РЕШЕНИЕ
№ 237
гр. Пловдив, 24.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330107299 по описа за 2021 година
Предявени са кумулативно съединени искове, съответно по чл. 26 ал. 1, предложения
първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Ищецът П. И. И., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник
адв. Е. И., е предявил против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от Н.П., иск за
прогласяване като нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща
изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща
предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК клаузата за неустойка от сключения между
страните договор за кредит от 12.11.2020 г., както и иск за връщане на сумата от 1 334, 43
лева- неоснователно платена неустойка по договора за периода 12.11.2020 г.- 05.05.2021 г.,
предвид нейната нищожност, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба-
05.05.2021 г. до окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от
12.11.2020 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 200 лева, при фиксиран
лихвен процент- 40, 05 %, ГПР- 48, 44 % и срок за погасяване на заема- 10 месечни вноски.
Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на едно или две
физически лица или представяне на банкова гаранция, а в противен случай се дължала
неустойка в размер на 1 334, 43 лева, платима разсрочено. Твърди се, че договорът за кредит
бил нищожен на няколко основания: На първо място- фиксираният лихвен процент от 40, 05
1
% не отговарял на действително приложения по договора такъв, защото неустойката се
прибавяла към лихвата и така кредиторът допълнително се обогатявал. Трайната съдебна
практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на
законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място- по договора се
предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се начислявала неустойка.
Тази клауза също била недействителна, защото в случая с неизпълнението на задължението
на длъжника да осигури поръчители или да представи банкова гаранция, неустойката
загубвала присъщата й обезщетителна функция, тъй като по този начин единствено се
създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. В ущърб на потребителя
финансовата институция поставяла неизпълними изисквания за обезпечението, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба. По практиката на съда на ЕС кредиторът
бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи
договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да
удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията
за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се
предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да
отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от
неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на изискванията да
проучи състоянието на длъжника. Неустойката по договора по съществото си
представлявала добавка към възнаградителната лихва и така водела до допълнителна
печалба за кредитора, който не бил информирал предварително потребителя за
действителния размер на ГПР. С въвеждането на неустойката се заобикаляло ограничението
на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР. Подвеждащо в договора било записано, че
общата дължима сума по него е 1 485, 57 лева, като неустойката въобще не се включвала в
разходите по кредита и така потребителят не можел да прецени действителния размер на
дълга. Това представлявало заблуждаваща търговска практика и така клаузата се явявала
неравноправна. В чл. 22 от ЗПК се предвиждало, че при неспазване на специалните
изисквания договорът за кредит бил недействителен, като според нормата на чл. 23 от ЗПК в
тази хипотеза се дължало връщане само на заетата сума, без лихва или такси по кредита. В
случая нищожните клаузи за лихва и неустойка не можело да се заместят по право, защото
от една страна съда на ЕС не допускал подобна възможност, а и договорът нямало как да се
сключи без клаузи, допускащи възнаграждение за кредитора. Предявяват се искове за
прогласяване на нищожността на договора, както и за връщане на неоснователно платената
нищожна неустойка. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната
чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се
признават исковете и се моли за постановяване на решение по чл. 237 от ГПК. Твърди се
обаче, че не следва на ответника да се възлагат разноски, защото не бил станал причина за
завеждане на делото. неустойка не била претендирана, като не били изпращани покани или
уведомления, с които да се изисква заплащането й. Наличието на предвидена договорна
клауза за това не обуславяло причина за завеждане на иска. В с.з. страната не се явява, не се
2
представлява и не взема становище по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за потребителски кредит №**********/ 12.11.2020 г., сключен между страните,
на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 200 лева, при следните условия: срок- 10
месеца или до 13.09.2021 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 40, 05 % и годишен
процент на разходите- 48, 44 %, при общ размер на всички плащания- 1 485, 57 лева.
Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на
обезпечение в размер на 1 334, 43 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.
Като писмено доказателство е представено и копие от договора за паричен заем и
погасителния план към него.
Представени са четири броя вноски бележки- за внесени от ищеца към ответника суми по
договора, както следва: три- за сумите от по 282 лева и една- за 564 лева.
Представена е и справка от Централния кредитен регистър към БНБ, съдържаща
информация за кредитите на ищеца, включително и сумите (дължими и платени) по
процесния заем.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която вещото лице е
посочило, че при прибавяне на неустойката, размерът на кредита би се оскъпил с 44, 91 %.
Установява още, че за периода 12.11.2020 г.- 05.05.2021 г. според справката на ЦКР
размерът на платената по кредита неустойка бил 1 334, 43 лева. В устния си доклад пред
съда вещото лице обяснява как е стигнало до това си заключение относно неустойката.
След приемане на заключението на вещото лице е направено и изменение на размера на
осъдителния иск, чрез увеличаването му от първоначалния предявен размер от 50 лева на
установения такъв като платенa сума за неустойката от вещото лице от 1 334, 43 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
3
връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 48, 44 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 40, 05 %, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на
ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не
знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това
именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово
основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено,
че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като
общият й размер е 1 334, 43 лева (при отпусната заемна сума от 1 200 лева тя дори
надвишава стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази
неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така
въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова
гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при
предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното
договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната
и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова
процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата
на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване
на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
4
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във
връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат
останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява
нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него.
Както вече беше посочено, съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи. Това означава, че ищецът дължи плащане единствено
на предоставения му заем от 1 200 лева, но доколкото според заключението на вещото лице
по ССчЕ ищецът е погасил още освен лихвата, и неустойка в размер на 1 334, 43 лева, като
експертизата се базира на справката от ЦКР към БНБ за извършените погашения по заема.
Оттук- сумата за неустойка се явява недължима, като получена при начална липса на
основание, поради което тя следва да бъде върната на потребителя. Сумата се дължи в
поддържания й след увеличението размер, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната
претенция.
Макар и с отговора ответникът да признава иска, той не може да се освободи от разноски
според нормата на чл. 78 ал. 2 от ГПК. Същата предвижда, че ако с поведението си
ответникът не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, страната се освобождава
от разноски. В случая е необходимо да са налице и двете предпоставки, но съдът намира, че
това не е така. От една страна, както вече беше изяснено, обстоятелството, че длъжникът е
заплатил (погасил) изцяло кредита си не означава, че той няма интерес да се признае за
установено, че дадена клауза от договора е нищожна и в този смисъл винаги кредиторът ще
е дал повод за завеждане на подобно дело, след като е сключил договор с нищожни клаузи,
които засягат интереса на потребителя и последният търси защита на правата си. Даването
на повод за завеждане на делото не следва да се разбира единствено като предприети от
кредитора активни действия по търсене на длъжника, за да изпълни точно договора си, а и в
по- широк смисъл- когато неблагоприятно се засягат права на длъжника, за които
законодателят му е гарантирал защита, осъществима по съдебен ред. От втора страна,
ответникът с отговора твърди, че той не изисквал заплащане на неустойка по договора,
което било и основанието да не му се възлагат разноски в процеса, но същевременно от
справката от ЦКР се установява, че ищецът си е платил изцяло неустойката, т.е. дружеството
е получило тази неустойка с платените вноски по кредита. Това обстоятелство на още по-
силно основание обосновава правния интерес на ищеца да си търси платеното по договора,
което счита, че е недължимо, предвид нищожната клауза за неустойка. В този смисъл е
неправилно съображението в отговора, че дори и да била нищожна една клауза в договор, то
само, ако по нея се търсело плащане от кредитора, само тогава той бил дал повод за
завеждане на делото. Подобна постановка на ответника не само, че не признава правото на
ищеца да търси защита на правата си, а точно обратното- отрича възможността му да
реализира такава. При това положение дори не може да се приеме, че в случай е налице
5
същинско признание на иска, а по- скоро има само признание на факти- че клаузата за
неустойка по договора е нищожна. Горните съображения в тяхната съвкупност обуславят
извода на настоящия състав, че в случая ответникът не може да ползва привилегията на чл.
78 ал. 2 от ГПК и да се освободи от разноските по делото, а напротив- същите следва да
бъдат възложени в негова тежест.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в общ размер на 53, 38
лева (листове 22 и 75 от делото), както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 120
лева (л. 39), които суми следва да му се възстановят от ответника, като законна последица от
решението. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото
той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищеца (л. 21) е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на
осъдителния иск тук (доколкото в него се включва като задължителен елемент от
фактическия състав на претенцията и установителната, без обаче тя да представлява отделен
иск) следва да бъде изчислено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 323, 42 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Сити Кеш” ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7,
представлявано от Н.П., от една страна и П. И. И., ЕГН: **********, от
************************, от друга, че е нищожна поради несъответствие с изискването
на чл. 11 ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит, клаузата за неустойка от сключения
между страните договор за потребителски кредит №**********/ 12.11.2020 г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от Н.П., да заплати на П. И. И., ЕГН:
**********, от ************************, сумата в размер на 1 334, 43 (хиляда триста
тридесет и четири лева и четиридесет и три стотинки) лева- неоснователно платена
неустойка за периода 12.11.2020 г.- 05.05.2021 г. по недействителната клауза от договора за
потребителски кредит №**********/ 12.11.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата
от датата на подаване на исковата молба- 05.05.2021 г., до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
6
София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от Н.П., да заплати на П. И. И., ЕГН:
**********, от ************************, направените разноски по делото: внесена
държавна такса в размер на 53, 38 (петдесет и три лева и тридесет и осем стотинки) лева и
внесен депозит за съдебно- счетоводна експертиза в размер на 120 (сто и двадесет) лева.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от Н.П., да заплати на адвокат Е.Г. И.,
ЕГН: **********, със съдебен адрес: ************************, адвокатско
възнаграждение за осъществено на ищеца и П. И. И., ЕГН: **********, безплатно
процесуално представителство по делото, в размер на 323, 42 (триста двадесет и три лева и
четиридесет и стотинки) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _____/п/__________________
7