№ 314
гр. София, 19.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира И.
Членове:Райна Мартинова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100515411 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 2933/06.10.2021 г. по гр.д. № 26419/2021 г. по описа на
СРС, 33 състав при участието на трети лица – помагачи на страната на
ответика ЗД „Е.И.“ АД и „М.“ ООД е отхвърлен предявения от В. Б. Т. против
А. М. Б., в качеството му на частен съдебен изпълнител с рег. № 850 на КЧСИ
иск по чл. 74 ЗЧСИ вр. чл. 441 ГПК вр. чл. 45 от ЗЗД сумата от 3600 лева,
представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от
недопустимо образуване на изпълнително дело № 2016850042001, както и от
неоснователно събрани суми, които имат несеквестируем характер чрез
наложен запор върху трудово възнаграждение, получавано от „М.“ ООД.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. № 76256/26.10.2021 г.
(пощенско клеймо от 14.10.2021 г.), подадена от В. Б. Т., в която са изложени
съображения за неправилност на постановеното решение. Въззивникът –
ищец в първоинстанционното производство поддържа, че по делото не бил
установен размерът на трудовото възнаграждение на длъжника, съответно
размера на дължимите удръжки от същото по правилата на чл. 446 от ГПК,
тъй като за плащането не можело да бъде направен извод, че съставлява
1
удържана сума по запора и то да бъдело отнесено към прилагането на
самостоятелен изпълнителен способ с продължително действие. ЧСИ не бил
изискал справка за размера на трудовото възнаграждение към датата на
запора, като с разпореждането му липсвала конкретизация на запорираната
сума или очертаване на размера и по начин, който да е определям от третото
лице. Поддържа, че ГПК не давал право на третото лице да конкретизира
сумата по запора и да определя размера на запора по правилата на чл. 446 от
ГПК. Не можело да се вмени във вина на третото лице, което изпълнявало
разпореждането на ЧСИ да определя суми по запора. Поддържа, че ЧСИ
виновно е бездействал, с което е причинил вреди на ищцата, тъй като тя е
лишена от доход. Твърди, че никъде в запорното съобщение не било
посочено, че удръжка следва да се прави след приспадане на данъци и
осигуровки. ЧСИ не бил извършил и проверка относно семейното положение
на длъжника и лицата, на които дължи издръжка, във връзка със служебното
му задължение за прилагане на правилата за несеквестириуемостта. Твърди,
че ответникът е установил, че размерът на трудовото възнаграждение е под
минимума, но въпреки това неправомерно е наложил недопустим запор като
не е конкретизирал сумата. Моли обжалваното решение да бъде отменено и
вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде
уважен. Претендира направените разноски в първоинстанционното и
въззивното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба вх. № 112429/20.12.2021 г. от въззиваемия А. М. Б., с който заявява, че
я оспорва. Поддържа, че с въззивната жалба са въведени твърдения, които не
са изложени в исковата молба. В първоинстанционното производство били
въведени твърдения, че ответникът е извършил незаконосъобразни действия
по повод удръжки от трудовото й възнаграждение, а пред въззивната
инстанция – за незаконосъобразно бездействие – не били дадени указания, че
следва да се приспаднат дължими данъци и осигуровки, както и не бил
конкретизира запорната сума. Поддържа, обаче, че частният съдебен
изпълнител няма такива задължения. В хода на първоинтанционното
производство ищцата не била установила, че има несеквестируем доход.
Неприложими били цитираните съдебни решения. Моли обжалваното
решение да бъде потвърдено. Претендира направените по делото разноски.
2
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА И ПРАВНА
СТРАНА следното:
Производството по гр.д. № 26419/2021 г. по описа на СРС, 33 състав е
образувано по искова молба, подадена от В. Б. Т., с която е предявен иск с
правно основание чл. 74 от Закона за частните съдебни изпълнители, във
връзка с чл. 441 от ГПК, във връзка с чл. 45 от Закона за задълженията и
договорите против А. М. Б..
Ищцата твърди, че по изпълнително дело № 20168500402001 по описа
на ЧСИ А. Б. неправомерно била удържана сума в размер на 3600 лева.
Твърди, че месечния трудов договор на ищцата от „М.“ ООД – гр. Шумен се
равнявал на 546,64 лева, през 2017 г. на 552,75 лева, през 2018 г – 529,63 и
през 2019 г. – 618,26 лева. Твърди, че при определяне на сумите за удръжки
не били взети предвид вноските за ДОД, поради което неправомерно били
удържани суми в размер на 3640 лева. Периода от 12.08.2016 – 04.09.2019 г.
Неправилно било образувано и изпълнително дело в нарушение на чл. 427
ГПК. Моли ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 3600 лева,
представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди от действия
на съдебния изпълнител, ведно със законната лихва, както и направените по
делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който А.
М. Б. оспорва предявения иск. Поддържа, че не е налице нарушение на
разпоредбата на чл. 427 от ГПК, както и при осъществяване на дейността си
частният съдебен изпълнител не е допуснал нарушение. Поддържа, че при
изпращане на запорни съобщения на третото лице – М. ООД изрично е
посочено, че при запор на трудовото възнаграждение удръжките се правят
ежемесечно при спазване на правилата на чл. 446 от ГПК. Посочва, че едва с
молба от 04.09.2019 г. частният съдебен изпълнител е уведомен, че
преустановява изплащането на суми по наложения запор. Моли предявеният
иск да бъде отхвърлен и претендира направените по делото разноски.
С Определение № 278/19.05.2021 г. като трети лица помагачи на
страната на ответника са конституирани ЗД „Е.И.“ АД и М. ООД, които не са
заявили становище по изложените твърдения, както и не са изложили
3
становище по съществото на спора.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Решението е и правилно като на основание чл. 272 от ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 441 от ГПК частният съдебен изпълнител
отговаря при условията на чл. 45 от Закона за задълженията и договорите за
вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително
изпълнение. Отговорността на съдебния изпълнител отговаря за вреди, които
е причинил неправомерно при изпълнение на своята дейност (чл. 74 от Закона
за частните съдебни изпълнители). Основателността на предявения иск е
поставена в зависимост от това по делото да се установи действие на частен
съдебен изпълнител при, по повод или във връзка с упражняването на
неговите властнически правомощия при осъществяване на принудителното
изпълнение, противоправност на действията или бездействията, причинени
имуществени или неимуществени вреди, както и причинно – следствена
връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди. С оглед
разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите вината
на частния съдебен изпълнител се предполага до установяване на противното.
Трайната съдебна практика по чл. 74 от Закона за частните съдебни
изпълнители (решение № 264/08.04.2010 г. по гр. д. № 474/09 г. на ВКС, ІV
ГО, решение № 120/08.07.2011 г. по т. д. № 1123/10 на ВКС, ТК, ІІ ТО,
решение № 281 от 10.12.2014 г. по гр. д. № 3219/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО и
други) е приела, че пасивно легитимирани да отговарят по този иск са
длъжностни лица, които изпълняват дейност по принудително изпълнение на
съдебни решения, за действията им при и по повод на тази дейност.
Определящ е вида дейност, като частните съдебни изпълнители дължат
обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
4
увреждането.
Неправомерно е действието на съдебния изпълнител, ако то е
предприето въпреки нормативната забрана за извършването му или ако не са
налице предпоставки за това. Бездействието му ще бъде противоправно,
когато не се предприема действие, което следва да бъде извършено по силата
на закона или въпреки направеното искане за това, макар и да са налице
условията за извършването му. Действието или бездействието могат да бъдат
осъществени в рамките на образувано изпълнително производство. Страните
не спорят, а и се установява от събраните по делото доказателства е, че
изпълнително дело № 20168500402001 по описа на ЧСИ А. М. Б. е образувано
по молба вх.№ 11301/08.07.2016 г., подадена от „Ф.И.“ ЕАД въз основа на
изпълнителен лист от 09.08.2007 г. по гр.д. № 2217/2007 г. по описа на
Районен съд гр. Шумен. Установява се, че с изпълнителния лист В. Б. Т. е
осъдена да заплати на „О.Б.Б.“ АД сумата от 2287 лева – главница, 135,15
лева – договорна лихва за периода от 10.04.2007 г. – 07.08.2007 г. и 1,56 лева –
наказателна лихва върху главницата, както и законна лихва считано от
08.08.2007 г. до окончателното й плащане и 201,48 лева – направени разноски
по делото. В изпълнение на направеното от взискателя искане, както и по
възлагане по чл. 18 от Закона за частните съдебни изпълнители ЧСИ А. Б. е
наложил запор върху трудово възнаграждение, получавано от В. Б. Т. от „М.“
ООД. В запорното съобщение е посочен размерът на дължимото вземане,
както и е указано на третото задължено лице, че удръжките следва да се
правят ежемесечно при спазване на чл. 446 от ГПК. Запорното съобщение е
получено от представител на „М.“ ООД на 12.08.2016 г.
С исковата молба са въведени твърдения, че съдебният изпълнител е
нарушил забраната да се насочва принудително изпълнение към вземания,
които са несеквестируеми и в резултат на това са причинени вреди в размер
на претендираната сума от 3600 лева.
Съгласно чл. 446, ал.1 от ГПК ако изпълнението е насочено върху
трудовото възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение за
труд, както и върху пенсия, чиито размери са над минималната работна
заплата, може да се удържа само ако осъденото лице получава месечно
възнаграждение в размер между минималната работна заплата и двукратния
размер на минималната работна заплата – една трета част, ако е без деца, и
5
една четвърт част, ако е с деца, които издържа; ако осъденото лице получава
месечно възнаграждение в размер между двукратния размер на минималната
работна заплата и четирикратния размер на минималната работна заплата –
една втора част, ако е без деца, и една трета част, ако е с деца, които издържа;
ако осъденото лице получава месечно възнаграждение в размер над
четирикратния размер на минималната работна заплата – горницата над
двукратния размер на минималната работна заплата, ако е без деца, и
горницата над два пъти и половина размера на минималната работна заплата,
ако е с деца, които издържа. В ал. 2 е посочено, че месечното трудово
възнаграждение по ал. 1 се определя, след като се приспаднат дължимите
върху него данъци и задължителни осигурителни вноски.
Следователно процесуалният закон въвежда забрана вземането за
трудово възнаграждение над определения размер (частично несеквестириумо)
да бъде събирано от друг, освен от длъжника. Запорът на несеквестируемата
част от вземането е незаконосъобразно и ако третото лице погрешно плати на
съдебния изпълнител, последният е длъжен незабавно да върне тази част на
длъжника (т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Отговорността на съдебният изпълнител по чл. 74 от ГПК, обаче, може
да възникне само когато третото задължено лице в определения в чл. 508 от
ГПК срок го е уведомил за незаконосъобразно събраната сума. Настоящият
съдебен състав намира, че като платец на вземането работодателят
ежемесечно и съобразно указанията на съдебния изпълнител следва да
определя какъв е размерът на сумите, които има задължение да преведе в
изпълнение на наложения запор след приспадане на дължимите данъци и
осигурителни вноски и при спазване на правилата, предвидени в чл. 446 от
ГПК. А в случай, че дължимото възнаграждение е несеквестируемо е имал
задължение да уведоми съдебния изпълнител. От събраните по делото
доказателства не се установява работодателят да е уведомил ЧСИ А. Б. в
исковия период за това, че преведените суми са несеквестируми. Длъжникът
Т. също не е заявила това по изпълнителното дело. Именно поради това и в
случай, че има събрани несеквестируеми вземания не е налице виновно
действие или бездействие на съдебния изпълнител, макар и то да е
потивоправно.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че не се установява, че
6
превежданите в изпълнение на наложения запор върху трудово
възнаграждение суми са несеквестируеми. В тежест на ищцата е било да
установи какъв е размерът на трудовото й възнаграждение за исковия период
и какви са сумите, с които е надвишен размерът по чл. 446 от ГПК.
Доказателства не са ангажирани. Установява се само, че общият размер на
събраната сума е 3640 лева, но не се установява какъв е размерът на
начисленото трудово възнаграждение за месеците, в които са превеждани
суми от „М.“ ООД.
Нещо повече, следва да се посочи, че дори да се установи, че са
събрани несеквестируеми суми, то не е налице вреда за ищцата – длъжник по
изпълнението, доколкото с плащането на тези суми е изпълнявано
задължение, чието съществуване не е оспорено от нея. Имуществената вреда,
изразяваща се в претърпяна загуба на ищцата биха могли да бъдат събрани
такси по изпълнението, но не и погасените задължения към взискателя.
Воден от горното и поради съвпадане на правните и фактическите
изводи с тези на Софийски районен съд, 33 състав, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
Съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия сумата от 400 лева, представляваща направени
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 2933/06.10.2021 г. по гр.д. №
26419/2021 г. по описа на СРС, 33 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК В. Б. Т., ЕГН-**********,
от гр. Шумен, ул. „******* да заплати на А. М. Б., гр. София, бул. *******
сумата от 400 лева, представляваща направени разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
7
1._______________________
2._______________________
8