РЕШЕНИЕ
гр. София, 28.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на десети декември две хиляди и двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 1266 по описа на СГС за 2020 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 176913 от 20.07.2017 г.,
постановено по гр. дело № 40337/2015 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав, са били
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу А.Л.Б. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 3 006, 97 лева главница, ведно със законна лихва за периода от
05.02.2014 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 429, 53 лева лихва за забава за периода
от 30.09.2011 г. до 16.01.2014 г.
Със същото решение
А.Л.Б. е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1
313, 50 лева, представляваща
направените по делото разноски, както следва: 311, 83 лева разноски по
заповедното производство по ч.гр.д. № 6175 по описа за 2014 г. на СРС, и 1 001,
67 лева разноски по установителния иск по настоящото дело.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която установителните искове са били уважени, е постъпила въззивна
жалба от ответника, чрез адвокат адв. Е.К., преупълномощена от адв.
Е.Кеймеджиева определена за адвокат за осъществяване на правна помощ, в която
са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допусното от първоинстанционния
съд нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че в нарушение
на чл. 33, ал. 2 от ОУ съдът е уважил акцесорния иск като е присъдил лихва за забава, макар че по делото не били ангажирани
доказателства за датата на публикуване на на сметките на интернет сайта на
ищцовото дружество, поради което е не бил изпаднал в забава. Сочи още, че
ищецът не е установил, че е заплатил стойността на услугата дялово разпределение
на Б.Б.ООД, поради което и той не дължи заплащане на сумата за дялово разпределение.
Моли съда да отмени решението и отхвърли предявените искове.
Въззиваемият ищец - „Т.С.” ЕАД, както и третото лице-помагач на страната на
ищеца - „Б.Б.“ ЕООД, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не са подали отговор
на въззивната жалба и не са взели становище по същата.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като особеният представител не
дължи държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във
въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната
проверка, намира следното:
През процесния период 30.09.2011 г. до 16.01.2014 г., касаещ
претендираната мораторна лихва, са действали общи
условия приети с Решение по т. 1 от Протокол № 30/25.10.2007 г. Съвета на
директорите на "Топлофикация София" АД, на основание чл. 149, т.5 от
ЗЕ и са одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на Държавната комисия за енергийно
и водно регулиране, на основание чл. 21, т.4 от ЗЕ. В чл. 33, ал. 1
от тези ОУ е уговорено, че потребителят-купувач е длъжен да заплати цената на
месечно доставената топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода,
за който се отнасят. Противно на поддържаното в жалбата действащите през
процесния период ОУ не въвеждат изискване за публикуване на сметките
/фактурите/ интернет страницата на дружество. Едва съгласно разпоредбата на чл. 33, ал.
4 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, т.е. след процесния период, продавачът начислява обезщетение за забава в размер
на законната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са
изплатени в срок, а именно само върху общодължимата сума за съответния отчетен
период на база на изравнителната сметка,
като съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия от 2014 г. и нямащи отношение към процесния период
последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен срок от датата на
публикуването на сметките за тях на интернет-сайта на дружеството. Ето защо
оплакванията в тази насока са неоснователни.
Във връзка с оплакванията в жалбата, касаещи Относно претенцията за стойността на услугата дялово разпределение съдът
намира, че по силата на чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение
на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл.
от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от
клиентите на етажната собственост. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение,
извършвана от избрания от тях търговец. Следователно стойността на тази услуга
се дължи именно на ищеца, без предварителното й заплащане на дружеството,
извършващо дяловото разпределение на топлинна енергия. Нещо повече, в
конкретния случай от мотивите и диспозитива на обжалвания съдебен акт не се
установява съдът да е присъдил суми за дялово разпределение.
Доколкото
във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно
размерите на уважените обектвино съединени главен и акцесорен установителни
искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд
не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
176913 от 20.07.2017 г., постановено по гр. дело № 40337/2015 г. по описа на
СРС, ГО, 59 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.”
ЕАД – „Б.Б.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
СЛЕД ВРЪЩАНЕ НА ДЕЛОТО НА СРС, първоинстанционният съд следва да извърши
преценка за допусната ОФГ в диспозитива на решението относно липсата на
отбелязване същото да е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на „Т.С.” ЕАД – „Б.Б.“ ЕООД,
предвид Разпореждането от 25.10.2016 г. на лист 48 по делото на СРС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: