№ 3003
гр. София, 16.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Любомир В.
Членове:Ваня Н. Иванова
Диана В.а
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Диана В.а Въззивно гражданско дело №
20241100507665 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 7031/17.04.2024 г., постановено по гр. д. № 46508/2023 г. по
описа на СРС, ГО, 82 състав, е уважен предявеният от Кредит плюс ООД ЕИК
*********, срещу Я. С. Я. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 17 198,58 лева, ведно със законната лихва от 18.08.2023 г. до окончателното
изплащане, представляваща мораторна лихва върху усвоена и непогасена главница в
размер на 54733 лева, дължима по сключени между страните Договор за кредит №
**********/20.11.2017 г. и Анекс/ДС № 1/20.11.2018 г. за периода 18.08.2020 г. -
17.08.2023 г., като искът е отхвърлен над сумата от 17 198,58 лева до пълния
претендиран размер от 17 287,07 лева.
Срещу първоинстанционното решение в частта, с която е уважен иска по чл.
86 ЗЗД до сумата от 17 198,58 лева, е депозирана въззивна жалба от Я. С. Я., чрез
адвокат Д. С., с доводи за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното
решение. Позовава се на необсъждане на възраженията на ответника и по-конкретно,
че длъжникът по един нищожен договор за потребителски кредит не дължи
обезщетителни, възнаградителни, наказателни, мораторни лихви, такси и каквито и да
било разноски. На следващо място счита, че в случая е налице злоупотреба с право,
като с предявяване на иска се цели да се получи не просто чистата стойност на
кредита, а и частта от вземането, които не са били признати с решението, с което
договорът за кредит е обявен за нищожен. На следващо място поддържа, че
действията на финансовата институция противоречат на чл. 116 и чл. 169 ДФЕС и чл.
38 от Хартата на основните права. Иска отмяна на решението и постановяване на
друго, с което искът по чл. 86 ЗЗД да бъде отхвърлен в цялост. Претендират се
разноски.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника Кредит плюс ООД чрез адв. А. Т. с доводи за неоснователност на въззивната
жалба. Излага съображения, че потребителят дължи законна лихва за забава за
връщане на усвоената сума от поканата за връщане на сумата. Сочи, че чл. 86 ЗЗД се
прилага при неизпълнение на всички парични задължения независимо дали са с
договорен или извъндоговорен характер. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по
делото доказателства, приема за установено по делото от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
Ищецът твърди, че между него и Я. С. Я. е сключен Договор за кредит №
**********/20.11.2017 г., по силата на който на кредитополучателя е отпуснат кредит в
размер на 80 000 лева с краен срок за погасяване 20.11.2018 г. С оглед на това, че на
падежа ответникът не успял да върне кредита в пълен размер, страните постигнали
съгласие чрез подписан от тях Анекс/ДП № 1 към договора, че остатъкът от
главницата в размер на 75 000 лева ще бъде дължима на нов падеж - до 20.09.2019 г.,
като тази сума ще продължава да се олихвява с месечен лихвен процент в размер на 2
% или ежемесечно дължимата договорна лихва ще възлиза на 1500 лева. Твърди, че
ответникът отново не изпълнил задълженията си по договора, поради което кредитът
бил обявен от ищеца за предсрочно изискуем с връчването на 09.04.2019 г. на
Нотариална покана с рег. № 4992 на нотариус И.Н.. В исковата молба се твърди, че за
вземанията по договора за кредит ищецът е предявил осъдителен иск, като по
образуваното пред СГС гр. д. № 8707/2019 г. било постановено решение от 04.02.2020
г., с което ответникът бил осъден да заплати задълженията си. С решение №
471/11.05.2021 г. по в. гр. д. № 3413/2020 г. САС приел, че са налице нарушения на
разпоредби, залегнали в ЗПК, като на основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК договорът бил обявен за недействителен, като кредитополучателят дължал
връщане само на остатъка от главницата, след приспадане на платените от него суми.
Това решение е оставено в сила с решение № 50259/12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021
г. на ВКС.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който
оспорва предявения иск като неоснователен. Излага твърдения, че с оглед
недействителността на процесния договор ищцовото дружество не може да търси
възнаградителни и мораторни лихви или други разходи по кредита, като дължима се
явява единствено предоставената от него главница. Счита, че с претендираната
мораторна лихва ищцовото дружество цели неоснователно да се обогати, като
заобиколи правилата на чл. 23 ЗПК. Посочва, че действията на ищеца като кредитна
институция противоречат на разпоредбите на ДФЕС, както и на основните принципи
на ПЕС, насочени към гарантиране справедливостта и защитата на потребителите,
които са икономически по-слабата страна в правоотношението. Заявява също, че с
претенцията си за мораторна лихва се стига до злоупотреба с право от страна на
ищцовото дружество, което недобросъвестно упражнява процесуални права.
Ответникът намира, че целта и предназначението на връчената му нотариална покана е
да изпълни задълженията си по договора, а не да върне даденото като получено без
основание. Твърди, че по образуваното пред ЧСИ Г.К. изп. дело всеки месец се
удържат парични средства от трудовите му възнаграждения в полза на взискателя -
ищец, поради което при евентуално уважаване на настоящата осъдителна претенция
ответникът ще бъде поставен в ситуация да плати да пъти за едно и също нещо.
Оспорва твърдението на ищеца, че с подписването на анекс към договора за кредит е
2
признал дължимостта на задълженията по него. Евентуално оспорва, че мораторната
лихва се дължи в претендирания размер като изяснява, че датата, от която би се
дължала такава, не е връчването на нотариалната покана, а подаването на исковата
молба - 18.08.2023 г. и следва да бъде изчислена върху главницата от 54 733 лева, след
приспадане на събраните суми по изп. дело № 757/2021 г. на ЧСИ Г.К..
Първоинстанционният съд е сезиран от „Кредит Плюс“ ООД с иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неизпълнение на парично
задължение за периода от 18.08.2020 г. до 18.08.2023 г. срещу Я. С. Я. в размер на 17
287.07 лв.
С решение от 11.05.2021 г. по в. гр. д. № 3413/2020 г. на САС е отменено
частично решението на СГС, като е отхвърлен предявеният от „Кредит Плюс“ ООД
против Я. С. Я. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 от ЗЗД за сумата
над размера от 54 733 лв. до размера от 75 000 лв., представляваща усвоена и
непогасена главница по Договор за кредит № **********/20.11.2017 г. и сключения
към него Анекс /Допълнително споразумение/ № 1/20.11.2018 г., както и за сумата от
10 650 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва по Договор за кредит №
**********/20.11.2017 г. и сключения към него Анекс /Допълнително споразумение/
№ 1/20.11.2018 г. за периода 20.10.2018 г. - 23.04.2019 г., както и за сумата от 4725 лв.,
представляваща наказателна лихва по Договор за кредит № **********/20.11.2017 г. и
сключения към него Анекс /Допълнително споразумение/ № 1/20.11.2018 г. за периода
20.02.2019 г. - 23.04.2019 г. и е потвърдил решението в частта, с която Я. С. Я. е осъден
да заплати на „Кредит Плюс“ООД сумата до размера от 54 733 лв., представляваща
усвоена и непогасена главница по Договор за кредит № **********/20.11.2017 г. и
сключения към него Анекс /Допълнително споразумение/ № 1/20.11.2018 г. С решение
от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС е оставено в сила решението на САС.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
По останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на
случаите, когато следва да бъде приложена императивна правна норма, както и когато
следи служебно за интереса на някоя от страните, в това число - извършването на
служебна преценка за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. Съдът е длъжен и служебно, без необходимост от възражения от страните,
да констатира и нищожност, произтичаща пряко от правна сделка или от приложените
по делото доказателства.
За горните задължения на въззивния съд страните са надлежно уведомени с
определението по реда на чл. 267 ГПК, като им е дадена възможност да ангажират
доказателства.
Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, като не са нарушени императивни правни норми.
Видно от изложените в исковата молба твърдения, ищецът сочи, че
сключеният между него и ответника договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. С оглед на твърдяната недействителност,
равняваща се на изначална липса на основание, страната претендира обезщетение за
забава върху главницата, като сочи, че на ответника е изпратена покана за връщане на
сумите по договора за кредит.
СРС е приел, че доколкото задължението за главница е с определен срок,
ответникът е изпаднал в забава след настъпването му: за сумата от 80000 на 21.11.2018
3
г., респ. за сумата от 75000 лева – на 21.09.2019 г. Поради това, че САС е определил
дължимата главница в размер на 54 733 лева, е счел, че законната лихва следва да се
начислява върху тази сума, считано от 21.09.2019 г., както е бил определен падежът с
допълнителния анекс към договора за кредит.
СРС е приел, че искът е предявен за периода 18.08.2020 г. - 17.08.2023 г., който
следва падежа на основаното вземане, като за сумата от 17198,58 лева предявеният иск
е основателен и следва да бъде уважен.
Решението на СРС е неправилно в обжалваната част.
Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. Следователно, задължението за заплащане на мораторни лихви е дължимо от
деня на забавата, която при липсата на определен ден за изпълнение настъпва в
зависимост от това дали длъжникът е поканен да изпълни, според чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
Съгласно чл.23 ЗПК и решение №50174 от 26.10.2022 г по гр.д.№3855/21 г на
ВКС , IV ГО и решение №50259 от 12.01.2023 г по гр.д.№3620/21 г на ВКС , III ГО
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
С решение от 11.05.2021 г. по в. гр. д. № 3413/2020 г., САС е приел Договор за
кредит № **********/20.11.2017 за недействителен, тъй като не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и е осъдил Я. Я. да върне само
главницата по него. В конкретния случай с влязло в сила решение, ответникът Я. Я. е
осъден да заплати само непогасения остатък от главницата по договора за кредит, като
исковете на ищцовото сружество за възнаградителна лихва и неустойка за забава са
отхвърлени като неоснователни. С настоящото производство „Кредит Плюс“ ООД
претендира лихва за забава върху непогасената главница за периода 18.08.2020г. –
18.08.2023г., с което се опитва да заобиколи императивната разпоредба на чл. 23 ЗПК,
а именно, че потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
На следващо място решение от 11.05.2021 г. по в. гр. д. № 3413/2020 г. на САС,
с което е приел, че Договор за кредит № **********/20.11.2017 е недействителен, е
влязло в сила на 12.01.2023г., тоест три години след началния период, за който се
претендира обезщетение за забава, от което следва, че с иска по чл. 86 ЗЗД ищецът
цели да получи суми извън присъдения му с решението непогасен остатък от
главницата. Няма значение дали този иск ще бъде предявен в отделно производство
или ще бъде съединен с иск за връщане на сумата по договора за кредит, тъй като и в
двата случая при достигане до извод, че договорът за кредит е недействителен, лихви
не биха се дължали, съгласно нормата на чл. 23 ЗПК. Разпоредбата използва термина
"лихва" в широк смисъл, който обхваща както договорна, така и законна лихва за
забава върху главницата, която се дължи на основание недействителността. Целта на
закона е да защити потребителя, като ограничи неговата отговорност само до връщане
на реално полученото. Предявяването на иск за обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД
върху тази главница би противоречало на духа и буквата на чл. 23 ЗПК. Предявяването
на иск по чл. 86 от Закона за задълженията и договорите за обезщетение за забава,
независимо дали е сторено самостоятелно или в рамките на друго производство, не е в
състоЯ.е да преодолее императивната забрана, установена в чл. 23 от Закона за
потребителския кредит (или аналогична норма, уреждаща последиците от
недействителност на потребителски кредитен договор), нито пък следва да води до
постановяване на различни съдебни решения в зависимост от момента на предявяване
на този иск.
4
На първо място, разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която гласи, че при обявен за
недействителен договор за потребителски кредит потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него, е от императивен
порядък и е приета с цел осигуряване на висока степен на защита на потребителите.
Ясната и недвусмислена формулировка "не дължи лихва или други разходи по
кредита" представлява материалноправна забрана за начисляване и събиране на
всякакви суми над главницата, включително обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД. Ако
законодателят е имал намерение да допусне начисляването на законна лихва за забава
върху главницата, той би го регламентирал изрично. Липсата на такава регламентация,
съчетана с категоричната забрана, сочи на изключване на всякакви допълнителни
плащания от страна на потребителя. Тази норма има и санкционен характер спрямо
кредитора, който е допуснал сключването на недействителен договор, като ограничава
вземането му само до реално предоставената сума, и допускането на лихви за забава
би обезсмислило този ефект.
На следващо място, процесуалните правила, включително тези относно
момента и начина на предявяване на исковете, служат за реализиране на материалните
права, а не за тяхното заобикаляне или дерогиране. Една материалноправна забрана,
каквато е тази по чл. 23 ЗПК, не може да бъде преодоляна чрез избор на определен
процесуален път. Всеки опит на кредитор да получи обезщетение за забава чрез
отделен иск или чрез специфично процесуално поведение, след като договорът е
обявен за недействителен, би представлявал опит за заобикаляне на закона. Съдът е
длъжен служебно да прилага императивните материалноправни норми и следователно,
независимо от процесуалния момент на предявяването на иска по чл. 86 ЗЗД, съдът
трябва да съобрази забраната по чл. 23 ЗПК и да отхвърли претенцията за лихви като
неоснователна, ако са налице предпоставките за нейното приложение.
Освен това, допускането на различни съдебни решения относно дължимостта
на лихви за забава, основани единствено на момента или начина на предявяване на
иска, би довело до правна несигурност и нееднакво третиране на сходни казуси, което
е в разрез с принципите на правовата държава. Забраната по чл. 23 ЗПК има
универсален характер по отношение на същността на задължението на потребителя
при недействителен договор, и тази същност не се променя от процесуалните действия
на кредитора.
На последно място, ако се допусне кредиторът да получи обезщетение за
забава по чл. 86 ЗЗД върху главницата по недействителен потребителски договор (
дори същата да се претендира за период след влизане в сила на решение за връщане на
чистата стойност на кредита, която хипотеза не е налице в настоящия случай), това би
означавало той на практика да получи повече от "чистата стойност на кредита", което
директно противоречи на текста и целта на чл. 23 ЗПК. Специалният закон (ЗПК)
урежда специфични последици при недействителност на потребителски кредит, които
дерогират общите правила на ЗЗД относно обезщетението за забава в частта за лихвите
и разходите, и този специален закон има предимство.
Следователно, забраната по чл. 23 ЗПК е от материалноправен характер,
целяща защита на потребителя, и установява изрично обхвата на дължимото от него –
единствено чистата стойност на кредита. Тази императивна норма не може да бъде
заобиколена чрез процесуални средства, като съдът следва да я прилага
последователно, за да гарантира постигането на заложените в ЗПК защитни цели
По изложените мотиви първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и да се постанови друго, с което искът по чл. 86 ЗЗД да се отхвърли изцяло.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора, право на разноски, има само въззивникът, като съдът
5
следва да се произнесе и по разноските, направени пред първата инстанция.
Пред въззивната инстанция, въззивникът Я. С. Я. е доказал извършването на
разноски в размер на 500 лева – платено адвокатско възнаграждение и 343, 97 лева –
разноски за държавна такса.
Пред първата инстанция Я. С. Я. е направил разноски в размер на 2000 лева –
платено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното , Софийски градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №7031/17.04.2024 г., постановено по гр. д. № 46508/2023 г.
по описа на СРС, ГО, 82 състав в частта, с която Я. С. Я., ЕГН ********** е осъден да
заплати на „Кредит плюс“ ООД, ЕИК *********, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата
от 17 198,58 лева, ведно със законната лихва от 18.08.2023 г. до окончателното
изплащане, представляваща мораторна лихва върху усвоена и непогасена главница в
размер на 54733 лева, дължима по сключени между страните Договор за кредит №
**********/20.11.2017 г. и Анекс/ДС № 1/20.11.2018 г. за периода 18.08.2020 г. -
17.08.2023 г., както и в частта, с която Я. С. Я., ЕГН ********** е осъден да заплати на
„Кредит плюс“ ООД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
2170,54 лева разноски по делото, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „Кредит плюс“ ООД, ЕИК ********* срещу Я. С. Я., ЕГН
********** с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 17 198,58 лева, ведно със
законната лихва от 18.08.2023 г. до окончателното изплащане, представляваща
мораторна лихва върху усвоена и непогасена главница в размер на 54733 лева,
дължима по сключени между страните Договор за кредит № **********/20.11.2017 г.
и Анекс/ДС № 1/20.11.2018 г. за периода 18.08.2020 г. - 17.08.2023 г.
ОСЪЖДА „Кредит плюс“ ООД, ЕИК ********* да заплати на Я. С. Я., ЕГН
********** сума в размер 843, 97 лева разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Кредит плюс“ ООД, ЕИК ********* да заплати на Я. С. Я., ЕГН
********** сума в размер 2000 лева разноски пред първата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването на
препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6