№ 3462
гр. София, 28.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Диана К. Ангелова
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от Диана К. Ангелова Гражданско дело №
20231110157986 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на „МАКРОАДВАНС“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Г. С. Р Раковски“ № 147,
ап.14, представлявано от ........ - Изпълнителен директор против З. Р. Д., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр.С
Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
146869/04.11.2021 г., с който „Макроадванс“ АД предоставил потребителски кредит за
текущо потребление в размер на 700.00 лева /седемстотин лева/ със срок на издължаване 6
/шест/ месеца. Сочи се, че Кредитополучателят З. Р. Д., е кандидатствала за кредит
посредством интернет страницата www.kinti.bg, на която е създала свой потребителски
профил. Кредиторът е изпратил електронно съобщение до кредитополучателя, чрез което, в
изпълнение на чл. 8 от ЗПФУР и чл. 8 от Закона за електронната търговия, е запознал
Кредитополучателя с условията по договора и е предоставил необходимата преддоговорна
информация, под формата на Стандартен европейски формуляр, както и Общи условия за
предоставяне на потребителски кредити на физически лица от „Макроадванс“ АД.
Твърди се, че на 04.11.2021 г. Кредитодателят е извършил преводно нареждане на
отпуснатата парична сума към „Ипей“ АД, като Кредитополучателят е усвоил кредита на
каса на „Изипей“ АД срещу документ за самоличност на 04.11.2021г. в 19:07ч., за което се
сочи като доказателство разписка за извършеното плащане, както и имейл
кореспонденцияинформация за извършеното плащане и за нареден превод чрез „Ипей“ АД.
Посочва, че за погасяване на кредита от дата на неговото сключване до датата на
исковата молба са постъпили три броя парични вноски от Кредитополучателя в общ размер
на 518.01 лева /петстотин и осемнадесет лева и една стотинка/, както следва: 04.12.2021 г. -
194.01 лева, 18.01.2022 г. - 224.00 лева и 15.02.2022 г- 100 лева. Твърди се, че
Кредитополучателят е преустановил изпълнението на задълженията си по Договора, е
налице неизпълнение по смисъла на Договор за потребителски кредит № 146869 от
04.11.2021г., изразяващо се в непогасяване на всички дължими суми по кредита, съгласно
уговорения в чл. 6 от Договора и погасителен план към него краен срок за погасяване -
1
04.05.2022 г., с оглед на което задължението на ищцата е станало изискуемо на 05.05.2022 г.
поради настъпил падеж.
С оглед гореизложеното претендира главница в размер на 181,99 лева, който размер е
уточнен с допълнителна молба, ведно със законната лихва върху нея от дата на предявяване
на настоящия иск до окончателно изплащане на задължението; договорна лихва в размер на
25.40 лева /двадесет и пет лева и четиридесет стотинки/ начислена за периода от 05.02.2022
г. до 04.05.2022 г., както и законна лихва в размер на 16.08 лева, начислена за периода от
05.04.2022 г. до 14.12.2022 г. В условията на евентуалност претендира сумата в размер на
181,99 лв. като получена от ответницата без правно основание.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответницата, с който оспорва
предявените искове. Твърди, че сключеният между страните кредит е нищожен. Посочва, че
в договорът е уговорена неустойка, която въпреки че не се претендира с предявения иск,
която фактически представлява възнаградителна лихва. Посочва, че не е бил посочен
реалният лихвен процент. Оспорва претенцията за възнаградителна лихва като нищожна,
както и претенция за обезщетение за забава. Прави възражение за прихващане със
заплатените от нея суми по кредита в размер на 518,01 лв. Моли за отхвърлянето на
предявения иск и присъждането на сторените по делото разноски.
В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства, като е допуснато
заключението по допуснатата и назначена съдебно – счетоводна експертиза, въз основа на
чийто анализ поотделно и в съвкупност, от една страна и при съобразяване на чл.12 от ГПК
съдът е мотивиран да приеме за доказано следното от фактическа страна:
Доказва се, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
146869/04.11.2021 година.
Видно от съдържанието на договора и Приложение №1 към него, на ищцата е бил
отпуснат паричен заем в размер на 700,00 лева със срок на издължаване от 6/шест/ месеца.
Не се спори между страните и съдът приема за доказано от съдържанието на договора,
че в чл.10 от същия е уговорено между страните, че ищцата като заемател ще дължи на
кредитора – ответник неустойка с обезщетителен характер при неизпълнение на
задължението по чл.20 от договора за обезпечаване на вземането по договора с
поръчителство за пълния размер на кредита. По смисъла на същата клауза, ищцата се е
съгласила да плати на кредитора по 63,00 лева месечно, добавени към размера на
погасителната вноска, или общо за срока на договора сума в размер на 378,00 лева – така
видно и от погасителния план към договора.
Доказва се, че ищцата е извършила плащания по договора в общ размер на 517,23 лева,
от които 212,10 лева – за предвидената в договора неустойка.
От заключението на вещото лице, съдът приема за доказано, че с платената сума, която
е осчетоводена, като неустойка - 212,10 лв., вещото лице е установило в счетоводството на
ищеца, че е погасена главницата - (455,52 лв.- 212,10 лв.) = 243,42 лв. и съответно в
счетоводните регистри на кредитодателят е вписана сума 242,83, като дължима.
Пак от заключението на вещото лице съдът приема за доказано, че дължимия ГПК по
договора за кредит с включена неустойка е в размер на - ГПР с неустойка: 89,84%. Съдът
приема за доказано от фактическа страна , че общата сума за плащане (1164,06 лв.) е с
66,29% по-висока от главницата (700 лв.), което се отразява в значително по-високия ГПР
след включване на неустойките.
Горната фактическа обстановка се установява от доказателствата по делото, които са
безпротиворечиви.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът е мотивиран да стори
следните правни изводи:
2
Предявени са кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация с
правна квалификация чл.240, ал.1 от Закона за задълженията и договорите във връзка с
чл.79, ал.1 от Закона за задълженията и договорите, чл.240, ал.2 от Закона за задълженията и
договорите и искове с правна квалификация чл.86 от Закона за задълженията и договорите, с
които се иска осъждането на ответницата да заплати главница в размер на 181,99 лева, който
размер е уточнен с молба с вх.№ 334128/21.11.2023 година и допълнителна молба с вх.№
221664/5.7.2024 година и е намерил отражение в доклада на съда по реда на чл.146 от ГПК,
ведно със законна лихва върху нея от дата на предявяване на настоящия иск – 15.12.2022
година до окончателно изплащане на задължението; договорна лихва в размер на 25.40 лева
/двадесет и пет лева и четиридесет стотинки/ начислена за периода от 05.02.2022 г. до
04.05.2022 г., както и законна лихва в размер на 16.08 лева, начислена за периода от
05.04.2022 г. до 14.12.2022 г.
В условията на евентуалност е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати сумата в размер на 242, 83 лв. като получена
от ответницата без правно основание.
Между страните не се спори, че между тях е сключен Договор за потребителски кредит
№ 146869/04.11.2021 г., с който „Макроадванс“ АД предоставил потребителски кредит за
текущо потребление в размер на 700.00 лева, както и че ответницата е погасила сумата в
размер на 518,01 лева, като от фактическа страна се доказа, че извършените плащания от
ответницата са в размер на 517,23 лева.
В тежест на ищеца по предявените искове с правно основание чл.240, ал.1 от Закона
за задълженията и договорите във връзка с чл.79, ал.1 от Закона за задълженията и
договорите, чл.240, ал.2 от Закона за задълженията и договорите е да докаже, че между
страните е сключен валиден Договор за потребителски кредит № 146869/04.11.2021 г., по
който ищецът е превел на ответницата сумата в размер на 700 лв., а за ответницата е
възникнало задължение за погасяване на кредита, заедно с възнаградителна лихва в
претендирания размер за посочения период, както и настъпила изискуемост на
претендираните вземания, съответно валидна клауза за възнаградителна лихва и нейният
размер.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответницата е да докаже
недействителността на договора и оспорените клаузи, както и че е погасила претендираните
вземания.
По иска с правна квалификация чл.86 от Закона за задълженията и договорите ищецът
следва да докаже следните факти: наличие на главно задължение, изпадане на ответника в
забава, респ. падежът на задължението за заплащане на претендираните суми по главния
иск, период на забавата и размера на обезщетението за забавено изпълнение.
По иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже,
че е превел на ответницата сумата в размер на 242, 83 лв., а в тежест на ответницата е да
докаже, че сумата е получена на годно правно основание.
По същество
По смисъла на съдебната практика - така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела
С-240/98 до С-244/98,Oceano Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (C-240/98) u
Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (C-241/98 до С-244/98),
националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година, относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
В казуса не може да се спори, че процесният договор за паричен заем има
характеристиката на потребителски договор, като длъжникът е потребител по смисъла на
3
§13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Длъжникът е
физическо лице, като в този смисъл и заемната сума не е била предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност на длъжника, и не се установява от
доказателствата по делото, длъжникът да е действал при сключването на договора за заем в
рамките на своята търговска или професионална дейност.
Категорично е, че в предметния обхват на Закона за защита на потребителите попадат -
всички клаузи на потребителския договор, които не са били предмет на индивидуално
договаряне, поради което потребителят не е бил в състояние да влияе върху тях.
Основателни са твърденията на ответника за недействителност на оспорената клауза на
чл.10 от процесния договор, а в този смисъл и свързаната с нея – тази на чл.20 от същия
договор.
Съдът е обявил с доклада по делото на страните, че ще следи за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор, както и за нищожни такива. Именно като
неравноправна клауза съдът възприема тази на чл.10 и свързаните с нея клаузи от договора
за кредит, при следните аргументи:
Претендираните вземания от кредитора за неустойка – договорна компесаторна - съдът
приема за уговорени по неравноправна клауза, която за съда е и нищожна.
Уговорената в процесния договор – така в чл.10 от него обезщетителна неустойка,
съдът приема, че от една страна не представлява и надхвърля гаранционно обезпечителната
функция на договорната неустойка, а на следващо място и представлява допълнителна
такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, което изрично е забранено
от законодателя с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което на това основание
уговорката на чл.10 и чл.20 от процесния договор се явяват нищожни.
Заплащането на възнаграждението за компенсаторна неустойка - в случая е уговорено
във фиксиран размер, разсрочен съобразно погасителния план към договора, като
дължимостта на същото настъпва със сключване на договора и не е в зависимост от
извършване на конкретно действие или услуга от кредитора. Поради това следва да се
приеме, че така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне и на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Съпоставянето с общия размер на процесното възнаграждение за
компенсаторна неустойка и начислената договорна лихва с размера на главницата по
договора за кредит обуславят извода, че горепосоченото ограничение е превишено, поради
което клаузите, с които то е уговорено са нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
За съда уговорената компенсаторна неустойка, имат характеристиките и на разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод
следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В този смисъл са задължителните указания на СЕС дадени с
Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело C-377/14, а съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1
от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следователно клаузите в договора за кредит, на които кредиторът има право да иска от
ищцата и с които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка за
недадено обезпечение, са такива които дават възможност и кредиторът и той ще има право
да получи нещо различно от лихвата за забава, противоречат на горепосочените
императивни законови норми, което обосновава извод за липса на валидно възникнало (въз
4
основа на нищожни договорни клаузи) задължение на длъжника за плащане по тази клауза.
Както вече се посочи, така уговорената неустойка е разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото
оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в
който смисъл е и съдебната практика – така задължителните указания на СЕС дадени с
Решение на Съда от 21.04.2016 година, по дело C-377/14, Ernst Georg Radlinger, Helena
Radlingerová срещу Finway a.s., ECLI:EU:C:2016:283, при което по правилото на чл.21, ал.1
от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следва да се посочи, че по смисъла на чл.10а, ал.2 от ЗПК не е допустимо с договора да
се въвежда и предвижда от страна на потребителя да се заплащат такси за усвояване и
управление на кредита, а уговорените такива със споразумението – в частта за неустойка
прикриват такса за услуги и по предназначението си очевидно касаят усвояването и
управлението на кредита, като по този начин категорично противоречат на чл.10а, ал.2 от
ЗПК. В този смисъл са и нищожни като противоречащи на императивна правна норма.
На следващо място по аргумент от разпоредбата на чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита
на потребителите – всяка договорна клауза, която налага на потребителя да изпълни свое
задължение, дори търговецът, в казуса заявителят да не е изпълнил свое задължение като
неравноправна, която не е и индивидуално уговорена се явява нищожна по смисъла на
чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
На следващо място с оглед заявените в отговора на исковата молба възражения за
недействителност на процесния договор на специалните основания, предвидени в чл. 22
ЗПК, и предвид служебното задължение на съда да следи за наличие на неравноправни
клаузи, за което страните са уведомени с определението за насрочване, следва да бъде
отговорено на въпроса дали същият валидно ги е обвързвал през исковия период.
