Р Е Ш
Е Н И
Е № 250
гр. Пловдив, 19.08.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи
търговски състав, в открито
заседание на пети
август две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното от съдията Костадинова в.т. дело № 314/2020 год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 372 от
01.07.2019 година, постановено по т. дело № 308/2015 година по описа на
Окръжен съд – П., са отхвърлени предявените от „В.Т.К.“ ООД, ЕИК ***, против „Г.Ф.“
АД – дружество, регистрирано в И., гр. Ф., вписано в административен и
икономически регистър под № ***, искове за нищожност на договор за учредяване
на ипотека, изповядан с нотариален акт №**,
том 2 на Нотариус М.С., вписан под №**, т.***година на службата по вписвания – П.,
с който ищецът е обезпечил твърдени вземания на ответника „Г.Ф.“ АД към него и
към трето лице – длъжник „В.“ ООД, ЕИК ***, като сключен при липса на основание
– неполучаване на заемни суми по договор за заем от 10.06.2008 година, вземанията за които са
обезпечени с ипотеката; липса на индивидуализация на вземането и липса на
тъждество на вземането; липса на индивидуализация на имуществото, предмет на
обезпечението. Със същото решение е прогласена недействителността на договор за
учредяване на ипотека, изповядан с нотариален акт №**, том 2 на Нотариус М.С., вписан под №**, т.***година
на службата по вписвания – П., само в частта, с която ищецът „В.Т.К.“ ООД е учредил в полза на „Г.Ф.“
АД ипотека върху хладилен склад с площ
от 916,41 кв. метра и бруто обем 6107,54 куб. метра, метална носеща конструкция
с обособени помещения – преддверие, манипулационно помещение, два броя
нискотемпературни камери / -25С/, един
брой нискотемпературна камера / -5С/, един брой нискотемпературна камера /0С/, находящ се в УПИ ***от кв. 2 по плана на село Б. – стопански двор, община Р.,
с площ от 3600 кв. метра, при съседи: УПИ ***, ПИ ***, УПИ ***, като учредена от лице, което не
е собственик на описаната вещ. Осъдено е „Г.Ф.“ АД да заплати на „В.Т.К.“ ООД
сумата от 959,52 лева деловодни разноски. Осъдено е „В.Т.К.“ ООД да заплати на
„Г.“ АД сумата от 12 803,55 лева деловодни разноски.
С определение № 1726 от
13.08.2019 година, постановено по делото в производство по чл. 248 от ГПК,
е оставена без уважение молбата на „В.Т.К.“
ООД с вх. № 23014/29.07.2019 година за
изменение на решението в частта за разноските.
Така постановеното решение е
обжалвано с въззивна жалба в
отхвърлителната му част от ищеца в първоинстанционното производство „В. Т.К.“ ООД. Оплакванията са за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение. Поддържа
се неправилност на изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на
иска за нищожност на договора за ипотека поради липса на основание за
сключването му. Сумата от 253 000 евро не била получена от „В.“ ООД по договор за
заем, за което имало безспорни доказателства, а ставало дума за други търговски
отношения – плащания по договори за доставка на гъби през 2007 и 2008 година,
стоящи извън индивидуализацията на вземането по договора за ипотека. Твърди се,
че съдът не е изложил мотиви по доводите на ищеца, че договорът за заем е
недействителен, привиден и прикрива друга търговска сделка. Не съществувало вземането на ответника и по
отношение на „В.Т.К.“ ООД, тъй като сумата от 250 000 евро не била предоставена реално в заем, което
обстоятелство не се оспорвало от ответника. Неправилни били изводите на първоинстанционния съд във връзка
с въведените с исковата молба основания за нищожност на договора за ипотека
поради липса на конкретизация на
обезпечените вземания, което не позволявало тяхната индивидуализация. Тези
вземания се отъждествявали с вземания по предходни търговски отношения, преди
заема от 10.06.2008 година, които не били възниквали или били погасени, като
такива имало само между ищеца и „В.“ ООД по договор за доставка на стоки /
гъби/ с авансово плащане от страна на купувача „Г.Ф.“ АД , но не и между ищеца
и „В.Т.К.“ ООД. Твърди се, че за
действителните отношения между ищеца и „В.“ ООД и за това, че сумата от
250 000 евро е предмет на договора за покупко-продажба от 04.06.2007 можело
да се съди и от обвързващите страните
мотиви по влязлото в сила решение по гр. дело № 108/2009 година на ОС – Сливен.
Не можело да се говори за преуреждане на отношения между страните с договора за
заем от 10.06.2008 година, тъй като към този момент в отношенията между „Г.Ф.“ АД като купувач и „В.“
ООД като продавач нямало непогасени, респ. изискуеми задължения. Последващите
действия на двете дружества след договора за заем от 10.06.2008 година също
сочели на волята им да бъдат обвързани
от договора за покупко-продажба от 04.06.2007 година, а не от договора за заем.
При симулативност на договора за заем, в отношенията между страните следвало да
се прилагат клаузите на прикрития
договор – този за покупко-продажба от 04.06.2007 година. Суми по договор за
заем нямало, нямало и задължения за връщане на авансово получени суми по
договор за продажба на гъби, които да се считат за заем. Тези обстоятелства се
установявали и от приетата по делото съдебно-икономическа експертиза и
останалите събрани поделото писмени доказателства, поради което вземането,
обезпечено с договора за ипотеката, не било индивидуализирано. На следващо
място се поддържа неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че вземането на ищеца по отношение на „В.Т.К.“
ООД в размер а 250 000 евро е
действително вземане, което може да бъде
обезпечавано с ипотека, макар и бъдещо и условно. Жалбоподателят счита, че договорът за заем има реален характер и
реалното предоставяне на сумата по него е задължително условие за неговата действителност,
респ. на действителността на договора за ипотека, който го обезпечава, свързана
с наличието на основание.
Твърди се, че изводът на съда на
пълно тъждество на вземанията, обезпечени с договора за ипотека и тези предмет
на договора от 10.06.2008 година е неправилен и в противоречие с
доказателствата.
Оспорен е и приетия от
първоинстанционния съд начин на съединяване на исковете – при условията на
евентуалност и свързания с това ред, по който те са разгледани - според тежестта на пороците, което според
жалбоподателя е довело до непроизнасяне по въведените с исковата молба
основания за недействителност на договора за ипотека, касаещи притежаването на
собствеността върху ипотекирания
поземлен имот от трето лице, различно от ипотекарния длъжник.
При тези оплаквания е формулирано
искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
постановяване на ново по същество, с което да се уважат предявените искове,
като се присъдят на жалбоподателя и направените по делото разноски.
С въззивната жалба са направени
доказателствени искания, които са оставени без уважение от въззивната инстанция
с мотивирано определение в проведеното открито съдебно заседание.
Срещу въззивната жалба е подаден
писмен отговор от ответника в първоинстанционното
производство „Г.Ф.“ АД с изразено становище за нейната неоснователност.
Претендира се присъждане на направените разноски пред въззивната инстанция.
По делото съдът е сезиран и с частна жалба вх.
№ 25955 от 02.09.2019 година, подадена от „В.Т.К.“ ООД срещу определение № 1726 от 13.08.2019
година, постановено в производство по чл. 248 от ГПК. Оплакванията са за
незаконосъобразност на определението, като се твърди, че съдът не се е
произнесъл по довода за нищожност на уговореното адвокатско възнаграждение.
Освен това се твърди, че съдът е бил длъжен служебно да приложи материално правните
разпоредби на Закона за адвокатурата, по-конкретно чл. 36 ал. 2 от ЗА и при
констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора за правна
помощ да приеме нищожност поради противоречие с добрите нрави и да не зачете правните последици на
договора. Искането е за отмяна на определението по чл. 248 от ГПК и за
отхвърляне искането на ответника за присъждане на разноски за първата
инстанция.
Срещу частната жалба е подаден
писмен отговор от „Г.Ф.“ АД с изразено становище за нейната неоснователност.
Апелативният съд, като се запозна
със събраните по делото доказателства и доводите на страните, прие следното:
По подадената въззивна жалба с вх. № 23013/29.07.2019 година:
Въззивната жалба е процесуално
допустима, подадена е в срока по чл. 259 от ГПК от лице, имащо право на
въззивно обжалване, а именно от ищеца в първоинстанционното производство срещу решението в частта, с която са
отхвърлени предявените искове.
Разгледана по същество,
въззивната жалба е неоснователна.
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за неправилно приетото от първоинстанционния
съд съотношение между различните
основания за недействителност на договора за ипотека, а именно при условията на
евентуалност и свързаното с това
непроизнасяне по част от
основанията.
В исковата молба, с която е
сезиран първоинстанционният съд, предявена от „В.Т.К.“ ООД против „Г.Ф.“ АД са
изложени различни обстоятелства и е формулирано искане
за прогласяване недействителността на договорната ипотека, учредена с нотариален акт №**том втори рег. №**
нотариално дело №**година на Нотариус М.С.
с рег. №**, на различни основания.
С доклада по делото и с
постановеното решение първоинстанционният съд е
разграничил изложените от ищеца основания за недействителността на договорната
ипотека, като е разгледал всяко едно от тях. Разглеждането на отделните основания в
определена поредност от първоинстанционния съд съобразно тежестта на твърдените
пороци, имащи отношение към действителността на договора за ипотека, не се
отразява на допустимостта на първоинстанционното решение. Съдът е разгледал и се е произнесъл по всички основания за недействителност на
договора за ипотека, изложени в исковата молба.
Едно от основанията, предявено с
исковата молба, се отнася само до описания в договора за ипотека /
нотариален акт №**том 2 рег. №** дело №**година
на Нотариус с рег. №**/ хладилен склад от 916,41 кв. метра – носеща метална
конструкция с обособени помещения, намиращ се в
УПИ III-*** в кв. 2 по плана на село Б.. В тази част ищецът поддържа, че договорът за
ипотека е недействителен, тъй като е
ипотекирана движима вещ, която не е принадлежала
на ипотекарния длъжник към момента на
сключване на договора – чл. 167 ал. 3 от ЗЗД. Този иск е уважен с решение № 372
от 01.07.2019 година по т. дело №
308/2015 година на ПОС. В тази част решението не е обжалвано, влязло е в сила.
Уважаването на иска за хладилния склад няма отношение към другите поддържани от ищеца основания за
недействителност на договора за ипотека в останалата му част - досежно недвижимия имот ведно с подобренията в него. За тях не е въведено основанието
за недействителност по чл. 167 ал. 3 от ЗЗД, а именно ипотекиране на имот,
който не е принадлежал на ипотекарния длъжник към момента на сключване на
договора. По този въпрос е налице нарочно
произнасяне на първоинстанционния съд с влязлото в сила допълнително
решение № 119 от 26.02.2020 година, постановено по т. дело № 308/2015 година на
ПОС.
Съобразявайки гореизложеното,
настоящият съдебен състав дължи произнасяне по въведените с въззивната жалба
оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която са разгледани и са
отхвърлени исковете за
прогласяване недействителност на процесния договор за ипотека
по чл. 26 ал. 2 предложение четвърто от ЗЗД – поради липса на основание за
сключването му, по чл. 167 ал. 2 от ЗЗД – поради липса на задължителното
съдържание на договора - липса на индивидуализация на подобренията в имота, върху които се учредява
ипотеката и липса на индивидуализация на обезпеченото вземане, падежът му и
размерът на лихвите и по чл. 170 от ЗЗД – поради неизвестност за тъждеството на
обезпеченото вземане.
От събраните по делото
доказателства се установява следната
фактическа обстановка:
Видно от съдържанието на нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека №**том 2 рег. №** дело №**година на Нотариус с рег. №**, „В.Т.К.“ ООД в качеството си на ипотекарен
длъжник е учредило в полза на „Г.Ф.“ АД
договорна ипотека върху подробно описан в т. 4 от нотариалния акт недвижим
имот - УПИ *** в кв. 2 по плана на Б., който е конкретизиран по площ и съседи.
Посочването в нотариалния акт, че ипотеката се учредява върху недвижимия имот
ведно с подобренията в него, без същите
да са конкретизирани, не е основание да се приеме недействителност на договора.
Подобренията не са самостоятелни обекти
на собственост, те следват главната вещ, към която са прикрепени трайно – чл.
92 от ЗС, като законът не въвежда изискване за тяхната индивидуализация. Такова
е и разрешението, възприето от задължителната съдебна практика – ТР №
5/18.05.2017 година по т. дело № 5/2015 година на ОСГК.
Във връзка с доводите на ищеца за липса на основание за
сключване на договора за ипотека и за липса на индивидуализация и тъждество на вземанията на ипотекарния кредитор, които
се обезпечават с него, съдът намира следното:
В нотариалния акт за договорна ипотека е
посочено, че с ипотеката, учредена от „В.Т.К.“
ООД, се обезпечават вземанията на „Г.Ф.“ АД
- дадените в заем суми по т. 1 и т. 2 от нотариалния акт в общ размер на
503 000 евро. В т. 1 е посочено, че
ответникът има вземане по отношение на „ В.“ ООД по договор от 10.06.2008 година за заем за оборотни средства – авансово
плащане с цел закупуване на диворастящи
гъби, който заем, изчислен към дата 30.06.2008 година е в размер на
253 000 евро. В т. 2 от нотариалния акт е посочено, че със същия договор
от 10.06.2008 година, неразделна част от нотариалния акт, „Г.Ф.“ АД ще предостави на „В.Т.К.“ ООД паричен заем за оборотни
средства – авансово плащане с цел закупуване на диворастящи гъби, в размер на
250 000 евро. В т. 3 от нотариалния
акт изрично е уреден крайния срок за издължаване на паричните заеми – 28.02.2009 година, годишният лихвен
процент – 8%, както и условията за предсрочна изискуемост.
Обезпечените с договора за
ипотека вземания са точно и ясно посочени в нотариалния акт. Обстоятелството,
че договорът за заем не е инкорпориран изцяло в нотариалния акт, а е посочено,
че той е неразделна част от него, не е основание
да се приеме липса на индивидуализация на обезпечените вземания, както се
твърди от ищеца. Нотариалният акт с изричното отразяване, че неразделна част от него е договора за заем от
10.06.2008 година, е подписан от трите
страни по договора за заем – заемодателя „Г.Ф.“ АД и
двамата заемополучатели „В.“ ООД и „В.Т.К.“ ООД, като това дружество
участва освен като заемополучател и като
ипотекарен длъжник, обезпечаващ
собственото си задължение и задължението на „В.“ ООД. Освен това в съдържанието на нотариалния акт
са инкорпорирани основните елементи на договорите за заем.
При така изразената и ясно
формулирана от страните воля не може да се приеме както липсата на основание за учредяването на договорната
ипотека, така и липсата на индивидуализация на обезпечените вземания.
Основанието е именно обезпечаване на описаните вземания на ипотекарния
кредитор.
Между страните е безспорно
обстоятелството, че сумата по пункт 2 от нотариалния акт от 250 000 евро
със заемополучател „В.Т.К.“ ООД не е
реално преведена от заемодателя и не е получена
от заемополучателя. Това обстоятелство обаче не се отразява на валидността на
договорната ипотека. Основанието е
обезпечаването на бъдещите задължения, съгласно клаузите на договора, а дали те реално са
възникнали или не, както е в случая, е въпрос, който няма отношение към валидността на договорната ипотека, а само към съществуването и
изпълнението на задълженията, обезпечени с нея, като при тяхното несъществуване договорната ипотека
няма да произведе действие.
Неоснователни са доводите на
ищеца за липса на индивидуализация и на тъждество на вземането по пункт първи от нотариалния акт.
Твърденията на ищеца са, че задълженията
на „В.“ ООД не са по договора за заем от 10.06.2008 година, а са свързани с предходни търговски отношения
между страните. В нотариалния акт за договорна ипотека, както и в
приложения към него договор за заем е
ясно изразена волята на страните при
свобода на договарянето за съществуването на заемни отношения помежду им и за съществените елементи на заемния договор, а
именно за размера на отпусната в заем
сума, крайния срок за връщането й и
годишната лихва. Какви са били предходните отношения, довели до подписването на
договора за заем, е без значение, след като и двете страни са изразили ясно и
категорично волята си да сключат договор за заем. Аргумент за наличие на заемно
правоотношение е и споразумението за
признаване на дълг към договора от 10.06.2008 година / стр. 55 от
първоинстанционното дело/.
Освен това със събраните по
делото доказателства е установено съществуването на задълженията на „В.“ ООД към ответника „Г.Ф.“ АД
по договора за заем от 10.06.2008
година със сила на пресъдено нещо. По
гр. дело № 178/2009 година по описа на Районен съд – Котел е подадено заявление
по чл. 417 от ГПК от „Г.Ф.“ АД срещу „В.“ ООД за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист въз основа на нотариалния акт за учредяване на
договорната ипотека, съдържащ съществените елементи на договора за заем и
самия договор за заем – неразделна част
от него. По това дело са издадени
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумите 250 000 евро
главница, законна лихва върху главницата, считано от 23.09.2009 година до
окончателното й изплащане, 28814 евро – договорна лихва, дължима за периода от
10.06.2008 година до 30.06.2009 година и 4713,41 евро договорна лихва за периода от
01.07.2009 година до 23.03.2009 година. След подадено възражение по чл. 414 от ГПК от длъжника „В.“ ООД е образувано исково производство по чл. 422 от ГПК –
т. дело № 108/2009 година по описа на Окръжен съд – Сливен. С
решение № 18 от 11.04.2013
година, постановено по това дело, е прието за установено по отношение на „Г.Ф.“ АД съществуването на вземането му за главница в размер на 240988 евро и лихви от „В.“ ООД по процесния договор за заем от
10.06.2008 година. До този резултат се е
стигнало, след като в хода на исковото производство по чл. 422 от ГПК са разгледани възраженията на „В.“
ООД за недължимост на исковите суми.
Цитираното по-горе решение на ОС
– Сливен е потвърдено с решение № 135 от
20.11.2013 година по в.т. дело № 229/2013 година по описа на Апелативен съд – Бургас.
С определение № 1019 от 22.12.2014
година, постановено по т. дело № 858/2014 година на ВКС, първо търговско отделение, решението
на БАС не е допуснато до касационно обжалване. Т.е. налице е влязло в сила
съдебно решение, с което със сила на пресъдено нещо е установено съществуването
на вземането на „Г.Ф.“ АД от „В.“ ООД по договора за заем от 10.06.2008
година - главница и лихви.
С влязлото в сила съдебно решение е установено съществуването на обезпеченото с
процесната договорна ипотека вземане на „Г.Ф.“ АД от „В.“ ООД по договора за заем от 10.06.2008
година, което прави неоснователно
възраженията за липса на основание на
договорната ипотека, както и за липса на индивидуализация и на тъждество на обезпеченото вземане.
Имайки предвид обсъдените
доказателства, съдът намира, че не е налице нито едно от поддържаните от ищеца
основания за недействителност на договорната ипотека. До тези изводи е стигнал
и първоинстанционния съд, чието решение в обжалваната част като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По частна жалба вх. № 25955 от 02.09.2019 година, подадена от „В.Т.К.“ ООД срещу определение №
1726/13.08.2019 година съдът намира следното:
Частната жалба е процесуално
допустима, а разгледана по същество – неоснователна.
