Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 12.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV “Б“ въззивен състав, в публично
съдебно заседание, проведено на седми
октомври през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА И.
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл.съдия: ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА
при секретаря Румяна
Аврамова, като разгледа докладваното от мл. съдия Карабашева в.гр.дело № 12570 по описа за 2020
г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
135145 от 29.06.2020 г. по гр.д. № 67034/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав е върната исковата молба на ищците М.Г.Н.
и Н.Г.Н. в частта на предявените срещу ответника „А.з.с.н.в.“ ЕАД отрицателни установителни искови претенции с правно основание чл.124,
ал.1 вр. чл.439 от ГПК за признаване за установено,
че ищците М. и Н.Н. не дължат на ответника по 1/3 за
всеки един от тях от сумата от 234.00 лева разноски по изпълнителното дело,
2 536.37 лева такса по т.26 от ТТР по ЗЧСИ и 200.00 лева юрисконсултско възнаграждение в изп.д.№
20198150401937 по описа на ЧСИ Т.К., рег. № 815 на КЧСИ, поради което производството
е прекратено в тази част. С решението е признато за установено по предявенитe искови претенции с правно основание чл.124,
ал.1 вр. чл.439 от ГПК, че ищците не дължат на
ответника по 1/3 за всеки един от тях от сумата от 1 633.26 лева договорна
лихва за периода от 05.01.2007 г. – 23.06.2009 г., от 283.50 лева – наказателна
лихва за периода 05.01.2007 г.-23.06.2009 г., от 10 100.10 лева – законна
лихва върху главница за периода 31.08.2009 г. – 20.11.2016 г. по издаден
изпълнителен лист от 30.09.2009 г. по ч.гр.д.№4816/2009 г. по описа на
РС-Плевен, поради погасяване на правото на принудително изпълнение с изтичане
на предвидения в закона давностен срок, като са
отхвърлени исковете за признаване за установено, че М. Н. и Н.Н. не дължат
н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД по 1/3 от сумата от 13 594.35 лева главница, от
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение по ч.гр.д. № 4816/2009
г. по описа на РС-Плевен в размер на общо 1846.00 лева и за разликата над
сумата от 10 100.70 лева до пълния предявен размер от 14 133.70 лева
на законната лихва върху главница в периода след 24.06.2019 г.
По делото е
депозирана въззивна жалба от въззивниците
М.Н. и Н.Н., в която се инвокират
съображения за незаконосъобразност на постановеното решение в отхвърлителната му част. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е определил началото на новата
погасителна давност за главницата и разноските, включени в изпълнителния лист,
след като е прието, че изпълнителното производство срещу наследодателя, от
образуването му на 21.05.2010 г. до 26.06.2015 г. не е текла погасителна
давност на основание отмененото ППВС № 3/1980г., както и че съдът
не е извършил дължимата преценка на фактите по делото и че обжалваното решение
в отхвърлителните си части противоречи на т.1 от ТР
на ОСГТК на ВКС от 26.06.2015 г. по тълк.дело №2/2015
г. Изтъква се, че вземането по изпълнителния лист от 30.09.2009 г. става
изискуемо и подлежи на изпълнение от тази дата, респективно тогава е започнала
да тече тригодишната погасителната давност за присъдените вземания. Описва се,
че по време на първото изпълнително производство погасителна давност е текла,
поради което е могла да бъде прекъсвана, а в изпълнителния процес давността не
спира, тъй като кредиторът може да избере дали да действа или да иска нови
изпълнителни способи, и ако взискателят не е поискал
да се реализират изпълнителни действия в продължение на две години от
последното предприето валидно изпълнително действие, ЧСИ прекратява по право
изпълнителното дело. Поддържа се, че единственото изпълнително действие след
21.05.2010 г., което е прекъснало давността за принудителното събиране на
вземанията по отношение на длъжника Г.Н., е налагането на възбрана върху
неговия съсобствен апартамент от 26.07.2010 г., като
насрочването на опис, извършено с поканата за доброволно изпълнение, връчена на
Г.Н. на 19.07.2020г., който опис не е извършен, не прекъсва погасителната
давност и не представлява действие по изпълнението. Релевира
се, че след 18.07.2016 г. в продължение на две години взискателят
не е поискал извършването на изпълнителни действия и на 18.07.2018 г.
изпълнителното производство е прекратено от ЧСИ по силата на закона. Заявява се
и, че плащането на основния длъжник не води до прекъсване на погасителната
давност по отношение на поръчителя Г.Н. на основание чл.148 от ЗЗД, като
нейното начало е от 26.07.2010г., когато е наложена възбрана върху съсобствения му апартамент, тъй като погасителната давност
тече отделно за длъжника и поръчителя на основание чл.148 от ЗЗД.
Изпълнителното производство срещу Г.Н. не е било перимирано
или прекратявано на друго основание преди 26.06.2015 г., поради което съдът е
следвало да зачете ТР от 26.06.2015 г. на ВКС. Предвид изложеното се иска
отмяна на обжалваното в отхвърлителната част решение
и постановяване на друго, с което предявените отрицателни установителни
искове да бъдат уважени. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна „А.з.с.н.в.“
ЕАД е депозирала отговор, ведно с насрещна въззивна жалба
срещу решението в частта на уважените искови претенции по чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл.439 от ГПК, с който оспорва въззивната
жалба като неоснователна и недоказана, а постановеното решение в обжалваната
уважителна част на предявените искове счита за неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Твърди се, че поканата за доброволно изпълнение е била връчена на
Г.Н. на 15.07.2010 г., а заповедта за изпълнение влязла в сила на 29.07.2010
г., като в съдът неправилно е приел, че за вземането не е приложима общата пет
година давност. Счита се, че влязлата в сила заповед е пречка да бъдат
оспорвани задълженията, както и че установеното със заповедта не подлежи на
пререшаване, освен чрез извънредните способи, уредени в чл.423 ГПК и чл.424 ГПК.
Поддържа се, че към датата на образуването на изпълнителното производство се е
прилагало ППВС №3 от 1980 г., според което образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността и по време на същото давност не тече. На
основание чл.115, ал.1, б. „ж“ от ЗЗД с образуване на изпълнителното
производство давността е спряла, но спирането следва да се счита за
преустановено след 26.06.2015 г., т.е. след тази дата до депозирането на
исковата молба не е бил изтекъл пет годишния давностен
срок. Излага се, че т.10 от ТР 2 от 26.06.2015 г. на ВКС се прилага само по
отношение на висящите изпълнителни производства, но не и по отношение на конкретното.
Прави се искане въззивната инстанция да постанови
решение, с което да отмени първоинстанционното такова
и да отхвърли уважените отрицателни установителни
искове, като потвърди решението на СРС в частта, с която претенциите са
отхвърлени. Претендират се разноски.
Подаден е отговор
на депозираната насрещна въззивна жалба, с който се
оспорва като неоснователна и недоказана и се поддържат релевираните
във въззивната жалба доводи и съображения. Инвокира се, че новата погасителна давност е започнала да
тече на 26.07.2010 г. – датата на наложената възбрана. С молба от 12.11.2018 г.
се описвало, че действията по изпълнението следвало да се насочат само срещу
Виргиния Марторисиян, а поръчителят Н. и неговите
наследници не са узнали за извършената цесия. Твърди се, че са изтекли повече
от 6 месеца до датата на конституирането на новия цесионер,
затова и поръчителството било прекратено на основание чл.147, ал.1 вр. чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД, а поради бездействието на
кредитора, се излага, че отговорността на поръчителя е отпаднала и липсвали
доказателства за датата на подаденото заявление за издаване на заповед за
изпълнение. Иска се съдът да отхвърли депозираната насрещна въззивна
жалба и да уважи първоначалната такава.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, намира от фактическа
и правна страна следното:
Въззивната жалба и
насрещната въззивна жалба са подадени в законоустановения срок от процесуално легитимирани страни,
с обоснован правен интерес срещу постановеното съдебно решение, подлежащо на инстанционен съдебен контрол от въззивен
съд по реда на чл.258 и сл. от ГПК, поради което са процесуално допустими.
Разгледани по
същество – въззивната жалба е основателна, а насрещната - неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т. е. по действащия
ГПК, по който се развива настоящото съдебно производство, въззивният съд
действа като апелация (т.
нар. "ограничен въззив").
В този смисъл е и задължителната з.въззивните съдилища практика на ВКС, формирана по реда
на чл. 290 ГПК - напр. Решение № 230 от
10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение № 189 от
9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК.
Настоящата
съдебна инстанция приема, че обжалваното решение на СРС е валидно и допустимо,
като постановено в съответствие с императивните съдопроизводствени
правила на ГПК.
Относно правилността
на атакуваното първоинстанционно решение, се
установява следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
искова молба с вх. № 2030582/20.11.2019 г., уточнена с писмени молби с вх.
№5002986 от 09.01.2020 г., с вх. № 5065758 от 04.06.2020 г. и с вх. № 5065761
от 04.06.2020 г. н.ищците М.Г.Н. и Н.Г.Н. срещу ответника „А.за с.на в.“ ЕАД,
като са релевирани твърдения, че двамата ищци са
наследници по закон на своя баща Г.Н.Н. и се явяват на
собствено основание длъжници по изпълнително дело №
20198150401937 по описа на ЧСИ с рег. № 815 с взискател
ответното дружество. На 30.08.2009 г. срещу
Г.Н. бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №4816/2009 г. на РС - Плевен, на
основание сключен договор за
потребителски кредит № 3478 от 05.12.2006 г.
с кредитор „ДЗИ Банк“ АД (вляла се в
последствие през 2007 г. в „Юробанк и Еф Джи
България“ АД) и кредитополучател В.В.М.и двама
поръчители М.В.А.и Г.Н.Н.. Срещу поръчителят Н. като
длъжник било образувано на 21.05.2010 г. изпълнително дело с № 20108150400566
на ЧСИ с рег. № 815, въз основа на това, че В.М., М.А.и
Г.Н. били осъдени да заплатят солидарно на кредитора-взискател
„Юробанк и Еф Джи България“ АД посочените в
изпълнителния лист суми. Инвокира се, че на Н. била
връчена покана за доброволно изпълнение на 15.07.2010 г., с която се насрочвал
опис и оценка на движимите вещи на лицето за дата 06.08.2010 г. от 11.00 часа
до 13.00 часа, но в изпълнителното дело липсвали данни да са извършвани такива
действия по изпълнението, обуславящи спирането на започналата да тече давност
за събиране на вземанията. Твърди се, че единственото действие, което
прекъсвало давността, е вписаната с акт № 108, том IV,
с вх. №10635/26.07.2010 г. по молба на ЧСИ в Служба по вписванията в гр.Плевен
възбрана върху ½ ид.ч. от апартамент,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор № 56722.661.769.3.24 в
гр.Плевен, бул. „******и след тази дата не са извършвани принудителни действия,
които да прекъсват давността. Заради това и давността за събиране на вземанията
по изпълнителния лист по отношение на Г.Н. е изтекла на 26.07.2015 г.
Междувременно, вземанията по договора за кредит № 3478/05.12.2006 г. са цедирани от „Юробанк и Еф Джи
България“ АД на дружеството „СГ Г.“ ООД съгласно приложение 1, конституирано от
ЧСИ на 13.11.2015 г. в изпълнителното производство. Вземанията били цедирани втори път н.23.04.2018 г. в полз.нa „А.з.с.на в.“ ЕАД, което е конституирано като взискател по изпълнителното дело, като на 13.11.2018 г. ЧСИ
прекратил изп.дело № 20108150400566 на основание
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, тъй като взискателят не
поискал в продължение на две години извършването на изпълнителни действия, като липсвали доказателства постановлението да е
връчено на длъжника или нa неговите наследници,
поради което последните не са имали възможността да искат заличаване на
възбраната върху ½ ид.ч от апартамента на Н.. По-късно
на 19.08.2019 г. била уважена поден.от „А.за с.на в.“
ЕАД нова молба до ЧСИ за образуване на второ изпълнително производство срещу
тримата длъжници и било образувано такова, но към
момента на образуването му длъжникът Г.Н. починал, като оставил за наследници М.Г.Н.
(син), Н.Г.Н. (син) и съпруга, която не била конституирана като длъжник наред с
първите двама. Всеки от тримата наследници наследявали на основание чл.5, ал.1
и чл.9, ал.1 вр. чл.60, ал.1 от ЗН по 1/3 ид.ч. от наследството на Н., а от вземанията по
изпълнителния лист от 30.08.2009 г. в общ размер на 34 474.98 лева - всеки
по 1/3 от тях. Ищецът твърди, че срещу наследодателя на двамата ищци не са били
извършвани действия, прекъсващи давността за събиране на вземанията на
основание т.10 от ТР от 26.06.2015 г. на ВКС. По изпълнителното дело е било
налично запорно съобщение с изх. № 12276/21.05.2013
г., изпратено до РУСО-Плевен с искане за
налагане на запор върху пенсията на длъжника, но в отговор от 28.05.2013 г. на
НОИ-РУСО било посочено, че Г.Н. не е пенсионер в РУСО, поради което запорът не
можел да се осъществи, като по делото липсват други данни за искания за
налагане на други запори. Твърди, се че Г.Н. е поръчител по кредита, но
прекъсването на давността по отношение на длъжника или отказът му от изтекла
давност няма действие спрямо поръчителя. След налагането на възбраната ЧСИ е
следвало да прекрати първото изпълнително дело на 27.07.2012 г. на основание
чл.438, ал.1, т.8 от ГПК. Предвид изложеното се иска да бъде признато з.установено,
че ищците не дължат на ответника по 1/3 квотни части
от следните суми: 3 762.76 лева неолихвяема
сума, 13 594.00 лева главница, 14 133.70 лева лихви, 13.80 лева
присъдени разноски и 234.00 лева разноски по изпълнителното дело, такса по т.26
от Тарифата на таксите и разноските по ЗЧСИ с включен ДДС в размер на
2 536.37 лева, както и други суми в размер на 200.00 лева, всички в общ
размер на 34 478.98 лева към 25.10.2019 г., посочени в изпълнителен лист,
издаден на 30.09.2009 г. по ч.гр.д. № 4816/2009 г. на Районен съд Плевен, ГК,
въз основа на който са образувани изпълнителни дела с № 2010815040056 и с № 20198150401937 по описа
на ЧСИ с рег. № 815 Т.К., поради погасяването н.вземанията.
В депозирания по
чл.131 от ГПК писмен отговор ответникът „А.за с.на в.“ ЕАД оспорва изцяло
предявените искови претенции и твърди, че към датата на образуването на
изпълнителното дело е било действащо ППВС № 3/1980 г., според което
образуването на изпълнителното дело прекъсвало давността, а с т.10 от ТР № 2 от
26.06.2015 г. процесното ППВС е отменено, както и че
т.10 се прилага само по отношение на висящите изпълнителни производства, считано
от 26.06.2015 г. занапред. Твърди се, че на 15.07.2010 г. е била връчена поканата
за доброволно изпълнение на Г.Н., а заповедта за изпълнение влязла в сила на
29.07.2010 г, което е пречка да бъдат оспорвани задълженията и че установеното
със заповедта за изпълнение не подлежи на пререшаване, освен чрез извънредните
способи, уредени в чл.423 ГПК и чл.424 ГПК. За вземания, установени със заповед
за изпълнение, давността е пет годишна и в настоящия случай е започнала да тече
от 29.07.2010 г. - датата на влизането в сила на заповедта за незабавно изпълнение.
Счита се, че до 26.06.2015 г. давност не е текла на основание чл.115, ал.1 б.
„ж“ и съгласно ППВС от 1980 г. Прави се искане съдът да постанови решение, с
което да отхвърли изцяло предявените искови претенции като неоснователни и
недоказани.
След изложение на фактическите и правни твърдения на
страните, настоящата инстанция пристъпи към анализ на събраните по делото
доказателства, от които се установява следното:
На 30.09.2009 г.
по ч.гр.д. № 4816/2009 г. по описа на Районен съд – Плевен е издаден
изпълнителен лист на основание издадена заповед № 3291 от 30.09.2009 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК във
връзка със сключен договор за потребителски кредит № 3478/05.12.2006 г. между
кредитора „ДЗИ Банк“ АД и кредитополучателя В.М., Г.Н.
(поръчител) и М.А.(поръчител) за сумата от 14 000.00 лева. Въз основа на този изпълнителен лист длъжниците М., Н. и А.са осъдени за заплатят солидарно на „Юробанк и Еф Джи България“ АД сумата от 13 594.35 лева
- просрочена главница; 1633.26 лева – договорна лихва от 05.01.2007 г. до
23.06.2009 г.; 283.50 лева – наказателна лихва от 05.01.2007 г. до 23.06.2009
г. и законната лихва върху главницата от 31.08.2009 г. до изплащане на
вземането, както и разноски по делото – 310.00 лева – внесена държавна такса и
сумата от 1536.00 лева – адвокатски хонорар. По молба с вх. № 1276/21.05.2010 г. на
пълномощника на кредитора е образувано изп. дело №
20108150400566 по описа на ЧСИ Т.К. с рег. № 815 на КЧСИ и с район на действие
ОС - Плевен, в която взискателят е поискал ЧСИ да
пристъпи към принудително изпълнение, да извърши необходимите справки, да се
снабди с нужните документи и да определи способа на изпълнението. На 19.07.2010
г. ЧСИ връчил на длъжника Г.Н. чрез съпругата му покана за доброволно
изпълнение, като отразените в поканата задължения били сумата от 13 594.35
лева, просрочена главница; 1633.26 лева – договорна лихва от 05.01.2007 г. до
23.06.2009 г.; 283.50 лева – наказателна лихва от 05.01.2007 г. до 23.06.2009
г. и законната лихва върху главницата от 31.08.2009 г. до изплащане на вземането,
както и разноски по делото – 310.00 лева – внесена държавна такса и сумата от
1536.00 лева – адвокатски хонорар, сумата от 1536.00 лева за адвокатско
възнаграждение по изпълнителното дело. сумата от 324.00 лева за разноски по
образуване на изпълнителното дело и сумата от 1737.00 лева по т.26 от ТТРЗЧСИ (с вкл.ДДС). В поканата за доброволно
изпълнение е насрочен опис и оценка на движимите вещи в дома на длъжника Г.Н. за
06.08.2010 г. от 11.00 часа – 13.00 часа, след което ЧСИ ще пристъпи към тяхната
публична продан.
За периода от
13.08.2010 г. до 02.11.2011 г. длъжникът В.М. внасяла с РКО в полза на ЧСИ и по
банков път на различни дати по 150.00 лева за погасяване на задълженията по
изпълнителното дело. Длъжникът Г.Н. не е осъществявал плащания на задълженията
си по същото изпълнително дело.
С молба на ЧСИ с
вх. № 10598/26.07.2010 г. е вписана възбрана по партида № 84537 върху ½ ид.ч. от недвижим имот с идентификатор № 56722.661.769.3.24,
собственост на Г.Н., представляваща апартамент № 24 в гр.Плевен, бул. „******,
състоящ се от две стаи, кухня, клозет, със застроена площ от 68.50 кв.м., при
съседи: на същия етаж апартамент № 23, стълбище, отдолу – апартамент № 21,
заедно с прилежащите процента идеални части от общите части на сградата и от
общите помещения и от правото на строеж върху държавна земя по плана на града с
акт № 108, том IV от съдия по
вписванията по молба на ЧСИ по изпълнителното дело с № 20108150400566. С молби
от 02.07.2012 г., 12.07.2012 г. и от
13.03.2013 г. взискателят поискал извършване
на изпълнителни действия за събиране на дължимите вземания, като със съобщение
с изх. № 12276 на 21.05.2013 г. се установява, че ЧСИ адресирал до РУСО-Плевен
гр.Плевен, ул. „******запорно събщение,
с което поискал да бъде наложен запор върху пенсията на длъжника Н.. С писмен отговор с вх. № 4367 от 29.05.2013 г.
на Директора на РУСО-Плевен ЧСИ е уведомен, че длъжникът не е пенсионер в
РУСО-гр.Плевен, поради което наложеният запор от 21.05.2013 г. не може да бъде
осъществен.
Съгласно молба
от 03.10.2014 г. взискателят релевирал
искане към ЧСИ за извършване на изпълнителни действия за събиране на дължимите
вземания, поради което на 07.10.2014 г. ЧСИ изпратил разпореждане към
работодателя на длъжника В.М. за изпълнение на запора за предприемане на
насрещни действия от задълженото трето лице за изпълнението на запора.
С писмен договор
за цесия от 24.02.2015 г. цедентите „Юробанк България“ АД и „Б.Р.С.“ АД прехвърлили на цесионера „СГ Г.“ ООД вземанията по изпълнителния лист от
30.09.2009 г.
На 07.01.2016 г.
на длъжника Н. е връчено писмено уведомление от ЧСИ, с което същият се
уведомявал, че като взискател е конституиран „СГ Г.“
ООД, който с писмена молба от 18.07.2016
г. поискал от ЧСИ да извърши справки в
НАП за налични трудови договори и справки от ИКАР з.наличие на недвижимо
имущество с цел продължаване на изпълнителните действия спрямо длъжниците В.М. и М.А..
С договор от
23.04.2018 г. цедентът „СГ Г.“ ООД прехвърлил н.ответника
„А.з.с.на в.“ ЕАД вземанията по изпълнителния лист от 30.09.2009 г., а с писмен.молба
от 12.11.2018 г. „А.за с.на в.“ ЕАД предявил искане към ЧСИ да бъде
конституирано като взискател, както и искане да се
извърши справка в БНБ з.наличие на банкови сметки и открити такива, и да наложи
запор на последната открита банкова сметка н.длъжниците.
С разпореждане от 13.11.2018 г. ЧСИ конституирал като взискател
„А.за с.на в.“ ЕАД по изпълнителното дело с № 20108150400566.
На 13.11.2018 г.
на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК е прекратено изпълнителното дело с №
20108150400566 на ЧСИ, тъй като в продължение на две години взискателят
не е искал извършване на принудителни действия. В последствие с молба с вх.
№31356/19.08.2019 г. на взискателя е образувано изпълнително
дело № 20198150401937 от ЧСИ с рег. № 815 на КЧСИ на основание издадения
изпълнителен лист от 30.09.2009 г. срещу същите трима длъжници.
Взискателят релевирал
спрямо тримата длъжници да се извършат справки в НАП
и БНБ за наличие на трудов договор, декларирано имущество и открити банкови
сметки, след което да бъдат наложени възбрана/запор. На 18.09.2019 г. НАП е уведомена
от ЧСИ за образуваното изпълнително дело № 20198150401937.
На 08.11.2019г.
длъжникът Н. починал и оставил з.наследници съпруга И.И.Н.,
и двама синове Н.Г.Н. и М.Г.Н.. Във връзка с указания н.ЧСИ, „А.за с.на в.“ ЕАД
конкретизирал, че принудителното изпълнение следва да се насочи срещу
наследниците на починалия длъжник, а именно към двамата му синове Н.Н. и М.Н..
С покана с изх.
№ 47416 от 25.10.2019 г. до длъжника М.Н. и покана с изх.№ 47415/25.10.2019 г.
до длъжника Н.Н., ЧСИ им предоставил двуседмичен срок
за доброволно изпълнение на задълженията по изпълнителното дело №
20198150401937, а именно – сумата от 3762.76 лева неолихвяема
сума, 13 594.35 лева главница, 14 133.70 лева лихви, 13.80 лева
присъдени разноски, 234.00 лева разноски по изп.дело,
сумата от 2 536.37 лева разноски по ЗЧСИ в полза на ЧСИ Т.К., както и
други суми, дължими по този документ в общ размер на 200.00 лева (в това число
ДТ, адвокатско възнаграждение, възнаграждение за вещо
лице, за пазар и пр.). Общият размер на задълженията към 25.10.2019 г. възлизал
на 34 474.98 лева. На 19.11.2019 г.
е депозирано възражение от длъжника М.Н.,
с което оспорил дължимостта на претендираните
вземания и релевирал възражение за изтекла
погасителна давност с искане изпълнителното дело да бъде прекратено изп.дело № 20198150401937, а с писмено уведомление от
25.11.2019 г. ЧСИ отказал да прекрати изпълнителното дело.
На основание
издадена обезпечителна заповед от 25.11.2019 г. по гр.д. №66122 по описа з.2019
г., с която е допуснато обезпечение н.бъдещи искове от ищците М.Н. и Н.Н. против ответника, с постановление от 12.12.2019 г. ЧСИ спрял принудителното изпълнение по изп.дело № 20198150401937.
На 05.10.2021 г.
взискателят „А.за с.н.в.“ ЕАД изготвил два броя
писмени уведомления по чл.99, ал.3 от ЗЗД, с които длъжниците
М.Н. и Н.Н. се уведомявали за сключения договор з.цесия
между „СГ Г.“ ООД и „А.за с.на в.“ ЕАД з. задълженията от изпълнителен лист от
30.09.2009 г..
С оглед установената фактическа обстановка, съдът
намира от правна страна следното:
Предявен е
отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439 ГПК за установяване на недължимост като погасени по давност вземания за сумите от
13 594.35 лева - просрочена главница, от 1633.26 лева – договорна лихва от
05.01.2007 г. до 23.06.2009 г., от 283.50 лева – наказателна лихва от
05.01.2007 г. до 23.06.2009 г., от 14 133.70 лева - законната лихва върху
главница в периода от 31.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както
и разноски по делото в общ размер на 1846.00 лева, от които сумата от 310.00
лева – внесена държавна такса и сумата от 1536.00 лева – адвокатски хонорар, на
основание договор за потребителски кредит № 3478/05.12.2006 г., по който Г.Н.
има качеството на поръчител и един от тримата солидарно осъдени длъжници, явяващ се наследодател на ищците М.Н. и Н.Н..
Разпоредбата
на чл. 439 ГПК предвижда защита
на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни
действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил
защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК,
в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет,
тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания
по чл. 237 ГПК (отм.).
По тези съображения разпоредбата на чл. 439,
ал. 2 ГПК следва
да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно
дирене не се провежда (определение № 956/
22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 6 от
21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., ВКС и др.). В цитираната
съдебна практика е възприето разбирането, че защитата на длъжника в заповедното
производство срещу издадена срещу него заповед за изпълнение се осъществява
чрез възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК.
След подаване на възражението кредиторът следва да предяви установителен
иск за съществуване на вземането по чл. 422 ГПК, вр.
с чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не бъде
предявен в предвидения от закона срок или след влизане в сила на съдебното
решение, с което установителният иск е уважен,
заповедта за изпълнение влиза в сила според изричната разпоредба на чл. 416 ГПК. Изпълнителният лист се издава
въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно
изпълнителното основание се ползва със стабилитет. Когато срещу заповедта за
изпълнение не е подадено възражение от длъжника заповедта се стабилизира и
възможността за оспорване на фактите и обстоятелствата, относими
към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира,
освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК.
В съответствие с императивните изисквания на
процесуалния закон на изследване подлежат само онези факти, които са настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден
изпълнителен лист, по силата на който е образувано изпълнително производство -
в случая настъпила погасителна давност след влизане в сила на заповедта за
незабавно изпълнение и изпълнителния лист от 30.09.2009 г.
При така
предявеният иск в тежест на ищците е да докажат правен интерес от иска, че
ответникът претендира плащането на сумите, че е изтекъл определен период от
време между две последователни действия на ответника по събиране на вземанията
по изпълнителния лист. В тежест на ответника е да докаже валидно възникнало
вземане към наследодателя на ищците по договор за потребителски кредит № 3478/05.12.2006
г. и че е проявил активност за събиране на
вземанията си, като е предприел своевременно действия за събирането им,
обуславящи спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл.115
и чл.116 от ЗЗД.
Съдът приема за
установено по делото, че за ответника са валидно възникнали вземания срещу
длъжника Н. като наследодател на ищците, който е поръчител по договор за
потребителски кредит № 3478/05.12.2006 г. и е осъден в условията на солидарна отговорност
с длъжниците М. и А.за сумите по издадения
изпълнителен лист от 30.09.2009 г. Тези обстоятелства не са спорни по делото, а
и се установяват от влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение, срещу
която не е подавано възражение от длъжника Г.Н. по реда на чл.414 от ГПК.
Едно от
вземанията, за които е издадена заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителния лист, е за главницата по договор за кредит, чиято погасителна
давност е пет годишна, съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС по
чл.290 от ГПК. В този смисъл според Решение
№ 28 по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, ІІІ-то Г.О., Решение № 65/06.07.2018 г. по
т. д. № 1556/2017 г. на ВКС, І-во Т.О., договорът
за кредит, има за предмет възмездно предоставяне на определена сума за
определен срок. Връщането й на части не променя предмета на задължението и на
договора в такъв за множество еднородни престации с
еднакъв произход, дължими през определен интервал от време. При договора за
банков кредит съгласието на кредитора да получи на части изпълнението на
задължението е в отклонение на общото правило по чл. 66 от ЗЗД, това съгласие не променя
характера на задължението. При така възприетото, съдът приема, че вземането за
главница по договора за банков кредит независимо, че е уговорено да се връща на
части, не е задължение за „периодични плащания“, а представлява частично
плащане, тоест за него приложима е общата 5 годишна погасителна давност.
Следващото от
самостоятелните вземания е за лихви, поради което последните са периодични и са
скрепени с кратката 3 - годишна погасителна давност, като давността за лихвите
може да бъде с по - дългия 5 - годишен срок само в хипотезата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД - ако вземането бъде
съдебно признато със съдебно решение. В тази насока съдът не споделя
възраженията на ищците от въззивната им жалба, че
съставът на СРС неправилно е тълкувал нормата на чл.117 от ЗЗД и че е извършил
генерализиране на случая. Ищците следва да съобразят, че с установяване на
вземането, съобразно чл. 117 ЗЗД, започва да тече нова
давност, тя е петгодишна и за нейното прекъсване е необходимо да се предприемат
действия по принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД. В тази връзка
задълженията по договора за кредит не са неделими и за всяко от тях тече
различна погасителна давност. Възнаградителната лихва
и лихвата за забава попадат в хипотезата на чл. 111, буква „в“ и „б“ и се
погасяват с кратката 3 годишна погасителна давност. (В този смисъл Решение №
132/13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на ВКс, І-во Т. О.; Решение № 128/20.08.2018 г. по гр. д. №
1744/2017 г. на ВКС, ІІ-ро Т. О.; Решение №
206/30.12.2011 г. по т. д. № 1055/2010 г. на ВКС, ІІ-ро
Т. О.; Решение № 130/15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на ВКС, І-во Т. О.).
Според съдебният
състав заповедите по чл.410 и чл.417 ГПК и
изпълнителният лист нямат последиците на съдебно решение за установяване на
съществуването на вземането по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Подаването на
молбата/заявлението за изпълнителен лист не води до промяна на давностния срок, с който се погасява задължението- срокът
на новата погасителна давност съвпада с давностния
срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение.
Това е така, защото изпълнителният лист се издава без да се провежда исково
производство, в което със сила на пресъдено нещо да е
установено съществуването на вземането на кредитора. С тези съдебни актове се
разпорежда и издава изпълнителен лист на посочено от молителя/заявителя
основание, поради което не се променя характерът на задължението. Издаденият
изпълнителен лист в тази хипотеза няма последиците на съдебно решение за
установяване на съществуването на вземането по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Срокът на новата давност
по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, като
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение
(в този смисъл решение № 139/28.08.2013 г. по т. д. № 98/2012 г. по описа на
ВКС, ІІ т. о., решение № 94/27.07.2010 г. по т. д. № 943/2009 г. по описа на
ВКС, І т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК).
По тези съображения, съдът не споделя оплакванията на ответника от насрещната въззивна жалба, че давността за вземанията по издадената
заповед за изпълнение за главницата и лихвите е пет години на основание чл.117,
ал.2 от ЗЗД.
В случая
заповедта за незабавно изпълнение не е била оспорена от Г.Н., не е провеждано
производство по реда на чл. 422 ГПК
спрямо него, поради което съдът приема, че процесните
вземания от изпълнителния лист от 30.09.2009 г. не са установени със съдебно
решение, което да е постановено в исково производство по ГПК и затова погасителната давност за главницата
по договора е пет години, а за процесните задължения
за лихва - 3 години. Съдът приема, че в случая заповедта за изпълнение е влязла
в сила на 03.08.2010 г., поради неподадено в законоустановения
срок възражение по чл.414 от ГПК от Г.Н. и от този момент е започнала да тече
погасителната давност за вземанията.
Погасителната
давност е сложен юридически факт, съвкупност от два елемента: бездействие на титуляра на правото и изтичането на определен период от
време. Съгласно чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо, като според ал. 2 на същата
разпоредба, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
Съгласно чл. 116, б. "б" ЗЗД давността
се прекъсва с предявяване на иск или възражение, но ако същите бъдат
отхвърлени, давността не се счита за прекъсната.
Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността
се прекъсва и с предприемане на действия за принудително изпълнение.
Подаването на
заявление за издаване на заповед по реда на чл. 410 и чл. 417 ГПК не
са част от исковия процес и като такива не прекъсват погасителната давност за
вземанията. Датата на подаване на заявлението би имала значение за прекъсване на
погасителната давност само в хипотеза, в която в срока по чл. 415 ГПК се
предяви иск по чл. 422 ГПК за
установяване на вземанията по заповедта и решение, с което този иск се уважава
бъде постановено. Разпоредбите на чл. 115 и чл. 116 ГПК са
изключителни, поради което и доколкото заявленията по чл. 410 ГПК и чл. 417 ГПК не
поставят началото на исков процес, нито на изпълнителен процес, то те нито
прекъсват, нито спират погасителната давност за вземанията. Съгласно задължителните разяснения по т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г. на ВКС, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя или
е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. В същото тълкувателно решение е
посочено, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но според закона давността се прекъсва с предприемането
на всяко действие за принудително изпълнение. За разлика от исковия процес, в
изпълнителния давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да
действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен),
или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. "перемпция",която настъпва по силата на закона с
изтичане на двугодишния срок от последното извършено валидно изпълнително
действие, а съдебният изпълнител може само да
прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване с изтичането на срока,
когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти.
Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие. В тази връзка, съдът счита за неоснователни възраженията
от въззивната жалба, че изпълнителното производство е
прекратено от датата на постановлението на ЧСИ от 13.11.2018 г., а не от датата
на изтичането на двугодишния срок по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК след последното
действие по изпълнението.
Според даденото
с ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече.
С т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. на ВКС е дадено
противоположно разрешение, като е прието, че в изпълнителното производство
давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от
момента на същото започва да тече нова давност, но давността не спира. Според
настоящият съдебен състав даденото с посоченото Тълкувателно решение тълкуване
намира приложение и за изпълнителните производства преди постановяването му,
при което в случай че не са били предприемани действия по изпълнението в
законовия срок от последното изпълнително действие в конкретното изпълнително
дело, ще настъпи погасяване по давност на вземанията на взискателя.
По тези съображения въззивният съд счита, че на
основание чл.50, ал.1 вр. чл.14 от Закона за
нормативните актове, както и с оглед с отмяната на ППВС № 3/1980 г., се
прилагат постановките на т.10 от ТР 26.06.2015 г. на ВКС към датата на
образуването на изпълнителното производство с № 20108150400566, а именно към
21.05.2010 г. По тези съображения въззивната инстанция
установява, че по процесното изпълнително дело №
20108150400566, след образуването му на 21.05.2010 г. и след наложената на 26.07.2010 г. възбрана върху
½ ид.ч. от имота на Г.Н., не са извършвани
други действия по изпълнението след този момент, при което давността за
вземанията на взискателя е изтекла.
Въззивната инстанция приема
за установено, че за сумите, предмет на исковата претенция, е налице издаден
изпълнителен лист от 30.09.2009 г. на основание
влязла в сила заповед за незабавно изпълнение № 3291 от 30.09.2009 г. по
ч.гр.д. № 4816/2009 г. по описа на Районен съд – Плевен срещу длъжниците В.М. (кредитополучател), Г.Н. (поръчител) и М.А.(поръчител).
Срещу издадената заповед за незабавно изпълнение не е депозирано възражение от
длъжника Г.Н. и не е провеждано исково производство по чл.422 от ГПК по
отношение на него. Към 21.05.2010 г. приложението на ППВС № 3/1980 г. не е било
изключено. Установи се, че на 21.05.2010 г. е било образувано изпълнително дело
№ 20108150400566 по описа на ЧСИ Т.К. с рег. № 815 на КЧСИ и с район на
действие Окръжен съд Плевен, че органът на изпълнението връчил на 19.07.2010 г.
на длъжника Н. покана за доброволно изпълнение на задълженията, с която
съдебният изпълнител насрочил на 06.08.2010 г. от 11.00 часа – 13.00 часа опис
и оценка на движимите вещи в дома на длъжника, с предупреждение, че след това ще
пристъпи към тяхната публична продан. На
26.07.2010 г. с вх. № 10598 от 26.07.2010 г. по молба на ЧСИ е вписана от съдия
по вписванията по изпълнителното дело с № 20108150400566 с акт № 108, том IV възбрана по партида № 84537 върху ½ ид.ч. от недвижим имот с идентификатор № 56722.661.769.3.24,
собственост на Г.Н., представляваща апартамент № 24 в гр.Плевен, бул. „******.
В периода след 26.07.2010 г.
ЧСИ извършвал
принудителни действия спрямо останалите длъжници в
изпълнителното производство, като длъжникът В.М. извършвала частични плащания
на суми от по 150.00 лева за периода 07.07.2010 г. до
02.11.2011 г. По делото се установи, че по молба на взискателя
на 07.10.2014 г. ЧСИ разпоредил на работодателя на М. да изпълни наложения й
запор от 21.05.2013 г. върху трудовото й възнаграждение. Това е изпълнително
действие, което прекъсва срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК спрямо този
солидарен длъжник, но не прекъсва
същият срок спрямо третия солидарен длъжник Г.Н.. Въззивната
инстанция приема, че спрямо солидарния длъжник Г.Н. взискателят
е следвало да иска от ЧСИ прилагането на изпълнителни способи за принудителното
събиране на вземанията му в срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК от датата на
последното принидутелно действие спрямо него, в
случая от датата на наложената възбрана върху върху
½ ид.ч. от недвижимият му имот - апартамент №
24 в гр.Плевен, бул. „******, от 26.07.2010 г. до 26.07.2012 г., когато изтича
срока за прекратяване на изпълнителното производство, поради настъпила „перемпция“. Извършваните извън този срок след 26.07.2012 г.
по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК принудителни действия спрямо солидарният длъжник Г.Н.
не пораждат правни последици, свързани
със спирането на погасителната давност по отношение на вземанията на взискателя спрямо него. Извън този двугогодишен
срок по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК по изпълнителното дело с № 20108150400566 е
наложеният му на 21.05.2013 г. с изх.№ 12276 запор върху пенсионно вземане. Този
принудителен способ е останал и обективно неизпълнен, тъй като от писмен
отговор на РУСО-Плевен от 29.05.2013 г. се установи, че Н. не е пенсионер, поради което третото
задължено лице не може обективно да изпълни запора върху пенсионното вземане. Тъй
като действието по наложения запор от 21.05.2013 г. спрямо Г.Н. е извън
двугодишния срок от датата на последното принудително действие спрямо него по
наложената възбрана върху ½ ид.ч. от
недвижимия му имот от 26.07.2010 г., в рамките на този срок от 26.07.2010 г. до
26.07.2012 г. срещу същият солидарен длъжник взискателят
не е обективирал искания към ЧСИ за предприемане на
изпълнителни действия чрез конкретни изпълнителни способи, за разлика от
предприеманите изпълнителни действия към
останалите солидарни длъжници В.М. и М.А..
Съгласно
разпоредбите на чл.126 от ЗЗД ако изпълнението
стане невъзможно и само някой от
длъжниците е отговорен за това, кредиторът
може да иска
от него пълно
обезщетение за вредите. Останалите длъжници отговарят солидарно само за стойността на
първоначално дължимото. Забавата на един солидарен длъжник не произвежда действие
спрямо останалите съдлъжници. На основание чл.126 от ЗЗД
предприемането на принудителни действия по реда на изпълнението по ГПК спрямо
един длъжник при наличие на множество солидарни длъжници,
не води до прекъсване на давността и спирането й спрямо останалите, спрямо
които не са предприети принудителни действия. Важими
са правните последици на погасителната давност като материално-правен институт,
поради това че кредиторът има самостоятелно право да удовлетворява правния си
интерес, насочвайки принудителните си действия по ГПК само спрямо един или
всички от солидарните длъжници. Предприемането на
изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници
по изпълнителното дело не е предвидено като законово основание за неприлагане
на срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК спрямо останалите длъжници.
Бездействието на взискателя тече поотделно спрямо
всеки един от солидарните длъжници, въпреки че всяко
изпълнително действие по събиране на дълга от солидарен длъжник се отразява на
погасяването по аргумент от чл.123, ал. 1, изр.1 вр.
чл.141 от ГПК и постановеното по реда на чл.290 от ГПК Решение № 83 от
11.04.2018 г. по гр.д. № 1667/2017 г. на IV ГО
на ВКС. Бездействието на кредитора
спрямо един от солидарните длъжници не може да доведе
до негативни правни последици спрямо останалите. И обратното, ако
кредиторът търси да удовлетвори претенциите си спрямо един или част от солидарните
длъжници по реда на изпълнението с активни действия,
това не означава че правните последици спрямо солидарните длъжници,
по отношение на които се действа, се пренясят автоматично
спрямо солидарния длъжник, спрямо който се бездейства.
Настоящата инстанция
намира, че спрямо длъжника Г.Н. е настъпило законово основание за прекратяване
на изпълнителното производство по изпълнителното дело с № 2010815040056
съгласно чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, тъй като спрямо него в качеството му на
длъжник в рамките на две години, считано от 26.07.2010 г. до 26.07.2012 г., не
са извършвани принудителни действия по инициатива на взискателя,
а наложеният запор н.пенсионното му вземане на 21.05.2013 г, извън този период
не произвежда правни последици и не е от естество да прекъсне давността, тъй
като се счита за извършено действие по прекратено по силата на закона
изпълнително производство, независимо, че са били извършвани такива действия в
срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК спрямо останалите длъжници.
Няма пречка, обаче, след прекратяване на изпълнителното производство, взискателят да предприеме събиране на вземанията си по
изпълнителния лист срещу конкретния солидарен длъжник с образуване на ново
изпълнително дело, доколкото срокът по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК води само до
прекратяване на започналото изпълнително производство, но не и до погасяване на
материалното право на взискателя. Съдът приема, че
извършваните след 26.07.2012 г. действия по изпълнението спрямо длъжника Н.
нямат правни последици и не следва да се вземат предвид, поради това, че е
настъпила спрямо него перемпция по изпълнителното
дело. Установи се, че ЧСИ с постановление е прекратил изпълнителното дело с №
20108150400566 с постановление на 12.11.2018 г. на основание изтеклия
двугодишен срок по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК от последното предприето
изпълнително действие в изпълнителното производство само спрямо длъжниците В.М. и М.А.от 18.07.2016 г., като две години
след тази дата з.исканията н.ответника „А.за с.на в.“ ЕАД от молбата му от
12.11.2018 г. за продължаване на изпълнителните действия само спрямо солидарните
длъжници е настъпила „перемпция“
и з.тях. С молба с вх. № 31356/19.08.2019 г. на ответника е образувано новото
изпълнително дело с № 20198150101937, като със същата молба взискателят
е поискал спрямо всички солидарни длъжници да се
наложат запори и възбрани. От датата на изтичането на двугодишния срок по чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК, който е започнал да тече от датата на последното принудително
изпълнение спрямо длъжника Г.Н. - от 26.07.2010 г. до 26.07.2012 г.,
изпълнителното производство с № 20108150400566 е прекратено по силата н.закона
спрямо него. След тази дата ( 27.07.2012 г.) до датата на образуването на
новото изпълнително дело с № 20198150101937 на 19.08.2019 г. по молбата на взискателя-ответник „А.за с.на в.“, съдържаща искания за
налагане на запори и възбрани на имуществото на солидарните длъжници
е изтекла погасителната давност от
пет години за главницата, за разноските от държавна такса и адвокатско
възнаграждение за периода от 27.07.2012 г. до 27.07.2017 г. и от три години за
лихвите срещу длъжника Г.Н. за периода от 27.07.2012 г. до 27.07.2015 г.
Предвид изложеното следва да се уважи исковата претенция по чл.439 от ГПК и да
се признае з.установено, че М.Н. и Н.Н., в качеството
си на наследници на солидарния длъжник Г.Н. по наследствено правоприемство,
не дължат н. „А.за с.на в.“ ЕАД по 1/3 от сумата от 13 594.35 лева
главница, от разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение по ч.гр.д.
№ 4816/2009 г. по описа на РС-Плевен в размер на общо 1846.00 лева и разликата
над сумата от 10 100.70 лева до пълния предявен размер от 14 133.70
лева. С оглед изложеното първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в тази му част, а исковата претенция за тези суми да се
уважи.
В правилно
приложение на материалния закон и по изложените от съображения, съдът следва да
потвърди първоинстанционното решение в частта, с
която е признато за установено на основание чл.439 от ГПК, че ищците М.Н. и Н.Н. не дължат на ответника по 1/3 за всеки един от тях от акцесорните претенции за лихви от сумата от 1 633.26
лева договорна лихва за периода от 05.01.2007 г. – 23.06.2009 г., от 283.50
лева – наказателна лихва за периода 05.01.2007 г.-23.06.2009 г., от
10 100.10 лева – законна лихва върху главница за периода 31.08.2009 г. –
20.11.2016 г. по издаден изпълнителен лист от 30.09.2009 г. по ч.гр.д.№4816/2009
г. по описа на РС-Плевен, поради погасяване на правото на принудително
изпълнение с изтичане на предвидения в закона давностен
срок.
На
основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК решението на въззивният
съд е окончателно и не подлежи на обжалване пред ВКС, тъй като ищците
претендират установяването на недължимост на исковата
претенция по чл.439 от ГПК по отношение на една трета за всеки поотделно от
заявените парични суми, които са под 5 000.00 лева по отношение на тях с оглед
ограниченията на процесуалния закон.
По разноските:
С оглед изхода
на делото ответникът следва да заплати на ищците сторените в първоинстанционното производство разноски за държавна такса
в размер на 960.00 лева за исковото и обезпечителното производство и адвокатско
възнаграждение в размер на 800.00 лева, съответстващо на минималния размер на
адвокатските възнаграждения на основание чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Общият размер на разноските
за първата инстанция възлизат на 1 760.00 лева. При отчитане на присъдените в
първата инстанция разноски на двамата ищци общо за сумата от 548.48 лева по компенсация
на основание постановеното определение по чл.248 от ГПК, въззивният
съд следва да доприсъди на ищците сумата от 1 211.52 лева.
На ответника съдът не следва да присъжда разноски за юрисконсултско
възнаграждение с оглед изхода на спора.
За въззивното производство разноските дължими на ищците са за
държавна такса в размер н.460.00 лева и адвокатско възнаграждение в размер на
800.00 лева, съответстващо н.минималния размер на адвокатските възнаграждения
на основание чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата за минималнире
размери на адвокатските възнаграждения. Общия размер на разноските за въззивната инстанция възлизат н.1260.00 лева. Разноските за
заплатена държавн.такса и з.претендирано
юрисконсултско възнаграждение следва да останат в
негова тежест, поради неоснователността на насрещната му въззивна
жалба.
Мотивиран от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 135145 от 29.06.2020 г. по
гр.д. № 67034/2019 г. по описа на СРС, I ГО,
41 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от М.Г.Н. и Н.Г.Н. срещу
„А.за с.на в.“ ЕАД отрицателни установителни искови
претенции с правно основание чл.124, ал.1 вр. чл.439
от ГПК за признаване з.установено, че ищците М.Г.Н. и Н.Г.Н. не дължат на
ответника „А.за с.на в.“ ЕАД по 1/3 от сумата от 13 594.35 лева главница,
от разноски за държавн.такса и адвокатско възнаграждение
по ч.гр.д. № 4816/2009 г. по описа на РС-Плевен в размер н.общо 1846.00 лева и з.разликата
над сумата от 10 100.70 лева до пълния предявен размер от 14 133.70
лева (или от сумата от 4 033.00 лева) на законната лихва върху главница в
периода от 21.11.2016 г. до 24.10.2019 г. , като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените
от М.Г.Н., с ЕГН: ********** с постоянен адрес гр.София, район „Триадица“, ул.
„*****и Н.Г.Н., с ЕГН: **********, с постоянен адрес гр.Плевен, ул. „*****срещу
„А.з.с.на в.“ ЕАД, с ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление гр.София
1335, ж.к. „Люлин“ 10, бул. *****отрицателни установителни
искови претенции с правно основание чл.124, ал.1 вр.
чл.439 от ГПК, че М.Г.Н., с ЕГН: ********** с постоянен адрес гр.София, район
„Триадица“, ул. „*****и Н.Г.Н., с ЕГН: **********, с постоянен адрес гр.Плевен,
ул. „*****не дължат н. „А.за с.на в.“ ЕАД, с ЕИК: *****, със седалище и адрес
на управление гр.София 1335, ж.к. „Люлин“ 10, бул. *****по 1/3 от сумата oт:
от 13 594.35 лева главница, от разноски за държавна такса и адвокатско
възнаграждение по ч.гр.д. № 4816/2009 г. по описа на РС-Плевен в размер на общо
1846.00 лева и от разликата над сумата от 10 100.70 лева до пълния
предявен размер от 14 133.70 лева (или от сумата от 4 033.00 лева) н.законната
лихва върху главница в периода от 21.11.2016 г. до 24.10.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 135145 от 29.06.2020 г. по
гр.д. № 67034/2019 г. по описа на СРС, I ГО,
41 състав в частта, с която е признато з.установено по предявените от М.Г.Н. и Н.Г.Н.
срещу „А.з.с.на в.“ ЕАД отрицателни установителни
искови претенции с правно основание чл.124, ал.1 вр.
чл.439 от ГПК, че ищците М.Г.Н. и Н.Г.Н. не дължат на ответника „А.за с.на в.“
ЕАД по 1/3 за всеки един от тях от сумата от 1 633.26 лева договорна лихва
за периода от 05.01.2007 г. до 23.06.2009 г., от 283.50 лева – наказателна
лихва за периода от 05.01.2017 г. до 23.06.2009 г., от 10 100.10 лева – законн.лихва върху главница з.периода от 31.08.2009 г. до 20.11.2016
г. по издаден изпълнителен лист от 30.09.2009 г. по ч.гр.д.№ 4816/2009 г. по
описа на РС-Плевен, поради погасяване на правото на принудително изпълнение с
изтичане на предвидения в закона давностен срок.
ОСЪЖДА „А.за с.на в.“ ЕАД, с ЕИК: *****, със
седалище и адрес на управление гр.София 1335, ж.к. „Люлин“ 10, бул*****, офис да заплати на М.Г.Н., с ЕГН: ********** с
постоянен адрес гр.София, район „Триадица“, ул. „*****и Н.Г.Н., с ЕГН: **********,
с постоянен адрес гр.Плевен, ул. „*****на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата
от 1211.52 лева, представляваща размер на сторените разноски за внесена
държавна такса и з.адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „А.за с.на в.“ ЕАД, с ЕИК: *****, със
седалище и адрес на управление гр.София 1335, ж.к. „Люлин“ 10, бул*****, офис да заплати на М.Г.Н., с ЕГН: ********** с
постоянен адрес гр.София, район „Триадица“, ул. „*****и Н.Г.Н., с ЕГН: **********,
с постоянен адрес гр.Плевен, ул. „*****на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата
от 1260.00 лева, представляваща размер на сторените разноски за внесена
държавна такса и за адвокатско възнаграждение.
Първоинстанционното решение с
характера на определение, в частта на върнатата искова молба за част от
предявените искове, не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.