Р Е Ш Е Н И Е №
В
името на народа
гр.
Кърджали, 22.06.2022
г.
Административен съд – Кърджали, в
публично съдебно заседание на двадесет и трети май две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БОЖКОВА
При секретаря Павлина Петрова
и с участието на Д. Делчева –
заместник-окръжен прокурор в ОП – Кърджали
Като разгледа докладваното от съдия Божкова
Административно дело № 45/ 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.2в, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по, изпратена по подсъдност от
АССГ, ИМ на Х.Ш.Й. от *** срещу Административен съд – Хасково и Народно
събрание на Република България.
В исковата молба се посочва, че с Решение №
146/13.06.2016г. по а.н.д. № 387/2015г. по описа на РС-Свиленград е потвърдено
Наказателно постановление № 312/2015 от 15.04.2015г. на Началник Митница Свиленград,
с което на Х.Й., на основание чл.18, ал.1 от Валутния закон, е наложено административно
наказание „глоба“ в размер на 2000 лева, за извършено нарушение по чл.11а,
ал.1, ВЗ, във вр. с чл.2, ал.1 и чл.9 от Наредба №
Н-1/01.02.2012г. на МФ, като на основание чл.20, ал.1 от ВЗ е постановено
отнемане в полза на държавата на предмета на нарушението – парични средства в
размер на *** евро, с левова равностойност *** лева. След упражнен касационен
контрол с Решение № 313 от 09.12.2016г. по к.а.н.д. № 224/2016г. АдмС – Хасково е оставил в сила решението на РС –
Свиленград. От датата на постановяване на решението на АдмС
– Хасково – 09.12.2016 г., наказателното постановление е влязло в сила и
окончателно е отнета в полза на държавата пренасяната от Х. Й. валута от *** евро,
с левова равностойност *** лева. Твърди се, че решението на Хасковския административен
съд в частта, с която е потвърдено отнемането в полза на държавата на предмета
на нарушението – сумата от *** евро на основание чл.20, ал. 1 ВЗ, е постановено
в противоречие с Правото на Европейския съюз - основание за търсене и реализиране
на неговата отговорност по чл.2в ЗОДОВ, в качеството му на последна решаваща
инстанция за причинената имуществена вреда на Х. Й. в посочения размер. Твърди
се също така, че нарушението безспорно е достатъчно съществено. Изразява се
становище, че решението на АдмС – Хасково е
постановено в противоречие с разпоредбата на член 9, параграф 1 от Регламент
(ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005г.
относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, която
не допуска национална правна уредба, която като санкция за неизпълнение на
задължението за недеклариране по чл.3 от този регламент да предвижда, от една
страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата и от друга
страна, налагане на наказание.
Противоречието на нормата на чл.20, ал.1 от
ВЗ, която преди отмяната му (ДВ бр. 14 от 2020 г.), предвижда отнемането на
недекларираните парични средства при преминаването през границата на страната,
с член 9, параграф 1 от Регламент № 1889/2005, изискващ спазването на принципа
на пропорционалност при предвиждането и налагането на санкции за нарушаване на
регламента, е очевидно, предвид обстоятелството, че Регламентът ( обнародван в
OB L 309, 2005 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава
19, том 7, стр. 238 и поправка в OB L 104, 2015 г., стр. 52), е акт от
най-висок ранг, като част от вторичното право на Съюза, което е задължително за
България и е част от приложимото й право, и като такъв националният съд го е
познавал по силата на необоримата презумция, че Съдът
знае закона. Освен това, към момента е съществувала и практика на Съда на ЕС в
тази насока - решение от 16 юли 2015 г., Chmielewski
(С-255/14, EU:C:2015:475, т. 30 и 31) , а несъобразността на отнемането в полза
на държавата на предмета на нарушението по българското право, наред с
налагането на наказание, с правото на ЕС и по-конкретно с член 9, параграф 1 от
Регламент № 1889/2005, е потвърдено и в последващата
практика на СЕС по преюдициални въпроси, отправени от
български съдилища - определения по дело С-707/17; обединени дела С-335/18 и
С-336/18 и дело С-652/18, което довежда и до отмяната на чл.20 от Валутния
закон със ЗИДВЗ от 18.02.2020г., ДВ бр.14 от 2020г. Независимо, че тази норма е
отменена през 2020 г., решенията на СЕС по преюдициалните
запитвания имат ретроактивно действие, от което
следва, че даденото от Съда тълкуване се счита, че е такова назад във времето,
още от момента на създаването на тълкуваната правна норма, което разбиране е
възприето и от ВКС (Решение № 60118 от 19.07.2021г. по КД № 427/2021г., 3-то
н.о.), а в настоящия случай и при безспорно ясна практика на Съда по дело
С-255/14 Chmielewski.
В исковата молба се посочва, че солидарно с
първия ответник е отговорен и вторият ответник – Народно събрание на Република
България, което след датата на приемането на България като член на ЕС на 01.01.2007г., не е отменило и е поддържало до 18.02.2021г., противоречаща
на Правото на Европейския съюз, и по-точно на член 9, параграф 1 от Регламент №
1889/2005, санкционна правна норма, а именно нормата на чл.20, ал.1 от Валутния
закон, в резултат на което е причинена имуществена вреда в размер на *** лева,
представляваща левовата равностойност на *** евро по централен курс на БНБ от
1,95583 лева за едно евро.
Твърди се също така, че Държавата, в лицето на своите органи —
Народно събрание на Република България и Административен съд Хасково, е
нарушила изискването за лоялно сътрудничество, скрепено в член 4, § 3 от ДЕС,
въвеждащ задължение за държавите-членки да прилагат с примат Правото на
Европейския съюз, в случая нормата на член 9, параграф 1 от Регламент
№1889/2005, съответно Народното събрание е било длъжно да отмени нормата на
чл.20 от Валутния закон веднага след присъединяването на България към ЕС, а Административен
съд Хасково е бил длъжен да не я прилага, като противоречаща на Правото на ЕС.
Искането е да се осъдят, на основание чл.2в ЗОДОВ, във връзка с чл.4, § 3 от ДЕС, ответниците –
Административен съд Хасково и Народно събрание на Република България, да заплатят
солидарно – на основание чл.4, ал.2 от ЗОДОВ, обезщетение за претърпените от ищцата
имуществени вреди, причинени вследствие съществено нарушение на Правото на
Европейския съюз, а именно на член 9, параграф 1 от Регламент № 1889/2005, в
размер на *** лева, представляващи левовата равностойност на отнетите с решение
№ 146/13.06.2016 г. по а.н.д. № 387/2015 г.на PC Свиленград, потвърдено с
решение № 313 от 09.12.2016 г. по к.а.н.д. № 224/2016 г. на Административен съд
Хасково, в сила от 09.12.2016г., *** евро на основание чл.20, ал.1 от Валутния
закон, в редакцията му към този момент, ведно със законната лихва, считано от
датата на причиняване на увреждането - 09.12.2016г. (датата на влизане на
решението в сила) до окончателното плащане, както и разноски в размер на 10
лева за платена държавна такса. Претендира се присъждане и на адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от за, във връзка са ал.1, т.2 от ЗА. В
съдебно заседание исковата молба се поддържа от пълномощник на ищцата.
Ответникът – Административен съд – Хасково, в
писмен отговор по реда на чл.131, ал.2 от ГПК, изразява становище за
неоснователност на ИМ. Намира за неоснователно твърдението на ищцата, че е
претърпяла имуществени вреди в сочения размер, като пряка и непосредствена
последица от нарушаване правото на Европейския съюз с окончателното съдебно
решение по к.а.н.д. №224/2016 г. по описа на Административен съд - Хасково, в
частта му, с която е потвърдено отнемането в полза на Държавата на предмета на
нарушението - сумата от *** евро, на основание чл.20, ал.1 от Валутния закон.
Оспорва се твърдението в ИМ, че с прилагането на чл.20, ал.1 от ВЗ от АдмС – Хасково е допуснато съществено нарушение на правото
на Европейския съюз. Твърди се, че специалната деликтна
отговорност на съдилищата за вреди от нарушение на правото на ЕС по чл.2в, ал.
1 от ЗОДОВ може да бъде ангажирана по съдебен ред само при наличието на строго
определените установени в практиката на СЕС материалноправни
предпоставки. В производството по ангажирането й съдът следва да прецени на
първо място дали нормите от правото на ЕС, на които ищецът основава претенцията
си, са задължителни за националните съдилища, в т.ч. дали имат директен ефект и
са непосредствено приложими от тях. В случай, че съответните норми са
задължителни за националните съдилища, следва да бъде преценено дали са били
приложими в спора, приключил с окончателния акт на съда ответник по делото; а в
случай, че нормите са били приложими в спора - дали са приложени правилно от
съда в окончателния му акт, с който се твърди, че са нанесени вреди на ищеца.
На следващо място се посочва, че към момента на
произнасяне на окончателното касационно Решение №313 от 09.12.2016 г. на
Административен съд - Хасково, не е имало норми от правото на Европейския съюз,
и то такива с директен ефект, които да са били задължителни за съдилищата и
приложими в спора, и да не са приложени от решаващия съдебен състав. Изразява
се становище, нормата на член 9, § 1 от Регламент (ЕО) №1889/2005, не
представлява такава с директен ефект, създаваща права за частноправни субекти,
за да е задължен съдът да я приложи пряко при установяване противоречието й с
националната правна уредба. Оспорват се твърденията на ищцата, че при
постановяване на съдебното решение на Административен съд - Хасково не е
следвало да бъде прилагана нормата на чл.20, ал.1 от Валутния закон, поради
противоречието на същата с член 9, § 1 от Регламент (ЕО) №1889/2005, установено
с постановеното Решение от 16 юли 2014 г. на СЕС по дело С-255/14 Chmielewski. Посочва се, че Решение по дело С-255/14 е
постановено по преюдициалното запитване, отнасящо се
до тълкуването на член 65 ДФЕС и член 9 от Регламент (ЕО) 1889/2005 на
Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола
на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността. Решението на СЕС гласи,
че „Член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) №1889/2005 трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска национална правна уредба, като разглежданата в главното производство,
съгласно която за неизпълнението на предвиденото в член 3 от посочения регламент
задължение за деклариране се налага като санкция заплащането на административна
глоба, чийто размер съответства на 60 % от недекларираната сума пари в брой,
когато тази сума е по-голяма от 50 000 EUR.“ В писмения отговор се изразява
становище, че цитираното в ИМ решение е неотносимо
към националната правна уредба, приложена със съдебното решение по к.а.н.д.
№224/2016 г. на Административен съд - Хасково, в частта му, с която е
потвърдено отнемането в полза на Държавата (на основание чл.20, ал. 1 от ВЗ) на
сумата от *** евро (представляваща предмета на нарушението), тъй като Решението
на СЕС касае единствено съответствието с европейското законодателство на
национална (унгарска) правна уредба относно размера на налаганата
административна глоба.
Определение на СЕС от 30 януари 2019 година
по съединени дела С-335/18 и С-336/18 (България срещу АК и ЕР), касаещо недопустимостта на национална правна уредба,
предвиждаща и отнемане в полза на държавата на недекларираната сума, като санкция
за неизпълнение на предвиденото в член 3 от Регламент (ЕО) №1889/2005 задължение
за деклариране, освен лишаване от свобода до пет години или глоба в размер на
една пета от недекларираната парична сума в брой, е последващо
спрямо постановяването на Решение №313 от 09.12.2016 г. на Административен съд
— Хасково по к.а.н.д.№224/2016 г. Следващото твърдение за неоснователност на ИМ
е, че за касационната съдебна инстанция не е било налице задължение да се
съобрази с актове на СЕС, каквито към момента на произнасяне на съдебния състав
на Административен съд - Хасково не са съществували. Т.е. не е доказано
съществено нарушение на правото на ЕС, което да доведе до ангажиране
отговорността на АдмС – Хасково.
В отговора на ИМ е направено възражение за
изтекла погасителна давност, тъй като ИМ е подадена през месец февруари 2022
г., след изтичане на, предвидения в разпоредбата на чл.110 от ЗЗД, 5-годишен давностен срок. Искането е да се отхвърли ИМ и се присъди юрисконсултско възнаграждение в полза на АдмС – Хасково. Прави се и възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение в случай, че е над нормативно установения минимум.
В съдебно заседание чрез надлежно упълномощен процесуален представител по
пълномощие АдмС – Хасково оспорва ИМ по съображенията
в подадения отговор по чл.131, ал.2 от ГПК.
Ответникът – Народно събрание на Република
България, в отговор на ИМ по реда на чл.131, ал.2 от ГПК, претендира
недопустимост на иска спрямо НС. Твърди, че цитираната в ИМ разпоредба на чл.2в
от ЗОДОВ е неотносима към дейността на Народното
събрание. В подкрепа на изложеното се посочва, че ЗОДОВ лимитативно изброява
случаите, които попадат в приложното му поле, като законодателната дейност на
Народното събрание е извън него. В този смисъл Народното събрание не е
процесуален субституент по реда на ЗОДОВ и при липса
на изрична правна уредба следва да намери приложение чл. 31 ГПК. В чл. 2в ЗОДОВ
е уреден единствено редът за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от
нарушение на правото на Европейския съюз. Посочва, че в предметния обхват на
ЗОДОВ не се включва отговорност на държавата за вреди, причинени от законодателен
орган в резултат на нарушение правото на Европейския съюз. Цитира определение №
260071 от 10.09.2020 г. на Софийски окръжен съд, ГО, 3 с-в по гр. № 208/2020 г.
Навежда довод, че по иск, предявен срещу държавата за обезщетение за вреди, Народното
събрание не е пасивно легитимирана страна. Производството се развива по реда на
ГПК и съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ГПК държавата в процеса се представлява
от министъра на финансите. Народното събрание не е процесуално легитимирано да
отговаря за дейността си от законотворчество. В действащото законодателство
липсва правна норма, която да учредява възможност Народното събрание да
отговаря пряко спрямо юридическите лица и гражданите. В отговора на ИМ се
изразява становище, че съгласно Конституцията контролът върху законосъобразността
на актовете на Народното събрание е предоставен на Конституционния съд, а не на
гражданските съдилища. Този конституционен принцип е закрепен и в разпоредбата
на чл. 12, ал. 1, т. 4 от Закона за Конституционния съд, съобразно която
компетентен да се произнесе по съответствието на законите с общопризнатите
норми на международното право и с международните договори, по които България е
страна, е Конституционният съд. Процесуалната възможност за обсъждане на
законосъобразността на актове на Народното събрание от различни от Конституционния
съд правораздавателни юрисдикции, в т.ч. националните съдилища, е дефинитивно
изключена. При разглеждане на заявените претенции съдът ще трябва да се
ангажира да извършва преценка за законосъобразността или конституционността
на обществени отношения, регулирани със закон, която дейност е извън
компетентността му и ще бъде в нарушение на Конституцията. Извършването на
такъв контрол върху актовете на законодателния орган противоречат на
фундаменталните принципи на правната система. В отговора се цитира Решение на
Съда от 5 март 1996 г. по съединени дела С-46/93 и С-48/93, в което е прието,
че отговорността за нарушаване правото на ЕС, е на държавите членки, а не на
техните национални органи. Националното ни законодателство е в синхрон с този
принцип. Възможността за ангажиране на деликтната
отговорност на държавата е гарантирана, като за тези цели представителството на
държавата е регламентирано в чл. 31 от ГПК. В този смисъл е и Решение на Съда
от 01.06.1999 г. по дело С-302/97, съгласно което отново се подчертава, че
отговорността е на държавата членка, а не пряко на публичния орган.
В отговора на ИМ алтернативно е изразено
становище за неоснователност и недоказаност на ИМ. Посочват се трите
кумулативни предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл.4, § 3
от Договора за ЕС. Твърди се, че при преценката дали е налице нарушение, следва
да се има предвид целта, която се преследва с конкретна норма. Становището на
този ответник е, че в българското законодателство неизпълнението на
задължението за деклариране на пари в брой, е санкционирано по начин, който
съответства на характера и тежестта на нарушението. Паричните средства, които
физическото лице държи, при влизането си на територията на Република България,
подлежат на деклариране съгласно принципа на задължителното деклариране. Той
позволява на митническите органи да събират информация относно движенията на
пари в брой и когато това е целесъобразно, да обменят тази информация с други
органи. С оглед на превантивната му цел и възпиращ ефект, задължението за
деклариране следва да се извърши от физическо лице, като на деклариране
подлежат само пари в брой в размер над 10 000 EUR и повече, с цел да се съсредоточи
вниманието на органите, упражняващи този контрол, върху значителни по обем
парични потоци.
В случай че се приеме, че е налице нарушение,
то не може да бъде обоснована пряка причинно-следствена връзка между
нарушението и вредите.
Дори законодателят да е допуснал грешка, има
достатъчно правни гаранции тя да не възпроизведе ефект върху конкретни
правоотношения. Вреда би произтекла пряко от действие или бездействие или акт
на конкретен административен или съдебен орган. Подобно е твърдението и в
исковата молба, че именно в резултат на действието на орган на съдебната власт,
който не е зачел примата на правото на ЕС, са произтекли вредите. Цитирани са: Решение
№ 2037/06.08.2019 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 12 състав, по гр. д. №
5037/2018 г., Решение № 2948 от 13.05.2020 г. на Софийския градски съд, I-во ГО, 30 състав по гр.д № 12049/2019 г., Решение № 2949
от 13.05.2020 г. на Софийския градски съд, I-во ГО, 30
състав, по гр. д. № 14150/2019 г., Решение № 260101 от 23.11.2020 г. на
Софийския окръжен съд, ГО, IV състав, по гр. д. № 210/2020 г. и Определение от
23.12.2019 г. на Софийския окръжен съд по гр. д. № 801/2019 г.
Предвид доводите за неоснователност на
главния иск се твърди, че и акцесорния такъв - за
лихва, е изцяло неоснователен и недоказан.
На основание чл. 111, буква „в” ЗЗД се прави
възражение за изтекла погасителна давност за сумата, изчислена преди
тригодишния период, считано от предявяване на исковата молба.
Искането е да се прекрати производството
спрямо Народното събрание, поради недопустимост на предявените искове,
съответно – да се отхвърлят предявените срещу Народното събрание искове, като неоснователни
и недоказани, с всички законови последици.
Претендира се юрисконсултско
възнаграждение в полза на НС на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 25 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, във връзка с чл. 37 от Закона за
правната помощ.
В съдебно
заседание пълномощник на НС поддържа подадения отговор на ИМ. В писмени бележки
излага аналогични доводи за недопустимост, алтернативно – неоснователност и
недоказаност на ИМ, като посочените в отговора по чл.131, ал.2 от ГПК.
Представителят
на ОП – Кърджали дава заключение за недопустимост на предявения иск срещу
Народно събрание на Р България и основателност и доказаност
на ИМ срещу АдмС – Хасково. Изразява становище, че
съобразно чл. 2в от ЗОДОВ, по реда на АПК се разглеждат исковете срещу
държавата за вреди от нарушаване правото на ЕС за действия на незаконосъобразни
актове, действие или бездействие на административни органи по повод извършвана
административна дейност и в обхвата на този ред по АПК не следва да попадне
дейността на Народното събрание на Р България, а именно, законодателната
дейност. Относно исковата молба срещу АдмС – Хасково
посочва, че е установено наличието на трите предпоставки, при които увредени
частно-правни субекти имат право на обезщетение, а именно, да е нарушена правна
норма и тя да предоставя права на частно-правните субекти и това нарушение да е
достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между
нарушението и настъпилото увреждане.
АС – Кърджали,
за да се произнесе по исковата молба, приема следното:
Предявени са,
при условията на субективно съединяване, искове с правно основание чл. 4, § 3
от Договора за ЕС за солидарното осъждане на АдмС –
Хасково и Народното събрание на Република България, да заплатят на ищцата
сумата от 170157,21 лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея
имуществени вреди от нарушаване правото на ЕС.
Съгласно чл. 4,
§ 3 от ДЕС, Държавите членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки,
общи или специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си, произтичащи
от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Ако не е изпълнила
задълженията си, държавата членка трябва a fortiori
да предприеме всички необходими мерки да преустанови неизпълнението и да
поправи последиците от това неизпълнение. От принципа за лоялно сътрудничество
произтича института на отговорността на държавите членки за вреди, настъпили
вследствие нарушение на общностното право. Вредата
може да е причинена от всеки държавен орган – в това число и от съдебен орган,
действащ като последна инстанция. Поради липса на регламентация в правото на
Общността, националният правов ред на отделните държави членки следва да
определи компетентните съдилища и да уреди исковите производства, по реда на
които може да бъде реализирана нейната отговорност за нарушаване на правото на
ЕС. Материалните и процесуални условия на този ред не могат да бъдат
по-неблагоприятни, отколкото при подобни искове, засягащи само националното
право (принцип на равностойност) и не могат да бъдат така нормирани, че да
направят практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на
обезщетение (принцип на ефективност) - решение от 7 януари 2004 г. по дело Wells, C-201/т. 67, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 38.
Страните не
спорят относно факта, който се установява от приобщените а.н.д. № 387/ 2015 г.
на РС- Свиленград и к.а.н.д. № 224/ 2016 г. на АдмС –
Хасково, че с Решение № 313/ 09.12.2016 г. е било оставено в сила Решение №
146/13.06.2016г. по а.н.д. № 387/2015г. по описа на РС-Свиленград. С последното
е било потвърдено Наказателно постановление № 312/2015 от 15.04.2015г. на
Началник Митница Свиленград, с което на Х.Й., на основание чл.18, ал.1 от
Валутния закон, е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 2000
лева, за извършено нарушение по чл.11а, ал.1, ВЗ, във вр.
с чл.2, ал.1 и чл.9 от Наредба № Н-1/01.02.2012г. на МФ, като на основание
чл.20, ал.1 от ВЗ е постановено отнемане в полза на държавата на предмета на
нарушението – парични средства в размер на *** евро, с левова равностойност ***
лева.
От публично
достъпната информация, публикувана на интернет сайта на Народното събрание –
мотиви към проекта на Закон за изменение и допълнение на Валутния закон със
сигнатура 902-01-64 и дата на постъпване 02.12.2019 г. се установява, че
Европейската комисия е започнала проучване на българския режим на санкции,
въведен с чл. 18, 18а и 20 от Валутния закон и с чл. 251 от Наказателния
кодекс, по повод подадена пред Комисията жалба. През януари 2011 г. са
изпратени редица въпроси до националните органи в рамките на инструмента EU Pilot (реф. 1536/10/MARK).
Европейската комисия е анализирала отговорите на националните органи и е
стигнала до заключението, че националното законодателство не е в съответствие с
принципите на недискриминация, правна сигурност и пропорционалност, както и с
правилата за свободно движение на капитали, предвидени в Договора за
функциониране на Европейския съюз (OB, C 306, 17.12.2007 г.). В резултат на
това на 22 юни 2012 г. е изпратено официално уведомително писмо (реф. № SG(2012)D/9849, C(2012)3991).
През 2015 г. е
постановено решение на СЕС по Дело C-255/14 Chmielewski,
в което е прието, че наказание глоба в размер на 60 на сто от недекларираните
парични средства по отношение на суми над 50 000 EUR е непропорционално и не
съответства на член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005.
Относно
съвместимостта на българското законодателство с разпоредбите на член 9,
параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 са отправени неколкократно
и преюдициални запитвания от националните съдилища. В
Определението на СЕС по Дело С-707/17 е прието, че член 9, параграф 1 от
Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври
2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността,
трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като
разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на
задължението за деклариране по член 3 от този регламент предвижда, от една
страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга
страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на
двойната сума на предмета на престъплението. Произнасянето на СЕС по останалите
преюдициални запитвания (съединени дела С-335/18 и
С-336/18) е в сходен смисъл.
На 25 юли 2019
г. срещу Република България е образувана наказателна процедура - Нарушение №
2012/2085 за това, че като поддържа в законодателството си система за
наказателни и административни санкции, съгласно която във всички случаи се
изисква задължително пълно отнемане на недекларираните парични средства, както
и налагане на имуществени глоби или лишаване от свобода, и която предвижда
неадекватно определени прагове за налагане на имуществени административни
санкции, Република България не е въвела система за налагане на ефективни,
пропорционални и възпиращи наказателноправни и
административни санкции и поради това не е изпълнила задълженията си по член 4,
параграф 2 и член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския
парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 г. относно контрола на пари в брой,
които се внасят и изнасят от Общността. Европейската комисия е дала двумесечен
срок на държавата членка да съобрази мотивираното становище, като извърши
съответните промени в законодателството си. Така се стигнало до отмяната на
чл.20 от ВЗ, обн. в ДВ, бр.94/ 03.11.2020 г.
Съгласно член 4,
параграф 2 от Регламент /ЕО/ № 1889/2005 г., ако задължението за деклариране,
предвидено в член 3, не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани
след издаване на административно решение в съответствие с условията, предвидени
в националното законодателство.
В член 9,
параграф 1 от същия регламента е предвидено, че всяка държава-членка въвежда
санкции, които се налагат при неспазване на задължението за деклариране по чл.
3. Тези санкции следва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.
Съгласно
българското законодателство, в приложимата му към 2016 г. редакция, и
по-конкретно чл. 20 от ВЗ, Предметът на нарушението при пренасяне през границата
на страната на парични средства, благородни метали и скъпоценни камъни, както и
на изделия със и от тях, се отнема в полза на държавата, включително когато
нарушителят не може да бъде установен.
Нормите на
Регламента, посочени по-горе, предоставят на частно-правните субекти правото на
съразмерна санкция. По същество, това означава, че държавата членка има правото
да предвиди за съответното нарушение подходящите според нея санкции, чрез които
ефективно да се постигат целите на наказателното преследване и които да имат
съответния възпиращ ефект. Същевременно, държавата членка има задължението да
следи предвидените санкции да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение,
защото това води до нарушаване на въведения с регламента принцип за пропорционалността.
Разпоредбата на
чл.20 от ВЗ (отм., ДВ бр.94/ 2020 г.) е в пряко противоречие с посочения
принцип. Съвместното приложение на предвиденото в нея отнемане ( а Валутния
закон не е предвиждал самостоятелното му приложение), ведно с налагането на административно
наказание „глоба“ или „имуществена санкция“, явно нарушава принципа за съразмрност на санкцията, заложен в цитирания по-горе текст
на Регламента. Това е посочено в цитираните определения на СЕС от 12.07.2018 г.
по дело № С-707/17 и от 30.01.2019 г. по дела С-335/18 и С-336/2018,
постановени по преюдициални запитвания, отправени от
български съдилища, с които е прието, че кумулирането
на някое от наказанията по чл. 251, ал. 1 НК с отнемането на недекларираната
сума по чл. 251, ал. 2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите на чл. 4,
параграф 2 и чл. 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005 г. на ЕС и Съвета. Това
тълкуване действа от момента на влизане в сила на тълкуваната норма или в
случая от 2007 г., когато Република България става член на ЕС, т. е. в този
смисъл същата е следвало да се разбира и към 2016 г., когато е постановено
решението на АдмС – Хасково.
Ето защо, като е
постановил необжалваем акт, с който е одобрил
решението на РС – Свиленград и в частта за отнемане на недекларираната валута, АдмС – Хасково е допуснал съществено нарушение на правна
норма от общностното право, която предоставя права на
частноправните субекти. Съдът приема, че по отношение на този ответник са
налице първата и втората предпоставки за наличие на право на обезщетение –
нарушена е правна норма на европейското законодателство, с което са засегнати
правата на ищеца.
Не може да бъде
споделено становището на ответника АдмС - Хасково, че към момента на постановяване на
решението, не е имало релевантна практика на СЕС, която да бъде съобразена. Според
настоящия съдебен състав, видно е от решението по делото Chmielweski,
че щом санкция (глоба) в размер на 60% от недекларираната сума се приема за
несъразмерна и несъответна с принципа за пропорционалност, по аргумент на по-силното
основание невъзможно е санкция (отнемане) в пълен размер да се приеме за
съразмерна. Ето защо, съдебният акт на АдмС – Хасково
е постановен "въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното
неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално
запитване или на трайно установена практика на Съда в конкретната област, от
които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение", поради което
нарушението има характера на съществено.
АС – Кърджали
приема, че съществува и третата предпоставка за реализиране отговорността на АдмС – Хасково. В решението по делото Kobler
(дело С-224/01) СЕС изрично допуска възможността подлежащите на обезщетяване
вреди да бъдат причинени от национална юрисдикция, която правораздава
като последна инстанция. Съдът правоприлага, като
тълкува и прилага разпоредбите на вътрешното право и общностното
право, в съответствие с тълкуването, направено от СЕС. Ако установи
противоречие между национална норма и общностна
норма, по силата на принципа на върховенство на общностното
право, съдът е длъжен да приложи общностната норма.
Извън това, според императивната норма на чл. 267 ДФЕС, националната
юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, когато е сезирана със спор,
разрешаването на който налага тълкуване на норми от общностното
право, е длъжна да отправи преюдициално запитване до
СЕС. Като не е приложил директно правната норма на европейския регламент, а при
съмнения относно тълкуването й – не е отправил преюдициално
запитване и е постановил необжалваем по същество акт,
АдмС – Хасково е извършил съществено нарушение, в
пряка причинно-следствена връзка от което са произтекли имуществени вреди.
АС – Кърджали не
споделя възражението за изтекла погасителна давност, направено от АдмС – Хасково в отговора на ИМ. Решението на АдмС – Хасково е постановено на 09.12.2016 г., а исковата
молба е подадена до АССГ на 17.11.2021 г., когато е образувано и адм.д.№ 11503/ 2021 г. на АССГ. Съгласно §1 от ЗР на ЗОДОВ,
За неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и
трудовите закони. Следователно приложима е разпоредбата на чл.110 от ЗЗД, която
гласи, че с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за
които законът не предвижда друг срок. Т.е. ИМ е подадена преди изтичане на
5-годишния давностен срок.
Настоящият
състав на съда приема, че ИМ е недопустима в частта, с която се иска солидарно
осъждане на Народното събрание за претърпените от ищцата имуществени вреди,
причинени вследствие съществено нарушение на Правото на Европейския съюз, а
именно на член 9, параграф 1 от Регламент № 1889/2005 г. Това е така, защото
съгласно разпоредбата на чл.2в, ал.2 от ЗОДОВ,
Когато искът по ал. 1 е предявен срещу няколко ответници,
се разглежда по реда на Административнопроцесуалния
кодекс, ако страна по делото е административен съд, Върховният административен
съд или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна
дейност. Народното събрание на Република България не е и не може да бъде
административен орган, то винаги е законодателен такъв. По силата на чл. 62 от Конституцията на РБ Народното събрание осъществява законодателната власт и
упражнява парламентарен контрол. От своя страна, съгласно чл. 8 от Конституцията на РБ, държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна
и съдебна. Народното събрание не осъществява нито правозащитна, нито
административна дейност и не попада в приложното поле на ЗОДОВ.
Ето защо, искът
срещу ответника – АдмС – Хасково е основателен и
следва да бъде уважен в пълния предявен размер, а искът за солидарно
осъждане на НС следва да се остави без разглеждане
като недопустим.
В ИМ молба се
съдържа искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38,
ал.2, във връзка с ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. Претенцията е
неоснователна, тъй като по делото няма приложен договор за правна защита, в
който страните да са уговорили предоставяне на безплатна правна помощ по чл. 38
от ЗА. Приложено е единствено нотариално заверено пълномощно за осъществяване
на процесуално представителство на ищцата от посочения адвокат. Поради
изложеното липсва основание за предоставяне на правна помощ по чл. 38, ал. 1 от
ЗА от страна на адв. П. спрямо Х. Й.
Претенцията на
ответника НС за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение е основателна, предвид изхода на спора и разпоредбата на чл. 10,
ал. 4 ЗОДОВ. Съдът определя юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв. на осн. чл. 25,
ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Водим от горните
мотиви и на основание чл.203 и следващите
от АПК, във връзка с чл.2в, ал.2 от ЗОДОВ, АС – Кърджали
Р Е Ш И:
Осъжда Административен съд - Хасково, с ЕИК *** и адрес: ***
да заплати на Х.Ш.Й. с ЕГН ********** и адрес: ***, на основание чл. 4, пар. 3 от ДЕС сумата от 170 157,21 лв. – обезщетение
за претърпени имуществени вреди от нарушение на общностното
право, представляващо постановяване на краен съдебен акт – решение № 113/
09.12.2016 г. по к.а.н.д. №224/ 2016 г. на АдмС –
Хасково, с което е оставено в сила Решение № 146/ 13.06.2016 г. по а.н.д. №
387/ 2015 г. на РС – Свиленград, в частта за отнемане в полза на държавата на
предмета на нарушението – парични средства в размер на 87 000 евро, с
левова равностойност 170 157,21 лв., на основание чл.20, ал.1 от ВЗ, в
противоречие с чл. 4, пар. 2 и чл. 9, пар. 1 от Регламент /ЕО/ № 1889 на Европейския парламент и
на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се
внасят и изнасят от Общността, ведно със законната лихва от 03.12.2016 г. до
окончателното плащане на сумата.
Оставя без
разглеждане предявния
иск за солидарно осъждане на Народното събрание на Република България, на
основание чл. 4, пар. 3 от ДЕС, да заплати на Х.Ш.Й.
сумата от 170 157,21 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди от
нарушение на общностното право, изразяващо се в
бездействие по отношение задължението на НС да приведе разпоредбата на чл.20 от
Валутния закон в съответствие с Регламент /ЕО/ № 1889 на Европейския парламент
и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се
внасят и изнасят от Общността.
Осъжда Х.Ш.Й. с ЕГН ********** и адрес: *** да заплати на
Народното събрание на Република България сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Оставя без
уважение искането на Х.Ш.Й. за
присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., във връзка с ал.1, т.2 от ЗАдв.
Решението подлежи на
обжалване, с касационна жалба, пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщението, че е изготвено.
Съдия: