Р Е Ш Е Н И Е
№
262514 17.11.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, V- ти гр. състав, в публично съдебно
заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 7376 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А.”- П. чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България, срещу Н.К.И.,
с която се предявяват обективно, кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 3107, 28 лв.
- главница, дължима по Договор за потребителски кредит № *******/ ****** г., сумата от 163, 68 лв.- договорна лихва, дължима за периода 05.04.2018г.-
05.05.2018г., както и сумата
от 454, 09 лева – обезщетение за забава върху главницата, дължимо за
периода от 05.05.2018 г. до 11.10.2019 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 25.10.2019 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № *****/ 13.12.2019г., по ч.гр.д. № 17495/ 2019г., по описа на РС- Пловдив,
III-
ти бр. с-в. ( горепосочената сума за възнаградителна лихва
е предмет на настоящото производство, след като с Определение от 09.03.2021г. /
л. 95/, съдът е прекратил частично производството по делото досежно претенцията
за договорна лихва за разликата от 163, 68 лв. до първоначално претендирания размер
от 1657, 72 лв. ).
Ищецът
твърди в исковата молба, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит № *******/ *******г., по силата на
който ищецът предоставил на ответника сумата в размер на 3000 лева, която ответникът следвало да върне, ведно с
договорна лихва, на 36 месечни вноски, всяка от по 152, 50 лева. Падежът на
последната вноска по договора за кредит бил на дата 05.01.2021г. Ответникът
заплатил две месечни погасителни вноски, след което преустановил плащанията.
Предвид това, ищецът упражнил правото си да обяви всички вземания по договора
за предсрочно изискуеми, считано от 05.05.2018г., за което изпратил и изрично
уведомление до длъжника. Алтернативно, ако не се приеме настъпила предсрочна
изискуемост по договора за кредит, се посочва, че на 05.01.2021 г. е настъпил
падежът и на последната вноска по кредита, предвид което се дължи цялата
стойност на непогасената част от главницата, ведно с обезщетение за забава.
Поддържа се и ответникът дължи заплащане на договорна лихва за периода
05.04.2018г.- 05.05.2018г Предвид
изложеното, претендират се горепосочените парични притезания. Претендират се и сторените
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран
писмен отговор от особения представител на ответника Н.К.И., със становище за
неоснователност на предявените искове. Оспорва се, че процесният договор за
кредит не е подписан от ответника. Възразява се, че предсрочната изискуемост на
вземанията по договора не е надлежно съобщена на длъжника. Твърди се и че договорената
възнаградителна лихва е прекомерна, поради което в тази му част договорът за
кредит е недействителен поради противоречие с добрите нрави. Поради изложеното
моли се предявените искове да бъдат отхвърлени.
Преди да се пристъпи към обсъждане на спора по
същество, съдът счита за нужно да акцентира и върху следното: с исковата молба,
ищецът е предявил при условията на евентуалност и осъдителни искове, чиито
предмет е идентичен с този на установителните искове. Впоследствие, във връзка
с предоставени от съда указания, с молба- уточнение от 04.01.2021г. ( л. 83 от
делото ), ищецът пояснява, че не поддържа същите. Предвид това, предмет на настоящото производство са
единствено гореописаните установителни искове.
По
допустимостта на исковете:
Настоящото исково производство се
развива след като по ч.гр.д. № 17495/ 2019г., по описа на РС- Пловдив, III- ти бр. с- в е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № *****/ 13.12.2019г. Посочената заповед за изпълнение е
връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което с разпореждане
от 15.05.2020г. на кредитора ( ищец в настоящото производство ) са предоставени
указания за предявяване на иск по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК. Съобщението
е получено от кредитора на дата 28.05.2020г., като в предоставения му месечен
срок, на 26.06.2020г., в съда е входирана искова молба с предмет вземанията по
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. След сторените от ищеца
уточнения и частично прекратяване на производството досежно претенцията за
договорна лихва, съдът констатира, че е налице идентитет между заявените в
заповедното производство и претендираните с исковата молба вземания. Предвид
това, производството по настоящото дело е допустимо.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени
материали се изяснява, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД ( към
настоящия момент „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.”- П. чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон
България) като заемодател и Н.К.И. като заемател е възникнало
правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски паричен кредит № *******/ *******г. / л. 5- 11/, по силата на който на
ответника е предоставена сума в размер на 3000 лева ( 2895 лв. са усвоени по
посочена от ответника банкова сметка ***. са ползвани за заплащане на такса
„ангажимент“ към кредитора
).
Отразеният в договора лихвен процент е 33, 46 %, годишният процент на разходите
е 42, 83 %, а задължението следва да се погаси на тридесет и шест равни месечни
вноски. Към договора за кредит била сключена и застраховка по пакет „Стандарт”
и пакет „Комбинирана защита“ / л. 13- 30/, като уговорената застрахователна
премия възлизала на сума в размер от 604, 80 лв. По силата на сключения договор
за кредит, на длъжника И. е предаден погасителен план, както и копие от общите
условия, приложими към договора за кредит.
От
приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза /
л. 154- 159/ се изяснява, че общата стойност на главницата по договора за
кредит е в размер от 3000 лв. Чистата стойност на предоставения на длъжника
финансов ресурс възлиза на сума в размер от 2895 лв., която е преведена по
посочена от него банкова сметка ***. В тази връзка, вещото лице е отразил и че
е налице платежно нареждане от дата 15.12.2017г. С останалите 105 лв. е
погасена дължимата към кредитора такса „ангажимент“. Отразено е, че ответникът
е извършвал плащания по договора за кредит в общ размер от 305 лв. Посочено е,
че обезщетението за забава върху неиздължения размер на главницата за периода
05.05.2018г. – 11.10.2019г. възлиза на сумата от 453, 15 лв.
Съдът
кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е обективно,
обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.
От приетото по делото заключение по изготвената съдебно- почеркова
експертиза ( л. 145- 147 ) се изяснява, че подписите в графа „клиент“ върху
процесния договор за кредит, сключените към него застраховки и приложения са
изпълнени от ответника Н.К.И..
Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е
обективно, обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото
доказателствен материал.
Въз
основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Съобразно изложеното от
фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД ( към настоящия момент „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”- П. чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А.”, клон България ) като заемодател и Н.К.И. като заемател,
е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от
3000 лв., от която сума 2 895 лв. са преведени по банкова сметка ***. са
насочени за погашение на такса „ангажимент“ към кредитора.
Следва да се посочи и
че заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът
е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3
от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон- ЗПК.
По
същество- съдът следи служебно за нищожност на
договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен
интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до
формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право
документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави – в тази връзка решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на
ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС; 4.) е налице
неравноправна клауза.
Съгласно чл. 22 ЗПК
вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договора е посочено, че лихвеният процент е 33, 46 %. Липсва обаче, ясна
методика за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху
която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита за
целия период или върху остатъчната главница
и
за какъв периода се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Тоест,
не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето, за какъв период
и върху цялата дължима главница ли е изчисляван или съобразно поетапното й
намаляване. В чл. 2 от договора е посочено на каква база се изчислява ГПР (годишна
), но не и как и на каква база се разпределя лихвеният процент (досежно
лихвения процент единствено е отразено, че е фиксиран ). Оттук не се изяснява и
как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер.
Предвид това, съдът констатира да са нарушени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК. Впрочем, без значение дали лихвеният процент е фиксиран
или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/
за прилагането му. Това изискване не е изпълнено в процесния случай. На нито
една позиция в договора не е отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за
срока на договора възнаградителната лихва / като глобална сума / и
съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка при
какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на
посочения от кредитора размер.
На следващо място, не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Първите две изисквания са спазени, като
е посочена общата сума и размерът на ГПР. Не
е налице последното изискване- да се посочат и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването
на това изчисление, дава информация на потребителя, как е образуван размерът на
ГПР и общо дължимата сума по договора. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита включва общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Дефиниция на понятието „общ разход по кредита” е дадено в
§. 1 т.1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Предвид това
е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника,
а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да предполага
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42, 83 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе
коментирано от фактическа страна, към договора е сключена застраховка /
л. 13- 30/ и дължимата застрахователна премия по нея, която е размер от 604, 80
лв. представлява сигурен разход за потребителя, който е следвало да бъде
включен в посочения в договора ГПР. Същото се отнася и за таксата ангажимент, която е в размер от 105 лв. – тя представлява
сигурен разход за потребителя, който също следва да се включи при формирането
на ГПР. Доколкото в договора не са посочени компонентите, формиращи ГПР, то не
може да се осъществи и преценка дали при включването на застрахователната
премия и таксата „ангажимент“, ГПР не би превишил максималната стойност,
разписана в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Гореизложеното се явява
и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност
да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя
да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва
да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично,
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР.
В допълнение към гореизложеното,
съдът счита за нужно да акцентира и върху факта, че липсата на ясна, разбираема
и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици
от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на
по-нисък от действителния ГПР ( предвид невключването на
застрахователната премия и таксата ангажимент, които са сигурен разход за
потребителя ), представлява невярна информация относно общите разходи по кредита
и следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата
адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това
от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва
да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
С оглед приетите по-горе постановки, то
следва да се приеме, че договор за потребителски кредит ******* от
*******г.
е недействителен на основание чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следва да
се посочи, че цитираният текст не съставлява самостоятелен иск, който следва да
бъде предявен в отделно производство, а по- скоро е предвидена последица от
прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът следва
да се произнесе в същото производство. В тази връзка, то законодателят е
предвидил, че длъжникът ще следва да върне само чистата стойност на получения
финансов ресурс- доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно
обогатяване на длъжника (в тази насока е
и актуалната практика на Окръжен съд- Пловдив-
Решение № 260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. № 1603/2020 г. на Окръжен
съд Пловдив, Решение № 260498 от 08.12.2020 г. по в. гр. д. № 2513/2020 г. на Окръжен
съд – Пловдив, Решение № 260464 от 03.12.2020 г. по в. гр. д. № 2151 / 2020 г. на
Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260416 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 2269 /
2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и др.).
Във връзка с възражението на ответника
за ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор
за кредит, то съдът счита същото за ирелевантно. В процесния случай обявяването
на вземанията по договора за предсрочно изискуеми е без значение, доколкото
всички вземания са падежирали на дата 05.01.2021г., а съдебното дирене в
настоящата инстанция е приключило на дата 13.10.2021г. и това е факт, който на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъде съобразен ( съобразно погасителния
план към договора за кредит, последната 36- та анюитетна вноска е с падеж
05.01.2021г. ).
От материалите по делото и предвид
дадените по- горе разяснения се установява, че чистата стойност на усвоения от
длъжника финансов ресурс възлиза на 2 895 лв. ( това е сумата, която
е преведена от кредитора по посочена от потребителя банкова сметка ). ***. са
заплатени на кредитора за погасяване на такса „ангажимент“. Съдът счита обаче,
че посочените 105 лв. изначално не следва да бъдат включени при формиране на
дължимата от ответника главница, тъй като те представляват разход за присъща
дейност на кредитора. Последният предоставя кредитно финансиране по занятие (
което включва разглеждане на документи, оценка на кредитния риск, действия по
фактическото отпускане на кредита и др. ), поради което и на основание чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, не следва да му се заплаща такса за тази присъща дейност. Предвид
това, съдът приема, че на ответника му е
отпусната сума в размер от 2 895 лв., която съобразно заключението на
вещото лице е усвоена по банков път.
От заключението по назначената съдебно-
счетоводна експертиза се изяснява, че длъжникът е извършил плащания по
недействителния договор за кредит, които са в общ размер от 305 лв. ( л. 155 от
делото ). Чистата стойност на предоставения на длъжника паричен заем е в размер
от 2 895 лв., като след приспадане на осъщественото плащане в размер от 305 лв.,
оставащата главница възлиза на сума в
размер от 2 590 лв. Съдът счита
за нужно да посочи, че доколкото целият договор за потребителски кредит е
недействителен, то към главницата не следва да се включва таксата ангажимент в
размер от 105 лв., която съобразно чл. 2 от договора се удържа от общия размер
на кредита. Що се касае до застрахователната премия в размер от 604, 80 лв., то
същата не се включва в главницата по договора, а потребителят я заплаща на
части, ведно с останалите задължения по договора. Доколкото обаче кредитното
правоотношение е недействително, то длъжникът не дължи заплащане и на
застрахователната премия.
Съобразно
изложеното и след като бяха съобразени осъществените плащания по
недействителния договор за кредит, то ответникът дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, поради което за сумата от 2 590 лв. предявеният иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява
основателен и следва да бъде уважен. За разликата от посочената величина до
пълния претендиран размер от 3107, 28 лв., искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен. Върху уважената част от главницата се дължи и законна лихва за
периода от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда / 25.10.2019г./ до
окончателното й изплащане.
По отношение на исковете с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, то
доколкото договорът за потребителски кредит е недействителен, ответникът дължи
единствено връщане на незаплатената от него главница, но не и акцесорните
вземания, каквито са тези за договорна и мораторна лихва ( арг. чл. 23 ЗПК ).
Предвид изложеното, исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
240, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се претендира да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
163, 68 лв.- договорна лихва, дължима за периода 05.04.2018г.- 05.05.2018г., както
и сумата от 454, 09 лева – обезщетение за забава върху главницата, дължимо за периода
от 05.05.2018 г. до 11.10.2019 г., следва да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца, съобразно
уважената част от иска. Ищцовото дружество се представлява от юрисконсулт,
поради което на основание чл. 78, ал.8 ГПК има право на присъждане на разноски
за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда. Съгласно посочената
разпоредба размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер на съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 лв. до 300 лв. Съдът счита, че с оглед фактическата и
правна сложност на делото, следва да се определи възнаграждение в размер на 100
лв., като съобразно уважената част от исковете ответникът следва да заплати на
ищеца 69, 53 лв. Освен разноските за юрисконсулт, съобразно уважената част от
исковете, следва да се присъди и сумата от 574, 51 лв. – разноски в исковото
производство за държавна такса, депозит за особен представител и депозит за
изготвяне на ССчЕ и съдебно- почеркова експертиза. Следва да бъдат присъдени и
разноските, сторени в заповедното производство, които съобразно уважената част
от исковете възлизат на 86, 57 лв. Съобразно гореизложеното, то ответникът
следва да заплати на ищеца разноски за исковото и заповедното производство в общ размер от 730, 61 лв.
На основание чл. 78 ал.3 ГПК ответникът
има право на разноски съразмерно на отхвърлената част от предявените искове. Не
са представени доказателства за извършване на такива, поради което не следва да
бъдат присъждани.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Н.К.И.,
ЕГН: **********, дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”- П. чрез „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България, ЕИК *********
следните суми: на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 23 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД
сума в размер на 2 590 лева,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит *******/ ******* г., сключен между страните,
ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК
/25.10.2019г. / до окончателно й погашение, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за
разликата от 2 590 лв. до пълния претендиран
размер от 3 107, 28 лв., иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от
163, 68 лв.- договорна лихва,
дължима за периода 05.04.2018г.- 05.05.2018г. и иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 454, 09 лева –
обезщетение за забава върху главницата, дължимо за периода от 05.05.2018 г. до
11.10.2019 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № *****/ 13.12.2019г., по ч.гр.д. № 17495/ 2019г., по
описа на РС- Пловдив, III- ти бр. с-в.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Н.К.И.,
ЕГН: **********, ДА ЗАПЛАТИ на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.”, П. чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България,
ЕИК *********, сума в размер на 730, 61
лв., представляваща сторени разноски в исковото производство и в рамките на
заповедното производство по ч.гр.д. № 17495/
2019г., по описа на РС- Пловдив, III- ти бр. с-в.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/п/ Николай Голчев
Вярно
с оригинала!
КЯ