№ 1242
гр. Благоевград, 01.12.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на първи декември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Габриела Тричкова
като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно частно
гражданско дело № 20211200500994 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 413 ал. 2, във вр. чл. 274 и следващите от ГПК.
Образувано е по частна жалба на „П.К.Б. ЕООД, ЕИК *, с седалище и адрес на управление
гр. С., бул. „Б.“ № 49, бл. 53Е, вх. В, срещу Разпореждане № 1040/ 15.10.2021г., постановено
по ч. гр. д. № 2413/2021 г. по описа на РС Благоевград, в частта му, в която е отхвърлено
подаденото заявление от „П.К.Б. ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Б.“ 49, бл. 53Е, вх. В, чрез юрк. Т.К., за издаване на заповед за изпълнение за парично
задължение срещу АНТ. Ж. АЙР., ЕГН **********, за сумата от 599.66лв. (петстотин
деветдесет и девет лева и 66 стотинки), представляваща неплатено договорно
възнаграждение за периода от 24.01.2013г. до 24.02.2017г.
С частната жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното разпореждане на
първоинстанционния съд, като се възразява срещу изводите на съда, че поради наличието на
неравноправни клаузи, договорното възнаграждение за посочения в заявлението по чл. 410
от ГПК период е недължимо поради недействителност на договора в тази му част. Излагат се
съображения, че извън правомощията на заповедния съд е да отхвърля заявление за издаване
на заповед за изпълнение приемайки, че сделката, от която заявителят черпи права, е
невалидна. Поддържа се, че за да се позове заповедния съд на неравноправна клауза в
потребителски договор, следва да преценява само дали е налице нарушение на закона или на
добрите нрави.
Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане в обжалваната част и да
разпореди издаването на заповед за изпълнение. Претендира се присъждането на разноски за
държавна такса и юрисконсулт.
Въззивната инстанция намира подадената частна жалба за процесуално допустима, като
1
подадена от активно легитимиран правен субект, срещу акт подлежащ на обжалване, в
предвидения за това срок и съдържаща необходимите реквизити за редовност- форма,
съдържание и приложения. Разгледана по същество, съдът установи следното:
Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019г. на ВКС по тълк. д. № 6/ 2017г.,
ОСГТК, обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно. Съгласно
разпоредбата на чл. 278 ал. 2 от ГПК, въззивната инстанцията като съдебна инстанция по
същество, осъществява контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на
обжалване с частна жалба, като следва след самостоятелен анализ на доказателствата да
установи правно релевантните факти, относими към приложимата процесуалноправна
норма, като изгради собствени правни изводи и се произнесе по съществото на спора, без да
е ограничена в рамките на въззивната проверка от изложените в частната жалба оплаквания.
Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалвания акт, те имат
значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът
служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата,
събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и
събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на
производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането
на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана
посредством оплакванията за незаконосъобразност.
С обжалваното разпореждане районният съд е отказал издаване на заповед за изпълнение за
сумата от 599.66 лв. (петстотин деветдесет и девет лева и 66 стотинки), представляваща
неплатено договорно възнаграждение за периода от 24.01.2013г. до 24.02.2017г., като е
приел, че в случая са налице основанията по чл. 411 ал. 2 т. 3 от ГПК за отхвърляне на
заявлението в тези части, поради противоречие с чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като посочените
услуги и лихви водят до неоснователно обогатяване, като тези клаузи създават значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата.
Настоящият състав споделя аргументите на първата инстанция, като намира обжалваното
разпореждане за правилно и законосъобразно.
В съдебната практика - Решение № 231/06.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 875/2017 г., I т. о.,
ТК, Решение № 51/4.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, II т. о., Решение №
98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, I т. о. и др. се приема, че на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител, е
изключена за индивидуално уговорените клаузи, но се прилага за останалата част от
договора - на основание чл. 146, ал. 3 ЗЗП.
При потребителски договор и възражение за неравноправен характер на клаузи от същия
или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от
потребителски договор, доколкото нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП има императивен характер,
доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на
доставчика на услугата. Само обстоятелството, че договорът е подписан е ирелевантно за
дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на
2
договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че
клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица
изключване на защитата при всички потребителски договори.
В заповедното производство, проверката за неравноправния характер на клауза в
потребителски договор се проверява служебно от съда, при инициирано искане до съда за
издаване на заповед за изпълнение, по силата на императивната разпоредба на чл. 146 ЗЗП,
както и по силата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, с която заповедния съд е задължен и служебно
да извърши такава проверка. В този смисъл, възражението в частната въззивна жалба е
неоснователно.
Настоящият състав на ОС Благоевград изцяло споделя извода на първата инстанция, че част
от заявеното вземане по реда на чл. 410 от ГПК се основава на неравноправни клаузи.
Клаузата в договор е неравноправна, когато: 1/ не е индивидуално уговорена; 2/ е сключена
в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ създава значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ е сключена във вреда на
потребителя.
При установяване в кумулативна даденост на посочените предпоставки, една клауза се явява
неравноправна, независимо, дали е сред изрично посочените в чл. 143 ал. 1 т. 1 - т. 18 ЗЗП -
посочването е примерно и неизчерпателно.
В конкретния казус, според настоящия състав, са налице всички горепосочени елементи от
сложния фактически състав, сочещ на неравноправност на обсъжданите клаузи от
процесния договор, предвид на това че същите попадат в хипотезата на примерно
посочените такива по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 3 ЗЗП. А че уговорената такава в
процесните текстове създава значително неравновесие между правата и задълженията на
страните, е безспорно.
Ответникът по депозираното заявление има качеството на кредитополучател- физическо
лице, а посоченото основание за вземането по своята правна характеристика отговоря на
договор за потребителски кредит, при което освен нормите на ЗПК и ЗЗД и с оглед
качеството на кредитополучателя на „потребител“ приложимите норми са и тези на ЗЗП,
съгласно чл. 24 ЗПК във вр. чл. 143 - 148 ЗЗП.
Със заявлението се претендира заплащане на сумата от 599.66лв., представляваща неплатено
договорно възнаграждение за периода от 24.01.2013г. до 24.02.2017г.
С представения Договор за потребителски кредит на наследодателя на длъжника е
предоставена сума в размер на 2000лв., със срок за погасяване- 48м. размер, на равни
месечни вноски по кредита от 135.00лв., като е договорен фиксиран годишен лихвен
процент от 76.8700% и ГПР 108.62%, както и наказателна лихва за просрочен ден в размер
на 0,21%.
Относно претенцията за възнаградителна лихва, настоящата инстанция счита, че така
3
уговорената възнаградителна лихва надвишава над 7 пъти законната лихва по просрочени
задължения. Трайно е прието в съдебната практика, че няма пречка страните по договор да
уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, която е
определена с ПМС № 100 от 29.05.2012г. (обн. ДВ, бр. 42 от 05.06.2012 г.) - приложимо към
датата на сключване на договора от 19.11.2012г., същата се равнява на ОЛП на БНБ плюс 10
процентни пункта. Максималният размер на договорната лихва /била възнаградителна или
за забава/ е ограничен винаги от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.
Прието е, че ако договорната лихва надвишава трикратно размера на законната лихва, а по
обезпечен заем - двукратния размер на законната лихва, то е налице неравноправна клауза,
тъй като в този случай така определеният размер на възнаградителната лихва съществено
превишава нейната обезщетителна функция по повод предоставеното ползване на заемната
сума и води до неоснователно обогатяване.
Това положение безспорно накърнява добрите нрави, понеже със сделката неравноправно се
третира икономически слабия участник в оборота и неправомерно се използва недостига на
материални средства при него за облагодетелстване на отпусналата кредита фирма. В такава
насока е и константната практика на ВКС, обективирана в Определение № 901 от
10.07.2015г. на ВКС по гр.д. № 6295/2014г., IV г.о., ГК; Решение № 1270 от 9.01.2009г. на
ВКС по гр. д. № 5093/2007г., II г. о., ГК, Решение № 378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д. №
315/2005г., II г. о., и Решение № 906 от 30.12.2004г. на ВКС по гр.д. № 1106/2003г., II г. о.
При нарушаване на изискванията за еквивалентност на престациите, нарушени са и
правилата за добросъвестност и клаузата от съответния договор се явява неравноправна
съгласно чл. 143 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП, който закон е приложим и за договора за
потребителски кредит, съгласно по аргумент от чл. 24 ЗПК. А съгласно разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни.
Уговорената с договора за потребителски кредит възнаградителна лихва се включва и в
годишния процент на разходите, фиксиран в договора на 108,62. Според чл. 19 ал. 4 от ЗПК,
той не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва. Последният е 50%.
Конкретният годишен процент на разходите значително го надхвърля. Това съгласно чл. 19
ал. 5 от ЗПК, води до нищожност на съответната клауза от договора поради противоречието
й със закона./Определение № 60451 от 3.06.2021г. на ВКС по гр. д. № 850/2021г., III г.о.,
ГК/.
Предвид горното, частната жалба е неоснователна, поради което и атакуваното
разпореждане следва да се потвърди в атакуваната част, а частната жалба да се остави без
уважение.
С оглед изхода на правния спор искането на заявителя за присъждане на разноски следва да
се остави без уважение.
С оглед на изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
4
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 1040/15.10.2021г., постановено по ч.гр.д. № 2409/2021г.
по описа на РС Благоевград, в частта му, в която е отхвърлено подаденото заявление от
„П.К.Б. ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.“ 49, бл. 53Е, вх.
В, чрез юрк. Т.К., за издаване на заповед за изпълнение за парично задължение срещу АНТ.
Ж. АЙР., ЕГН **********, за сумата от 599.66лв. (петстотин деветдесет и девет лева и 66
стотинки), представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 24.01.2013г.
до 24.02.2017г.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5