Настоящият съдебен състав намира за основателно възражението на ответника за
недействителност на процесния договор за паричен заем поради противоречие с
императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а именно договорът да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
В чл. 9 от договора за кредит е посочено, че годишният процент на разходите бил 49,65
% и се изчислявал съгласно Закона за потребителския кредит. Нито в договора обаче, нито в
приложимите общи условия са посочени допусканията, при които е изчислен този процент.
Освен това при внимателен прочит на посоченото в погасителния план - приложение № 1
към договора за кредит се установява, че реалният размер на годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, са многократно по-големи от
предвиденото в договора. В така определения ГПР от 49,65 % е включена единствено
договорната възнаградителна лихва. Доказа се от заключението на вещото лице, че
действителния ГПР по договора за кредит е на стойност 89,84 %, като се съобрази, че следва
да бъде включена и уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение. Същата е
разход по кредита, и то значителен (почти равен на главницата), който е следвало да намери
отражение в годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита
по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Този извод се налага от легалното определение на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, дадено в § 1, т. 1 ДР ЗПК, съгласно което това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
5
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат от
прилагането на търговски клаузи и условия. Формално сумата в размер на 828 лева е
уговорена като неустойка за неизпълнение на предвидено в договора задължение за
предоставяне на обезпечение, което попада в приложното поле на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК.
Реално обаче става въпрос за получаване на имуществена облага от страна на кредитора,
респ. извършване на допълнителни разходи от страна на длъжника, които са пряко свързани
с отпуснатия кредит, без кредиторът да престира нещо в замяна. Плащането на този разход
от страна на потребителя е разделено на месечни вноски, добавени към месечните вноски за
погасяване на главницата по кредита. Разходът е бил предварително известен на кредитора и
е трябвало да бъде заплатен от потребителя. При тези данни съдът намира, че уговорената
неустойка също следва да бъде включена в общия размер на годишния процент на
разходите, който в този случай би бил в размер на доказано от заключението на вещото лице
– 89,84% - стойност, съществено различаваща се от посочените в договора 49,65 %.
Следователно, макар формално договорът да съдържа някакъв годишен процент на
разходите, същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не
включва всички ангажименти, договорени между кредитора и потребителя. Целта на
посочената разпоредба е на потребителя да бъде предоставена пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, които ще извърши по кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Формалното посочване в
договора на годишен процент на разходите, който е определен, така че да е в императивните
граници на чл. 19, ал. 4 ЗПК, не означава спазване на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
И това е така, защото определеният в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин, към
който препраща разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, представлява формула, в която
съществен елемент са плащанията на разходите по кредита. Невключването на всички
разходи по кредита в посочения в договора ГПР означава нарушение на императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като цитираният в договора процент не е изчислен
по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Настоящият съдебен състав намира, че
процесният договор не отговаря на императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
поради което и на основание чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По точното прилагане на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК с няколко решения на Върховния касационен съд съдебната
практика беше уеднаквена в следния смисъл: договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съдебната практика приема, и се споделя от настоящия съдебен състав, че ако тази
недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва
да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за
6
потребителски кредит, посочена по-горе, и задължението за периодичност за връщането на
сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл са
Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г, I Т.О., ВКС, Решение № 50259 от
12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г, IIIГ.О, ВКС, Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д.
№ 3855/2021 г, IVГ.О, ВКС, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г, I Т.О,
ВКС.
Съобразявайки цитираната съдебна практика и с оглед приетата недействителност на
процесния договор за потребителски кредит, съдът намира, че ответникът дължи връщане на
кредитора само на чистата стойност на кредита, която е в размер на остатъка от 181,99 лева,
като от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че ответникът е
извършвал плащания за погасяване на задълженията си към ищеца.
Следователно, претенцията на кредитора за главницата се явява основателна за сумата
в размер на 181,99 лева, колкото е претендирано с оглед на принципа на диспозитивното
начало /доказва се по-голям остатък от главницата – 242,83 лева, който не е претендиран и
съда не дължи произнасяне/.
Поради това следва да бъде разгледано направеното в отговора на исковата молба
възражение за прихващане.
Доказа се, че ищцата е извършила плащания в общ размерна 517,23 лева, от които
погасени са главница и 456,58 лева и договорна лихва – 60,65 лева. Доколкото ответницата
дължи връщане само на чистата стойност по кредита се следва по реда на чл.76 от Закона за
задълженията и договорите със сумата от 60,65 лева да се намали претендираната главница
от 181,99 лева. Така ответницата дължи сумата от 121,34 лева.
С оглед на горното заявеното възражение за прихващане не може да се приеме като
основателно, доколкото с извършените плащания в общ размер на 517,23 лева ответницата
не е погасила дълга в пълен размер на дължимата чиста стойност на главницата по кредита и
е останало да дължи сумата от 121,34 лева.
С оглед на горното исковата претенция следва да се уважи до размера на главницата от
121,34 лева и се отхвърли до първоначално претендирания размер от 181,99 лева, т.е. за
60,65 лева главница и се отхвърли в частта на претендираните лихви за забава и договорна
лихва.
По разноските
С оглед изхода на спора на ищеца се дължат разноски съобразно уважения размер на
исковите претенции. Ищецът е доказал сторени по делото разноски в общ размер на 750,00
лева, от които съдът определя 200,00 лева юрисконсултско възнаграждение. При този изход
на спора на ищеца се дължат разноски на стойност 407,24 лева.
Ответникът не е сторил разноски и съдът не дължи произнасяне.
Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ като се иска присъждане на сумата от 480,00 лева с ДДС, срещу което ищецът е
заявил в срок възражение за прекомерност.
Съдът приема, че заявеното възражение за прекомерност не е основателно с оглед на
положения труд, времето, необходимо за подготовка на делото, проявената процесуална
активност. Вярно е, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, но и
7
претендираното възнаграждение е в минимален размер. Съдът следва да посочи, че не
съобразява размерите в Наредба № 1/2004 година за минималните адвокатски
възнаграждения, доколкото счита, че същата противоречи на чл.101 и чл.102 от ДФЕС,
поради което по аргумент от чл.4, §3 от ДФЕС я оставя неприложена като противоречаща на
правото на ЕС.
С оглед на горното за оказана безплатна правна помощ и съобразно отхвърления
размер на иска се следва присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 219,37 лева.
Мотивиран от горното и на основание чл.240, ал.1 и ал.2 от Закона за задълженията и
договорите във връзка с чл.79, ал.1 от същия закон, и на основание чл.78, ал.1 и ал.3 от
ГПК, и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА З. Р. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.Сда заплати на и
„МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.
„Г. С. Р Раковски“ № 147, ап.14, представлявано от ........ - Изпълнителен директор, остатъка
от непогасената главница по Договор за потребителски кредит № 146869/04.11.2021
година, в размер на 121,34 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
депозиране на исковата молба – 15.12.2022 година до окончателното изплащане, като над
този размер до първоначално претендирания размер на главницата от 181,99 лева, т.е.
за разликата от 60,65 лева отхвърля исковата претенция като неоснователна.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Г. С. Р Раковски“ № 147,
ап.14, представлявано от ........ - Изпълнителен директор против З. Р. Д., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр.Сосъдителни искови претенции с правно основание чл.240, ал.2 от
Закона за задълженията и договорите и чл.86 от същия закон за сумите: договорна лихва в
размер на 25.40 лева /двадесет и пет лева и четиридесет стотинки/ начислена за периода от
05.02.2022 г. до 04.05.2022 г., както и законна лихва за забава в размер на 16.08 лева,
начислена за периода от 05.04.2022 г. до 14.12.2022 г.
ОСЪЖДА З. Р. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.Сда заплати на и
„МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.
„Г. С. Р Раковски“ № 147, ап.14, представлявано от ........ - Изпълнителен директор – сумата
от 407,24 лева, представляваща сторените по делото разноски, съобразно уважения размер
на исковите претенции по гр.дело № 57986/2023 година по описа на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул. „Г. С. Р Раковски“ № 147, ап.14, представлявано от ........ -
Изпълнителен директор да заплати на адвокат Д.а В.а М.а от АК – Пловдив, с адрес на
кантората – град Пловдив, бул.“Пещерско шосе“ № 81, ет.3, ап.Б - сумата от 21,37 лева с
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ
на ищеца З. Р. Д., ЕГН ********** по гр.дело № 57986/2023 година по описа на Софийски
районен съд, съобразно отхвърления размер на исковите претенции.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
8
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9