безвъзмездно, т.е. без насрещна престация, а с протокол № 59 от 30.05.1932 година
се подчертавало и това, че е даром, т.е. с дарствено намерение. Изразът „даром“
бил използван и в Указ № 716 от 29.12.1933 година на цар Борис III-ти.
С двете насрещни съвпадащи изявления, направени в писмена форма и съгласно
изискванията на чл. 60, ал. 4 на Закона за градските общини имотът бил преминал
в патримониума на държавата, с което фактическият състав по придобиването му бил
завършен, поради което възраженията на кмета от 1938 година били без правно
значение.
За неоснователно
е счетено и твърдението по искова молба, че в действителност не се касаело за
дарение, а за процедура по отчуждаване по Закона за отчуждение на недвижимите
имущества за държавна и обществена полза. Използваният в протокол №
59/30.05.1932 година термин „отчуждението“ не обозначавал такава процедура по
реда на посочения закон, а бил употребен като синоним на разпореждане с имота,
прехвърляне на собствеността, преминаването й в друг патримониум. От текстовете
на закона ставало ясно, че същият уреждал процедура, извършвана от съдебните
органи в случаите на установена по надлежен ред държавна и обществена нужда,
срещу частноправни субекти и срещу обезщетение, което било най-съществената
подробност. Нито една от тези предпоставки не била налице в случая по повод
придобиването на терена.
Изтъква
се по-нататък, че дори и да бил налице незавършен фактически състав по
придобиването на собствеността върху процесния имот, той бил станал държавен с
приемане на Конституцията на НРБ от 1947 година, с която на общините било
отречено правото на собственост, а техните имоти ex lege преминали в патримониума на държавата.
Едва през 1990 година, след редица внесени изменения в нормативната уредба (§ 6 и § 7 от ПРЗ на ЗМСМА с ДВ,
бр. 77 от 17.09.1991 година, § 42 от ЗИД на ОЗС, обн. ДВ, бр. 96 от 05.11.1999
година) се се уреждали въпросите по възстановяване на одържавените имоти
на общините. Процесният застроен терен не попадал в нито една от посочените
хипотези. Поради това, дори към 1947 година да бил общински, след нея и до 2016
година същият станал държавен, при това с характера на публичен, поради което
държавата можела да извършва всякакви валидни разпоредителни действия с него,
включително в негова полза. Съгласно чл. 7, ал. 4 от ЗДС, имотите публична
държавна собственост не подлежали на възстановява по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3
от ЗОС. От изложеното се налагал изводът, че нормативно не било възможно Община
Поморие да бъде титуляр на правото на собственост в периода от 1947 година до
1991 година, нито би могла да възстанови собствеността си поради липса на
основания, изрично посочени в закона.
При
условия на евентуалност ответникът е релевирал възражение за изтекла придобивна
давност, включително чрез правоприемство от българската държава, като се е позовавал
на непрекъснато и неоспорвано владение върху имота, упражнявано чрез редица
държавни органи и институции, на които имотът бил предоставян за управление,
начиная от 1931 година. Упражняваното от него владение било демонстрирано чрез
застрояването на имота с военно-почивен комплекс и наличните към настоящия
момент сгради, включени в апортната вноска. До извършване на апорта процесния имот
бил във фактическата власт на държавата чрез ВМА - София.
С оглед
дадените му в тази насока указания ищецът е изложил допълнителни аргументи, с
които е обосновал правния си интерес от предявения отрицателен установителен
иск за собственост, сложил началото на настоящото производство. Изтъква, че никога
не бил губил собствеността върху процесния имот, а същевременно той бил отразен
в търговския регистър като апортна вноска в капитала на ответното дружество. Издаването
на удостоверителни документи от негова страна, с които се твърди да е признал
собствеността върху имота и няма претенции към него не следвало да се приема като
отказ от права и бъдещи претенции. Въпросът за фактическата власт върху имота бил
ирелевантен по отношение на собствеността и не следвало да е предмет на изследване.
Възражението за недопустимост на исковете за отмяна на актовете по начина на
неговата обосновка било възражение по същество и не касаело допустимостта на
исковата претенция. Оспорено е и твърдението на ответната страна, че имотът се
явявал обслужващ и нямал самостоятелно правно приложение. Допустимо било по
закон теренът да е на един, а сградите на друг собственик, като
предназначението на имотите нямало никакво отношение към правото на
собственост. Според него, до 2016 година имотът не бил публична държавна
собственост, тъй като не била нито една от хипотезите на чл. 2, ал. 2 от ЗДС.
Твърди се, че от тази година имотът станал публична държавна собственост, тъй
като едва тогава бил актуван с акт за публична държавна собственост №
1937/26.07.2016 година. Доколкото бил налице мораториум за спиране давността за
придобиване на имоти частна държавна и общинска собственост, действащ и към
настоящия момент, неоснователно било и възражението за придобивна давност, направено
при условията на евентуалност с отговора на исковата молба.
Ищецът
във връзка с посоченото от ответника в горе разгледаната молба е оспорил фактическо
твърдение, че община Поморие била собственик на имота от 1931 година. Към този
момент имотът бил собственост на Анхиалския градски общински съвет и той
извършвал съответните разпореждания. Към този момент общината не съществувала
като самостоятелен правен субект, нито пък била универсален правоприемник на
същия.
При
съобразяване на така изложеното по-горе, съдът намира, че предявения от ищеца отрицателен
установителен иск с правно основание чл.124, ал. 1 от ГПК е допустим и не
съществува пречка да бъде разгледан по същество. Безспорно, изискването за
интерес от търсената с иска защита е процесуална предпоставка за всички видове
искове и в най-голяма степен е предпоставка за допустимостта на установителните
искове. Правен интерес при исковия съдебен процес е налице при наличие на
правен спор: неоснователно отричане на право, което съществува и/или
неоснователно претендиране на право, което не съществува. Чрез исковото
производство се цели именно установяване на действителното правно положение
между спорещите със сила на присъдено нещо; придаване на изпълнителна сила за
удовлетворяване на субективното право при осъдителните искове и предизвикване
на правна промяна при конститутивните искове. В случая, ищецът твърди, че е
носител на субективно вещно право, което неоснователно му се оспорва от
насрещната страна. Такъв спор е действително налице - видно от поведението на ответника,
който очевидно отрича твърдяното право на ищеца върху процесния имот с
твърдение, че собствеността не е на последния поради валидно извършена в
неговия капитал апортна вноска с предмет правото на собственост по отношение на
същия този имот. Наред с това следва да се отбележи и това, че въпросът за
липсата на правен интерес поради недопустимост на отрицателните установителни
искове за собственост по причини, че накърненото право на ищеца може да бъде
защитено само с осъдителен иск и/или положителен установителен иск е разрешен с
ТР №8/2013 година от 27.11.2013 година по тълк. дело № 8/2012 година на ВКС на
РБ, поради което и изтъкваните в тази насока от ответната страна доводи поради несъответствието
им с цитираната и имаща задължителен характер практика не следва да бъдат
съобразени. Правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за
собственост ще бъде налице винаги, когато отричането на собственическите права
на ответника със сила на пресъдено нещо ще има преюдициално значение за
признаване и упражняване на самостоятелни субективни права на ищеца.
Не може
да бъде споделено и твърдението на ответника за недопустимост на заявените
искания за отмяна на посочените от ищеца в исковата му молба два акта за
държавна собственост. Дори и да не е изрично посочено, тъй като не и
необходимо, същото се основава на разпоредбата на чл. 537, ал. 2 от ГПК. В този
смисъл и поради това дали този ред е приложим и дали тези актове подлежат на
отмяна в производство от вида на настоящото е въпрос, на който следва да бъде
даден отговор от съда с крайния му съдебен акт, т.е. същият не е, както е
заявил и ищеца, свързан с допустимостта на това искане. Поради това направеното
такова от ответника за прекратяване на производството и в тази му част е
неоснователно и като такова следва да бъде отхвърлено.
Спорът,
по който е образувано настоящото производство е родово и местно подсъден на
настоящия съд. С исковата молба и отговора на исковата молба са представени от страните
писмени доказателства, които са допустими и относими към правния спор, поради
което и като такива същите следва да бъдат приети от съда с настоящия му
съдебен акт. Тук е необходимо само да се посочи, че тези на ответника са
връчени на ищеца и същият, след запознаването им с тях, е изразил становище. Основателно
е доказателственото искане на ищеца за назначаване на съдебно-техническа
експертиза, вещото лице по която да даде отговор на поставените от него с исковата
молба въпроси. С оглед оттеглянето му, по направеното в т.2 с исковата молба
искане съдът не дължи произнасяне. Като
основателно следва да бъде уважено и искането на ответника за допускане
до разпит при режим на довеждане на двама свидетели за установяване на
изложените в отговора на исковата молба фактически обстоятелства. Съдът намира,
че по доказателственото искане на ищеца по чл.192 от ГПК да бъде задължено
трето неучастващо по делото лице (Държавата чрез Министъра на отбраната) да
представи в оригинал документи за собственост, въз основа на които е приело, че
е собственик и е внесло като апортна вноска в капитала на ответното дружество
процесния поземлен имот, следва да се произнесе в рамките на откритото съдебно
заседание с оглед необходимостта от неговото поясняване - на първо място ищцовата
страна следва да бъде изслушана с цел уточняване какъв документ за собственост точно
се иска да бъде представен предвид даденото от ответника в тази насока
становище, че държавата е станала собственик ex lege,
както и да разясни нуждата от представяне на оригинал на съответния документ.
Наред с това трябва да се отбележи, че дори това искане да беше прецизирано, то
във връзка с него липсва изискуемата от правната норма нарочна писмена молба,
препис от която следва да се връчи на третото лице, както и направени пояснения
за това какви точно правнорелевантни факти се иска да бъдат установени с него и
необходимо ли е да се ангажират доказателства за тези факти от ищеца с оглед
указаната по-долу доказателствена тежест, която носят страните по делото. Съдът
намира за необходимо да укаже на ищеца, освен това, включително и с това негово
искане в триседмичен срок от уведомлението за това в писмен вид с препис за
другата страна да уточни твърденията си по искова молба, като посочи дали
процесните идеални части от имота са частна или публична общинска собственост,
както и кога точно като момент и на какво основание към същия този момент е
придобил правото на собственост върху имота.
С така
депозирания отговор на исковата молба е отправено от ответната страна искане на
основание чл. 219, ал. 1 от ГПК в настоящия процес да бъде конституирана като
трето лице - помагач на негова страна Държавата, представлявана от Министъра на
отбраната. Искането е мотивирано с това, че с решение на МС на РБ №
996/17.11.2016 година процесният имот като държавна собственост е бил предоставен
за управление на Министъра на отбраната, като в изпълнение на същото последният
е извършил и вписал апортната вноска и в този смисъл ответникът черпи права от
Държавата чрез Министъра на отбраната.
Това искане съдът намира за неоснователно. Приложимата спрямо
същото норма изисква наличие на правен интерес. Връзката между страните по
спора и третото лице, а оттам и правният интерес произтичат от
материалноправните им отношения. Такива за третото лице са случаите, в които по
изключение решението простира своята СПН и върху него, т.е. извън спорещите по
делото, например при другарство; при прехвърляне на спорното право по време на
висящността на процеса за разрешаването на този спор в хипотезата на чл. 226,
ал. 2 от ГПК; когато лице е дало в обезпечение на чужд дълг своя вещ в залог
или ипотека и изпълнението на кредитора е насочено спрямо нея; в хипотезата на
чл. 457, ал. 4 от ГПК - от страна на присъединен взискател или когато трето
лице е засегнато от въвод във владение и претендира свои права върху присъдения
имот. В други случаи интересът произтича от необходимостта да се упражни
превантивна защита срещу установена от закона регресна отговорност - между
солидарни съдлъжници; при евикция; при конкуренция на права; когато се оспорва
общ правопораждащ за субектите на правото юридически факт, например в
производство по чл. 74 от ТЗ. Когато третото лице е правоприемник на оспорено
право, то има интерес да подпомага праводателя си, тъй като правата му са производни
от неговите.
Интересът на главната страна, която привлича помагач
произтича от необходимостта да постигне удовлетворяващо тезата й решение, а при
негативен резултат, да обвърже третото лице с мотивите му така, че да се улесни
последващото производство, което подпомаганата страна ще води в защита на своя
интерес спрямо подпомагащата. При всички
случаи в крайна сметка привличащата страна и привлеченото лице трябва да имат
общ интерес, решението да е изгодно за привличащия. В случая не е налице нито една от горните материалноправни
зависимости в отношенията между подпомагана и подпомагаща страна, включително
липсва общ интерес от отхвърлянето на иска, заведен от ищеца против ответника.
Също неоснователно и искането за конституиране на трита лице-помагач
на негова страна в лицето на Държавата чрез Министерство регионалното развитие
и благоустройството на при условията на чл. 31, ал. 2
от ГПК. Процесният спор безспорно не се отнася и не касае имот държавна
собственост. Следва да се прави разграничение между правата на държавата и
тези, които същата е притежавала до момента на извършване от нейна страна на
апорт в капитала на едно търговско дружество.
Съдът
намира, че следва да укаже на страните, че на основание чл. 154 от ГПК всяка от
тях носи доказателствена тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за
себе си правни последици. Разпределението на доказателствената тежест следва
непосредствено от приложимата правна норма, както и от изразените от страните
защитни тези в настоящото производство. При съобразяване на посоченото по-горе
правно основание досежно предявената искова претенция, в тежест на ищеца е при
условията на пълно и главно доказване да докаже фактите, от които произтича
заявеното защитимо право, засегнато от правния спор и в този смисъл да установи
всички изложени от него обстоятелства във връзка с невъзможността ответната
страна да придобие правото на собственост по отношение на процесния имот,
включително и с оглед неговия характер. Ответната по делото страна следва да
установи всички свои наведени възражения против иска, включително и съществуването
на отричаното от ищеца право на собственост по отношение на същия недвижим имот
на посочените от нея в отговора на исковата молба основания. Това следва да
бъде направено от нея също при условията на пълно и главно доказване.
Ето
защо, по горните съображения и на основание чл. 140 от ГПК, Бургаският окръжен
съд
О
П Р Е
Д Е Л
И :
ПРИЕМА
за разглеждане предявения от Община Поморие, представлявана от Кмета на същата И.А.,
с адрес *** против „Многопрофилна болница за продължително лечение и
рехабилитация - Вита“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище град Велинград и адрес
на управление ул. „Пушкин“ №2, представлявано от Л.И.К. иск за приемане за
установено по отношение на ответната страна, че същата не е собственик на
10034/11944 идеални части от недвижим имот, находящ се в област Бургас, община
Поморие, град Поморие, местността „Малкото езеро“, ул. „Професор Стоянов“,
представляващ поземлен имот с идентификатор № 57491.501.15 по кадастралната
карта и кадастралните регистри на град Поморие, одобрени със Заповед №РД-18-36
от 29.04.2009 година на изпълнителния директор на АГКК, целият с площ от 11944
кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начина на трайно
ползване: за санаториум, балнеосанаториум, профилакториум, номер по предходен
план: 5158, кв. 249, парцел ІІ, заедно с построените в него 15 сгради, при
граници на имота: имоти с идентификатори №№57491.501.453, 57491.501.441,
57491.501.543 и 57491.501.451, както и искането да бъдат отменени акт за частна
държавна собственост №7911 от 10.05.2017 година, вписан в Агенция по
вписванията с вх. №919, том 3, № 149, дв. вх. рег. № 915 от 17.05.2017 година и
акт за публична държавна собственост №1937 от 26.07.2016 година.
ПРИЕМА
представените от ищеца с исковата молба и от ответника с отговора на същата
писмени доказателства.
ДОПУСКА
извършването на съдебно-техническа експертиза, вещото лице по която да даде отговор
на въпросите, поставени от ищцовата страна с исковата молба след депозит от 400
лева, вносим от последната в едноседмичен срок от съобщението за това по сметка
на Бургаския окръжен съд.
НАЗНАЧАВА
за вещо лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза С.С.Р., на която да
бъде съобщено за възложената и задача, както и за датата и часа на съдебното
заседание.
ДОПУСКА
до разпит при довеждане двама свидетели на ответната страна за установяване на
изложените от нея в отговора на исковата молба фактически обстоятелства.
УКАЗВА на
ищеца в триседмичен срок от уведомлението за това в писмен вид с препис за
другата страна да уточни твърденията си по искова молба, като посочи дали
процесните идеални части от имота са частна или публична общинска собственост,
както и кога точно като момент и на какво основание към същия този момент е
придобил правото на собственост върху имота.
ОБЯВЯВА,
че по направеното от ищеца искане да бъде задължено трето неучастващо по делото
лице (Държавата чрез Министъра на отбраната) да предостави в оригинал документи
за собственост, въз основа на които е приело, че е собственик и е внесло като
апортна вноска в капитала на ответното дружество процесния поземлен имот ще се
произнесе в рамките на насроченото открито съдебно заседание.
ОСТАВЯ
без уважение направеното от ответната страна с отговора на исковата молба
искане да бъде прекратено настоящото производство поради недопустимост на
исковите претенции.
ОСТАВЯ
без уважение искането на ответника да бъде конституирана като трето лице -
помагач на негова страна Държавата, представлявана от Министъра на отбраната,
съответно поради наличието на условията по чл. 31, ал. 2 от ГПК от Министъра на
регионалното развитие и благоустройството.
НАСРОЧВА
делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 24.10.2018 година - 13.30 часа,
за която дата и час да се призоват страните.
Препис
от настоящото определение да се връчи на страните по делото.
В
частта, в която е оставено без уважение искането на ответника да бъде
конституирана като трето лице - помагач на негова страна Държавата,
представлявана от Министъра на отбраната, съответно поради наличието на
условията по чл. 31, ал. 2 от ГПК от Министъра на регионалното развитие и
благоустройството, настоящото определение подлежи на обжалване с частна жалба
пред Апелативен съд - Бургас в едноседмичен срок от връчването му.
В
останалата част същото е окончателно и не подлежи на обжалване.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: