Р
Е Ш Е Н И Е
№
……
град
София, 17.06.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми май две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с-я
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от председателя гр.д. № 536/2015
г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № II-56-173/28.11.2011
г., постановено по гр.д. № 25971/2010 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 56 състав, са отхвърлени като
неоснователни предявените от „Ф.Л.“ ЕАД срещу З. „Л.И.“ АД осъдителни искове с
правна квалификация чл. 199а, ал. 2 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане
на ответника да заплати сумата от 23007,88 лева, представляваща застрахователно
обезщетение за настъпил риск по договор за застраховка на финансов риск,
обективиран в застрахователна полица № 000-8-054/U1/08-00373/03.11.2008
г., както и сумата от 716,09 лева, представляваща обезщетение за забава върху
главницата за периода от 17.04.2010 г. до 07.06.2010 г. Недоволен от решението
на СРС ищецът е подал въззивна жалба срещу него, по която е образувано в.гр.д.
№ 6127/2012 г. на СГС, ГО, II-Б въззивен
състав. С решение от 25.03.2013 г. СГС е потвърдил първоинстанционното решение поради
липса на материалноправна легитимация за ищеца по предявения иск за заплащане
на застрахователно обезщетение, тъй като претендираното вземане не е преминало
в неговия патримониум. По повод на подадена от ищеца касационна жалба срещу
решението на СГС е образувано к. т. д. № 3174/2013 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. С решение № 167/22.12.2014 г. върховният
съд е отменил изцяло въззивното решение и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК е
върнал делото на СГС за ново разглеждане от друг състав. Върховният съд е
приел, че ищецът е материалноправно легитимиран по договора за застраховка,
както и че е необходима преценка относно начина на формиране на застрахователното
обезщетение и конкретния му размер. Производството по настоящото дело е
образувано по повод на това решение на ВКС, като с протоколно определение от
23.11.2016 г. съдът е допуснал поисканата от З. „Л.И.“ АД съдебно-счетоводна
експертиза (л. 76-85), която е приета в съдебно заседание от 17.11.2017 г. С
определение от 15.02.2018 г. съдът е допуснал допълнителни задачи към
назначената ССчЕ, формулирани от страните в молби от 19.12.2017 г. и от
19.01.2018 г. С протоколно определение от 08.05.2019 г. съдът е приел
заключението на изготвената по делото допълнителна ССчЕ от 29.01.2019 г.(л.
134-143), което не е оспорено от страните.
Във въззивната жалба на ищеца от
20.12.2011 г. при първото разглеждане на спора пред СГС е посочено, че в
първоинстанционното производство съдът не е изяснил релевантните за спора факти
и обстоятелства: налице ли е договор в полза на трето лице и има ли
доказателства за отпадане на клаузата в полза на третото лице или за приемане
на клаузата от бенефициера по чл. 22, изр. 2 ЗЗД. В нарушение на служебното
начало съдът не е задължил ответника да конкретизира твърденията си за липса на
материалноправна легитимация на ищеца по спора. Представя доказателства за
отпадането на уговорката в полза на третото лице в застрахователния договор.
Първоинстанционният съд изчислил неправилно размера на дължимото застрахователно
обезщетение като приспаднал от него продажната цена за лизинговата вещ от 8500
лв.
Ответникът е депозирал отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който счита жалбата за
неоснователна и неаргументирана. В производството пред СРС ответникът изрично
оспорил обстоятелството, че ищецът разполага с правата, които претендира по
съдебен ред. Делото било изяснено от фактическа страна, като ищецът заявил, че
няма други доказателствени искания. Твърди, че лизинговата вещ е била впоследствие
предмет на договор за покупко-продажба, поради което договорът за лизинг бил
прекратен, застрахователната полица нямала предмет и ищецът нямал вземане по
нея.
При новото разглеждане на спора по гр.д.
№ 536/2015 г. на СГС ищецът е представил писмена защита от 15.05.2019 г., в
която поддържа въззивната си жалба. Счита, за доказани всички предпоставки за
присъждане на застрахователно обезщетение в негова полза: сключен
застрахователен договор, настъпило застрахователно събитие, представляващо
покрит риск, както и отказ от страна на бенефициера от клаузата в негова полза.
Размерът на обезщетението следвало да възлиза на сумата от 23007,88 лева,
представляваща сбора от всички лизингови вноски с настъпили и предстоящи
падежи. Претендира разноски за всички инстанции.
Съдът, като обсъди доводите на
страните във връзка с твърдените пороци на обжалваното решение, наред със
събраните по делото доказателства и на основание чл. 12 ГПК, намира за
установено следното:
При служебната проверка по чл. 269 ГПК съдът намира решението за валидно, в обжалваната част и допустимо. Относно
правилността му съдът е ограничен от пределите на жалбата, по аргумент от чл.
269, изр. 2 ГПК.
При
първоначалното разглеждане на делото от СРС е прието, че ищецът като
застраховащ и ответникът като застраховател са сключили договор за застраховка
на финансов риск, обективиран в застрахователна полица №
000-8-054/U1/08-00373/03.11.2008 г., с покритие неплащате на вноски от страна
на лизингополучателя по договор за финансов лизинг. В застрахователния договор
страните са уговорили, че договорът е в полза на трето лице. Въведено е от
ответника възражение за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца
с направено уточнение, че ищцовата претенция е неоснователна, защото се
основава на договор в полза на трето лице и последното е страната, легитимирана
да иска изпълнение на същия договор. СРС е отхвърлил иска, като е приел, че
правото да получи обезщетение по договора за застраховка – финансов риск загуба
на доходи от договор за лизинг има третото ползващо се лице или уговарящият –
ищецът лизингодател, но пак в полза на третото лице, което не било изрично
заявено. В мотивите си първоинстанционният съд е приел, че в правната сфера на
ищеца не е възникнало притезателното право спрямо ответника да получи
застрахователното обезщетение. Въззивният съд е приел от своя страна, че сключеният
договор за застраховка в полза на трето лице е валиден, като при това положение
за третото лице е породено право да иска изпълнение от застрахователя при
настъпване на застрахователното събитие, а именно неплащане на две и повече
лизингови вноски. Не са спорни по делото следните факти – лизингополучателят не
е изпълнил задълженията си за повече от две лизингови вноски, че е изпратено
писмено уведомление до застрахователя, както и че на 20.05.2009 год. е
настъпило застрахователно събитие по застрахователна полица, за което
ответникът е бил уведомен от ищеца за образувана при последния щета. С покана
за доброволно изпълнение застрахователят е поканен в едноседмичен срок да плати
застрахователното обезщетение, като лизингополучателят на 02.12.2009 год. е върнал
лизинговата вещ. Третото лице с три броя писма удостоверява нежелание да ползва
уговорената в негова полза клауза, като е прието, че тези писма не легитимират
ищеца да е кредитор по задължението за застрахователното обезщетение, тъй като
вземането при отказ на трето лице не преминавало в патримониума на сключилия
договора за застраховка в полза на третото лице. СГС е приел, че договорът е в
сила, но е следвало да се посочи друго трето ползващо се лице, което да е
посочено от обещателя. По тези причини било е прието, че искът по чл. 199а КЗ (отм.)
е неоснователен, съответно несамостойната претенция по чл. 86 ЗЗД също.
Касационното обжалване на решението
на СГС по в.гр.д. № 6127/2012 г. е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса, свързан с правата на
обещателя - застрахования, по договор за застраховка на финансов риск, сключен
в полза на трето лице, в хипотеза на отказ от уговорката в полза на третото
лице, и дали застрахованият в този случай има единствено задължение да посочи
друго ползващо се трето лице или може сам да поиска и получи застрахователното
обезщетение.
С решението от 22.12.2014 г. съставът
на Върховния съд е взел предвид настъпилия след предявяване на иска отказ от
страна на третото лице от уговорката в негова полза, както и уведомяването на
застрахователя за това обстоятелство (съгласно представените с въззивната жалба
3 броя писмени
доказателства от 13, 15 и 19.12.2011 год.). Прието е, че този отказ погасява
правото на третото лице да претендира изпълнение по договора, а уговарящият „Ф.Л.“ ЕАД има право
да замени третото лице с друго, а в хипотеза на договор за имуществена
застраховка в полза на трето лице, би могъл и сам да получи застрахователното
обезщетение. С отказа на третото лице да се ползва от облагодетелстващата го
клауза, правото остава в патримониума на уговарящия ищец и след като той изрично
е заявил, че го претендира /с отправяне на искането си до съда/му се дължи присъждане
на застрахователно обезщетение по посочената имуществена застраховка. По този
начин изводът на СГС за неоснователност на иска поради липса на материална
легитимация на ищеца бил неправилен.
Въпросът
е категорично решен според практиката на ВКС, че ищецът може сам да поиска и да
получи застрахователното обезщетение. В мотивите си ВКС посочва, че след като съдът
приема, че ищецът е материалноправно легитимиран като кредитор по този договор,
неправилни се явяват изводите на въззивния съд за неоснователност на иска по
изложените по-горе съображения. Доколкото това е и основанието за отхвърляне на
иска в първоначалното разглеждане на делото, то искът следва да се уважи, като
основателен, като са дадени указания относно преценката на начина на формиране
на застрахователното обезщетение и конкретния негов размер.
При
новото разглеждане на делото въззивният съдебен състав при горните указания,
които са задължителни, приема, че претенцията е за главница в размер на 23007,88
лева и мораторна лихва в размер на 716,09 лева в периода 17.04.2010 г. до
07.06.2010 г. Видно от заключението на допълнителната ССчЕ от 29.01.2019 г. е,
че размерът на застрахователното обезщетение е 23007,88 лева, като мораторната
лихва е в размер на 338,32 лева за периода от 17.04.2010 год. до 07.06.2010
год., това заключението на вещото лице Факалийска - Пендичева с познания,
каквито съдът не притежава сам, е прието без оспорване по чл. 200 ал. 3 изр. 2 ГПК, без възражения от която и да било страна по спора. Това заключение, като
кореспондиращо на останалия неоспорен по делото доказателствен материал, и като
добросъвестно и компетентно изготвено следва да се кредитира от съда при
определяне на размера на претендираното от ищеца застрахователно обезщетение –
главница и мораторна лихва, като се отчете и следното: размерът на иска за
главница е формиран в съответствие с покрития риск по застраховката и съставлява
дължимо плащане по договора за застраховка, при който застрахователят отговаря
пред кредитора до размера на непогасената част от задължението на
лизингополучателя в рамките на застрахователното покритие по застрахователната
полица, с лихви и разноски. Размерът на дължимото застрахователно обезщетение
към 17.04.2010 год., която е дата на изпадане в забава след окончателно
изпълнение на всички изисквания на застрахователя, възлиза на 23007.88 лева. По
делото не се спори, че лизингополучателят е върнал лизинговата вещ на
02.12.2009 г. Дължимата от ответника на ищеца сума е именно посочената от
вещото лице в експертизата-сумата е по застрахователната полица в полза на
кредитора, представлява застрахователно обезщетение, дължимо към 17.04.2010 г. Сумата
е формирана като сбор от лизинговите вноски с предстоящ падеж в размер от
18132,76 лева и тези с настъпил падеж към 02.12.2009 г. от 4875,12 лева. Както
е посочено и в мотивите на ВКС на 20.05.2009 г. е настъпило застрахователното
събитие по застрахователната полица, за което ищецът е уведомил ответника с
писмо за образуваната пред него щета. Покана за доброволно изпълнение е била
изпратена до застрахователното дружество на 26.03.2010 г., с посочен в нея
седмодневен срок за изплащане на застрахователното обезщетение.
Без
значение за крайния извод е последващата продажба на лизинговата вещ на трето
по делото лице на 30.04.2010 г. и доводите и събраните в тази връзка
доказателства са ирелевантни за спора.
Аргументи
за това е чл. 7.2, б.
„Б“ от рамковото споразумение за застраховане от 03.10.2008 г., според който в
случай, че застрахователят върне вещта на лизингодателя, отговорността на
застрахования отпада и договорът за застраховка се прекратява автоматично от
този момент, респективно чл. 7.4 в случай, че застрахованият получи приходи от
страна на лизингополучателя или трети лица, покриващи неизплатени парични суми,
то той е длъжен да уведоми незабавно застрахователя и да върне полученото
застрахователно обезщетение, каквито хипотези не стоят в коментирания случай.
В
застрахователния договор не е предвидено как и дали продажната цена влияе на застрахователното обезщетение.
Не е уговорено от него да бъде приспадната тази сума.
Във
всички случаи обаче, при липса на конкретни уговорки в договора за финансов
лизинг /л. 23 от делото на СРС/, евентуална продажба не рефлектира върху
вземанията за неплатени вноски, които застрахованият лизингодател е имал срещу
лизингополучателя, тоест тези, които представляват покрит риск по
застрахователния договор. Аргументи за това не могат да се почерпят и от
уговореното в т. 13 и т. 14 от специалните условия към застраховка „Разни
финансови загуби“ /л. 15 от делото на СРС/, според които когато лизинговото
имущество е върнато на лизингодателя, застрахователят не дължи застрахователно
обезщетение за периода от датата на връщане на имуществото до края на
лизинговия период, респективно предсрочно прекратяване на лизинговия договор и
връщане на лизинговото имущество във владение на лизингодателя, без застрахователят да бъде уведомен
своевременно.
На
основание гореизложеното съдът приема, че претенциите на ищеца са основателни,
като главницата – за цялата претендирана сума, а тази за мораторна лихва – в
размера, посочен от вещото лице, а именно 338,32 лева, като в останалата част
до първоначално претендирания размер 716,09 лева, следва да се отхвърли като
недоказан по размер.
Разноски
по делото при този изход на спора за всички инстанции, включително и
направените за касационното му разглеждане, на основание чл. 294, ал. 2 ГПК,
следва да се присъдят, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на въззивника „Ф.Л.“
ЕАД, в претендирания и доказан размер както следва: общо 9042,80 лева, от които 3407,60 лева пред
СРС, 1568,80 лева за първото разглеждане на делото пред СГС, 2676 лева пред ВКС
и 1390,40 лева за разглеждане на делото пред настоящата въззивна съдебна
инстанция.
По
изложените мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № II-56-173/28.11.2011
г., постановено по гр.д. № 25971/2010 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 56 състав, като неправилно и вместо
него постановява:
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК*******, със
седалище и адрес на управление:*** Д, да заплати на „Ф.Л.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 199а, ал. 2 КЗ (отм.),
сумата от 23007,88 лева, представляваща застрахователно обезщетение за настъпил
риск по договор за застраховка на финансов риск, обективиран в застрахователна
полица № 000-8-054/U1/08-00373/03.11.2008 г., както и на основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД, сумата от 338,32 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение
на главницата за периода 17.04.2010 год. – 07.06.2010 год., като в останалата
част и период този иск се ОТХВЪРЛЯ
като недоказан.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК******* да заплати
на „Ф.Л.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 9042,80 лева,
представляваща разноски по делото за всички съдебни инстанции.
Решението
е постановено при участието на Ц.И.К., ЕГН ********** като трето лице-помагач
на страната на ответника З. „Л.И.“ АД, ЕИК*******.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва пред ВКС на РБ по реда и условията на чл. 280 ал. 1 ГПК в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.