Р Е Ш Е
Н И Е
№……/…….
05.2019 г.
гр.Варна
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито
съдебно заседание, проведено на шестнадесети април през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
МИЛА
КОЛЕВА
при секретар Мария Манолова,
като разгледа докладваното от съдията Томова
въззивно търговско дело № 306 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Въззивното
производство е разгледано по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба вх. №3509/17.01.2019г. по описа на ВРС, на „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище гр. София, подадена чрез пълномощник юрисконсулт С.Р..
Предмет на
обжалване е решение №5077/10.12.2018г. на Варненски районен съд, 34 с-в,
постановено по гр.д. №489/2018г. по описа на ВРС, в частта му, с
която е отхвърлен предявения от ищеца „ТИ
БИ АЙ БАНК” ЕАД главен иск за установяване съществуването на вземането
му спрямо ответника Н.Х.С., ЕГН **********, от гр. Варна, за главницата по
сключения между тях договор за потребителски кредит № ********** от
12.07.2016г., за разликата над 698,50 лева до пълния претендиран размер от
786,15 лева, което вземане е включено в издадената по ч.гр.д. №15793/2017г. на ВРС по реда на чл.410 от ГПК заповед
за изпълнение №8511/19.10.2017г., както
и в частта му, с която е отхвърлен частично предявения в
условията на евентуалност осъдителен иск за дължимата по договора за
потребителски кредит №********** от 12.07.2016г. договорна лихва за разликата
над 137,60 лева до 275,42 лева.
Обоснованите в
жалбата оплаквания са за незаконосъобразност
и неправилност на
решението в обжалваната му част. Оспорва се извода на първоинстанционния съд,
че начислената и включена към главницата такса за оценка на риска в размер на
94,48 лв. съставлява всъщност прикрита такса за управление на кредита и като
такава е нищожна, поради което не поражда права и задължения за страните по
заемното правоотношение. Като излага
аргументирано твърдения за същността на въпросната такса, основанието за
нейното начисляване и определяне на конкретния й размер, съобразено и със
задължението на банката да заделя провизии (резерви) за покриване на
потенциалната загуба от предоставения необезпечен кредит, жалбоподателят счита,
че първоинстанционното решение в тази му част е незаконосъобразно и необосновано
и подлежи на отмяна. Оспорва се като неправилен и извода на първоинстанционния
съд, че част от претенция за договорни лихви касае бъдещи, невъзникнали права,
поради което е неоснователна, като се твърди, че това вземане се претендира на
основата на вече настъпило събитие - обявена предсрочна изискуемост на
задължението. Според жалбоподателя, предсрочната изискуемост е санкция за
неизправността на длъжника, поради което последиците следва да включат пълно и
точно изпълнение на задължението, каквото то съществува и се дължи и при
настъпване на срока. Противното би представлявало освобождаване на длъжника от
отговорност за лихвите, поради неизпълнение на разсроченото задължение на
падежа, и предоставяне на преимущество, стимулиращо недобросъвестното му
поведение, което е неприемливо от закона правно положение.
Иска се от
въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново решение по
същество на спора, с което частично отхвърлените установителна и осъдителна
искови претенции за главница и договорни лихви да бъдат уважени. В съответствие
с това се иска първоинстанционното решение да бъде ревизирано и в частта му за
разноските. Претендира се от въззивника и присъждане на разноски за въззивното
производство.
В отговора на
въззивната жалба назначения по делото особен представител на въззиваемата
страна адвокат Д.Д., ВАК, обосновава аргументирано становище за неоснователност
на подадената въззивна жалба и моли същата да бъде оставена без уважение.
В насроченото
пред въззивния съд открито съдебно заседание въззивникът „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, чрез пълномощника
си по делото юрисконсулт С.С. заявява, че поддържа подадената въззивна жалба и
моли за нейното уважаване.
Въззиваемата
страна Н.Х.С., чрез назначения й по делото особен представител адвокат Д.Д.,
ВАК, поддържа оспорването на въззивната жалба и моли за потвърждаване на
обжалваното с нея решение на първоинстанционния съд като правилно и
законосъобразно.
За да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе
предвид следното от фактическа и правна страна:
Производството
пред районния съд е образувано по исковата молба на ищеца „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК *********, гр. София, с която се претендира
установяване на вземанията му спрямо ответника Н.Х.С., ЕГН ********** от гр.
Варна, произтичащи от сключен между страните договор за потребителски кредит №********** от 12.07.2016г., за
които по ч.гр.д. №15793/2017г.
на Варненски районен съд, 20 състав, му е била издадена заповед за изпълнение
№8511/19.10.2017г.
Искът е предявен
в хипотезата на чл.422, във вр. с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК.
Претендираните
вземания са с основание и в размери както следва: 786,15 лева – дължима главница, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в
съда – 18.10.2017г., до окончателното плащане; 309,70 лева - договорни лихви за периода от 15.01.2017г. до 16.03.2017г.;
35,89 лева - обезщетение за забава
за периода от 15.01.2017г. до 05.10.2017г.
В условие на
евентуалност, обусловена от отхвърляне на предявените главни установителни
искове, ищецът е предявил и осъдителни искове за пълния размер на непогасената
главница от 786,15 лева, ведно с обезщетение за забава в размер на законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й
плащане, както и дължимите за периода от 15.01.2017г. до крайната падежна дата
15.03.2019г. договорни лихви в общ размер на 309,70 лева.
По делото не е спорно, установява се и от събраните писмени
доказателства, че на 12.07.2016г. между „ТИ БИ АЙ
БАНК” ЕАД, от една страна, и Н.Х.С., ЕГН **********, от друга страна, е
бил сключен договор за потребителски кредит №**********, по силата на който
банката е предоставила на кредитополучателя Н. С. сумата 700 лева срещу
задължението му да върне заетата сума ведно с уговореното възнаграждение за
кредитора в срок до 15.03.2019г.
Наред с това и
доколкото кредитополучателят е пожелал да се присъедини към сключена
застраховка по групова полица №81005TBI2011, в съответствие и с постигнатите в
чл.7.2.2 и чл.19 договорености, на датата на сключване на договора кредиторът е
превел дължимата застрахователна премия в размер на 87,36 лева по сметка на
застрахователя, като така кредитираната сума е прибавена към главницата по
кредитния договор.
Към общият
размер на кредита кредиторът е прибавил и сумата 94,48 лева, представляваща
дължима от кредитополучателя еднократна такса за оценка на риска, като именно
тази обща главница в размер на 881,84 лева, олихвявана с уговорения в чл.9.1 от
договора фиксиран годишен лихвен процент от 30,48%, е предвидена за връщане на
32 месечни анюитетни вноски, всяка платима на 15-то число на месеца.
Установено е по
делото, че на датата на сключване на договора - 12.07.2016г., откритата
разплащателна сметка на кредитополучателя Н.С. е била кредитирана със сумата
881,84 лева, след което на същия ден е дебитирана със сумите 87,36 лева (с
основание усвояване на кредит) и 94,48 лева (с основание автоматична такса
комисионна 11/976994, такса за отпускане/усвояване/одобряване на кредит).
Сумата 700 лева, съставляваща чистата стойност на отпуснатия кредит е изплатена
на каса на заемателя С..
Не се спори
между страните, че кредитополучателят е извършил единствено две плащания по
договора в общ размер на 202,98 лева, с които кредиторът е погасил пет
погасителни вноски за периода от 15.08.2016г. до 15.12.2016г. и част от
договорната лихва по погасителна вноска с падеж 15.01.2017г., след което е
преустановил плащанията.
С оглед на това
и основавайки се на чл.16.2 от договора кредиторът твърди, че считано от
16.03.2017г., т.е. след падежа на третата неплатена месечна вноска, е настъпила
предсрочна изискуемост на целия кредитен дълг като кредитополучателят дължи
плащане както на падежиралите и неплатени месечни вноски, така и на остатъчните
задължения за главница и договорни лихви.
Тъй като ищецът
– кредитор не е представил доказателства за надлежно връчено на длъжника
уведомление за обявената предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, законосъобразно и правилно
първоинстанционният съд е приел, че това е сторено с факта на получаване на
исковата молба и изявената в нея воля на кредитора, с което фактическият състав
за отнемане преимуществото на срока за връщане на предоставения кредитен ресурс
и по отношение на непадежиралите вноски е довършен. Доколкото в конкретния
случай се касае за заповед за изпълнение, издадена в хипотезата на чл.410 от ГПК, чиято изпълнителна сила ще възникне едва след успешното приключване на
исковия процес и установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на
вземанията, възможността да се зачете новонастъпилия в хода на процеса факт
относно изискуемостта на част от вземанията по заповедта не може да бъде
отречена. Изложените в тази насока мотиви на районния съд се споделят от
въззивния съдебен състав като на основание чл.272 от ГПК съдът препраща към
тях.
За да отхвърли
установителния иск за частта от главницата, съставляваща разликата над 698,50
лева до пълния й претендиран размер от 786,15 лева, първоинстанционният исков
съд е приел, че посочената в договора „такса за оценка на риска“ в размер на
94,48 лева, включена в главницата на кредитния дълг, по съществото си
представлява прикрита такса за управление на кредита, поради което и на
основание чл.21, ал.1 ЗПК клаузата от договора, предвиждаща нейното плащане, е
нищожна и не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение. С оглед на това и съобразявайки
извършените от длъжника – кредитополучател плащания по договора е заключил, че
остатъчната дължима и неплатена главница по кредита възлиза на общата сума от
698,50 лева, в който именно размер е уважил предявения в хипотезата на чл.422,
във вр. с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК иск по отношение на това вземане.
По общо правило
липсва основание да се отрече правото на кредитора да изисква заплащането на
такса, покриваща разходите по оценка на кредитоспособността на кандидатстващото
за кредит лице и риска за заемодателя. Обичайно в търговската практика на
кредитните институции е заплащането на такава такса да се изисква при
сключването на договора/отпускането на кредита. Както правилно се твърди от ищеца
във въззивната жалба, в този случай не се касае за предоставена от банката услуга на
потребителя, а за действия, извършени преди сключването на договора за кредит.
В този смисъл липсва основание да се приеме, че тази такса съставлява главница
по договора за кредит и подлежи на олихвяване с договорения лихвен процент,
независимо, че плащането й е разсрочено от кредитора. Таксата се дължи
еднократно като забавата от страна на длъжника в плащането може да породи за
кредитора само вземане за обезщетение на забавата. Не случайно в чл.7 от договора “Общ размер
на кредита и условията за усвояването му”, задължението за еднократна такса за
оценка на риска е изведено отделно, самостоятелно, след изрично посочените суми като предоставян кредит от 700 лв. и
87,36 лв. и след общия размер на
кредита - 881,84 лева, независимо, че така посочената сума не съответства на
сбора на отделните заемни суми, а включва и таксата от 94,48 лева. Да се
твърди, че кредиторът е предоставил в заем на длъжника сума за погасяване на задължение,
възникнало от същия този заемен договор, е правен и житейски абсурд. Очевидно
е, че завоалираната формулировка на начина, по който длъжникът следва да плати
определената от кредитора такса за оценка на риска цели необосновано оскъпяване
на кредита, в ущърб на потребителя като икономически по-слаба и недостатъчно
информирана страна, което на общо основание е недопустимо.
Не може да не се
отчете и факта, че договорът е сключен в същия ден, в който кредитоискателя Н. С.
е отправил искане до банката за получаване на кредит – 12.07.2016г., с оглед на
което и при липсата на яснота (каквото е изискването на чл.10а, ал.4 ЗПК)
относно основанието и размера на исканата такса (проста такса по тарифа на
банката или като процент от разрешения кредит) не ми могло обосновано да се
приеме, че действително от страна на кредитора са сторени разходи по проучване
платежоспособността на кредитополучателя и оценка на риска от евентуалното
негово кредитиране, чието компенсиране се търси с тази такса. Много по-голяма
при тази фактическа обстановка е вероятността в случая да се касае по-скоро за
покриване на сумата, която банката следва да
задели като провизии (резерви) за покриване на потенциалната загуба от
предоставения необезпечен кредит, в каквато насока са и твърденията на самия
ищец в подадената въззивна жалба. В този смисъл изискването на такава
такса би било в колизия и с нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, доколкото касае
действия на кредитора, свързани с усвояването и управлението на кредита, което
е недопустимо.
Налага се
извода, че тази клауза на договора не отговаря на изискването за
добросъвестност и има за цел заобикаляне на закона (ЗПК), поради което и на
основание чл.21, ал.1 ЗПК e нищожна и не поражда права и задължения за страните
по заемното правоотношение.
По отношение на спорната претенция за договорните лихви.
Уговорената
лихва съставлява възнаграждение за кредитора за отстъпената в заем сума.
Размерът и́ и начина на нейното плащане е съобразен със срока, за който е
предоставен заема, като същата се дължи до момента на изискуемостта на
лихвоносното вземане. След настъпването на падежа се дължи санкционираща лихва
за забавено изпълнение, но не и договорна (възнаградителна) лихва.
С упражняването
от страна на кредитора на субективното му потестативно право да обяви кредита
за предсрочно изискуем се отнема преимущество на срока по договора като се
прекъсва ползването на заетата сума занапред и длъжникът дължи нейното връщане
на кредитора (в т.ч. както частта от главницата, включена в просрочените към този
момент вноски, така и целият и́ остатъчен размер). С оглед на това от този
момент отпада и основанието за дължимост от страна на длъжника на
възнаграждение за ползването на предоставения в заем капитал във вид на
договорна лихва. Както вече се посочи, след настъпването на изискуемостта
(независимо дали поради предсрочното и́ обявяване от кредитора или поради
настъпване на уговорения между страните краен падеж) длъжникът дължи само
обезщетение за допуснатата забава във връщането на изискуемия към този момент
кредитен дълг, но не и уговорената договорна (възнаградителна) лихва.
Последната е дължима само до момента на изискуемостта на лихвоносното вземане и
следва да се присъди, ако не е била платена от длъжника на датите на падеж на
съответните анюитетни вноски (включващи част от главницата и възнаградителна
лихва за съответния период). В този смисъл са и дадените разрешения в т.2 на ТР
№3/2017 на ВКС, ОСГТК.
В конкретния
случай, с оглед датата, на която изявлението на кредитора, че счита кредитния
дълг за изцяло и предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника (с получаването
на преписа от ИМ на дата 22.05.2018г.), обосновано следва да се заключи, че
договорената възнаградителна лихва се дължи до 22.05.2018г.
За периода от
10.01.2018г. до 16.03.2019г. претенцията на ищеца е приета за недопустима от
първоинстанционния съд, съответно производството по предявения в условие на
евентуалност осъдителен иск в тази му част е било прекратено.
Макар да е
инкорпорирано в постановеното решение по същество, това прекратително
определение подлежи на самостоятелно обжалване, което е и изрично указано от
съда, в т.ч. и по отношение на срока за подаване на частна жалба. В случая
определението не е било обжалвано от ищеца – заинтересована страна и е влязло в
сила. Следователно, допустимия период, за който претенцията за договорни лихви
може и следва да бъде разгледана, е до 09.01.2018г., включително. Размерът й е
установен правилно от първоинстанционния съд въз основа на писмените
доказателства и заключението на изслушаната и приета по делото
съдебно-счетоводна експертиза. Липсва основание за въззивна ревизия на
обжалваното решение и в тази му част.
По тези
съображения въззивната жалба се преценява като неоснователна. Обжалваното с нея
решение на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Въз основа на
изложените мотиви и на основание чл.271 от ГПК, съдебният състав на Варненски
окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №5077/10.12.2018г. на Варненски районен съд, 34 състав,
постановено по гр.д. №489/2018г. по описа на ВРС, в частта му, с
която е отхвърлен предявения от ищеца „ТИ
БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр. София, главен иск за
установяване съществуването на вземането му спрямо ответника Н.Х.С., ЕГН **********,
от гр. Варна, за главницата по сключения между тях договор за потребителски
кредит № ********** от 12.07.2016г., за разликата над 698,50 лева до пълния
претендиран размер от 786,15 лева, което вземане е включено в издадената по
ч.гр.д. №15793/2017г. на ВРС по реда
на чл.410 от ГПК заповед за изпълнение №8511/19.10.2017г., както и в частта му, с която е отхвърлен
частично предявения в условията на евентуалност осъдителен иск за дължимата по
договора за потребителски кредит №********** от 12.07.2016г. договорна лихва за
разликата над 137,60 лева до 275,42 лева.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
касационно обжалване по аргумент от чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.