№ 65
гр. Русе, 12.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Йордан Дамаскинов
Членове:Палма Тараланска
Антоанета Атанасова
при участието на секретаря Ева Димитрова
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20254500500008 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Профи Кредит България” ЕООД със
седалище и адрес на управление: гр. София чрез юрк. И. Т. против Решение №
1424 от 29.10.2024 г., постановено по гр. д. № 61/2023 по описа на РРС в
частта, с която са отхвърлени претенциите на дружеството относно главница в
размер на 738,09 лв. и договорно задължение в размер на 16,04 лв.,
представляващо неизплатено задължение по Договор за потребителски кредит
№ **********, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението до изплащане на вземането.Излагат се оплаквания за
неправилност на съдебното решение в тази част. Жалбоподателят възразява,
че съдът неправилно е приел, че кредитното правоотношение между страните
се явява недействително съгласно чл. 22 ЗПК и длъжникът на основание чл. 23
ЗПК дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други
разходи по него. Излага доводи, че в ЗПК няма законово изискване в договора
да бъде установяван или посочван механизма, по който е изчислен ГПР,
липсва законово изискване конкретно да бъдат посочени какви други разходи,
освен възнаградителната лихва, са включени в ГПР. Намира, че в конкретния
случай сключеният с ответника ДПК напълно отговаря на законовите
изисквания и съдържа всички изискуеми реквизити на ЗПК относно неговото
съдържание. Спазена е и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради това счита,
че изведеният от районния съд извод за недействителност на процесния
договор е явно неправилен. Заема позиция, че общите разходи по кредита,
1
които следва да се отчитат при формирането на ГПР, включват разходите за
допълнителни услуги, но само когато получаването им е задължително
условие за сключване на договора за кредит, какъвто настоящият случай не е.
Отделно от това, жалбоподателят възразява, че обстоятелството дали
предвидените в договора допълнителни услуги следва да бъдат включени в
ГПР е въпрос относно действителността на тази клауза, а не на договора за
кредит като цяло, като се позовава на чл. 19, ал. 5 ЗПК. За неправилен намира
и изводът на първоинстанцонния съд, че е налице заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, че допълнителните услуги са прикрит
разход, с който се надхвърля допустимият размер на разходите по чл. 19, ал. 4
ЗПК. Счита, че в конкретния случай двете закупени допълнителни услуги не
следва да бъдат включвани в ГПР, тъй като не са били условие за сключване
на процесния договор и поради това в него няма неточно посочване на ГПР.
Възразява, че правото на потребителя на информираност в случая по никакъв
начин не е нарушено и затова не следва да се приложат последиците,
предвидени за липса на посочен ГПР. Дори и да се приеме, според
жалбоподателя, че има нарушение – неточно посочване на ГПР, то не е
толкова съществено, за да доведе до недействителност на целия договор. З0а
неправилен намира и изводът на районния съд, че възнаграждението за
предоставената допълнителна услуга съставлява печалба за кредитора,
надбавка, която е следвало да се включи в ГПР. Но дори и да се приеме, за
вярно, че размерът му е по-висок от законово допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК,
то последицата, според жалбоподателя е недължимост на сумите, с които се
надвишава този размер, но е недействителност на целия договор. Позовава се
на чл. 26 ЗЗД, като счита, че в случая а налице хипотезата, при която
договорът би бил сключен и без недействителните й части. Иска от въззивния
съд да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните части и да постанови друго, с което предявените от дружеството
искове да се уважат в пълен размер. Претендира разноски.
Въззиваемата страна В. Г. А. не е депозирала писмен отговор по реда и в
срока по чл. 263 ГПК.
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което е допустима.
Въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл. 269 ГПК,
намира, че Решение № 1424 от 29.10.2024 г., постановено по гр. д. № 61/2023
по описа на РРС е валидно и допустимо в обжалваните части.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение в обжалваната част,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства,
намира, че въззивната жалба е неоснователна.
Според въззивния състав, решението е правилно в обжалваните части и
2
следва да бъде потвърдено в хипотезата на чл. 272 ГПК чрез препращане към
мотивите на първоинстанционния съд, който е обсъдил задълбочено и в
пълнота събраните по делото доказателства и при липсата на допуснати
процесуални нарушения, е приложил правилно материалния закон.
Спорен пред въззивния съд се явява въпросът досежно извода на РРС
за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на
осн. чл. 22 от ЗПК поради несъответствие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.
10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, при което дължима остава само чистата стойност на
кредита, към която следва да се отнесат всички направени от длъжника
вноски по кредита и по-конкретно следва ли дължимото по допълнителните
услуги възнаграждения да се включва в ГПР или то се дължи отделно и
независимо от цената на кредита.
В настоящия случай заявлението си за издаване на заповед за
изпълнение кредиторът е основал на твърдения за легитимацията си с писмен
договор за потребителски кредит № **********, подписан от въззиваемата,
която изцяло съвпада с оспореното с възражението на длъжника съглашение,
състоящо се от три части, като първата от тях съдържа идентификация на
страните и конкретни параметри по съществените уговорки, вкл. и избран и
закупен пакет от допълнителни услуги, а втората и третата част представляват
споразумение за условията за ползване на този допълнителен пакет и общите
условия, прилагани от доставчика при договаряне на потребителски кредит.
Няма спор, че потребителят е приел условията на кредитиране за главница 900
лв с ГПР 49,90 %, определен по фиксиран лихвен процент 41,17% и връщане
на главница на разсрочени 24 вноски от по 55,64 лв, формирани отчасти за
главница и начислена текущо лихва, като наред с това изрично е посочил като
закупен пакет с допълнителна цена 1080,48 лв, също разсрочена на равни
вноски от по 45,02 лв.
Комплектът, подписани от клиента книжа е датиран на 21.12.2018,
като към него е приложен погасителен план с последен падеж 12.01.2021 г. и
посочени различни компоненти на вноска (главница, лихва и вноска по
допълнителния пакет) до сбор от 100,66 лв, както и Стандартен Европейски
формуляр от същата дата, в която е обозначен ГПР 49,90 %, формиран само по
разхода за лихва по основния договор, както и допълнително съставено
приложение с преддоговорна информация, в която приоритетното
разглеждане на искане на кредитоискател е посочено като допълнителна
3
услуга, включена в предлаган с пакетна цена от 1080,48 лв. допълнителен
продукт, който според Стандартния формуляр не е задължителен, но веднъж
избран се отчита заедно с ползвания кредит. В тази връзка са и общите
условията за сключване и отпускане на кредит, които изискват от клиента да
заяви избора на допълнителен пакет преди искането му да бъде разгледано.
Наред с приоритетното обслужване, в пакета се предлагат и възможности на
клиента да отложи определен брой погасителни вноски (една от тях без да
посочва причина) или да намали размер на вноска, дата на падеж, както и
предимства при ползване на други продукти.
По делото няма спор, че търговското дружество, регистрирано като
финансова институция е договорило с физическо лице - клиент, търсил
кредитиране за лични нужди, ползване на кредитен продукт, предлаган при
тези общи условия едновременно с предлагане и на допълнителни услуги към
него по пакет "Бонус", като това е удостоверено в самото искане за отпускане
на кредита датирано на 20.12.2018 г. (ден преди разясняването на условията с
преддоговорната информация и окончателното обвързване на потребителя).
Няма спор, че заемополучателят е получил главницата от 900 лв по банкова
сметка в деня на договарянето. По делото не се спори, че общият размер на
извършените от въззиваемата плащания по процесния ДПК възлиза на 1705
лв.
Предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, за което
не са налице данни да е действало като професионалист, то
кредитополучателят се явява потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП и чл.
9, ал. 3 от ЗПК, при което процесният договор за кредит попада в приложното
поле на Закона за потребителския кредит и общата императивна
потребителска закрила. Наред с това договорът е сключен от търговско
дружество, което предоставя кредити на потребители в рамките на своята
професионална и търговска дейност, като приложението на ЗПК е признато и
от кредитора с представянето на длъжника на преддоговорна информация.
Съгласно нормата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът
за потребителски кредит е недействителен.
Разпоредбата на чл. 11 ЗПК разписва изискване договорът да съдържа
ясна информация за броя и размера на погасителните вноски, за годишния
4
процент на разходите, дължимата лихва при просрочие, предупреждение за
последиците от изпадане на заемателя в просрочие, информация за правото на
отказ от договора. Датата на сключване на договора е фиксирана, както в
съпътстващата договора декларация, така и в подписания от
кредитополучателя погасителен план. Императивно изискване на чл. 11, ал. 1,
т. 7- 12, т. 20 и ал. 2 ЗПК е договорът да съдържа информация относно общия
размер на кредита, условията за усвояване и издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, лихвен процент на ден, ГПР и общо дължимата сума по
кредита. В конкретния случай формално тези изисквания на закона са спазени.
В подписания между страните договор има изготвен и подписан
погасителен план. Потребителят е декларирал, че е получил преддоговорна
информация относно общ размер на дължимата вноска, общата сума по
договора за кредит и срок за нейното плащане. В договора и анекса към него
са посочени броят на вноските, падеж, на който се дължат плащанията,
размерът на вноските, ГЛП и ГПР. В стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити се съдържа и
информация относно правото на отказ на потребителя от договора
Клаузите, които регламентират уговорката за предоставяне на
допълнителни услуги, за които потребителят дължи съответно и
възнаграждение, включени в сходен договор между потребител и същото
дружество, са били поставени за разглеждане пред съда на Европейския съюз,
като е произнесено Решение на Съда на Европейския съюз от 21.03.2024 г., по
дело С-714/22.
В т. 1 от цитираното решение по категоричен начин е възприето,
че чл. 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
5
предоставяне на разположение на заетата сума, попадат в обхвата на
понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по
смисъла на посочения чл. 3, буква и), когато закупуването на посочените
услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит.
В т. 4 от цитираното решение е прието, че чл. 3, пар. 1 от Директива
93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от договор за потребителски
кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва
плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на
допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се
възползва от посочената възможност, може да има неравноправен характер,
когато по- специално тези разходи са явно непропорционални спрямо размера
на отпуснатия заем.
Настоящият случай попада в приложното поле, както на т. 1, така и на
т. 4 от цитираното решение.
Между страните вече е установено с влязло в сила необжалвано
решение, че не съществуват вземанията на кредитора, породени от
допълнителното съглашение за пакета от услуги, тъй като тази престация на
длъжника е била уговорена в противоречие със специални императивни
забрани в ЗПК за събиране на такси като възнаграждение за дейности по
усвояване и управление на кредита. Като съобразява предметните предели на
формираната сила на присъдено нещо при отхвърляне на претенции за
притезания (разяснена в поредица от тълкувателни актове на ВКС ТР ОСГТК
7/2014, ТР ОСГТК 3/2016) съдът намира, че така стабилизираната вече част
може да бъде разглеждана като непререшаемо установяване и съответно
зачетена при решаването на въпроса за действителността и на основанието за
възникване на процесната лихва само доколкото дадените в тях отговори биха
изключили категорично възможността договора за кредит да съществува
отделно от договора за добавена пакетна услуга.
Затова и съществен за настоящия спор е въпросът относно начина на
договарянето на основните параметри на кредита и съответствието им с
изискванията на закона и морала.
6
Въззивният съд съобразява, че макар и да е описан като отделен
продукт, който доставчикът е предлагал "по избор" на своите клиенти, на
практика съдържанието на пакета не може да се ползва отделно от друг,
основен продукт. Самият кредитор, който несъмнено е изготвил формулярите
както за искане за кредитиране, така и на окончателните документи за
договора, предлаган на клиента като типизиран продукт, е оповестил, че целта
на пакетното обслужване е определен клиент, който вече ползва кредитиране
да бъде третиран по-благоприятно при ползване на вече договорен кредит,
като "пакетираните" услуги, заплащани с общо конкретно възнаграждение
гарантират определени специфики на престацията на кредитора, които обаче
могат да имат практическо значение само ако той вече се е задължил да
предостави кредита на кандидатстващ пред него клиент. В случая особено
съществено за интереса на клиента е задължението на доставчика да разгледа
искането му с приоритет, което в съчетание с клаузата в чл. 3. 5 на ОУ за
стандартно обслужване без определени срокове и по неоповестени вътрешни
правила, несъмнено насочва средно подготвения клиент (информиран от
кредитен консултант на доставчика за "допълнителните" пакети) към
възприемането на предлагани две съществено различни сделки – стандартен
кредит, чието отпускане срещу основно задължение само за договорена лихва
не е сигурно и съвсем различен преференциален кредит, с гарантирано бързо
разглеждане и отпускане, но срещу допълнително "пакетиране" към основния
разход за лихва и на допълнителен разход, който завишава значително (над два
пъти) икономическата тежест.
Явно е, че "допълнителният" договор няма самостоятелен предмет,
който да може да се предостави на потребител, необвързан с доставчика по
заем, а това налага общото третиране на двата договора като един продукт и
прилагане на уредба, ограничаваща договорна свобода както по основен, така
и по добавени договори. В този смисъл са и дадените вече указания по
възприемане на смисъла на Европейския стандарт на потребителска закрила в
практиката на СЕС (С-96/14, Съединени дела C224/19 и C-259/19). Точно
защото е било обявено от доставчика като незадължителна алтернатива на
задължителното според общите условия стандартно обслужване, няма
основание за отделянето на съдържането на това договаряне от основния
кредитен договор, а се налага третирането на целия пакет от основен и
допълнителен договор като един различен от стандартен кредит продукт.
7
В т. 2 от цитираното решение на СЕС е прието, че чл. 10, параграф 2,
буква ж) и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че
когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита
за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност
да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
С оглед така дадения отговор и доколкото сумата от 1080,48 лв. не е
включена в годишния процент на разходите, то следва да се приеме, че
неравноправните клауза „Бонус“ влече след себе си и нищожност на договора
за потребителски кредит, поради противоречие със закона /чл. 19 ЗПК/.
В този смисъл е и даденото разрешение по гр. д. № 1626/2022 г. на
ВКС, Второ ТО- "установената недействителност /нищожност/ на съществен
елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски
кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на
посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до
недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им. "
Впрочем фактът, че възнаграждението за допълнителни услуги не е
включено в ГПР се подкрепя и от твърденията на самия кредитор-въззивник,
който изразява становище именно в насока, че те не следва да се включват в
ГПР, тъй като не са част от обхвата на общите разходи по кредита.
По този начин кредиторът с формално законни средства постига една
противозаконна цел, като с включването на тези допълнителни услуги към
месечните вноски по погасителния план, без същите да се отразят в ГПР, на
практика заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща
максимален размер на ГПР. Невключването на тези разходи в ГПР води до
нищожност на целия договор и до недължимост на претендираната договорна
лихва, лихва за забава и законна лихва за забава.
След като оскъпяването на кредита чрез добавянето на
възнаграждение за допълнителни услуги не е надлежно обявено на
8
потребителя в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то на
осн. чл. 22 от ЗПК процесният договор за потребителски кредит е
недействителен. При тази хипотеза чл. 23 от ЗПК предвижда, че потребителят
следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други
разходи по него. При дължима главница в размер на 900 лева и установено
заплащане на обща сума от 1705 лева, то установителния иск в частта за
главницата също се явява неоснователен и недоказан.
По тези съображения съдът намира, че оплакванията във въззивната
жалба са неоснователни. Решението в обжалваната част е правилно и
законосъобразно, поради което следва да се потвърди.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1424 от 29.10.2024 г., постановено по гр. д.
№ 61/2023 по описа на РРС в частта, с която предявените от „Профи Кредит
България“ ЕООД против В. Г. А., ЕГН ********** искове с правно основание
чл. 422, ал.1 ГПК – за признаване за установено по отношение на ответника,
че дължи на ищеца сумата от 738,09 лв. главница по Договор за кредит
Стандарт № ********** от 21.12.2018 г., ведно със законната лихв, считано от
30.09.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, както и 16.04 лева,
представляваща лихва за периода от 31.07.2019 г. до 31.07.2019 г., за които
суми в производството по ч. гр. д. № 4978/2022 год. по описа на РС Русе, е
издадена заповед за изпълнение №2472/04.10.2022г. са отхвърлени.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9