Определение по дело №53/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.396 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от С. Н. В., с ЕГН *, от град Б., ул. «Т. А.» № 4. О. 104, срещу Определение № 1596/11.06.2010г., постановено по гр.д.№ 803/2010г. по описа на РС С., с което съдът е отхвърлил като неоснователно искането за налагане на обезпечение във връзка с бъдещ иск по реда на чл. 390 от ГПК.

В частната жалба се навеждат доводи за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт и за постановяването му в нарушение на закона. Навеждат се възражения, че неправилно районният съд е счел че не може да извърши преценка на допустимостта и освователността на бъдещия иск, който молителят възнамерява да предяви, тъй като не е посочено срещу кого ще бъде предявен този иск. В частната жалба пред въззивната инстанция се сочи, че ответник по иска с правно основание чл. 177 ал.1 от ЗЗД ще бъде «С. П.» ЕООД, като това се и подразбира от изложеното в молбата пред първата инстанция. Възразява се и срещу извода на районния съд, че поисканите обезпечителни мерки за неподходящи, тъй като единствената му възможност като собственник на ипотекирания имот, без да е длъжник, е част от цената на продадения имот да остане неразпределена предвид на голямата задлъжнялост на «С. П.» ЕООД и недостатъчното и имущество за да удовлетвори кредиторите си. Частният жалбоподател акцентира и върху обстоятелството, че в случай взискателят е обявен за купувач, поради което реално внесена сума като цена на имота няма. Ето защо с предложените обезпечителни мерки се цели, след уважаване на бъдещия иск, взискателят реално да внесе съответната част от цената, представляваща увеличената стойност на имота, за която жалбоподателят в качеството си на трето лице има право на предпочитателно удовлетворение съгласно чл. 177 от ЗЗД, във връзка с чл. 136 ал.1 т. 4 от ЗЗД. Недоволен от постановеното определение на първоинстанционния съд, жалбоподателят В. моли съда да го отмени изцяло, като постанови ново, с което да допусне исканите обезпечителни мерки.

В срока за отговор на депозираната пред районният съд частна жалба по чл. 276 от ГПК, такъв от насрещната страна по жалбата не е депозиран.

Въззивният съд в решаващия състав и в рамките на компетентността си съобразно чл. 278 от ГПК, като прецени данните по делото и доводите на страните намира следното:

Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срок, от лице с процесуална правоспособност и интерес от обжалване и насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.

Първоинстанционният съд е сезиран с молба от С. Н. В., за допускане на обезпечение по реда на чл. 390 от ГПК, като във връзка с предявяването на бъдещ иск с правно основание чл. 177 от ЗЗД във връзка с чл. 72 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 10 000лв., относно подобренията, представляващи увеличанета стойност на имот, съставляващ апартамент 20А, находящ се на втори надпартерен етаж, в блок А на жилищна сграда с търговска площ, изградена върху УПИ VІ, в кв. 40 по плана на град С., се иска налагане на обезпечителни мерки – «забрана за въвод във владение» по отношение на имота и «забрана за разпределение на получената цена» по изпълнително дело № 115/2010г. на ЧСИ А.Ц., с рег. № 701 и с район на действие ОС Б. Съдът е отхвърлил искането като неоснователно, като от една страна е счел че не може да бъде разисквана допустимостта и вероятната основателност на бъдещия иск, тъй като в молбата молителят не сочи срещу кого ще предявява този иск. От друга страна съдът също така е счел че за молителят липсва правен интерес от налагането на първата от поисканите обезпечителни мерки, тъй като молителят иска да обезпечи получаването на претендирана от него парична сума, а посочената мярка касае разпореждането с имота. Втората от поисканите обезпечителни мерки, съдът е счел за неподходяща и е отказал да я допусне.

От представените с писмената молба доказателства, въззивната инстанция счита за установено от фактическа страна следното:

На 10.05.2005г. молителят С. Н. В. е сключил предварителен договор за покупко продажба на недвижим имот със «С. П.» ЕООД, като предмет на договора е бил следния недвижим имот: апартамент 20А, находящ се на втори надпартерен етаж, в блок А на жилищна сграда с търговска площ, изградена върху УПИ VІ, в кв. 40 по плана на град С.. Апартамента е предаден от продавача на купувача на 14.12.2007г. с приемо предавателен протокол/ много време след уговорения съгласно чл. 5 от договора краен срок – 30.11.2006г./ Твърди се в писмената молба без за това обстоятелство да се сочат доказателства, че купувача – С. В. е довършил строителните дейности в апартамента за своя сметка, като е изъвршил значителни СМР подробно описани в писмената молба и е направил апартамента годен за живеене.

Окончателния договор за апартамента е сключен на 28.07.2009г., т.е. три години след срока уговорен между страните в чл. 4 от предварителния договор.

В последствие купувача научил че е нарушен и чл. 6 от предварителния договор, тъй като имота е обременен с тежести – три договорни ипотеки в полза на «ОББ» , като на 31.05.2010г. е била насрочена публична продан и са отворении наддавателните предложения. Имота е закупен от взискателя – «ОББ» . Процесният апартамент е възложен на купувача с постановление за възлагане от 14.06.2010г.

Изхождайки от извода за правилно възприета и анализирана фактическа обстановка от първоинстанционният съдия, базираща се на представените към този момент с молбата писмени доказателства, въззивната инстанция в рамкита на правомощията си за извършване на проверка на обжалвания съдебен акт, напълно споделя правните изводи на първоинстанционния съд, изразени в атакуваното с частната жалба определение.

Разпоредбата на чл. 391 ал.1 т. 1 от ГПК поставя уважаването на искането за допускане на обезпечение в зависимост от представянето на убедителни писмени доказателства за твърденията в писмената молба, обуславящи от фактическа страна правното основание на искането с което съдът е сезиран. Възможността собственика на един не ипотекиран недвижим имот, който не е длъжник по вземането, да е поел разноските по поддържането на имота и дори да е направил полезни разноски, които са довели до увеличаване на стойността на имота, е гарантирана от разпоредбата на чл. 177 ал.1 от ЗЗД, която е функция на принципа за забрана за неоснователно обогатяване. Цитираната законова разпоредба предоставя възможността за този собственик да се удовлетвори от цената на имота преди ипотекарните кредитори за вземането си за сторените от него необходими и полезни разноски, съответно до стойността на увеличаването на общата стойност на имота, съобразно разпоредбата на чл. 236 ал.1 т. 4 от ЗЗД. Твърденията на молителя в писмената молба във връзка с бъдещия иск който той сочи – този по чл. 177 ал.1 от ЗЗД, не се подкрепят по никакъв начин от представените писмени доказателства пред първоинстанционния съд. Единствено се установява, че В. е собственик на процесния имот и че не е длъжник по вземането, което е обезпечено чрез ипотекиране на имота. Твърденията които изпълват съдържанието на иска с правно основание чл. 177 ал.1 от ЗЗД - направени полезни разноски за вещта описани в молбата от молителя, увеличаването на стойността на имота в резултат на тези разноски, размера на увеличената стойност на същия в резултат на тяхното извършване, както и обстоятелтсвото че тези разноски са полезни за имота, а не луксозни такива, остават напълно недоказани в рамките на настоящото производство, като в тази насока не се сочат никакви писмени доказателства. Така въпреки конкретизацията на ответника по бъдещия иск пред въззивната инстанция от молителят, не могат да бъдат променени изводите на първостепенния съд, че не може да бъде извършена проверка за допустимостта и вероятната основателност на този иск.

Не е обосновано от твърденията на молителят в писмената му молба наличието на обезпечителна нужда за допускане на обезпечение на бъдещия иск чрез налагане на поисканите обезпечителни мерки. Разпоредбата на чл. 177 ал.1 от ЗЗД дава възможност за предпочитателно удовлетворяване на собственика на ипотекирания имот, който е направил в него полезни подобрения, довели до увеличаване на стойността на имота, за размера на увеличението, като това става срещу цената от продажбата на ипотекирания имот. Ако за имота няма купувачи и реално не е заплатена цена, такова удовлетворяване не може да настъпи, като за собственика винаги съществува правото на задържане до заплащането на сторените от него подобрения в недвижимия имот. Няма как след като собственика не е длъжник, той да се ползва от намалението на дълга на длъжника, когато за собственик бъде обявен взискателят по вземането. В крайна сметка купувача е бил длъжен да знае че купува имот, върху който има учредена ипотека и длъжник по вземането е неговия продавач и следователно следва да понесе тежестите от евентуалната продажба на имота в случай на неизпълнение от длъжника на задълженията по вземането. Ще следва да понесе и тежестите от невъзможността този имот да бъде продаден поради липса на купувачи и имота да е закупен от кредитора – “ОББ” .

Следва да бъдат подкрепени изводите на първоинстанционния съд, че поисканите обезпечителни мерки не съответстват на искането обезпечение и са неподходящи, като молителят няма и правен интерес от тяхното налагане доколкото претендира определена сума, а поисканите мерки целят налагане на ограничения във връзка с недвижимия имот, които по никакъв начин не могат да обезпечат бъдещото принудително събиране на претендираните суми за направените подобрения. Следва от въззивната инстанция да бъдат добавени в тази насока и допълнителни аргументи. Налице е противоречие между обстоятелствата твърдени в писмената молба и искането за налагане на обезпечителната мярка – “забрана за разпределение на получената от същия имот цена”. В молбата се твърди, че закупуването на имота от ипотекарния кредитор по вземането -“ОББ” на практика ще означава приспадане на част от дълга на длъжника към банката, но реално заплащане на продажна цена няма да има, а в искането се моли съда да забрани разпределението на цената по продажбата. Посочените обезпечителни мерки не са измежду изброените в нормата на чл. 397 от ГПК, но доколкото това изброяване не е изчерпателно, съдът е длъжен да извърши проверка дали посканите обезпечителни мерки за подходящи във връзка с исканото обезпечение. Но съдът в този случай следва да прецени и дали поисканите обезпечителни мерки не противоречат на закона. В нормите на ГПК изрично е посочено кога и на какви основания съдия изпълнителят извършва въвод във владение на един имот. Налагането на обезпечителна мярка “забрана за извършване на въвод във владение”, на практика означава блокирането на действието на тези повелителни норми, без това да е изрично позволено и предвидено в самия закон. Същото се отнася и за другата поискана обезпечителна мярка – “забрана за разпределение на продажната цена на имота”. Ето защо съдът не може да допусне налагането на обезпечителни мерки в противоречие със законовите норми, водещи до дерогирането на същите и невъзможност законовите разпоредби уреждащи определени правни отношения да бъдат прилагани.

Оплакванията на частният жалбоподател в депозираната въззивна жалба са неоснователни, необосновани от представените доказателства и правно неиздържани, като следва да бъдат оставени без уважение. По така изложените съображения частната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение – потвърдено като правилно и законосъобразно. За този си извод, на основание чл.278 ал.4 от ГПК във вр. с чл. 272 от ГПК, Окръжен съд препраща и към мотивите на първостепенния съд, които, както се посочи по-горе са правилни и законосъобразни.

Водим от горното и на основание чл. 396 от ГПК, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ПОТВЪРЖДАВАОпределение № 1596/11.06.2010г., постановено по гр.д.№ 803/2010г. по описа на РС С., като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

Определението подлежи на обжалване, с частна жалба, в едноседмичен срок от връчването му, пред ВКС на РБ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: