№ 284
гр. Пловдив, 08.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20225001000178 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №260480/30.12.2021г., постановено по търг. д. №757/2020г.
по описа на Окръжен съд Пловдив, „ЗЛИ“ , ЕИК *********** е осъдено да
заплати на Г. П. Х., ЕГН ********** сумата 24 000лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП от
15.06.2019г. в гр.Пловдив, на кръстовището на бул. „К. ш. и А. С.“,
причинено от С. К. при управление на лек автомобил „С., ведно с
обезщетение за забава в размера на законната лихва 17.08.2019г. до
окончателното изплащане, като е отхвърлен искът за заплащане на
застрахователно обезщетение за разликата до пълния предявен размер от
60 000лв. и искът за заплащане на обезщетение за забава за периода
15.06.2019г. – 16.08.2018г. „ЗЛИ“ е осъдено да заплати по сметка на Окръжен
съд – Пловдив - в полза на бюджета на Съдебната власт, съобразно уважената
част от иска, държавна такса в размер на 960лв. и възнаграждение за вещи
лица по допусната КСЕ в размер на 145лв. „ЗЛИ“ е осъдено да заплати на адв.
МИ Б. от Адвокатска колегия Пловдив адвокатско възнаграждение на
основание чл.38, ал.1, т.2 във вр. чл.36 ЗА в размер на 1 250лв. Г. П. Х. е
1
осъден да заплати на „ЗЛИ“ разноски в общ размер от 285лв. Посочена е
банкова сметка, по която могат да бъдат изплатени от „ЗЛИ“ -
BG87UBBS********.
С решение №260033/02.02.2022г. по реда на чл.247 от ГПК е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение
№260480/30.12.2021г., като досежно акцисорния иск за законна лихва да се
чете: „ отхвърля иск за заплащане на обезщетение за забава за периода
15.06.2019г. – 16.08.2019г.“.
Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство - „ЗЛИ“ АД. Въззивната
жалба е срещу тази част от решението, с която исковата претенция е уважена
над сумата от 14 000лв., ведно със законната лихва, считано от 17.08.2019г. до
присъдения размер от 24 000лв. Счита, че решението в обжалваната част е
неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. На първо място
се позовава на нарушение принципите на справедливостта, визирани в
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Твърди се, че съдът не е отчел икономическата
ситуация в страната, предвид минималната работна заплата към въпросния
период, средното годишно възнаграждение, стандарта на живот и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности
на населението, индикатор за което са лимитите на застраховка „Гражданска
отговорност“. Изложени са подробни съображения в тази насока. Като
нарушение на материалния закон се сочи и неспазване на разпоредбата на
чл.51 ал.2 от ЗЗД, като е изразено несъгласие с определената от
първоинстанционния съд степен на съпричиняване от странана пострадалия –
20%. Счита, че степента на съпричиняване от страна на пострадалия намира
процентно изражение минимум 30% до 50%. Иска се отмяна на решението в
обжалваната част, както и да се постанови друго, с което предявеният иск за
обезщетение за неимуществени вреди да бъде отхвърлен над сумата от
14 000лв., ведно със законната лихва, считано от 17.08.2019г. до присъдения
размер от 24 000лв.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата
страна - Г. П. Х.. В съдебно заседание, чрез процесуалния представител,
оспорва изцяло подадената от „ЗЛИ“ АД въззивна жалба.
В срока по чл.263 ал.2 от ГПК е постъпила насрещна въззивна жалба от
2
ищеца в първоинстанционното производство Г. П. Х.. Насрещната въззивна
жалба е срещу тази част от решението, с която исковата претенция е
отхвърлена над сумата от 24 000лв. до пълния предявен размер от 60 000лв.
Счита, че в обжалваната част решението е неправилно, постановено в
нарушение на материалния закон. Изложени са съображения за заниженост на
определения от съда размер на обезщетението – 30 000лв., който размер не е
съобразен с вида на претърпените от ищеца травми, както и интензитета на
причинените му болки и страдания. Изразено е несъгласие с изводите на
първостепенния съд за наличие на съпричиняване, както и определената
степен на съпричиняване. В тази насока се коментира заключението от
съдебноавтотехническата експертиза, като се твърди, че изводът на съда за
наличие на съпричиняване почива на необоснованото заключение от САТЕ в
частта, с която е посочено, че ищецът е навлязъл на пешеходната пътека,
управлявайки велосипед и така е създал опасност за движението. Твърди се,
че изводите на съда за наличие на съпричиняване са в нарушение на
материалния закон – чл.119 ал.4 от ЗДвП. Иска се отмяна на решението в
обжалваната част и постановяване на друго, с което предявеният иск за
застрахователно обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен изцяло.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата
страна – „ЗЛИ“ АД. В съдебно заседание, чрез процесуалния представител,
оспорва изцяло подадената от Г. П. Х. въззивна жалба.
С подадените въззивна жалба и насрещна въззивна жалба не са
предявени доказателствени искания.
Страните претендират сторените по делото разноски.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са допустими, като
депозирани в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното
от закона съдържание.
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо
решение.
3
Същото е постановено по предявен иск с правно основание чл.432 ал.1
от КЗ – за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени
неимуществени вреди.
Ищецът в първоинстанционното производство – Г. П. Х., е изложил
фактически твърдения за наличие на предпоставките по чл.432 ал.1 от КЗ, а
именно: На 15.06.2019г., в гр.Пловдив, на кръстовището на бул. „К. ш. и А.
С.“, при управление на лек автомобил „С. С. К., при извършване на маневра
завой наляво не е пропуснала ищеца Г.Х., който се движи по обозначена
пешеходна пътека, като причинява ПТП. От настъпилото ПТП ищецът е
претърпял множество телесни увреждания – изкълчване на
акромиоклавикуларната става, мозъчно сътресение, увреждане на шийните
коренчета, некласифицирани другаде, увреждания на лумбо-сакралния
плексус, увреждане на гръдните коренчета, некласифицирани другаде,
световъртеж от централен произход, хронично посттравматично главоболие,
загуба на равновесие, изтръпване и болки в областта на лява ръка, гърдите и
кръста, безсъние, напрегнатост. Твърди се, че ищецът е получил и психически
травми, изразяващи се във влошено състояние на съня, чести и внезапни
пориви на силно безпокойство. Възстановяването му и рехабилитационните
процедури са свързани с допълнителни болки и страдания за продължителен
период от време.
Отговорността на ответника се ангажира на основание наличие на
валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите по застрахователна полица №BG/22/1***********. На
26.07.2019г. е отправена до ответното дружество доброволна претенция за
определяне на застрахователно обезщетение, която не е удовлетворена.
Искането, с което е сезиран съдът, е да се постанови решение, с което
ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца застрахователно обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 60 000лв., ведно със законната лихва,
считано от 15.06.2019г. до окончателното изплащане.
В представения в срока по чл.367 от ГПК отговор на исковата молба
ответникът „ЗЛИ“ АД оспорва същата. Възраженията по основателността на
иска, относими за въззивното производство се свеждат до прекомерност на
претендираното обезщетение, наличие на съпричиняване от страна на
пострадалото лице и степента на съпричиняване.
4
От събраните по делото доказателства се установи следното:
Претенцията е за репариране на вреди при условията, визирани в
чл.432, ал.1 от Кодекса за застраховането, съгласно която увреденото лице,
спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението
пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, при
спазване на изискванията на чл.380. В чл.432, ал. 1 от КЗ е признато право в
полза на увреденото лице, спрямо което застрахованият по разглеждания вид
застраховка е отговорен по правилата на чл.45 и сл. от ЗЗД, да предяви пряк
иск срещу застрахователя за заплащане на дължимото обезщетение. За да се
ангажира отговорността на застрахователя по чл.432, ал.1 от КЗ, е
необходимо към момента на увреждането да съществува валидно
застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
„Гражданска отговорност”, между прекия причинител на вредата и
застрахователя. Наред с това, следва да са налице и всички кумулативни
предпоставки от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован, спрямо увредения за
обезщетяване на причинените вреди – а именно: да е причинена вреда, тази
вреда да е причинена виновно, същата да е резултат от противоправно
поведение, наличие на причинна връзка между противоправното поведение и
причинената вреда.
Установени в първоинстанционното производство и неспорни пред
настоящата инстанция са елементите от фактическия състав на чл.432, ал.1 от
КЗ: Съгласно заключението от допуснатата при първоинстанционното
разглеждане на делото съдебномедицинска експертиза, ищецът е претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се във физически и психически болки и
страдания – изкълчване на лявата раменна става между лопатката и
ключицата, което е наложило оперативно лечение и имобилизация; контузия
на лявото коляно с оток и охлузвания, което е довело до ограничени
движения на ставата. Не е спорно, че вредите са причинени виновно, в
резултат на противоправно поведение на водача на л.а. „С. - С. К., която е
нарушила правилата за движение по пътищата. Извършването на деянието,
неговата противоправност и виновността на дееца, са установени по
задължителен и обвързващ гражданския съд ред по смисъла на чл.300 от ГПК,
с оглед постановеното и влязло в сила на 16.06.2020г. решение
5
№***********г. по описа на PC Пловдив, с което наказателният съд се
произнася по същия кръг въпроси, по които и с присъдата – за дееца,
деянието, противоправността му и за вината и с което фактическият състав на
престъплението е установен по съдебен ред и постановеното от наказателния
съд има обвързващата сила по чл.300 ГПК за гражданския съд. /Със съдебния
акт, постановен в наказателното производство, С. А. К. е призната за виновна
в това, че на 15.06.2019 г. в гр.Пловдив – на кръстовището на бул. „АС и К.
ш.“, при управление на МПС „С. КР, е нарушила правилата за движение –
чл.20, ал.1 ЗДвП и по непредпазливост е причинила средна телесна повреда на
Г. П. Х../ Налице е причинна връзка между противоправното поведение и
причинената вреда. Установен е и специфичният елемент на визираната в
чл.432, ал.1 от КЗ, във вр. с чл.343 ал.1 от КЗ безвиновна отговорност на
застрахователя, обусловена от наличието на валидно застрахователно
правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска
отговорност” – застрахователна полица №BG/22/1***********, валидна за
периода 12.12.2018г. - 11.12.2019г.
Първият спорен въпрос, очертан с предметните предели на въззивната
жалба и насрещната въззивна жалба, е досежно размера на дължимото
застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени
вреди.
Отчитайки функционалната обусловеност на задължението на
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на
пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение,
дължимо от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД, то и в
хипотезата на упражнено по реда на чл.432 ал.1 от КЗ пряко право е
приложим въведеният с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост.
Справедливото обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както това изрично
е прието още в ППВС №4/68г., означава да бъде определен онзи точен
паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от
конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобствата, емоционални,
физически и психически сътресения, които съпътстват същите. В този смисъл
размерът на обезщетението за репариране на претърпените неимуществени
вреди следва да се определи при преценка на редица конкретни обстоятелства
от обективна и субективна страна. С оглед спецификата на отговорността по
чл.45 ЗЗД такива обстоятелства са характерът на увреждането, последиците,
6
възрастта на увредения, общественото му положение. При определяне
размера на претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид и
личният характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и
личността на този, който понася вредите. Релевантни в тази насока са
депозираните по делото гласни и писмени доказателства и преди всичко
констатациите, съдържащи се в приетото при първоинстанционното
разглеждане на делото заключение от съдебномедицинска експертиза.
От показанията на свидетеля У. – близък на ищеца и присъствал
непосредствено след инцидента, придружаващ Х. до болницата и показанията
на свидетелката П. П. - Х.а – съпруга на ищеца, притежаваща непосредствени
впечатления от понесените от пострадалия негативни изживявания, се
установява, че след инцидента същият бил със силно влошено физическо и
психично състояние за продължителен период от време. След инцидента Х.
бил в шок, изпитвал силни болки в рамото /св. У.: „..виждах, че нещо е
изскочило“/. При хоспитализацията му е извършена оперативна интервенция.
Наложило се обездвижване на лявата ръка за три месеца и поради това Х. не
можел да се обслужва сам за около месец. Травмата не му позволявала да
упражнява и професията си на автодиагностик, не бил в състояние да шофира.
Тази невъзможност му се отразила и в психологичен аспект – станал
напрегнат, изнервен. Изпитвал болки в ръката, които пречели на съня му.
След изтичането на периода на обездвижване започнал да провежда
рехабилитация, като по време на рехабилитацията изпитвал болки. След
проведената рехабилитация не могъл изцяло да възстанови обема движения
на лявата ръка, отказал се от едно от любимите си занимания - карането на
сноуборд. Показанията на двамата свидетели, като непосредствени и
убедителни, се кредитират изцяло. Показанията на свидетелката Х.а се
преценяват и съобразно разпоредбата на чл.172 от ГПК, но те съвпадат изцяло
с показанията на свидетеля У. – незаинтересовано лице и се подкрепят
напълно от заключението от съдебномедицинската експертиза.
Съгласно заключението на вещото лице – д-р Б., изкълчването на лявата
раменна става между лопатката и ключицата, което е наложило оперативно
лечение и имобилизация е причинило трайно затруднение на движенията на
ляв горен крайник и възстановителният период е с продължителност 2-3
месеца; контузията на лявото коляно с оток и охлузвания е довело до
7
ограничени движения на ставата и е причинило разстройство на здравето
извън случаите по чл.128 и чл.129 от НК, а възстановителният период е около
30 дни. Липсват данни, от които да се направи извод за бъдещи усложнения и
последици.
При съобразяване конкретния обем преживени болки и страдания от
ищеца – посочени по-горе и преценени като обективен критерий,
продължителността на оздравителния процес – 2-3 месеца; факта че се касае
за комплексна телесна повреда – средна и лека такава; наличието на
оперативна интервенция и последвала имобилизация, обстоятелството, че
ищецът е в млада, трудоспособна възраст – към момента на инцидента е на 34
години, както и че инцидентът се е отразил негативно и на възможността му
да упражнява професията си, следва да се приеме, че определеното от
първоинстанционния съд обезщетение от 30 000лв. е справедлив паричен
еквивалент на понесените от Г.Х. страдания. По делото не са депозирани
доказателства за настъпили усложнения и за възможност от настъпване на
такива, както и за невъзможност за пълен оздравителен процес, което
обуславя неоснователността на претенцията в останалата и част – до размера
на сумата от 60 000лв.
Доколкото и в двете въззивни жалби се съдържа позоваване на
общественоикономическите условия и нивата на застрахователно покритие,
следва да се посочи: Вярно е, че като база при определяне на паричното
обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот
в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на
възникване на увреждането. Нивата на застрахователно покритие,
респективно - нормативно определените лимити на отговорност по
застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, не са критерий,
както и база за определяне размера на обезщетението, но са от значение при
определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди и индиция за
икономическата конюнктура. А предвидената в чл.492 т.1 от КЗ минимална
застрахователна сума за неимуществени и имуществени вреди вследствие на
телесно увреждане или смърт е 10 420 000лв. за всяко събитие, независимо от
броя на пострадалите лица. Лимитите за отговорността на застрахователя
съставляват една от проявните форми на обществено икономическите
условия. Обезщетението по правило се присъжда заради възможността да
бъдат поправени нанесените вреди. В този смисъл при определяне на
8
посочения размер обезщетение първоинстанционният съд правилно е отчел
икономическата ситуация в страната, предвид минималната работна заплата
към въпросния период, средното годишно възнаграждение, стандарта на
живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните
възможности на населението, индикатор за което са лимитите на застраховка
„Гражданска отговорност“.
Следващият спорен във въззивното производство въпрос е наличие на
съпричиняване от страна на пострадалия и степента на такова съпричиняване.
Ответникът - застраховател е упражнил правото си по чл.432 ал.2 от КЗ, като
е въвел възражение за съпричиняване от страна на пострадалото лице за
настъпване на вредоносния резултат.
В материалноправната норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД, е предвидена
възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, като
намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка
между поведението на пострадалия и произлезлите вреди.
Като конкретна проява на такъв тип поведение от страна на
пострадалия, поддържано с въззивната жалба се сочи: че ищецът е имал
възможност да възприеме лекия автомобил и да го пропусне; че е предприел
пресичане на пешеходната пътека без да слезе от велосипеда и да го бута;
началото на пресичането е било вероятно на забранен жълт светофар.
По отношение на въведеното от ответника възражение за
съпричиняване, относим е мехънизмът на ПТП-то, описан в заключението от
съдебноавтотехническата експертиза по следния начин: Водачът К. е
управлявала л.а. „С. В. *** по лентата, предназначена за маневра завой наляво
на бул. „АС“ в гр.Пловдив, като е потеглила при зелена светлина на
светофара. След потеглянето л.а. „С. В.“ е отклонен наляво в посока юг. В
същото време Х. е управлявал велосипеда си в дясната лента на източното
платно на бул. „К. ш.“ в посока от север на юг. Когато велосипедът е бил на
11.97 м, велосипедистът Х. е отклонил велосипеда наляво в посока изток и се
е насочил към маркираната пешеходна пътека. В този момент л.а. „С. В.“ се е
намирал от мястото на удара на 24.68 м. Когато л.а. „С. В.“ се е намирал на
разстояние около 16.02 м от мястото на удара, същият е навлязъл в опасната
зона за спиране, а в този момент велосипедът се е намирал на 8.60 м от
мястото на удара. Движението и на двете превозни средства е продължило
9
първоначално в избраните посоки – автомобилът – на юг, а велосипедът – на
изток. Когато л.а. „С. В.“ се е намирал на около 6.40 м от мястото на удара,
водачът е реагирал и е задействал спирачната система на автомобила. В този
момент велосипедът се е намирал от мястото на удара на около 2.66 м.
Въпреки реакцията на водача на лекия автомобил е настъпил удар между
автомобила е велосипеда, който удар в конкретната пътна ситуация е бил
неизбежен. В момента на удара велосипедистът Х. е бил върху велосипеда,
като го е управлявал по маркираната пешеходна пътека. Заключението на
вещото лице, съответно – така описаният механизъм на същото, не са
оспорени от страните, включително и от ищеца. В този смисъл неоснователно
е оплакването, съдържащо се във въззивната му жалба, че изводът на съда за
наличие на съпричиняване почива на необоснованото заключение от САТЕ в
частта, с която е посочено, че ищецът е навлязъл на пешеходната пътека,
управлявайки велосипед и така е създал опасност за движението.
Заключението на вещото лице е компетентно изготвено, обосновано и като
такова и своевременно неоспорено от страните, се кредитира изцяло и от
настоящата инстанция. Вещото лице е категорично в извода си, че причините
за настъпване на ПТП от техническа гледна точка са следните: закъснялата
реакция на водача на л.а. „С. В.“, чрез екстрено задействане на спирачната
система, да предотврати настъпването на удара; навлизането на велосипеда,
управляван от Г.Х., по маркираната пешеходна пътека на място, по начин и в
момент, когато това не е било безопасно, без да се съобрази с приближаващия
л.а. „С. В.“. Ако велосипедистът се е движел по дясната граница на платното
за движение на бул. „К. ш.“, траекториите на двете ППС не биха се пресекли
и не би настъпил удар между тях; ако велосипедистът Х. е бутал велосипеда
по маркираната пешеходна пътека, същият би достигнал конфликтната точка
след като л.а. „С. В.“ е преминал през нея и в този случай удар не би
настъпил. Или ищецът, като велосипедист и особен участник в движението, за
които участници в движението ЗДвП предвижда особени правила – чл.79 и
сл. от ЗДвП, е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в
чл.81, т.5, въав вр. с чл.107, т.2 от ЗДвП. Съгласно чл.81, т.5 от ЗДвП, на
водача на двуколесно пътно превозно средство, с изключение на
индивидуално електрическо превозно средство, е забранено да управлява
превозно средство по площите, предназначени само за пешеходци, която
забрана не се отнася за велосипедисти на възраст до 12 години, което
10
изключение в случая не е налице. Разпоредбата на чл.107, т.2 съдържа
определение на понятието пешеходец, освен тези участници в движението,
които се намират на пътя извън пътно превозно средство, а именно –
пешеходец е лице, което бута велосипед. Тъй като Х. е управлявал велосипед,
а не го е бутал, същият не притежава качеството на пешеходец, а на водач на
велосипед по смисъла на чл.80 от ЗДвП. Ето защо неоснователно е
оплакването на жалбоподателя – ищец, че изводите на съда за наличие на
съпричиняване са в нарушение на материалния закон – чл.119 ал.4 от ЗДвП.
Съгласно цитираната норма, при пътнотранспортно произшествие с
пешеходец на обозначена пътна маркировка „пешеходна пътека“, когато
водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е
нарушил друго правило от ЗДВ, имащо отношение към произшествието,
пешеходецът не се счита за съпричинител за настъпване на съответното
произшествие. Но в случая, както се посочи, пострадалият ищец не е имал
качеството на пешеходец по счисъла на чл.107 от ЗДвП. Като водач на
велосипед, същият неправилно е преминал по пешеходна пътека, като, според
легалното определение, дадено в пар.6, т.54 от ДР ЗДвП, „пешеходна пътека“
е част от платното за движение, очертана или не с пътна маркировка и
сигнализирана с пътни знаци, предназначена за преминаване на пешеходци.
Именно навлизането от страна на ищеца на пешеходната пътека,
управлявайки велосипед и без да се съобрази с приближаващото МПС е
създало опасност за движението. Именно това поведение на пострадалия е в
пряка причинна връзка с настъпване на ПТП и без което поведение ПТП-то не
би настъпило, респективно – не биха настъпили и претърпените увреждания.
Това е онова конкретно действие на пострадалия, което по безспорен начин
обективно е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Преценката
за наличие на съпричиняване се извежда с оглед на това, че увреждането не
би било причинено, ако пострадалият не бе пресякъл по пешеходна пътека,
управлявайки велосипед, доколкото и както се посочи, съгласно
заключението на вещото лице, ако велосипедистът Х. е бутал велосипеда по
маркираната пешеходна пътека, същият би достигнал конфликтната точка
след като л.а. „С. В.“ е преминал през нея и в този случай удар не би
настъпил. По делото не е установено, че водачът на велосипеда е пресякъл на
червен светофар. Напротив – съгласно заключението на вещото лице,
пресичането на бул. „К. ш.“ от страна на велосипедиста е започнало, когато
11
сигналът на светофарната уредба е зелен. Съпоставимо с поведението –
вината на деликвента К., която е нарушила правилата за движение по чл.20,
ал.1 ЗДвП - водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните
превозни средства, които управляват и която, според заключението от
съдебноавтотехническата експертиза, е имала възможност да забележи
движещия се пред нея по пешеходната пътека велосипед още от момента на
отклоняването му наляво - то приносът на пострадалия, изразяващ се в
гореописаното му поведение, в процентно отношение е 20%, както правилно е
приел и първоинстанционният съд.
По изложените съображения въззивната жаба и насрещната въззивна
жалба се явяват неоснователни.
При този изход на делото и на основание чл.273, във вр. с чл.78 от ГПК,
страните дължат разноски само за адвокатско възнаграждение за въззивното
производство съразмерно с неуважената жалба на насрещната страна.
От страна на жалбоподателя – ищец се претендират разноски по реда на
чл.38 ал.2 от ЗА. При обжалваем материален интерес по въззивната жалба на
жалбоподателя – ищец – 36 000лв. и обжалваем материален интерес по
въззивната жалба на жалбоподателя – ответник – 10 000лв. /общо 46 000лв./,
съгласно чл.7 ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение е
1 910лв. Съразмерно с неуважената въззивната жалба на жалбоподателя –
ответник, се дължи адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА в
размер на 415,22лв.
Съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК /л.33/,
жалбоподателят – ответник претендира разноски само за заплатена държавна
такса – 200лв. С оглед неоснователността на неговата въззивна жалба, тези
разноски не следва да се преценяват.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският
апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260480/30.12.2021г., постановено по
търг. д. №757/2020г. по описа на Окръжен съд Пловдив, поправено по реда на
12
чл.247 от ГПК с решение №260033/02.02.2022г., В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с
която „ЗЛИ“ АД, ЕИК *********** е осъдено да заплати на Г. П. Х., ЕГН
********** сумата над 14 000лв. до 24 000лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП от 15.06.2019г. в
гр.Пловдив, на кръстовището на бул. „К. ш. и А. С.“, причинено от С. К. при
управление на лек автомобил „С., ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва от 17.08.2019г. до окончателното изплащане, както и в
частта, с която е отхвърлен искът за заплащане на застрахователно
обезщетение за разликата до пълния предявен размер от 60 000лв.
ОСЪЖДА „ЗЛИ“ АД, ЕИК *********** да заплати на адв. МИ Б. от
Адвокатска колегия Пловдив адвокатско възнаграждение на основание чл.38,
ал.1, т.2 във вр. чл.36 ЗА в размер на 415,22лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13