Решение по дело №108/2024 на Окръжен съд - Благоевград

Номер на акта: 148
Дата: 22 март 2024 г. (в сила от 22 март 2024 г.)
Съдия: Гюлфие Яхова
Дело: 20241200500108
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 31 януари 2024 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 148
гр. Б, 22.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Б, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Надя Узунова
Членове:Гюлфие Яхова

Милена Каменова
при участието на секретаря Анастасия Фотева
като разгледа докладваното от Гюлфие Яхова Въззивно гражданско дело №
20241200500108 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба, подадена от
жалбоподателя бдзр, /БДЗБР/ Булстат **********, с адрес: гр. Б, бул. „С.Д.С.“
№ 66, срещу Решение № 720/02.11.2023г., постановено по гр.д. № 956/2023г.
по описа на Районен съд-Б в осъдителните му части.
Във въззивната жалба се сочи, че решението е неправилно и
необосновано. Жалбоподателят сочи, че не се дължи обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за периода от уволнението до отмяната
му със съдебен акт, като в тази насока цитира съдебна практика на ВКС. Иска
се от въззивния съд решението да бъде отменено и предявеният иск
отхвърлен.
Претендират се разноски.
Препис от въззивната жалба е връчен на въззиваемия С. И. Т., от който,
чрез процесуален представител, е постъпил писмен отговор. В отговора се
сочи, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Прави се
искане за неговото потвърждаване, претендират се разноски.
Съобразно правомощията си на въззивна инстанция, определени в чл.
269 ГПК, при извършената служебна проверка се констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо, а по същество правилно, поради следните
съображения:
Районен съд Б е сезиран с иск по чл. 224, ал. 1 КТ, предявен от ищеца С.
1
И. Т. срещу ответника БДЗБР. Претендира се обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за периода 25.08.2020г.-31.08.2021г. за общо 20 дни в
размер на 1200 лв. Районният съд е уважил иска за сумата 1033,34 лв., като е
приел че в полза на служителя е възникнало правото на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за период след уволнението до
възстановяване му на работа въз основа на влязло в сила съдебно решение.
Пред първата съдебна инстанция са ангажирани писмени доказателства,
назначена е съдебно - счетоводна експертиза, от които се установява следното
от фактическа страна:
Не е спорно, че от 09.02.2007г. ищецът е работил при ответника на
длъжността Технически сътрудник /снабдител/доставчик/ в Дирекция
административни, финансови и правни дейности в БДЗБР. Не е спорно и това,
че е уволнен на 22.06.2020г., както и че с влязло в сила съдебно решение от
17.01.2023г. уволнението е признато за незаконно и служителят е възстановен
на заеманата преди уволнението длъжност. Впоследствие трудовото му
правоотношение отново е прекратено на 01.03.2023г. на осн. чл. 325, ал. 1, т. 1
КТ – по взаимно съгласие.
Представени са писмени доказателства, видно от които за периода
22.06.2020г. - 24.08.2020г. /след уволнението/ ищецът е бил в трудови
правоотношение с трето лице - ЕЛ ЗЕТ ГРУП ООД, а за периода 01.09.2021г.-
01.02.2023г. с Община Б. Липсват данни за процесния период - 25.08.2020г. -
31.08.2021г., ищецът да е бил в трудови правоотношения.
От назначената пред районния съд съдебно - счетоводна експертиза,
неоспорена от страните, се установява, че за периода 24.08.2020г.-
31.12.2020г. ищецът е имал право да 7 работни дни платен годишен отпуск на
осн. чл. 155, ал. 4 КТ, а за периода 01.01.2021г. - 31.08.2021г. на 13 работни
дни на осн. чл. 155, ал. 4 КТ или общо 20 работни дни. Експертът е посочил,
че няма данни лицето да е ползвало дните платен годишен отпуск, респ.
същите да са му заплатени, като дължимото обезщетение е в размер на
1033,34 лв.
Въз основа на така установеното от фактическа страна въззивната
инстанция прави следните правни изводи:
Районният съд е сезиран с иск по чл. 224, ал. 1 КТ – заплащане на
обезщетение за неизползван годишен отпуск, който иск е уважен за сумата
1033,34 лв.
По делото не е спорно, че ищецът е работил при ответника, като със
заповед от дата 22.06.2020г. е уволнен. Не е спорно и това, че с влязло в сила
решение от дата 17.01.2023г. е възстановен на заеманата преди уволнението
длъжност, а последното е признато за незаконно. Установява се, че между
уволнението и възстановяването му на работа служителят е започвал работа
при други работодатели, като за процесния период няма данни да е работил
по трудово правоотношение.
Спорен по делото е въпросът дали за периода от уволнението до
възстановяването му на работа и за времето, през което не е работил на ищеца
се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
2
СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19, приема, че „работник, който
е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа, в съответствие с
националното право вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно
решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем се
размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа, вследствие на тази отмяна“ /вж.§78 и §86/.
Ако работникът е работил на друга работа – за времето от датата на
незаконното уволнение до възстановяването му на първата работа – то тогава,
за времето, през което той е работил на друга работа при друг /втори/
работодател той не може да претендира по отношение на първия си
работодател право на годишен отпуск /§79 и § 88/. В същото решение е
посочено, че правото на платен годишен отпуск включва както правото на
годишен отпуск, което СЕС квалифицира като „особено важен принцип на
социалното право на Съюза“/§53/, но и правото на финансово обезщетение за
неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото
правоотношение /§83/. Съгласно член 7, § 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и
Съвета от 4.11.2003г. относно някои аспекти на организацията на работното
време, предпоставките за възникване на право на финансово обезщетение са
две - прекратяване на трудовото правоотношение и работникът да не е
използвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към деня на
прекратяване на това правоотношение.
С горецитираното решение на СЕС по съединени дела С-762/18 и С-
37/19, се приема, че периодът, за който се дължи обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск е точно определен и той е - от датата на незаконното
уволнение до датата на възстановяване на работа на незаконно уволнения
работник или служител. От този период следва да се извадят дните, за които
за работника е възникнало право на платен отпуск, въз основа на
действително положен труд при друг работодател.
В настоящия казус вещото лице установява, че за процесния период
неизползваният платен годишен отпуск от ищеца е за общо 20 работни дни
/7дни за 2020г. и 13 дни за 2021г./. Няма данни този отпуск да е ползван, респ.
да е заплащано обезщетение за него. Ето защо работодателят, издал
уволнителната заповед, която впоследствие е отменена като
незаконосъобразна с влязло в сила съдебно решение, дължи на служителя
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за времето, през което е
бил без работа. Вещото лице е изчислило, че дължимото обезщетение за този
периода е 1033,34 лв., поради което правилно районната инстанция е уважила
иска за посочената сума.
В посочения по-горе смисъл е Решение № 181/22.11.2023г., постановено
по гр. дело № 649/2023г. на III г.о., Г.К. на ВКС.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба в обратна насока,
а именно че обезщетение е недължимо, доколкото както практиката на СЕС,
така и на ВКС са в обратна насока.
Неоснователно е и възражението, че доколкото обезщетение за оставане
без работа по чл. 225 КТ се дължи за максимален срок от шест месеца, то
3
същото се отнася и за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
Обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е самостоятелен вид
обезщетение и за него правилата за друг вид обезщетение не могат да се
ползват по аналогия. Освен това в разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ се сочи,
че се присъжда обезщетение, което не е погасено по давност, без същото да е
обвързано с някакъв срок, за който може да се претендира.
С оглед на изложеното по-горе ще следва решението на първата
инстанция да се потвърди.
Доколкото въззивната жалба е неоснователна, то жалбоподателят
следва да заплати на другата страна разноски за въззивната инстанция в
размер на 400 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното по-горе, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 720/02.11.2023г., постановено по гр.д. №
956/23г. по описа на Районен съд Б в обжалваните му части.
ОСЪЖДА бдзр Булстат **********, с адрес: гр. Б, бул. „С.Д.С.“ № 66,
да заплати на С. И. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. Б, ул. „А.“ № 8, ет. 4, ап.
16 сторените пред въззивната инстанция разноски в размер на 400 лв.,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4