Обжалваното определение е
постановено от първоинстанционния съд в производство по чл. 248 от ГПК от ГПК
въз основа на молба вх. № 372/01.07.2015 година за изменение на постановеното
решение в частта за разноските.
С решение № 372 от 01.07.2019 година
първоинстанционният съд, съобразявайки изхода на спора, е осъдил ищеца „В.Т.К.“
ООД да заплати на „Г.Ф.“ АД деловодни
разноски в размер на 12803,55 лева при общ претендиран размер от 23985 лева,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Доводите, с които е поискано от „В.Т.К.“
ООД изменение на постановеното решение
в частта за разноските, изложени в молба
вх. № 372/01.07.2019 година, се свеждат до липса на основание за присъждане на
разноски поради липса на подпис на възложителя
под договора за правна помощ от
08.07.2015 година. Според частния жалбоподател
от това следвало, че адвокатското възнаграждение не е определено
съгласно чл. 36 от ЗА в договор между адвоката и клиента. Поддържа се също, че
представеният договор противоречи на чл.
36 от ЗА, доколкото определеният размер на възнаграждението не е нито
справедлив, нито обоснован. Извлечението от банковата сметка на процесуалния
представител на ответника адвокат Л. не можело да служи като доказателство за
плащане по неподписан договор и не установявало реалното заплащане на сумата,
тъй като представеното по делото пълномощно не било част от договора, то било
общо, касаещо всякакви действия на процесуално представителство, липсвала
връзка между договора и извършените от пълномощника процесуални действия, за
които се претендира и за които е присъдено възнаграждението. Освен това
плащането било извършено пет дни преди
съставянето на договора и като основание за плащането било посочено, че става
дума за такса, а не за адвокатски хонорар.
По тези съображения с молбата е
поискано изменение на решението в частта за разноските, като се отхвърли изцяло
искането на „Г.Ф.“ АД за присъждане на такива.
Настоящият съдебен състав намира,
че определението от 13.08.2019 година, постановено в производството по чл. 248
от ГПК, с което е оставено без уважение искането на „В.Т.К.“ ООД за изменение на решението в
частта за разноските, е правилно и законосъобразно, като изцяло споделя
изложените в него мотиви.
Договорът за правна защита и
съдействие като вид договор за поръчка е
неформален договор, липсва изискване за писмена форма за сключването му.
Представеният по делото договор на стр. 145 от дата 08.07.2015 година
действително не съдържа подпис на управителя на ответното дружество „Г.Ф.“ АД,
а само на упълномощения адвокат Л.. Това обаче не влече нищожност на договора при
липса на изрично изискване за форма. Въз
основа на останалите представени по делото доказателства може да се направи
извод, че между страните е постигната уговорка за размера на дължимото
адвокатско възнаграждение, както и за това, че тази сума е преведена от
дружеството на адвокат Л. преди съставянето на представения по делото договор
за правна защита и съдействие. От извлечение на стр. 384 от първоинстанционното
дело е видно, че на 03.08.2015 година
ответникът е превел по банковата сметка на адвокат Л. сумата от 23985 лева с посочено основание според превода от английски на български „
такса по т. дело № 308/2015 година“. Пет дни след получаване на този превод е
съставен приложения на стр. 145 договор за правна защита и съдействие, в който сумата
от 23985 лева е вписана като адвокатско възнаграждение по търговско дело № 308/2015 година и е посочено, че е
заплатена по банков път. Договорът за правна защита и съдействие с вписаната в него сума и начин на плащане играе ролята на фактура по смисъла на Закона за счетоводството
и съдът по настоящия спор го приема именно като такава.
Съобразявайки изложените по-горе
съображения, съдът намира за неоснователни доводите за липса на доказателства
за постигнато между страните съгласие за
размера на адвокатското възнаграждение за първата инстанция, както и за
реалното му заплащане.
Съдът не споделя доводите на частния жалбоподател, че е длъжен да действа служебно, когато размерът на адвокатското възнаграждение не е справедлив
и обоснован. В чл. 36 ал. 2 от ЗА е въведено изискване размерът на адвокатското
възнаграждение да е справедлив и обоснован и да не е по-нисък от предвидения в
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения за съответния
вид работа. В случая става дума за
размер, договорен свободно от страните.
Единствената законова възможност за съда да
се произнася по размера на адвокатското възнаграждение, респ. да го
намалява, е поради неговата прекомерност съгласно чл. 78 ал. 5 от ГПК и то не
служебно, а само при направено от насрещната страна възражение за прекомерност.
Преклузивният срок за такова възражение е до приключване на устните състезания
в съответната инстанция. В случая такова възражение не е направено от „В.Т.К.“
ООД в преклузивния срок, поради което
съдът не разполага с процесуална възможност да го разгледа и да се произнесе по него.
По изложените съображения съдът
намира, че обжалваното определение по
чл. 248 от ГПК на ОС – П. е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на спора пред
въззивната инстанция по въззивната и по частната жалба право на разноски има
ответникът „Г.Ф.“ АД . Видно от списъка по чл. 80 от ГПК и доказателствата за
реално заплащане, за въззивната инстанция са договорени и реално заплатени от
ответника 4485 лева адвокатско възнаграждение. Направеното в преклузивния срок
– в откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция възражение за
прекомерност на това адвокатско възнаграждение от процесуалния представител на „Г.Ф.“
АД е неоснователно и следва да бъде
оставено без уважение.
Пред настоящата инстанция съдът е
разгледал и се е произнесъл по четири различни основания за недействителност на
договорна ипотека за недвижим имот и подобренията в него, чиято данъчна оценка,
видно от удостоверението на стр. 124, е 12805,10 лева. Това е цената на исковете
съгласно чл. 69 ал. 1 т. 2 от ГПК. Минималното адвокатско възнаграждение по
всеки един от исковете, определено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери н адвокатските
възнаграждения, е 914,15 лева, или общо за всички 3656,60 лева. Ответникът има
право на адвокатско възнаграждение и за осъществената защита по подадената
частна жалба, чийто размер, определен съгласно чл. 11 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 300 лева. При тези
минимални размери и като има предвид действителната
фактическа и правна сложност на делото и броя на проведените заседания пред
въззивната инстанция, съдът намира, че заплатеното възнаграждение от 4485 лева
не е прекомерно.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 372 от 01.07.2019 година, постановено по т. дело № 308/2015 година по описа
на Окръжен съд – П., В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, С КОИТО са
отхвърлени предявените от „В.Т.К.“ ООД, ЕИК ***, против „Г.Ф.“ АД – дружество,
регистрирано в И., гр. Ф., вписано в административен и икономически регистър
под № ***, искове за нищожност на договор за учредяване на ипотека, изповядан с
нотариален акт №**, том 2 на Нотариус М.С.,
вписан под №**, т.***година на службата по вписвания – П., с който ищецът е
обезпечил твърдени вземания на ответника „Г.Ф.“ АД към него и към трето лице –
длъжник „В.“ ООД, ЕИК ***, като сключен при липса на основание – неполучаване
на заемни суми по договор за заем от
10.06.2008 година, вземанията за които са обезпечени с ипотеката; липса
на индивидуализация на вземането и липса на тъждество на вземането; липса на
индивидуализация на имуществото, предмет на обезпечението.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1726 от 13.08.2019 година,
постановено по т. дело № 308/2015година
по описа на Окръжен съд – П. в
производство по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата на „В.Т.К.“
ООД с вх. № 23014/29.07.2019 година за
изменение на решението в частта за разноските.
ОСЪЖДА
„В.Т.К.“
ООД, ЕИК ***, със съдебен адрес ***, чрез адвокат Л.К., да
заплати на „Г.“ АД, със седалище и адрес на управление ***/С, чрез пълномощника
адвокат И.Л. ***, офис 6, сумата от 4485
лева разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните, а
в частта, имаща характер на определение по чл. 248 ал. 3 от ГПК – в едноседмичен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1
2.