Р Е Ш Е
Н И Е
№………/……10.2019 г.
гр.Варна
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и четвърти септември през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
РАДОСТИН
ПЕТРОВ
при секретар Мария Манолова,
като разгледа докладваното от съдията Петров
въззивно търговско дело № 1199 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Въззивното производство е разгледано по реда
на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на Х.М.К., ЕГН **********,***, чрез назначения му особен
представител адв. Д.Й.Г., срещу решение № 2430/03.06.2019 год., постановено по
гр.дело № 15979/2018 год. на РС – Варна, в частта, в която е прието за
установено в отношенията между страните, че Х.М.К., ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ на
„БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, гр. София сумата от 16481 лева (шестнадесет
хиляди четиристотин осемдесет и един лева), представляваща непогасена главница
по договор за кредит за текущо потребление от 05.02.2014г. и допълнително
споразумение от 17.05.2017г., Общи условия за предоставяне на кредити за текущо
потребление и допълнително споразумение от 17.05.2017г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК –
05.01.2019г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 718.61 лева
(седемстотин и осемнадесет лева и шестдесет и една стотинки), представляваща
възнаградителна лихва за периода от 17.05.2017г. до 17.10.2017г. /вкл./, сумата
от 64.35 лева (шестдесет и четири лева и тридесет и пет стотинки),
представляваща неустойка за забава по чл. 19.1 от Общи условия за предоставяне
на кредити за текущо потребление за периода от 16.09.2017г. до 05.01.2018г., и
е осъден Х.М.К., ЕГН **********,*** да заплати на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК
*********, гр. София сумата от 2 113.90 лева (две хиляди сто и тринадесет лева
и деветдесет стотинки), представляваща сторени съдебно-деловодни разноски, от
които 396.63 лева за производството по ч.гр.д. № 276/2018г. на ВРС и 1 717.27
лева за исковото производство, на основание чл.78, ал. 1 ГПК.
В жалбата се
излага, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, незаконосъобразно,
несъобразено с нормите на материалния закон и постановено при нарушаване на
процесуалните права. Твърди се, че договорните разпоредби за възнаградителна
лихва и неустойка са неравноправни и затова нищожни. Клаузата за лихва
накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и
е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна.
Излага, че клаузата на чл.19.2. от Общите условия е нищожна по смисъла на
чл.146, ал.1 вр. ал.2 от ЗЗП, тъй като е неравноправна и не е уговорена
индивидуално. Излага, че клаузата на чл.15 от раздел VI от Общите условия е
неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като не предоставя
възможност на заемателя да избира начина по който ще обезпечи отпуснатият му
заем.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, гр. София,
чрез ю.к. Б.Ч., в писмен отговор оспорва жалбата и от своя страна излага
коментар на изложените в нея оплаквания. Счита, че постановеното
първоинстанционно решение и възприетите в него мотиви са в унисон със събраните
в хода на производството доказателства и при правилно приложение на
материалните и процесуални правни норми. Моли възраженията за нищожност на
чл.19.2 и чл.15 от ОУ към договора за кредит да бъдат оставени без разглеждане
като недопустими, доколкото са направени за първи път във въззивната жалба. По
същество счита решението на ВРС за правилно и законосъобразно, поради което
отправя искане за потвърждаването му и претендира присъждане на разноски, вкл.
и възнаграждение за представителство от юрисконсулт.
В насроченото
пред въззивния съд открито съдебно заседание въззивникът Х.М.К., чрез
назначения му особен представител адв. Д.Й.Г., моли решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част да бъде
отменено.
Особеният представител излага, че главницата се дължи, но лихвите не се дължат,
поради наличието на неравноправни клаузи.
Въззиваемата страна „Банка ДСК“ ЕАД не е взела
участие в съдебното заседание. С писмена молба, подадена преди съдебното
заседание въззиваемата страна заявява, че оспорва подадената въззивна жалба и
моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.
За да се
произнесе по спора Варненски окръжен съд съобрази следното:
Производството
пред ВРС е образувано по предявени от „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* срещу Х.К.
главни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно осн. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване на вземане в размер на 16 481 лева,
претендирано като непогасена главница по договор за кредит за текущо
потребление от 05.02.2014г. и допълнително споразумение от 17.05.2017г., Общи
условия за предоставяне на кредити за текущо потребление и допълнително
споразумение от 17.05.2017г., ведно със законната лихва от датата на депозиране
на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК – 05.01.2019г. до окончателното изплащане
на задължението, сумата от 1 091.47 лева, претендирана като
възнаградителна лихва за периода от 17.05.2017г. до 04.01.2019г. /вкл./, сумата
от 64.35 лева, претендирана като неустойка за забава за времето от 15.06.2017г.
до 04.01.2019г. /вкл./, сумата от 120 лева, претендирана като такса
изискуемост, за които суми е издадена заповед № 163/08.01.2018г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 417, т. 2 ГПК в производството по ч.гр.д. №
276/2017г. на Районен съд – Варна и в условията на евентуалност искове с правно
основание чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата от 16 481 лева,
претендирана като непогасена главница по договор за кредит за текущо
потребление от 05.02.2014г. и допълнително споразумение от 17.05.2017г. и Общи
условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК –
05.01.2019г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 1091.47
лева, претендирана като възнаградителна лихва за периода от 17.05.2017г. до
04.01.2019г. /вкл./, сумата от 64.35 лева, претендирана като обезщетение за
забава, съизмеримо със законната лихва за времето от 15.06.2017г. до
04.01.2019г. /вкл./ и сумата от 120 лева, претендирана като такса изискуемост.
В исковата молба
ищецът „БАНКА ДСК“ ЕАД твърди, че страните по делото са обвързани от договор за
кредит за текущо потребление, сключен на 05.02.2014., по силата на който
банката е поела задължение да предостави на Х.К. сумата от 20 000 лева срещу
поето от потребителя задължение да върне заетата сума на равни месечни
анюитетни вноски, всяка включваща главница и възнаградителна лихва от 10,5 %
при изпълнение на условията на договор за пакет частно банкиране на банката с
падеж двадесет и пето число на месеца в срок до 05.02.2024г. Банката е
изпълнила задължението си, заверявайки сметката на потребителя със сумата от 20
000 лева в деня на сключване на договора. По настояване на потребителя, на
17.05.2017г. между страните по договора е сключено допълнително споразумение, с
което потребителят е признал, че към посочената дата остатъкът от дълга му
възлиза на 16 481 лева, представляваща сбор от 15 973.51 лева и редовна
лихва, която е капитализирана към главницата, а кредиторът се е съгласил да я
получи на 120 месечни анюитетни вноски при лихвен процент по кредита от 10,5 %.
Уговорен е гратисен период през който размерът на вноската е 144.21 лева, а
след това в размер на 225.63 лева. Твърди се, че потребителят не е заплатил
нито една от месечните вноски, съобразно уговореното в допълнителното
споразумение, което е дало основание на банката да обяви вземанията за
предсрочно изискуеми, на основание чл. 19.2 ОУ с нотариална покана, връчена по
реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поддържа се, че потребителят е неизправна по
правоотношението страна, която не е обслужвала редовно задълженията си, поради
което се настоява за уважаване на предявените искове в пълния им претендиран
размер. Правният интерес от предявяване
на исковете по реда на чл. 422 ГПК се обосновава с надлежното връчване на
заповедта за изпълнение по реда на чл. 417, т. 2 ГПК, на осн. чл. 415, ал. 1,
т. 2 ГПК вр. чл. 4 ГПК. Осъдителните искове, съединени в условията на
евентуалност.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът Х.К. е депозирал писмен отговор, с който не оспорва
сключването на договор за потребителски кредит от 05.02.2014г. и допълнително
споразумение на 17.05.2017г., така и заверяване на сметката на потребителя със
сумата от 20 000 лева. Релевирани са възражения за нищожност на договора за
потребителски кредит от 02.05.2014г, на основание чл. 22 ЗПК по съображения, че
не са изпълнени изискванията на чл. 11, т. 9, 11, 12, 15, 16 и 20 ЗПК. В
договора липсва информация за броя и размера на погасителните вноски, за ГПР,
за годишния лихвен процент, за ГЛП при просрочие, както и възможност за отказ
от договора. Клаузите на Общите условия за предоставяне на кредити за текущо
потребление, касаещи начина на формиране на лихвения процент по т. 7.1 и чл.
19.1 ОУ, с която е уговорена неустойка за забава се поддържа, че са нищожни,
тъй като не са уговорени индивидуално и същевременно са и неравноправни, защото
създават значително неравновесие между търговеца и потребителя. Отделно,
разпоредбата на т. 7.1 е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, защото
възнаградителната лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва.
Клаузата относно годишния процент на разходите е нищожна, на осн. чл. 19, ал. 5
вр. ал. 4 ЗПК. В този случай, потребителят дължи връщане единствено и само на
усвоената главница. В условие на евентуалност в случай, че договорът за кредит,
допълнителното споразумение и Общите условия съдържат действителни клаузи, то
се поддържа, че предсрочната изискуемост на вземанията не е настъпила, защото
изявлението на кредитора не е достигнало до ответника. Счита се, че
осъдителните искове са недопустими, евентуално неоснователни по изложените
съображения.
Съдът, след
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В рамките на тази проверка
настоящият състав намира предявените искове с правно основание чл.422 във вр. с
чл.415 ГПК за процесуално допустими, поради което и дължи произнасяне по
същество на спора.
При правилно изяснена фактическа обстановка районният съд е извел
обосновани и законосъобразни изводи за дължимост на претендираните суми. Решение е постановено в съответствие с процесуалните правила и
материалния закон, изводите са обосновани и съобразени с трайната съдебна
практика, поради което и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към
мотивите му.
Договор за
кредит за текущо потребление от 05.02.2014г. попада в приложното поле на Закона
за потребителския кредит в редакцията на закона към деня на сключването му (ДВ,
бр. 30 от 26.03.2013г.), поради което въззивникът е обхванат от специалната
защита, гарантирана му по ЗПК.
Основното
оплакване в жалбата е, че договорните разпоредби за възнаградителна лихва и
неустойка са неравноправни и затова нищожни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Поддържа се, че клаузата за лихва накърнява договорното равноправие между
страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което същата се явява нищожна.
Съгласно чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако
при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти, т.е. допустимо е
страните да уговорят заплащането на възнаградителна лихва. В конкретния случай
с подписването на договора за кредит за текущо потребление Х.К. е поел
задължението да върне отпуснатият му кредит в размер на 20000 лева, заедно с
14.95 % годишна възнаградителна лихва, като е уговорено при определени условия
да ползва преференциален лихвен процент в размер на 10.5 % годишно. Годишният процент на разходите по кредита е
11.60 %.
Доводите във въззивната
жалба, че уговорката за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 149.5 %
от стойността на заема е нищожна като противоречаща на добрите нрави, са
необосновани. Видно от договора е, че уговорената годишна лихва е 14.95 %, а не
149.5 %. Същата не надвишава трикратния
размер на законната лихва.
Необосновани са
и доводите, че годишният процент на разходите е необосновано завишен и възлиза
на 116 %. Съгласно чл.9 от договора за кредит, ГПР възлиза на 11.60 %.
Въззивният съд намира, че доколкото ГПР в размер на 11.60 % не надвишава
петкратния размер на законната лихва от 50.20 %, то тази уговорката също не е
нищожна, на основание чл.19, ал.5 във вр. ал.4 ЗПК.
Банката е
олихвявала кредита с лихвен процент от 10.5 % за периода от 05.02.2014г. до
25.12.2016г., приемайки, че потребителят е изпълнявал условията по Договор за
ползване на пакетите „Частно банкиране“ на „Банка ДСК“ ЕАД и приложенията към
него. В периода от 26.12.2016г. до 17.05.2017г. е приложен лихвен процент от
14.95 %, така както е уговорен в чл.8 от договора, поради неизпълнение на Условията
на условията по Договор за ползване на пакети „Частно банкиране“ на „Банка ДСК“
ЕАД.
Действително, уговорената
неиндивидуално в чл.7.1. от ОУ към договора за кредит възможност за едностранно
увеличаване на БЛП при необявени предварително и невключени в съдържанието на
договора ясни правила за условията и методологията, при които този размер може
да се променя, какъвто е и настоящия случай, не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до неравноправност. Правилно ВРС е приел, че тази клауза
не се е отразила на размера на дълга, т.к. като банката не се е възползвала от
правото едностранно да измени лихвения процент, увеличавайки БЛП. В случая
потребителят се е възползвал от по-нисък лихвен процент от 10.5 % за периода до
25.12.2016г., а за времето от
26.12.2016г. до 17.05.2017г., е приложен уговорения в т.8 от договора лихвен
процент - 14, 95 %.
На 17.05.2017г.
между страните по договора за кредит за текущо потребление е сключено допълнително
споразумение, с което въззивникът е признал, че дължи главница в размер на
15 973.51 лева, редовната лихва от 746.74 лева, а задължението за
заплащане на обезщетение за забава възлизащо на 3.53 лева, банката е опростила.
Потребителят се е съгласил да погаси оставащия дълг 16481 лева на месечни
вноски за период от 120 месеца, съобразно нов погасителен план при лихвен
процент по кредита от 10.5 %, формиран от 6 месечен софибор от 0.326 % (при
отрицателна стойност се приема за нула) и надбавка от 10.174 %. Уговорен е
гратисен период от 3 месеца, по време на който той заплаща единствено
възнаградителна лихва 144.21 лева, а след изтичането му месечна вноска в размер
на 225.63 лева. Съгласно допълнителното споразумение от 17.05.2017г., годишният
процент на разходите по кредита възлиза на 11.25 %.
Уговорката за
заплащане на годишна лихва 10.5 % по допълнителното споразумение не е нищожна. Годишният
процент на разходите от 11.25 % не надвишава петкратния размер на законната
лихва от 50 %, поради което разпоредбата на чл.6 от допълнителното споразумение,
също не е нищожна, на оснoвание чл.19, ал. 5 вр. а.4 ЗПК.
Необосновани са
и доводите за нищожност на клаузата за заплащане на неустойка. Въззивният съд
намира, че клаузата на чл.19.1 ОУ, съгласно която при забава на плащането на
месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта
от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент,
увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта, не е нищожна.
Същата нито накърнява изискванията за добросъвестност, нито води до значително
неравновесие в правата и задълженията на страните, т.е. не са налице
предпоставките по чл.143, ал.1 ЗЗП. Правилно ВРС е приел, че потребителят не е
заплатил на падежа 15.09.2017г. дължимата главница от първата погасителна
вноска, след сключване на споразумението от 17.05.2017г., поради което той
дължи на банката неустойка за забава за времето от 16.09.2017г. до 05.01.2018г.
Доводите за
нищожност на клаузите на чл.19.2. и чл.15 от раздел VI от Общите условия са
въведени за първи път с въззивната жалба. Възражението за нищожност на чл.15 от
раздел VI на Общите условия е неотносимо към предмета на спора, доколкото не се
касае за производство във връзка с учредено в полза на банката обезпечение.
Неотносимо към въззивното производство е и възражението за нищожност на
клаузата по чл.19.2. вр. чл.18.2. от ОУ. С решението на ВРС е отхвърлен иска за
заплащане на възнаградителна лихва за периода след обявяването на кредита за
предсрочно изискуем - от 18.10.2017г. до
05.01.2018г. Банката не е подала въззивна жалба против решението.
По изложените
съображения съставът на въззивния съд намира, че към датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение ответникът е дължал на ищеца сумите, приети
за дължими от ВРС, поради което и предявените главни искове за установяване на
тяхната дължимост се явяват основателни в частта, в която ВРС е уважил иска по
чл.422 във вр. с чл.415 ГПК.
Като е достигнал
до същия краен извод, районният съд е постановил законосъобразен и правилен
съдебен акт, който следва да бъде потвърден изцяло.
Предвид изхода
на спора и направеното своевременно искане за присъждане на разноски в полза на
„БАНКА ДСК“ ЕАД следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за въззивната
инстанция в размер на 100 лева – ю.к. възнаграждение, както и 700 лева –
заплатена сума за възнаграждение на назначения на въззивника особен
представител.
Въз основа на
изложените мотиви, съдебният състав на Варненски окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2430/03.06.2019 год., постановено по гр.дело № 15979/2018
год. на РС – Варна, в обжалваната част,
в която е прието за установено в отношенията между страните, че Х.М.К., ЕГН **********,***
ДЪЛЖИ на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, гр. София сумата от 16481 лева
(шестнадесет хиляди четиристотин осемдесет и един лева), представляваща
непогасена главница по договор за кредит за текущо потребление от 05.02.2014г.
и допълнително споразумение от 17.05.2017г., Общи условия за предоставяне на
кредити за текущо потребление и допълнително споразумение от 17.05.2017г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417, т.
2 ГПК – 05.01.2019г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от
718.61 лева (седемстотин и осемнадесет лева и шестдесет и една стотинки),
представляваща възнаградителна лихва за периода от 17.05.2017г. до 17.10.2017г.
/вкл./, сумата от 64.35 лева (шестдесет и четири лева и тридесет и пет
стотинки), представляваща неустойка за забава по чл. 19.1 от Общи условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление за периода от 16.09.2017г. до
05.01.2018г., и е осъден Х.М.К., ЕГН **********,*** да заплати на „БАНКА ДСК“
ЕАД, ЕИК *********, гр. София сумата от 2 113.90 лева (две хиляди сто и
тринадесет лева и деветдесет стотинки), представляваща сторени
съдебно-деловодни разноски, от които 396.63 лева за производството по ч.гр.д. №
276/2018г. на ВРС и 1 717.27 лева за исковото производство, на основание чл.78,
ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Х.М.К., ЕГН **********, постоянен адрес *** да заплати на „БАНКА ДСК“
ЕАД, ЕИК *********, гр. София
разноски
за въззивната инстанция в размер на сумата от 800 лева (осемстотин лева), от която 100 лева - ю.к. възнаграждение
и 700 лева – заплатена сума за възнаграждение на назначения на въззивника
особен представител.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
касационно обжалване по аргумент от чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: