РЕШЕНИЕ
гр.София, 21. 10.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното
заседание на седми октомври
през две хиляди и
двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
КРИСТИНА ПЪРВАНОВА
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 12202 по описа за
2019 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
Подадена е въззивна жалба от П.на Р Б.,
ответник пред СРС, срещу решение № 150147 от 25.06.2019 г., постановено по
гр.д.№ 32332 по описа за 2016 г. на СРС, Първо ГО, 41-ви състав, в частта,
в която е уважен срещу въззивника, предявеният от В.Г.В., иск, квалифициран от
съда като такъв по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД за сумата в размер на 1 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и за
сумата в размер на 35 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди, ведно със законната лихва от 22.07.2015 г. до окончателното
изплащане, във връзка с налагане и изпълнение на мярка за процесуална принуда.
В обстоятелствената част на жалбата се сочи, че решението е неправилно, тъй
като не били налице кумулативните предпоставки на чл.49 ЗЗД. Сочи, че СРС
неправилно бил тълкувал разпоредбата на чл.196, ал.1,т.7 НПК. Излага се довод
за несъобразяване с разпоредбата на чл.52 ЗЗД като счита, че определения размер
на обезщетението за неимуществени вреди е прекомерно завишен. Според въззивника
задържането на ищеца било в рамките на законовите срокове- от 10.00 ч. на
22.07.2015 г. до 14.30 ч. на 24.07.2015 г. Наред с това ищецът страдал от
параноидна шизофрения, което се потвърждавало от разпита на свидетелите – майка
му и бившата му съпруга. Счита, че П.не можела да бъде отговорна, ако
диагнозата на ищеца била довела до прекомерно засилване на негативните му
преживявания при конвоирането му от органите на МВР.
В хода по същество излага довод, че П.на
РБ не може да носи отговорност за действията на разследващия полицай, само
защото наблюдаващия прокурор не е упражнил правомощието си по чл.196, ал.1,т.7
/вероятно се има предвид НПК/ да отмени по свой почин постановеното
принудително довеждане, тъй като липсвало нарочно оплакване от страна на
заинтересованото лице.
С оглед дадената от въззивната инстанция правна квалификация на предявените
искове с разпореждането от 02.09.2020 г., въззивникът излага доводи за
недопустимост на съдебното решение поради грешна правна квалификация.
Подаден е отговор от В.Г.В., ищец
пред СРС, в който се излага становище за неоснователност на въззивната
жалба и правилност на първоинстанционното решение, в частта, в която
претенциите му са били уважени. Сочи, че по отношение на него били приложени
правилата в чл.71 НПК, които били относими за лице, което е обвиняем. В случая
ищецът бил свидетел. Правилата на чл.71 НПК можели да се приложат по отношение
на свидетел като се постанови принудителното му довеждане, но за разпит, не и
за освидетелстване. Спрямо обвиняемия се вземала мярка за неотклонение, а по
отношение на свидетеля се налагала глоба. На свидетеля не можело да бъде
отнемано правото на свобода, нито като мярка за неотклонение, нито като
наказание. Наред с това било допуснато нарушение на чл.71,ал.8 НПК, тъй като
актът за принудително довеждане не бил предявен на ищеца. В документите по
досъдебното производство липсвали данни ищецът да е бил търсен преди да бъде
обявен за общодържавно издирване. Затова счита, че задържането му е незаконно.
Счита, че претърпените вреди са доказани по безспорен начин от разпита на
допуснатите му свидетели, а определения от съда размер на неимуществените вреди
бил справедлив. Претендират се разноски.
Останалите ответници /пред СРС/ въззиваеми
пред настоящата инстанция – ОД на МВР,
гр.Враца, ОД на МВР, гр.Бургас, ОД на МВР, гр.Стара Загора не депозират отговор
по въззивната жаба.
Въззиваемият СДВР оспорва въззивната жалба и излага доводи за правилност на така
постановеното решение. Не били допуснати сочените от въззивника процесуални нарушения.
Претендира юриск.възнаграждение.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 12.07. 2019 г.
Въззивната жалба е подадена на 24.07.2019 г.; следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
В частта, в която се обжалва първоинстанционното решение са уважени предявените срещу въззивника /ответник пред СРС/
осъдителни искове. Следователно въззивната
жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
С оглед разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси –
само доколкото са посочени в жалбата.
Относно правната
квалификация:
Ищецът В.Г.В. излага
доводи за претърпени от него неимуществени и имуществени вреди от незаконното
му задържане в периода от 10.00 ч. на 22.07.2015 г. до 14.30 ч. на 24.07.2015
г.
С молба от 12.12.2016 г. в изпълнение указанията
на съда от 08.11.2016 г. ищецът е уточнил, че основанията за ангажиране на
отговорността на ответниците възниква по смисъла на чл.2, ал.1,т.1 ЗОДОВ, тъй
като е бил противозаконно лишен от основното си право на свобода и сигурност по
чл.5, пар.1 от КЗПЧОС, както и на основание чл.2, ал.1,т.2 от ЗОДОВ вр. с чл.5,
пар.2,т.4 от същата Конвенция, тъй като бил лишен да обжалва
законосъобразността на своето задържане в съда, в случай, че е имало акт,
подлежащ на обжалване.
Относно отговорността на
ответниците ищецът е навел, че същите са
солидарно отговорни.
С доклада по чл.140 ГПК,
обективиран в определение № 12280 от 15.01.2019 г. съдът е дал правна
квалификация на така предявените искове по чл.49 ЗЗД /виж л.101 от
производството пред СРС/. Тази правна квалификация е възприета и в обжалваното
по настоящето дело, съдебно решение.
Константна е съдебната практика, че съдът не е
обвързан от правната квалификация, дадена от ищеца с исковата молба, а въз
основа на фактите по исковата молба, в обстоятелствената й част, следва да
определи сам правната квалификация на предявените искове, като не винаги
правната квалификация, дадена от ищеца, е тази, която следва да определи съда.
Първоинстанционният съд е приел, че в случая
отговорността на ответниците не може да бъде реализирана по реда на ЗОДОВ и
затова е приложим общия ред по чл.49 ЗЗД. Това било така, защото продължилото
52 часа конвоиране на ищеца в изпълнение на постановена мярка за процесуална
принуда „принудително довеждане“ на свидетел нямало характеристика на задържане
под стража, на взета мярка за неотклонение или на „други случаи на лишаване от
свобода в нарушение на чл.5, пар.1 от КЗПЧОС. В случая не се касаело до
лишаване от свобода чрез задържане на лицето, а за осигуряване явяването му
като свидетел при изпълнение на мярка за процесуална принуда. Незаконосъобразното
лишаване от свобода предполагало ограничаване на свободното придвижване на лице
в пространството въз основа на акт, за който било установено, че е
незаконосъобразен чрез отмяна на същия. В случая постановлението за
принудителното довеждане на ищеца за разпит като свидетел не било отменено;
това постановление било постановено от разследващ полицай при ОД на МВР-Враца,
като мярка на процесуална принуда по отношение на свидетел по досъдебно
производство. От СРС е прието, че за времето, за което по отношение на един
гражданин се извършва проверка от органите на МВР, не може да се приеме, че е
налице лишаване от свобода. Според СРС отговорността по чл.2, ал.1 ЗОДОВ би
била налице, ако лице, призовано в някакво процесуално качество по досъдебно
производство, бъде без основание доведено принудително чрез конвоирането му. В
случая, обаче, било налице постановление, което не било отменено.
Същевременно
първоинстанционният съд дословно е цитирал в мотивите на решението си
твърденията на ищеца, а именно: че на 22.07.2015 г. около 10.00 ч. в гр.Бургас,
при управление на лек автомобил, ищецът бил спрян за рутинна полицейска
проверка, в хода на която бил уведомен от служители на 02 РУ на ОД на
МВР-Бургас, че е обявен за издирване и е необходимо да ги последва в сградата
на управлението. След 3 часа престой в управлението ищецът бил уведомен, че е
обявен за издирване по досъдебно производство по описа на ОД на МВР –Враца и му
било показано постановление на разследващ полицай от гр.Враца за обявяването му
за издирване като свидетел с наложена мярка „принудително довеждане“ за
провеждане на действия по разследване – разпит на свидетел и освидетелстване.
Ищецът посочил, че на 19.09.2012 г. е дал показания по досъдебно производство
ЗМ 129/2012 г. по описа на ОД на МВР-Враца, пр.пр.№ 1802/2012 г. по описа на
РП-Враца в присъствието на адвокат; оставил бил телефон за свръзка с
разследващите органи и адрес, на които не бил търсен. Затова ищецът посочил, че
незаконосъобразно на 21.09.2012 г. бил обявен за издирване без предхождащо
надлежно призоваване. Полицейският служител в РУ, гр.Бургас уведомил ищеца, че
ще изпълни постановлението и ще оформи документи за конвоирането му. Ищецът
поискал необходимите действия по разследването да се извършат по делегация в
гр.Бургас, но след проведен разговор с главния разследващ полицай от ОД на
МВР-Враца, ищецът бил уведомен, че следва да бъде конвоиран там. След извършен
личен обиск по ЗМВР и медицински преглед в 14.30 ч. ищецът отпътувал с конвой
от гр.Бургас към гр.Стара Загора, където пристигнал в 16.30 ч. Ищецът твърди
там да е бил уведомен, че по-нататъшното му конвоиране ще продължи на следващия
ден през гр.Пловдив. Вечерта прекарал в килия. Според твърденията на
ищеца заповед за задържането му не му била представена. Н 23.07.2015 г.
около 9.00 ч. пристигнал в гр.Пловдив, конвоиран с полицейски автомобил.
Впоследствие същия ден бил транспортиран до Централна гара-София и оттам
отведен до сградата на 02 РУ на СДВР. Заповед за задържането му не му била
връчена. Нощта прекарал в килия. На 27.07.2015 г. бил транспортиран с
влак от гр.София до гр.Мездра, а оттам с полицейски автомобил до гр.Враца като по
време на транспортирането му били поставени белезници. В 11.30 ч. на същата
дата бил отведен за разпит пред разследващ полицай от ОД на МВР-Враца, където
ищецът отказал да свидетелства. Отведен бил за освидетелстване в сградата на
Втора градска поликлиника в гр.Враца, където провел разговор с психиатър, след
което бил освободен.
Така наведените от ищеца доводи съответстват на твърдение
за незаконосъобразното лишаване от свобода, което предполага ограничаване на
свободното придвижване на лице в пространството.
В отговора си по исковата молба представителят на
ОД на МВР, гр.Бургас е посочил, че ограничаването на правото на свободно
придвижване на ищеца е на основание чл.76, ал.1,т.1 ЗМВР, съгласно която
разпоредба полицейските органи могат да
конвоират на територията на страната и извън нея следните лица:
1. по отношение, на които е постановен акт за
принудително довеждане от разследващ полицай по реда на Наказателно-процесуалния
кодекс;
По делото /пред СРС/ е представена заповед за
конвоиране на лице от 22.07.2015 г. /л.84/ по отношение на ищеца В.. Същата е
за конвоирането му от Второ РУ ОД МВР, Бургас до ОД МВР, Враца.
Съгласно чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от разследващите органи, П.или съда, при:
1. задържане под стража, включително като мярка
за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на
задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те
бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в
нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със
закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от
1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.), наричана по-нататък
"Конвенцията";
Въззивната инстанция счита, че производството
пред СРС е образувано по иск с правна квалификация чл.2, ал.1,т.1 ЗОДОВ, а не
както е прието от СРС- по иск по чл.49 ЗЗД. Касае се до специален ред за
овъзмездяване за претърпени вреди във връзка с чл.7 от КРБ на която разпоредба
всъщност се е позовал и първоинстанционният съд.
С оглед гореизложеното
въззивната инстанция приема, че СРС се е произнесъл при неправилна правна
квалификация на предявените пред него искове.
Съгласно установената и
задължителна съдебна практика на ВКС при констатирана от въззивната инстанция
неправилна правна квалификация от първонистанционния съд, следва да се даде
правилната такава и съдът да се произнесе по съществото на спора, така и в т. 2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. и
постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС № № 19 от 14.07.2016
г. по гр. д. № 3604/2015 г. ІVГО, № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. ІІ т. о., в които е прието,
че когато съдът се е произнесъл по заявените искания, но е дал неправилна
правна квалификация на иска се касае до нарушение на материалния закон, а не до
недопустимост на решението. С оглед същността на въззивното производство, ако
въззивният съд приеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна
квалификация, при непроменени фактически твърдения и петитум, той следва да
разреши спора по същество в съответствие с действителното правно основание,
като обезпечи служебно правилното приложение на материалния закон и даде
указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената
тежест, като укаже на страните необходимостта да ангажират съответни
доказателства.
В случая въззивната
инстанция с изрично разпореждане е указал на страните каква правна квалификация
приема.
Съгласно чл.4 ЗОДОВ
Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които
са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са
причинени виновно от длъжностно лице.
При претендирана
отговорност на Държавата за вредите, причинени на граждани от действията на
правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на
съответното благо- засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство,
на физическа и психическа неприкосновеност, на личностно развитие, на социална
и професионална реализация, виж в този смисъл решение № 434 от 25.11.2015 г. по
гр.д.№ 2934 по описа за 2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто ГО.
В конкретния случай ищецът
твърди да е бил лишен от основното си право на свобода и сигурност по смисъла
на пар.5, т.1 КЗПЧОС.
Отговорността на Държавата
в хипотезите на ЗОДОВ е обективна. Това означава, че Държавата дължи
обезщетение независимо дали вредите са причинени виновно като вината на
конкретни длъжностно лица е извън предмета на доказване в този процес, защото е
извън предмета на делото, виж в този смисъл решение № 157 от 21.12.2018 г. по
гр.д.№ 4776/2017 г. на ВКС, ГК, Трето ГО. Разпоредбите на закона предвиждат
специални хипотези, но до голяма степен отговорността по ЗОДОВ се припокрива с
тази по чл.49 ЗЗД. И в двата случай се касае до непозволено увреждане –
граждански деликт.
Доколкото релевантните факти са били указани от
СРС с доклада по чл.140 ГПК, то не се наложи промяна в разпределението на
доказателствената тежест и съответно да бъдат давани указания за ангажиране на
съответни доказателства.
По доводите във
въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че служителите
на МВР, назначени на длъжност „разследващ полицай“ по арг. от чл.52, ал.1,т.2 НПК са разследващи органи, които съобразно ал.3 на същата разпоредба, в
качеството си на такива действат под ръководството и контрола на прокурора,
който на основание чл.196, ал.1,т.7 НПК може по свой почин или по жалба на
заинтересованите лица да отменя техните постановления. Дейността на
разследващите органи в рамките на НПК във връзка с провеждането на разследване
по досъдебни производства не била административна, а правоприлагаща. В случая
постановлението за принудително довеждане от 05.10.2012 г. било изготвено от
разследващия полицай Б.в рамките на правомощията й на орган по досъдебното
производство №ЗМ 129/2012 г. по описа на ОДМВР-Враца, пр.пр. № 1802/2012 г. на
РП-Враца. Това постановление можело да бъде отменено от наблюдаващия прокурор
по реда на чл.196, ал.1,т.7 НПК.
Въззивната инстанция намира, че правилно СРС е
приел, че отговорността на П.може да бъде ангажирана в случая. Последната
възниква, поради неупражнени правомощия за ръководство и надзор за законност от
страна на наблюдаващия прокурор по отношение действията на разследващите органи
по досъдебното производство. В правомощията на
П.е да дава указания по разследването, да изисква, проучва и проверява
всички материали, събрани от разследващия орган; всички процесуални действия се
изпълняват от разследващите органи в изпълнение на указанията на наблюдаващия
прокурор за събиране на достатъчно данни за извършено престъпление от
конкретното лице, респ. прокурорът осъществява надзор за законността на
извършените от разследващия полицай, действия.
Не се спори по делото, че на 05.10.2012 г. е било
издадено постановление за принудителното довеждане на ищеца В. в качеството му
на свидетел. Постановлението е било издадено от разследващ полицай в ОД на МВР,
гр.Враца- Й.Б.. Самото постановление е представено на л.83 по делото пред СРС.
Постановлението е издадено на основание чл.71 НПК. В същото е посочено, че на
04.10.2012 г. В. е търсен от кметството с.Баница за явяване в ОД на МВР,
гр.Враца за провеждане на ПСД-освидетелстване и евентуален разпит
в качеството на свидетел и не бил намерен на посочения адрес като по сведение
на родителите си бил напуснал домът им и бил с неизвестен за тях адрес, и не се
явявал без уважителна причина. Дата и час на които е следвало В. да се яви не е
попълнена в постановлението.
От документите, представени от РП-Враца по
процесната прокурорска преписка, се установява, че ищецът В.Г.В. е бил разпитан
в качеството му на свидетел на 20.09.2012 г.
Видно от протокола за разпит, свидетелят е посочил освен адрес в
с.Баница и мобилен телефон за връзка.
Разпитана като свидетел, разследващият полицай Б.,
сочи, че при разпита свидетелят В.В. се явил с адвокат.
В преписката се съдържа постановление за спиране
на наказателното производство, тъй като било необходимо да се разпита в
качеството му на свидетел В.Г.В.. Тъй като местонахождението му не било
установено, това наложило обявяването му за общодържавно издирване с телеграма
№ 34894 от 08.10.2012 г. на ОД на МВР-Враца. Самата телеграма също е
представена по преписката. В телеграмата е посочено, че мярката е „принудително
довеждане“ по чл.71 НПК. Представена е и карта за издирвано лице.
С постановление от 17.06.2014 г. досъдебното
производство е било възобновено, тъй като основанието за спиране било
отпаднало- свидетелят В.Г.В. не бил открит. С ново постановление от 03.07.2014
г. досъдебното производство отново е
възобновено като отново е прието, че следва В. да бъде разпитан С постановление
от 24.07.2015 г.-отново възобновено, тъй като търсеното лице било установено;
налице било необходимост от освидетелстване на В., както и на разпита му като
свидетел.
С постановление от 25.09.2015 г. досъдебното
производство е било прекратено на основание чл.24, ал.1,т.1 НПК- разследваното
деяние не можело да се квалифицира като престъпление по смисъла на чл.309, ал.1 НК. Видно от мотивите на това постановление, същото се позовава на показанията
на разпитаните по досъдебното производство няколко други свидетели.
От справката, представена от ответника ОД на МВР,
гр.Бургас /л.80 по делото пред СРС/ е видно, че на 27.07.2015 г. е постъпила
заявка за снемане от издирване и на същата дата е съставена карта за
прекратяване издирването на лицето. Съставена е телеграма за снемане от
издирване като е посочено, че лицето е издирено.
Съгласно чл. 5, § 1 от Конвенцията, прогласяващ
правото на свобода и сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода, освен
по силата на постановена от съд присъда; за неизпълнение на законно съдебно
решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от
закона; при законен арест или лишаване от свобода с цел да се осигури явяване
пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване
на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати
извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление; при
лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законно решение, за да
се осигури надзор с възпитателна цел или с цел да се осигури явяване пред
предвидената в закона институция;с цел да се предотврати разпространението на
инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или
скитници, както и при законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се
предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се
предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция. Извън посочените
хипотези, всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение на човешкото
право на свобода и сигурност, поради което държавата дължи обезщетение за
причинените вреди от незаконното задържане над наложеното с присъда наказание в
съответствие с чл. 5, § 5 от Конвенцията. Когато лицето е търпяло временни
принудителни мерки „задържане под стража“ или „домашен арест“ и това задържане
не е могло да бъде приспаднато по реда чл. 59 от НК, то налице е деликт
по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ - задържането е в нарушение на
правото на свобода и сигурност, прогласено в чл. 5, § 1 от Конвенцията
за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 4 ноември
1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от
1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010
г.),виж в този смисъл решение № 212 от 14.10.2016 Г. ПО ГР. Д. № 1402/2016 Г., Г. К., ІV
Г. О. НА ВКС.
Съгласно чл.196, ал.1,т. 7 НПК прокурорът отменя по свой почин или по жалба на заинтересовани лица постановленията на разследващия
орган. А по силата на ал.2 на същата разпоредба е задължен да следи за
законосъобразност на провеждането на разследването.
Въззивната инстанция приема, че наблюдаващия
прокурор е имал възможността в хода на разследването да констатира, че ищецът В.
е бил вече разпитан като свидетел по преписката.
Липсват каквито и да е данни по досъдебното
производство ищецът В. да е било необходимо да се яви за повторен разпит.
Действително, свидетелката Б., разследващ полицай
по преписката, сочи, че се били разбрали „устно“ с В.В. за следващата дата, на
която да се яви за извършване на тези действия, но с оглед формалния характер
на производството по НПК, това звучи освен несериозно, а и несъответстващо на
предвидена в закона писмена форма на извършване на действия. Освен това
соченото обстоятелство не е подкрепено и с никакви доказателства. Самата
свидетелка сочи, че не е изпращала никакви призовки. На уговорената дата В. не
се явил и тъй като датата била уговорена устно, не съставила протокол за
неговото неявяване.
Съгласно НПК съставяне на
протоколи:
Чл. 100. За всяко действие по
разследването и съдебно следствено действие се съставя протокол на мястото
където то е извършено.
Съдържание на протокола
Чл. 101. (1) В протокола се посочват:
датата и мястото на действията по разследването или съдебните следствени
действия; времето, когато са започнали и завършили; лицата, които са
участвували; направените искания, бележки и възражения; извършените действия в
тяхната последователност и събраните доказателства.
(2) Протоколът се подписва от органа, извършил действията
по разследването или съдебните следствени действия.
Действително, в преписката по издирването на
ищеца се намират попълнени и подписани от свидетелката Б.призовки за дата
04.10.2012 г. в 9.30 ч. за разпит на свидетел и очна ставка /л.156/. Същите не
са оформени в частта „разписка за връчена призовка“; липсва и твърденото
отбелязване, че лицето не е било намерено на адреса. Призовка по начина по
който се твърди да е оформена призовката, както е посочено в писмото на кмета
на с.Баница /л.158/, че лицето го няма в селото, а майка му е отказала да я
получи, не е представена.
Липсват каквито и да е данни по досъдебното
производство ищецът В. да е бил призоваван по телефона на предоставения от него
номер. Самата Б.признава, че ищеца й е предоставил телефонния си номер за
връзка. Свидетелката твърди, че го била търсила по телефона, но и за това не
съставила протокол, защото телефона давал свободно или се включвал секретар.
Свидетелката Б.не си спомня дали е била съставена
докладна записка относно това, че служителите на кметството в с.Баница не са
намерили ищеца на адреса в дома на родителите му.
Установява се от разпита на свидетелите на
страната на ищеца, че същият е работил през периода 2012-2013 г. в Германия
като лекар, където се е бил регистрирал. Първоначално е работил в Дуисбург и
след това се е преместил само веднъж на друго място. Преди да замине в Германия
е практикувал като лекар в гр.София. Свидетелката М., бивша съпруга на ищеца,
сочи, че в Германия са живели заедно, където В. специализирал. Там в Германия
се регистрирал на конкретни адреси.
Според свидетелката М., понастоящем разследващ
полицай, е възможно чрез полицейско взаимодействие да се извърши справка
относно адресната регистрация на български гражданин, пребиваващ в страна
членка на ЕС чрез задаване на ЕГН на лицето.
Свидетелката Б.потвърждава този факт, както и че
това е било възможно да се направи през 2012 г., но тя не го е направила,
защото нямала данни В. да е напуснал пределите на Б.. Според свидетелката, за
да бъде обявено едно лице за издирване, следвало да се установи, че то не е
намерено на адреса; тя била спазила това изискване.
Видно, обаче, от протокола за разпит, съставен на
04.10.2012 г. от самата Б., проведен с В.Г.П.секретар в кметството на с.Баница,
където ищеца е декларирал адрес за призоваване, разпитаната е посочила, че в
кметството се е явила майката на ищеца, която я е уведомила, че синът й В.В. се
намира в Германия и не може лично да получи призовката.
По отношение необходимостта от освидетелстване на
ищеца визирано в постановлението за принудително довеждане, свидетелката Б.се
позовава на това, че след като ищецът я помолил процесуалните действия по очни ставки
да се извършат в същия ден, а тя му казала, че няма как да се организират за
същия ден, В. станал „безпричинно нервен“. Затова решила, ако В. не дойде на
уговорената дата, първо да го прати за освидетелстване. Възможността за
освидетелстване на лице по делегация свидетелката признава да е възможно.
Свидетелката Б.сочи, че очни ставки не можело да
се извършат по делегация, но липсват каквито и да е данни по досъдебното
производство да е имало насрочени такива очни ставки, респ. за същите да са
били призовани останалите свидетели по досъдебното производство.
Видно от докладната записка, послужила като
основание за обявяване на ищеца за общодържавно издирване, е посочено „за
установяване и принудително довеждане с цел освидетелстване“/л.151 по
делото пред СРС/, а не за разпит като свидетел.
Следва до посочим и, че в преписката по
обявяването на ищеца за издирване е посочено като правно основание разпоредбата
на чл.71 НПК. Съгласно тази разпоредба принудително довеждане се осъществява:
(1) Когато не се яви на разпит без уважителни причини, обвиняемият се
довежда принудително, ако явяването му е задължително или съответният орган
намери, че то е необходимо.
(2) Обвиняемият може да бъде доведен
принудително без предварително призоваване, когато се е укрил или няма
постоянно местоживеене.
(3) Принудителното довеждане се извършва през
деня, освен ако не търпи отлагане.
(4) Принудителното довеждане се извършва от
службите на Министерството на правосъдието, а в случаите, когато е постановено
от разследващ полицай или от разследващ митнически инспектор - от службите на
Министерството на вътрешните работи.
…
(8) (Предишна ал. 7 - ДВ, бр. 21 от 2014 г., в сила от 09.04.2014 г.)
Актът за принудително довеждане се предявява на лицето, което трябва да бъде
доведено.
Не се спори по делото, а и от събраните писмени
доказателства се установява, че по процесната прокурорска преписка ищецът е
имал качеството на свидетел. Това означава, че по отношение на него са
приложими правилата на НПК относно свидетелите, а не частта, касаеща
обвиняемия. Именно това е следвало да констатира наблюдаващия прокурор по
преписката и съответно да упражни контрол за законосъобразност на извършваните
процесуални действия от страна на разследващия полицай по отношение на ищеца. Видно
от молбата от 18.10.2016 г., представляваща уточнение на исковата молба, точно на
липсата на упражнен контрол за законност от страна на П.във връзка обявяването му за общодържавно издирване,
както и при постановяването на принудителното му довеждане по пр.пр. №
1802/2012 г. по описа на РП, гр.Враца, ищецът основава претенциите си.
НПК установява неприкосновеност на личността:
Чл. 17. (1) Спрямо гражданите, които
участват в наказателното производство, не могат да се вземат мерки за принуда,
освен в случаите и по реда, предвидени в този кодекс.
(2) Никой не може да бъде задържан повече от
24 часа без разрешение на съда. Прокурорът може да разпореди задържане на
обвиняемия за довеждането му пред съда.
(3) За задържането съответният орган е длъжен
незабавно да уведоми лице, посочено от задържания.
…
(5) Съдът, прокурорът и разследващите органи са длъжни да освободят
всеки гражданин, който незаконно е лишен от свобода.
Фактът, че досъдебното производство е прекратено
на основание чл.24, ал.1,т.1 НПК – разследваното деяние не може да се
квалифицира като престъпление по смисъла на чл.309, ал.1 НК, е индиция за
незаконосъобразност на предприетите срещу ищеца действия по процесуална принуда.
Хипотезата на т.10 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. на
ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. сочи, че органите на П.и следствието не носят самостоятелна отговорност за вредите,
настъпили в резултат на незаконно действие или акт, които са осъществени по
тяхно нареждане, защото хипотезите на тяхната отговорност са изчерпателно
изброени с чл. 2, т. 1 и т. 2 ЗОДВПГ/сега ЗОДОВ/, а наличието на вреди от такива актове и
действия се преценява при определяне глобалния размер на обезщетението, което
се присъжда на основание чл. 2 ЗОДВПГ.
В конкретния случай беше приетго, че производството
е по иск по чл.2, ал.1,т.1 ЗОДОВ., т.е. се ангажира отговорността на П.на Р Б..
Решение № 157 от 21.12.2018 г. по гр.д.№ 4776 по
описа за 2017 г. на ВКС, ГК, Трето ГО, на което съдът се е позовал в
разпореждането си от 02.09.2020 г. досежно правната квалификация на иска, с
който сме сезирани, е цитирано във връзка с приетото в него досежно особеното
процесуално положение на органите, ответници по иска по чл.2 ЗОДОВ в
производството по обжалване. В това решение ВКС е посочил, че органите,
ответници не са необходими другари, но за да бъдат обвързани от ефекта на
обжалването, те следва да участват в това производство. Пак там е прието, че
ако увреждането е причинено едновременно от незаконни действия и актове на
повече от един правозащитен държавен орган, както и, че ако те са привлечени
като ответници при условията на солидарна отговорност, вредата следва да се
обезщети глобално. Отговорност за обезвреда на ищеца в случая следва да понесе
и ответника – ОД на МВР, гр.Враца, чийто акт – на разследващ полицай –
постановление за принудително довеждане на ищеца е довел до търпените от него
вреди. В горецитираното решение, както и в решение № 490/2013 г. по гр.д.№
1427/2011 г. на ВКС, ГК, Първо ГО, решение по гр.д.№ 652/2011 г. на ВКС, ГК,
Четвърто ГО и др. се приема, че ангажирането на отговорността по ЗОДОВ на
разследващите органи е необходимо поради това същите да променят практиката си
и да не допускат за в бъдеще незаконни актове и действия.
Относно търпените неимуществени вреди:
Обстоятелствата изложени от ищеца в исковата
молба се потвърждават от събраните по делото писмени и гласни доказателства.
От разпита на свидетелката М., бивша съпруга на
ищеца, се установява, че през лятото на 2015 г. пътували заедно със 7-месечния
си син в посока гр.Несебър, където имали уговорена и платена почивка. В Б.
дошли специално за почивката в гр.Несебър и да видят роднините си. Малко пред
гр.Бургас били спрени за полицейска проверка. Казали им, че трябва да ги
последват до Районното управление. Не ги уведомили защо. Същевременно
задържали документите на вече бившия й
съпруг- В.. Свидетелката попитала защо и полицейските служители й отговорили,
че ще разберат на място като стигнат до Районното управление. Свидетелката преди
да заживее в Германия заедно с В. работила като полицейски служител
/понастоящем също е полицейски служител/ . Съобщила този факт- че е бивш
колега, но пак не й отговорили защо ги водят към Районното управление. Там се
наложило да чакат около два часа заедно със 7-месечното им бебе, след което им
съобщили, че за В.В. има постановление, с което е обявен за издирване. До този
момент В. е бил без белезници. Свидетелката като бивш полицейски служител
попитала дали действието /разпита или експертизата/ не може да се извърши по
делегация, което според свидетелката /същата е разследващ полицай/ не било
нужно да е в конкретен град. Свидетелката помолила полицейските служители от
гр.Бургас да се обадят на колегите си от Враца и да попитат дали може да се извърши
там действието, но след като премине плануваната им почивка, но от Враца им
препредали, че трябва да се мине по каналния ред. На въпроса колко ще продължи конвоирането им
отговорили около 24 часа. След това В. бил задържан и му поставили белезници.
Свидетелката се обадила на родителите си да дойдат от гр.Пазарджик и да я
закарат до Несебър, тъй като тя имала книжка, но не карала, а освен това детето
им било на 7-месеца и не можела да рискува живота му. Докато чакала родителите
си пред районното управление, видяла В. /ищеца/ в бус с поставени на ръцете
белезници. Полицейските служители се били върнали, защото забравили някакви
документи. Свидетелката сочи, че 3 дни е нямала никаква информация какво става
със съпруга й /тогава/. На четвъртия ден той й се обадил, че се е прибрал в
с.Баница. В.В. й споделил, че при прехвърлянията е молел служителите да се
обадят или от неговия телефон, или от техен телефон, за да я успокоят, че
всичко е наред. На една от местата му казали, че са се обадили, но никой не й
бил звънял. След като се върнал в Несебър с В.В. трудно се говорело; мълчал, не
излизал. Ищецът имал обществено положение на лекар и уважаван човек и да го
задържат с белезници като престъпник за него било голям шок. Ищецът бил
притеснен, че се излага и пред нейните родители, както и пред самата нея. Това състояние на затвореност продължило през
целия им престой в Б., който продължил около месец. Продължило и за известно
време в Германия. Не искал да общува с хора и да излизат. След този случай В.
променил поведението си. Затворил се в себе си и престанал да обръща внимание
на детето им. Имало период, през който пиел антидепресанти и не можел да спи.
Това се случвало периодично. Към момента на прекратяване на брака им пак се
проявило това състояние. Свидетелката не знае дали е отшумяло. Самата
свидетелка започнала да се съмнява в съпруга си. Всички тези обстоятелства,
които научила за съпруга си довели до промяна на отношението й към него. До
голяма степен прекратяването на брака им било породено от това му състояние.
Свидетелката не знае В. да е имал някакви психически проблеми преди този
случай. Бракът им продължил от 2014 г. до 2017 г.
Ето защо настоящият състав
намира, че от свидетелските
показания се установява интензитета и продължителността на търпените
от ищцата /въззивник/ вреди, т.е. установен
е фактът на причинени на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в изживени негативни емоционални страдания – стрес
от принудителното му лишаване от свобода, страх от неизвестното, притеснения за
семейството му, за това какво ще си помислят за него родителите на съпругата
му, унизително за собственото му достойнство отношение от страна на
полицейските служители.
От показанията на свидетелката Ш., майка на
ищеца, се установява, че след случая синът й развил депресия. Той се затворил в
себе си, не искал нито да говори, нито да обясни. Стигнало се до там да иска да
се самоубие, защото родителите му не му вярвали защо се е стигнало до неговото
арестуване. Свидетелката сочи, че преди това синът й не е имал такива
депресивни прояви. Синът й В. приел задържането си тежко, защото не е знаел, че
е бил обявен за национално издирване. След случая ищецът се е свързал с
психиатър и е започнал да пие антидепресанти, които пие и по настоящем.
Лекарствата му помагат да си върши работата като лекар в Германия, но ищецът се
отчуждил от жена си и от децата си и се развели. Според свидетелката причината
за развода е депресивните състояния на ищеца вследствие на задържането му. Това
депресивно състояние продължава и към момента.
Действително, свидетелката Ш., негова майка,
сочи, че ищецът има поставена диагноза параноидна шизофрения, но след случилото
се във връзка с принудителното довеждане и конвоирането му, психичното му
здраве се е влошило. Това доказва наличие на причинната връзка между търпените
от ищеца вреди и поведението на ответника – П.на Р Б., изразяващо се в
неупражнен контрол за законност по реда на чл.196, ал.2 НПК.
Накърнено е доброто име на ищеца– случаят е
станал достояние на родителите на съпругата му.
Накърнено е достойнството му – ищецът е лекар,
образовал се е и специализирал в Германия. А същевременно от данните по
досъдебното производство е видно, че на 24.07.2015 г. е било издадено
постановление за назначаване на съдебно-психолого-психиатрична експертиза като
една от задачите е за определяне на това какво е нивото на интелекта и
познавателните процеси на лицето В.Г.В., което процесуално действие би
оказало негативно въздействие върху самочувствието и себеуважението на всеки
един човек.
По спазване на
критериите по чл.52 ЗЗД:
В ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 (и мотивите към нея) от ТР № 3/22.04.2005
г. на ОСГК на ВКС, се съдържат задължителни за съдилищата указания относно
приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за
неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД, относно релевантните за това
обстоятелства, и в частност - по искове, разглеждани по реда на ЗОДОВ
(посоченото ТР), и относно обсъждането им в мотивите към съдебното решение.
Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а
е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки
отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при
определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са
вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца.
Въззивната инстанция приема, че конкретно в случая следва да се вземат предвид наложените на ищеца ограничения на
свободно придвижване в
рамките на досъдебното производство, както и по какъв начин всичко
това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното
отражение на предприетите срещу него мерки на
принуда, както и как това се е отразило върху живота му - семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр.
Действително, ограничаването на правото на
свободно придвижване на ищеца е продължило в рамките на 52 часа. Но преживените
от него стрес, страх от неизвестното, притеснение за семейството му, липсата на
каквато и да е информация за това какво ще се случи с него, са били с висок
интензитет. Ищецът е нощувал два пъти в килия с други задържани. Превозен е бил
с белезници. Бил му е осъществен обиск /протокол от 22.07.2015 г., л.9 по
делото пред СРС/.
Нещо повече, видно от представената заповед за
конвоиране на лице от 22.07.2015 г. /л.84/ в същата е посочено, че конвоирането
е следвало да бъде директно, а в случая се доказа, че конвоирането е извършено
поетапно- от гр.Бургас до гр.Стара Загора; след това от гр.Стара Загора до
гр.Пловдив; от гр.Пловдив до гр.Пазарджик; от гр.Пазарджик до гр.София; от
гр.София до гр.Мездра и оттам до гр.Враца.
И именно за това конвоирането е продължило повече
от разумното – 52 часа. Разстоянието между двата града – Бургас и Враца е 328
км и се изминава с кола за около 5 часа /справка Google map/, а в случая разстоянието е
изминато за повече от две денонощия като ищецът е бил транспортиран с поставени
белезници.
Ще припомним, че от показанията на свидетелката М.
се установи, че при задържането на ищеца в гр.Бургас му е било съобщено от
полицейските служители, че конвоирането му ще продължи в рамките на 24 часа,
т.е. в случая конвоирането е продължило повече от два пъти по-дълго.
Следва да се има предвид, че ищецът още не се е
освободил емоционално от преживяното.
При това положение сумата в размер на 1 000
лв. не се явява прекомерна като обезщетение за претърпените неимуществени
вреди.
Относно имуществените
вреди:
Отговорността за обезвреда в хипотезата на ЗОДОВ обхваща всички преки и
непосредствено търпени вреди, включително и имуществените такива, арг. от чл.4 ЗОДОВ.
Необходимо е да се има предвид указаното в т. 11
на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т.д № 3/2004 на ОСГК
относно прекия характер на вредите. Обезщетението за имуществени вреди се
определя при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните
органи.
В конкретния случай претендираната сума в размер
на 35 лв. е за закупен автобусен билет, за да може ищецът да се върне в
гр.Несебър, където е останала съпругата му /вече бивша/ със 7-месечното им дете,
след конвоирането на В. от гр.Бругас до гр.Несебър, т.е. за да може семейството
да се събере отново. Затова настоящата инстанция приема, че е налице причинна връзка между извършения от ищеца разход за автобусен
билет и незаконните актове на
правозащитните органи.
Извършването на разхода също е доказано –
представен е автобусен билет на л.11 от делото пред СРС/.
/В частта, в която претенциите на ищеца са
отхвърлени решението на СРС като необжалвано е влязло в сила и настоящата
инстанция не може да влошава положението на въззивника/.
С оглед приетата различна правна квалификация
въззивната инстанция счита, че обжалваното решение следва да бъде отменено в
частта, в която е предмет на инстанционен контрол и следва да постановено
решение при правилната правна квалификация.
Присъденото обезщетение се следва ведно със
законната лихва от 22.07.2015 г. до окончателното изплащане на същото. /Досежно
лихвата въззивната жалба не съдържа доводи поради което настоящата инстанция не
следва да държи мотиви/.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При съобразяване на
уважената част на претенцията на ищеца разноски се следват в размер на
130,69 лв. като отговорността за разноските е споделена между П.на РБ и ОД на
МВР-Враца в рамките на по ½ или по 65,35 лв.
На ответната страна
се следват разноски съобразно отхвърлената част на претенциите.
С отговорите по исковата
молба ответниците СДВР, ОД на МВР-Бургас и ОД на МВР- Стара Загора са
претендирали юриск.възнаграждение като такова им е определено в размер на по
100 лв.
П.на РБ е била
представлявана от юриск, поради което също й се следват разноски за юриск. възнаграждние,
което се определя в размер на 100 лв. или съобразно отхвърлената част на
претенциите – 89,95 лв.
При положение, че
въззивната инстанция прие за основателна претенцията на ищеца по чл.2,ал.1,т.1 ЗОДОВ в рамките на размерите, приети от СРС, то обжалваното решение не следва
да търпи промени в частта за разноските. В тази му част решението ще бъде
потвърдено.
Пред въззивната
инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият, ищец пред СРС претендира разноски и такива му се следват, но
липсват данни такива да са сторени пред тази инстанция.
Въззиваемият СДВР,
ответник пред СРС, претендира юриск.възнаграждение и такова следва да му
бъде присъдено с оглед предприетата от него позиция. Съдът определя
юриск.възнаграждение в размер на 100 лв. Тежестта за разноските е на
въззивника.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
150147 от 25.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 32332 по описа за 2016 г. на
СРС, Първо ГО, 41-ви състав, в частта, в която е уважен, предявеният от В.Г.В.,
ЕГН **********, съдебен адрес: ***- адв. И.М.З., срещу П.на Р Б. и Областна
дирекция на МВР-Враца, иск, квалифициран от съда като такъв по чл.49 вр. с
чл.45 ЗЗД за сумата в размер на 1 000 лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, както и за сумата в размер на 35 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със
законната лихва от 22.07.2015 г. до окончателното изплащане, във връзка с
налагане и изпълнение на мярка за процесуална принуда- „принудително довеждане на
свидетел“ по досъдебно производство №
1802 по описа за 2012 г. на РП, гр.Враца
и вместо това
ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА П.на Р Б. и Областна дирекция на МВР-Враца да
заплатят солидарно на В.Г.В., ЕГН **********, съдебен адрес: ***- адв. И.М.З.,
на основание чл.2, ал.1,т.1 ЗОДОВ, сумата в размер на 1 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата в
размер на 35 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно
със законната лихва от 22.07.2015 г. до окончателното им изплащане, във връзка
с налагане и изпълнение на мярка за процесуална принуда- „принудително
довеждане на свидетел“ във връзка с постановление от 05.10.2012 г. на
разследващ полицай при ОД на МВР, гр.Враца по досъдебно производство №1802 по
описа за 2012 г. на РП, гр.Враца довело до незаконосъобразното му лишаване от
свобода в периода от 10.00 ч. на 22.07.2015 г. до 14.30 ч. на 24.07.2015 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 150147 от 25.06.2019 г., постановено по
гр.д.№ 32332 по описа за 2016 г. на СРС, Първо ГО, 41-ви състав, в частта за
разноските.
ОСЪЖДА П.на Р Б. да заплати на СДВР,
гр.София, ул.“****, сумата в размер на 100 лв.-юриск.възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1
и ал.2 ГПК пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: