Решение по дело №2233/2020 на Административен съд - Варна

Номер на акта: 650
Дата: 17 май 2021 г. (в сила от 28 април 2022 г.)
Съдия: Веселина Тенчева Чолакова
Дело: 20207050702233
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 9 октомври 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. Варна, ………...2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският административен съд, ВТОРИ състав, в публично заседание на двадесети април   през две хиляди и двадесет и първа  година в състав:

 

Председател: ВЕСЕЛИНА ЧОЛАКОВА

 

при участието на секретаря Добринка Долчинкова, като разгледа докладваното от съдията Веселина Чолакова адм. дело № 2233 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид:

 

 

Производството е по реда на чл.156 и сл. от ДОПК, във вр. с чл.4, ал.1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ).

Образувано е по жалба от „Естрея“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Генерал Скобелев“ № 50, чрез управителя А.Я.К. против Акт за установяване на задължения по чл.107,ал.3 от ДОПК / АУЗД/ № МД-АУ-485-1/13.07.2020 г. издаден от старши инспектор „КРД“ при Община Варна, потвърден с писмо рег.№ МД-Т20005021ВН_001ВН/20.08.2020 г. на Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община-Варна, в частта, с която са установени за доплащане задължения за данък върху недвижими имоти за 2016 г. , 2017 г., 2018 г. и 2019 г. главница в общ размер 52 665,17 лв. и лихва в размер на 12 361,45 лв. изчислена към 13.07.2020 г. Сочи се на допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон , представляващи основания по чл.146,т.3 и т.4 от АПК приложим на основание пар.2 от ДР на ДОПК. Счита за необосновани изводите, че представеният сертификат за енергийна ефективност не удостоверява основанията за ползване на данъчна преференция. Сочи се, че хотелът който е обект на данъчно облагане, е въведен в експлоатация през 2010 г., поради което разпоредбите на Наредба № Е-РД-04-1/22.06.2016 г. не намират приложение. В съдебно заседание се представлява от упълномощен адвокат, който поддържа жалбата и претендира сторените по делото разноски. Представя писмено становище. Сочи се, че обектът на облагане е въведен в експлоатация преди 2005 г.

Ответникът – Директорът на Дирекция „Местни данъци“ при Община-Варна, редовно уведомен, се представлява от гл. юрисконсулт М., който изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представя подробно писмено становище.

След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на задължителната проверка по чл. 160 от ДОПК, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта на жалбата:

Жалбата е подадена в законоустановеният срок, от легитимирано лице, след предприето оспорване по административен ред и при наличие на интерес от обжалване, поради което е допустима. Следва да се посочи, че Директорът на Дирекция „Местни данъци“ при Община-Варна е следвало да се произнесе с изричен акт- решение по жалбата срещу АУЗД, съгласно изискването на чл.155,ал.1 от ДОПК ,а не с писмо до жалбоподателя. Тази непрецизност не обуславя липса на произнасяне по административен ред или съответно формиране на мълчалив отказ, тъй като волята на органа се извежда от писмен документ.

По основателността на жалбата:

Съобразно разпоредбата на чл.156, ал.1 от ДОПК, във вр. с чл.4 , ал.1 от Закона за местните данъци и такси и петитума на жалбата , предмет на обжалване е Акт за установяване на задължения по чл.107,ал.3 от ДОПК / АУЗД/ № МД-АУ-485-1/13.07.2020 г. издаден от старши инспектор „КРД“ при Община Варна, потвърден с писмо рег.№ МД-Т20005021ВН_001ВН/20.08.2020 г. на Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община-Варна, в частта, с която са установени задължения за доплащане за данък върху недвижими имоти за 2016 г. , 2017 г., 2018 г. и 2019 г. главница в общ размер 52 665,17 лв. и лихва в размер на 12 361,45 лв. изчислена към 13.07.2020 г.

Жалбоподателят е подал декларация по чл.14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти вх.№ **********/17.06.2014 г.  с адрес на имота гр.Варна, к.к. „Свети Константин и Елена“, заведени по партида № ********0003 представляващи земя с идентификатор на поземления имот 10135.2569.90 и сгради: 1. Търговски обект – хотелска част на шест етажа, с идентификатор 10135.2569.90.1.68 с година на построяване 2010 г.; 2. Търговски обект – ресторант с идентификатор 10135.2569.90.2 с година на построяване 2000 г. и 3. Търговски обект-спа център с идентификатор 10135.2569.90.1.69 с година на постояване 2000 г. /л.50-57 от делото/. Декларираните обекти с посочената декларация са хотел, с посочена година на построяване 2010 г. в Таблица № 3 и РЗП 4587,80 кв.м. и ресторант придобит през 2002 г., с посочена година на построяване 2000 г. В графата т.4 „Начин на придобиване“ е описан НА № 103/І/2134/103/11.07.2002 г. Декларирана е и земя с площ от 7024 кв.м. С декларацията не е декларирано ползването на данъчна преференция за сградата.

При извършена служебна проверка в информационния масив на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна е установено, че представеният сертификат за енергийна ефективност не отговаря на изискванията за освобождаването от данък върху недвижимите имоти на основание чл.24,т.18 и т.19 от ЗМДТ, тъй като не е издаден съгласно чл.15 от Наредба № Е-РД-04-1 от 22.01.2016 г. за обследване на енергийна ефективност, сертифициране и оценка на енергийните спестявания на сгради. Прието е, че по отношение на дружеството не са налице основания за ползване на данъчна преференция, поради което данъкът върху недвижимите имоти за периодите 2016 г., 2017 г., 2018 г. и 2019 г. е установен в пълен размер.

„Естрея“ ООД е обжалвал АУЗД при Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна. Направено е запитване с изх.№ АУ068445ВН_001ВН/05.08.2020 г. до Регионална дирекция за национален строителен контрол-Варна . Получен е отговор с изх.№ ДК-25-20-00-693/10.08.2020 г. видно от който при извършена проверка в архива на РНДСК-Варна е установено наличието на преписки по издаване на Разрешение за ползване № ДК-07-04/21.05.2010 г. от началника на РДНСК- Североизточен район за строеж: Хотел съдържащ 61 гостни стаи, 14 апартамента, многофункционална зала, лоби-бар, търговски зали, маникюр, козметичен салон, сладкарска кухня и жилищна сграда съдържаща 28 апартамента, 3 офиса, винарна, басейн, 13 помещения за масаж, 2 сауни, турска баня, фитнес зала, лекарски кабинет, подземен паркинг с 37 паркоместа, находящ се в УПИ ІІ-130 , кв.14 по плана на к.к. „Свети Свети Константин и Елена“, гр.Варна и Разрешение за ползване № 23/02.04.2003 г. издадено от началник отдел „Териториална инспекция“ – Варна за строеж : хотел „Естрея“ /пристройка на 4 етажа и надстройка на 2 етажа на част от съществуващия хотел, находящ се в УПИ ІІ-130 „за курортно строителство“, кв.4 по плана на к.к. „Свети Свети Константин и Елена“. С писмо рег.№ АУ068445ВН_001ВН/05.08.2020 г. Директорът на Дирекция „Архитектура, градоустройство и устройствено планиране“ при Община Варна уведомява Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, че за имота са установени следните строителни книжа от Главен архитект на Община Варна: РС № 29/26.04.2002г за обект: пристройка и надстройка на хотел „Естрея“- изпълнение на довършителните строително-монтажни работи на строежа узаконен с Акт за узаконяване № 4/07.05.2002 г., включително покривното покритие над централното хотелско тяло и покривната конструкция над северното хотелско тяло на хотел „Естрея“ /х-л „Лотос“, находящ се в УПИ ІІ-130 „за курортно строителство“, кв.4, по плана на к.к. „Свети Свети Константин и Елена“, гр.Варна; АУ № 4 /07.05.2002 г. за обект: пристройка и надстройка на хотел „Естрея“ /х-л „Лотос/- изпълнени в груб строеж находящ се в УПИ ІІ-130 „за курортно строителство“, кв.4, по плана на „Свети Свети Константин и Елена“ и РС № 233/27.11.2007 г. за обект: апартаментен хотел, находящ се в УПИ ІІ-130 „курортно строителство“, кв.4, по плана на к.к. „Свети Свети Константин и Елена“, гр.Варна. От получения отговор е установено, че сградата е с разрешение за ползване № ДК-07-04/21.05.2010 г.

С писмо рег.№ МД-Т20005021ВН_001ВН/20.08.2020 г. решаващият орган е уведомил жалбоподателя, че декларираните обекти по партида № ********0003 не подлежат на освобождаване от данък върху недвижимите имоти на основание чл.24,ал.1,т.18 и т.19 от ЗМДТ, поради което не са налице основания за изменение на АУЗД.

По делото е работила съдебно-техническа експертиза / приложена на л.137-138 от делото/. Съобразно поставената задача вещото лице е дало заключение, че сградите, които са описани в приватизационен договор на стр.58-60 от делото, сертификати за енергийна ефективност /л.3 от адм. преписка/ и АУЗД № МД-АУ-485-1/13.07.2020 г. издаден от орган по приходите в Дирекция „Местни данъци“ при Община-Варна /л.7-9 от адм. преписка/ са разположени/или са били/ в един и същ имот като местоположение. Съгласно описанието на площите и годините им на  строителство , те не са идентични.

При така изложената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

По валидността на АУЗД:

Задълженията за данък върху недвижимите имоти представляват публични общински вземания, което е изрично регламентирано в чл. 162, ал.2, т.1 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 166 от ДОПК установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. Съгласно чл. 4, ал.1 от ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. В производствата по ал.1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчните задължения - на публични изпълнители (чл. 4, ал.3 от ЗМДТ). Служителите се определят със заповед на кмета на общината (чл. 4, ал.4 от ЗМДТ). Съгласно чл. 4, ал.5 от ЗМДТ кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал.2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община на териториален директор на НАП.

АУЗД е издаден от старши инспектор „Контролно-ревизионни дейности“  в Дирекция „Местни данъци“ при Община-Варна определен със Заповед № 2888/15.07.2019 г. издадена от Кмета на Община Варна в условия на заместване, съгласно Заповед за заместване № К-045/12.07.2019 г. на Кмета на Община-Варна. Към датата на издаване на Заповед № 2888/15.07.2019 г., Кметът на Община-Варна е отсъствал и не е изпълнявал задълженията си, във връзка с ползване на платен годишен отпуск.

При извършване на задължителната проверка по чл.160, ал.2 ДОПК, съдът констатира, че АУЗД е издаден от компетентен орган и в съответната форма ,  поради което обжалваният акт не страда от пороци влечащи неговата нищожност.

По процесуалната и материална законосъобразност на акта.

Оспореният АУЗД е издаден в предприета процедура по приложението на чл.107 ал.3 от ДОПК.

Предмет на спора са установените задължения за публични държавни вземания за данък върху недвижимите имоти. Спорът се свежда до наличието на основания за  ползването на данъчни преференции по смисъла на чл.24, ал.1,т.18 и т.19 от ЗМДТ.

Установява се от събраните по делото доказателства, че жалбоподателят има качеството на задължено лице за плащане на данък върху недвижимите имоти на основание чл.10,ал.1 от ЗМДТ за периодите 2016 г.-2019 г. въз основа на подадена декларация по чл.14 от ЗМДТ вх.№ **********/17.06.2014 г.

С чл.27 от ЗМДТ е предвидено , че лицата предявяват правото си на освобождаване от данък или за ползване на данъчно облекчение чрез данъчна декларация, която подават в срока по чл. 14, ал. 1. В случая следва да се даде отговор на въпроса дали по отношение на жалбоподателя е налице хипотезата на чл.24,ал.1,т.18 и т.19 от ЗМДТ , за да ползва данъчна преференция и съответно да бъде освободен за плащането на данък върху недвижимите имоти за имотите заведени с партиден № ********0003.

С разпоредбата на чл.24,ал.1,т.18 от ЗМДТ е предвидено освобождаването от данък върху недвижимите имоти за  сградите, въведени в експлоатация преди 1 януари 2005 г. и получили сертификати с клас на енергопотребление "B", и сградите, въведени в експлоатация преди 1 януари 1990 г. и получили сертификати с клас на енергопотребление "C", издадени по реда на Закона за енергийната ефективност и наредбата по чл. 48 от Закона за енергийната ефективност, както следва: а) за срок 7 години - считано от годината, следваща годината на издаване на сертификата; б) за срок 10 години - считано от годината, следваща годината на издаване на сертификата, ако прилагат и мерки за оползотворяване на възобновяеми източници за производство на енергия за задоволяване нуждите на сградата.

С разпоредбата на чл.24,ал.1,т.19 от ЗМДТ е предвидено освобождаването от данък върху недвижимите имоти за  сградите, въведени в експлоатация след 1 януари 1990 г. и преди 1 януари 2005 г. и получили сертификати с клас на енергопотребление "C", и сградите, въведени в експлоатация преди 1 януари 1990 г. и получили сертификати с клас на енергопотребление "D", издадени по реда на Закона за енергийната ефективност и наредбата по чл. 48 от Закона за енергийната ефективност, както следва: а) за срок три години - считано от годината, следваща годината на издаване на сертификата; б) за срок 5 години - считано от годината, следваща годината на издаване на сертификата, ако прилагат и мерки за оползотворяване на възобновяеми източници за производство на енергия за задоволяване нуждите на сградата.

От съдържанието на посочените разпоредби следва извода, че данъчната преференция , съответно освобождаването от заплащането на данък е предвидена за сгради, които са въведени в експлоатация в определен времеви период съответно преди 1 януари 1990 г. и преди 1 януари 2005 г. и които са получили сертификат със съответния  клас на енергопотребление издадени по реда на Закона за енергийната ефективност и наредбата по чл. 48 от Закона за енергийната ефективност. Посочените условия са предвидени в условията на кумулативност и отсъствието на което и да е от тях ,е основание данъчната преференция да бъде отказана.

Първата предпоставка за ползването на данъчната преференция е годината на въвеждането на сградата в експлоатация. Неоснователно жалбоподателят претендира облекчение по чл. 24, ал.1, т.18/19 от ЗМДТ като се позовава на сертификат за енергийна ефективност на сграда № 131ПМЕ121, валиден до 07.08.2023 г, категория "А" - стр.3-5 от преписката. Както вече се посочи, съгласно чл. 24, ал.1, т.18 от ЗМДТ, освобождават се от данък сградите, въведени в експлоатация преди 1 януари 2005 г. и получили сертификати с клас на енергопотребление "B", и сградите, въведени в експлоатация преди 1 януари 1990 г. и получили сертификати с клас на енергопотребление "C", издадени по реда на Закона за енергийната ефективност и наредбата по чл. 48 от Закона за енергийната ефективност.  Съгласно чл. 27 от ЗМДТ, лицата предявяват правото си на освобождаване от данък или за ползване на данъчно облекчение чрез данъчна декларация, която подават в срока по чл. 14, ал.1 от ЗМДТ. В конкретния случай не става ясно кога дружеството е предявило правото си на данъчната преференция, но възможността същата да бъде предоставена, следва да се обсъди по предмета на делото.

Фактическият състав на нормата, уреждаща правото на освобождаване, включва не само факта на сертифициране, но и изискването съответната сграда да е въведена в експлоатация преди 1.01.2005 г., на което условие жалбоподателят не отговаря. Процесната сграда, която е предмет на деклариране през 2014 г. с декларация по чл.14 от ЗМДТ вх.№ **********/17.06.2014 г.  е въведена в експлоатация през 2010 г., когато е издадено разрешението за ползване № ДК-07-04/21.05.2010 г. /л.21 от преписката/ и както е отбелязано в Таблица 3 на декларацията.

Преценката за освобождаване се прави винаги с оглед материалноправните предпоставки за това, уредени в правната норма, която съдържа фактическия състав за това, за всяка година през която се извършва облагането с този пряк данък. След като в случая не е изпълнено условието сградата да е въведена в експлоатация преди 1.01.2005 г. правото на преференция не е възникнало, поради което правилно с АУЗД задължението за данък върху недвижимите имоти е определено в пълен размер.  

Следва да се посочи, че при декларирането на имота заведен с партиден № ********0003   с декларацията от 17.06.2014 г., в Таблица № 3 като година на построяването на хотела е посочена 2010 г. Тези данни съответстват и на представеното Разрешение за ползване № ДК-07-04/21.05.2010 г. издадено от Началник РДНСК- Североизточен район. Съгласно чл.177,ал.2 от Закона за устройство на територията строежите от първа, втора и трета категория се въвеждат в експлоатация въз основа на разрешение за ползване, издадено от органите на Дирекцията за национален строителен контрол, при условия и по ред, определени в наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Именно посоченото разрешение за ползване е официалният документ, който удостоверява въвеждането в експлоатация на сградата, която е декларирана през 2014 г. Противоречивите тези на жалбоподателя относно датата на въвеждане в експлоатация на сградата, не се обосновават с представени доказателства.

Дори и да приемем, че до 2005 г. е имало съществуваща сграда, то сградата предмет на деклариране е във вида към 2014 г. /когато е подадена декларацията по чл.14 от ЗМДТ/ и за тази сграда не е издаден сертификат за енергийна ефективност. Представения по делото сертификат е за сграда, която е построена през 2004 г., но предвид обстоятелството, че същата е била пристроена и надстроена през 2010 г. , съответно пристроената сграда е била въведена в експлоатация през 2010 г. , представеният сертификат  не може да удостовери категорията на енергийните характеристики на сградата предмет на деклариране. Съдът не намира за необходимо да коментира дали издаденият сертификат се ползва с материална доказателствена сила и отговаря на нормативните изисквания към датата на издаването му. Този анализ би бил необходим при установяването на първата предпоставка за ползване на данъчната преференция, а в случая тя не е налице.

Поради изложеното, съдът намира, че жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли.  

При този изход на спора и предвид направеното искане, съдът намира, че на основание чл.161 ДОПК на ответника  следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 480,00 лв. , изчислено по реда на чл.8,ал.1,т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

     Воден от горното, съдът

Р   Е  Ш  И:

 

     ОТХВЪРЛЯ жалбата  на „Естрея“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул. „Генерал Скобелев“ № 50, чрез управителя А.Я.К. против Акт за установяване на задължения по чл.107,ал.3 от ДОПК / АУЗД/ № МД-АУ-485-1/13.07.2020 г. издаден от старши инспектор „КРД“ при Община Варна, потвърден с писмо рег.№ МД-Т20005021ВН_001ВН/20.08.2020 г. на Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община-Варна, в частта, с която са установени за доплащане задължения за данък върху недвижими имоти за 2016 г. , 2017 г., 2018 г. и 2019 г. главница в общ размер 52 665,17 лв. и лихва в размер на 12 361,45 лв. изчислена към 13.07.2020 г.

 

     ОСЪЖДА „Естрея“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул. „Генерал Скобелев“ № 50, представляван от  управителя А.Я.К. *** сума в размер на 2 480,00 /две хиляди четиристотин и осемдесет / лева представляваща юрисконсултско възнаграждение.

 

     РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховен административен съд в 14 – дневен срок от деня на съобщението.

 

                                                           

 

СЪДИЯ: