Р Е
Ш Е Н
И Е № 260010
гр. Русе, 20.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд Русе, Гражданска колегия, в открито съдебно
заседание на единадесети август през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Анета Георгиева
Членове: Николинка
Чокоева
Антоанета А.
при секретаря С. П. като
разгледа докладваното от съдия А. в. гр.
д. № 373 описа за 2020 г., за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на С.П.М. и И.В.М., и двамата чрез адв. Г. Я. против Решение
№ 27 от 14.02.2020 г. по гр. д. № 766/2019 г. по описа на Районен съд Бяла, с
което е признато за установено по отношение на тях, че С.А.А. и Й. Л. А. са
собственици по наследство при права по 1/18 ид.ч. за
всяка от тях от следния недвижим имот, находящ се в гр. Д. м., представляващ
поземлен имот с идентификатор № 20184.1.730, както и от находящата се в него
сграда с идентификатор № 20184.1.730.1, осъдени са да предадат на ищците
владението върху собствените им идеални части /1/18 ид.ч.
за всяка една тях/ от посочените по-горе недвижими имоти и е отменен нотариален
акт за собственост върху недвижим имот по обстоятелствена проверка № 27, том 2,
peг. № 1436, н. д. 166 от
15.03.2017 г. на нотариус С. К. в частта му, в която е признато правото на
собственост на С.П.М. и И.В.М. на
притежаваните от С.А.А., ЕГН ********** и Й. Л.А. по 1/18 ид.
част от правото на собственост за всяка върху
описаните в същия имоти. Излагат се оплаквания, че съдът
неправилно е приложил константната съдебна практика по института на
придобивната давност относно съсобствен имот по отношение на отв. И.М.,
доколкото същият изобщо не притежава качеството съсобственик, тъй като не е
наследник. Доколкото по делото е установено, че ищците трайно не живеят
в РБългария са изложени доводи, че обективно няма как ответниците да
демонстрират „отблъскване“ на владението на ищците. Излагат се оплаквания и за
това, че съдът не е извършил цялостна и обективна преценка на представените по
делото доказателства, което е довело и до неправилни изводи. Искат решението да
бъде отменено изцяло и да бъде отхвърлени предявените срещу тях искове.
Претендират се разноски пред двете инстанции.
Въззиваемите страни С.А.А. и Й. Л. А. чрез пълномощника си чрез адв. Т.Т. ***
оспорват основателността на жалбата по съображенията, изложени в отговора по чл. 263 ГПК. Иска решението да бъде потвърдено
като правилно. Претендират разноски.
Въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл. 269 ГПК, намира, че
Решение № 27 от 14.02.2020 г. по гр. д. № 766/2019 г. по описа
на Районен съд Бяла е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е би сезиран с обективно и субективно съединени
искове с правно основание чл. 108 ЗС и искане по чл.
537,ал.2 от ГПК.
С
исковата молба ищците са заявили, че са наследници по
закон на А. П. А., поч. през 2010 г., съответно негови д. и с.. Твърдят още, че
бабата на техния наследодател В. П. Ц. била призната през 1970 г. за собственик
по давностно владение на дворно място с площ от 1408 кв. м., находящо се в гр. Две
могили, ведно с построената в него къща. През същата година В. Ц. прехвърлила с
нот. акт за издръжка и
гледане на сина си П. А. Л. собствеността върху 900/1408 ид. части от дворното
място, заедно с всички постройки в него. След смъртта си през 1987 г. П. Л.
оставил за свои законни наследници съпругата си Х. Л., д. си С.М. /първата
ответница/ и сина си А. А. /наследодател на двете ищци/. През 2010 г. съпругата
на П. Л.– Х. Л. дарила на д. си С.М. своите 4/6 ид. части от 900/1408 ид.части от дворното място и всички постройки в него.
Доколкото през 1970 г. В. П. Ц. не се била разпоредила в полза на сина си с
508/1408 ид. части само от
земята, то според ищците същите са придобити по наследство от нейните
наследници съгласно приложеното удостоверение за наследници. Така в резултат на
извършените разпоредителни сделки с процесните имоти и съобразно наследствените
им права, двете ищци претендират да са станали собственици на по 2366/38016 ид.
ч. всяка от тях от поземлен имот с идентификатор № 20184.1.730, както и на по
1/18 ид.ч. всяка от тях от построената в този имот
сграда с идентификатор № 20184.1.730.1. Твърдят още, че при извършена от тях
справка в СВ Русе узнали, че ответниците се снабдили с
нот. акт за собственост върху недвижим
имот по обстоятелствена проверка, акт № 27, том 2, peг.№ 1436, н.д. 166 от 15.03.2017 г. на нотариус С. К., peг. № 385 на НК относно 1/6 ид. част от дворното
място и от построената в него жилищна сграда. Заявяват, че С. и И. М. не са
владели в продължение на десет години самостоятелно целия имот и не са
придобили техните ид. части от него, което ги мотивирало да предявят
ревандикационен иск относно 2366/38016 ид.ч. за всяка от
тях от поземлен имот с идентификатор № 20184.1.730 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. Д. м. и
1/18 ид.ч. за всяка от тях от находящата се в него
сграда с идентификатор № 20184.1.730.1, както и да бъде отменен нот. акт за собственост върху недвижим имот по
обстоятелствена проверка № 27, том 2, peг.№
1436, н. д. 166 от 15.03.2017 г. на нотариус С. К., peг. №*** на НК.
По
реда и в срока по чл. 131 ГПК ответниците С. и И. М. са взели становище за допустимост
на предявените срещу тях искове, но оспорили основателността им. Заявили, че
общият на страните наследодател П. А. Л. е станал собственик и на 508/1408 ид. части от дворното място, които е
придобил по силата на нот. завещание № 116/1959 г. на Русенския нотариус.
Възразили са, че са владяли целия имот за себе си
несмущавано повече от 20 г., стопанисвали го като свой, поддържали и
ремонтирали сградите, събирали продукцията от земеделеските култури, които
отглеждали в двора. Владението им не било оспорвано от никого,
нито от ищците, нито от техния наследодател, нито от наследодателката им Х. Л..
С оглед влошеното здравословно състояние на същата, през последните 10-15
години те се грижили единствено за нея, което било обективирано и в дарението,
което тя направила на дъщеря си - първата ответница. Заявяват още, че нито
ищците, нито прекият им наследодател някога са се интересували от имота.
Между страните не съществува спор, че и ищците, и ответницата С.М. са
наследници на В. П. ***, а това се установява и от приложеното по делото
удостоверение за наследници. Няма спор и относно обстоятелството, че същата с
акт за публично нот. завещание
завещала на с. си П. Л. дворно място от 500 кв. м., находящо се в гр. Две
могили, област Русе като през 1970 г. била призната за собственик по давностно
владение на процесните имоти, след което прехвърлила на сина си П. Л. 900/1408
идеални части от дворното място, заедно с всички постройки, находящи се в него.
След смъртта си П.Л., поч. 1987 г. оставил за свои законни
наследници Х. Л.а - с., С.М. – д. и А.П. А. – син, който починал 2010 г. и от
своя страна оставил за свои законни наследници – Й.Л.А. – съпруга, С.А.А. – д.
и Д. А.П. – дъщеря. Между страните не съществува спор, че през 2010 г. Х.
Л. дарила на д. си С.П.М. своите 4/6 ид. ч. от
притежаваните общо 900/1408 идеални части от описания по-
горе имот, заедно с всички постройки построени в него. Установено е по делото,
че Х. Л. е починала през 2016 г.
С Нотариален акт за собственост върху недвижим имот по
обстоятелствена проверка № 166 от 15.03.2017 г. на нотариус per. № 385 на НК, ответниците били
признати за собственици на 1/6 идеална част от поземления имот с идентификатор
20184.1.730 и на 1/6 идеална част от построената в имота сграда с идентификатор
20184.1.730.1.
Освен
писмени доказателства, установяващи изложеното по-горе, от
страните са ангажирани и гласни доказателства чрез разпит на посочени от
тях свидетели.
Свидетелката на ищцовата страна О. П. дава показания, че познава ищците
от 38 години. Били съседи в гр. Русе като знаела, че имали имот в гр. Две могили, откъдето бил бащата на С.. Дава показания, че ищците
си идвали един път годишно като първата вечер отсядали в нейния дом и след това
отивали в Две могили. Последно С. с детето си си
идвала през 2018 г., когато отишла в Две могили за два дни. Преди това през
2012 г. или 2013 г. идвала с цялото си семейство и отново била отседнала в Две могили за около 3-4 дни. Свидетелства още, че не
познава имота в гр. Две могили, но и не знае ищците да имат друг имот там освен
този на бабата на С., която същата посещавала всеки път при идването си в
България. Не й били известни някакви проблеми между С.
и л. й, С. винаги посещавала б. си без проблем.
Свидетелят
на ищците М. М. дава показания, че живее в гр. Д. м. и познава С., тъй като
били съседи, живеели през една къща. Знае, че живее в чужбина като изнася данни, че последно я бил виждал през
2010 г. – 2011 г., когато идвала да види баба си. Дали е преспивала в имота не
знае, но я виждал да стои по 2-3 дни. За бабата се грижел ответникът И.М..
Виждал го постоянно да идва при нея с колелото си. Бабата живеела сама и имала
квартиранти, които се сменяли през годините. Доколкото си спомня починала през
2016 г. – 2017 г. като до смъртта й тя се грижела за имота, а храната й я
носели от стола. За имота се грижел и квартиранта, който чистел двора. Не знаел
кой е пуснал последният квартирант в имота след като бабата починала. Свидетелства още, че в момента никой не живеел в къщата, а през
лятото на 2019 имотът бил с бурени, тъй като нямало вече и квартирант.
Бащата на С. бил виждал последно през 2009 г. в имота.
Свидетелят А. Т. дава показания, че познава ответниците, тъй като живее
в гр. Две могили на около 500 м от процесния имот. Този имот бил стопанисван от
майката на С. и от двамата ответници. Познавал и братът на С., за който знае,
че имал семейство, но отдавна се били разделили и те
били в чужбина. Не бил виждал жената на брата на С.,
нито децата му да идват, нито да работят от около 15 години. Свидетелства, че
не бил чувал някой да оспорва това, че С. и И. ползват имота. Доколкото знаел в
имота имало квартирант през един период от време. Дава показания, че помагал на
ответниците да копаят мястото в процесния имот, той ги карал до
там да работят. Свидетелства още, че докато бил жив братът на С. - А.идвал
частично в имота да види майка си за ден-два и после се прибирал в Русе, където
живеел.
Свидетелят Д.Д. дава показания, че живее в гр. Д.м. и познава
ответниците, както и брата на С., за когото знаел, че бил женен за полякиня, но
никога не бил виждал нито нея, нито друг член от семейството на А.. Те живеели в Русе. Дава показания, че познава процесния имот и майката
на С. като освен ответниците не бил виждал някой друг да поддържа имота и да
влиза в него. Бабата живеела там и докато била жива, С.
и И. й помагали, а като починала те били останали „старши“. И преди били, но
помагали на бабата, а вече сеели, орели, грижели се добре за дворното място
като никой не им оспорвал защо го стопанисват. Дава
показания, че то било тяхно. Свидетелства още, че не живее близо до имота, но
минава от там не често. Последно минал миналата година. Дава още показания, че
докато бил жив А. идвал да види майка си, но не помни кога е било това за
последно.
При
така установеното от фактическа страна, настоящият въззивен състав приема, че
въззивната жалба е неоснователна.
За да бъде основателен искът за
предаване владението на един недвижим имот с правно
основание чл.108 ЗС, е необходимо да бъдат налице посочените в цитираната
правна норма предпоставки, а именно: ищците да са собственици на процесния имот, имотът да се намира във владение или
държане на ответника и последният да няма основание за това. Тези три
кумулативни предпоставки следва да са изпълнени едновременно.
От
събраните по делото писмени доказателства се установява, че след смъртта на П.
Л. през 1987 г., неговите наследници по закон Х. Л.- съпруга, С.М. – д. и А. П.
А. – син са придобили съответно 4/6 ид. ч. първата и по 1/6 ид. части вторите двама от процесните
недв. имоти по силата на наследственото правоприемство. През 2010 г. когато
починал наследодателят на ищците и малко след това Х. Л. дарила на дъщеря си С.П.М. своите 4/6 ид. ч. от притежаваните общо 900/1408
идеални части от описания по- горе имот, заедно с
всички постройки находящи се в него, за което между страните няма спор, правата
на страните върху процесните имоти са били съответно 5/6 ид.
части за д. С.М.
и по 1/18 за двете ищци и другата дъщеря на А. А. – Д. А. от 900/1408 идеални части от поземлен имот с
идентификатор № 20184.1.730, както и от находящата от се в него сграда с
идентификатор № 20184.1.730.1, както и 4/6 ид. части за Х. Л., 1/6 ид. част за С.М.
и по 1/18 ид. част за трите
законни наследници на А. А. от 508/1408 ид. части от поземлен имот с
идентификатор № 20184.1.730, придобит по завещание от П. Л.. След смъртта на Х.
Л. през 2016 г. по силата на наследственото правоприемство нейните 4/6 ид.
части от 508/1408 ид. части от дворното място са придобити от С.М., която е
станала собственик общо на 3/6 ид. части
и от трите законни наследници на А. А., които са станали собственици на по 3/18
ид. части от 508/1408 ид. части от поземлен имот с идентификатор № 20184.1.730.
Така към към настоящия момент правата на страните относно недв. имот сграда с
идентификатор № 20184.1.730.1 възлизат на по 5/6 ид. части за отв. С.М. и по 1/18 ид. част за всяка от двете ищци
и за Д. А., а от дворното място - поземлен имот с идентификатор № 20184.1.730
възлизат на 18072/25344 ид. части за отв. С.М. и по 2424/25344 ид. части за двете ищци и Д. А..
Определените от първоинстанционният съд квоти на ищците от дворното място обаче
не може да бъдат преразглеждани от настоящата инстанция, доколкото липсва жалба
от тяхна страна.
При
така изложеното, правилен и законосъобразен е изводът на районния съд, че
ищците в условията на пълно и главно доказване са установили в процеса,
съобразно разпределената им доказателствена тежест, че са придобили
претендираните от тях ид. части
на заявеното придобивно основание – по наследяване. Налага се изводът, че се касае до съсобственост, възникнала по пътя на
наследяването. Този извод се подкрепя и от приложения по делото нот. акт за собственост върху недвижим
имот по обстоятелствена проверка № 166 от 15.03.2017 г., с който ответниците
били признати за собственици на 1/6 идеална част от поземления имот с
идентификатор 20184.1.730 и на 1/6 идеална част от построената в имота сграда с
идентификатор 20184.1.730.1, доколкото останалите 5/6 са били вече придобити от
отв. М. - 1/6 по наследяване и 4/6 с дарение от майка й на нейните ид. части, получени също по
наследство, за установяването на което ответниците са приложили съответните
удостоверения и актове пред нотариуса. С отговора на исковата молба обаче
ответниците са противопоставили възражение за придобиване по давност на целия
недв. имот, неоспорвайки дарението от 2010 г., която защитна теза е вътрешно
противоречива, доколкото никой не може да придобие
недв. имот на две различни правни основания.
Независимо от това, доколкото предмет на настоящото производство не е
правото на собственост върху целия имот, а само върху претендираните от ищците ид. части, то спорният между страните
въпрос се свежда до това дали същите са придобити по давност от ответниците.
В
чл. 69 ЗС е установена презумпция, съгласно която се предполага, че владелецът
държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Съгласно
дадените разяснения с тълкувателно решение № 1/06.08.2012 год.
по тълк. дело № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС,
презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между
съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт,
различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е
започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва
владението на останалите, намерението му за своене се
предполага и е достатъчно да се установи, че е упражнявал фактическа власт
върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал
да владее своята идеална част, но да държи вещта като
обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и
презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича
съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа
власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането
им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за
чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е
извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици
намерението да владее техните идеални части за себе си. Ето защо от значение е да се установи начинът, по който лицето, което
претендира да е владелец, е получило фактическа власт върху вещта. В настоящия
случай към 1997 г. /10 год. преди издадения през 2017 г. конст. нот. акт/ отв. С.М.
е притежавала 1/6 ид. част от процесните имоти по наследство от б. си П. Л. и
упражняваната от нея факт.власт съответства на правото
й на собственост върху тази идеална част.
Упражняването на фактическата власт върху съсобствен имот продължава на
основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като
основанието, на което ответницата С.М. е придобила фактическата власт върху
вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то тя е владелец на
своята идеална част и държател на идеалните части на другите съсобственици, с което е оборена и установената в чл. 69 ЗС презумпция. Същото качество /на държател/ на идеалните части на ищците е имал и
с. й – ответникът И.М., доколкото упражняваната от съпругата му фактическа
власт върху имота след смъртта на наследодателя на страните, е на същото
основание, каквото е и на неговата съпруга и му придава същото качество,
каквото има и тя, а именно – на държател на идеалните части на другите
съсобственици – брата и майката на съпругата му.
Т. е. към релевантния момент – 1997 г./
отв. С.М. е била собственик на 1/6 ид. част от процесните имоти по наследяване, което не обосновава
намерение за своене на целия имот. Съгласно задължителните указания по
тълкуването и прилагането на закона, дадени с ТР №
1/2012 год. на ОСГК на ВКС на РБ, презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между
съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на
което първоначално е установена фактическата власт сочи на съвладение. Съобразно
цитирания тълкувателен акт в два случая съсобственикът упражнява фактическа
власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите, а именно
– ако въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, или
като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги
допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В настоящия случай не е
налице нито една от двете хипотези.
Безспорно се установява, че към 2010 г. с оглед извършеното дарение на
4/6 ид. части у ответниците е
налице знание, че и други лица имат право на собственост върху имота – б. и м.
на отв. М.. Следователно, за да се ползват от придобивната давност като способ
за придобиване на правото на собственост на идеалните части на ищците върху процесния
имот следва да се установи, че било към момента на
установяване на фактическата си власт върху имота, било в последващ момент, са
отнели владението на Х.Л. и А. А., а впоследствие, след смъртта му и на двете
ищци посредством едностранни действия, които са достигнали до знанието им и
тези действия по смисъл и съдържание отричат тяхното владение.
Ангажираните по делото доказателства обаче не обосновават подобен извод.
Безспорно се установява, че до смъртта си през 2016 г. Х. Л. е живяла в
процесния имот, за който се грижела заедно с квартирантите и ответниците, които
живеят в същото населено място, но в друг имот.
Еднопосочни са показанията на свидетелите Т., М. и Д., че до смъртта си през
2010 г., наследодателят на ищците А.А. редовно ходел в имота в гр. Две могили. От
гласните доказателства се установява също така, че ищците живеят в чужбина, но С.А. при идването си
в България винаги ходела да види б. си и оставала да нощува там. Действително
показанията на св. О. П. са опосредени, но съдът няма причина да не ги кредитира, доколкото се подкрепят от показанията на
св. М., чийто имот се намира през една съща от процесния и има преки
впечатления от посещенията на ищцата С.А. в него. Всички свидетели дават
показания, че никога между нея и леля й – С.М. не е имало спорове или конфликти
по повод на имота.
Правилен и законосъобразен е изводът на районния съд, че
нито един от свидетелите, в това число и тези на ответниците, не установи, че
ответниците са манифестирали и осъществили пред С. и Й., както и приживе пред
наследодателя им Атанас А. действия, отблъскващи владението им и установяващи
своене.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба, касаещи обективната
невъзможност да бъде демонстрирано поведение на т. нар.
„отблъскване“ на владението на ищците, предвид
трайното им отсъствие от страната и липса на контакти между тях, следва да се
отбележи следното.
Подобно възражение в настоящия случай би могло да бъде разгледано
само относно ищцата Й.А., доколкото от свидетелските показания безспорно се
установи, че след смъртта на баща й през 2010 г. ищцата С.А., макар и трайно пребиваваща
в чужбина, е отсядала в процесния имот и ищците не са били в обективна
невъзможност да демонстрират отблъскване на владението й.
Съгласно
приетото в Решение № 214/28.10.2015 г., постановено по гр. д. № 1919/2015 г. на
ВКС, І Г. О. демонстрирането на промяна в намерението, с което съсобственик
упражнява фактическата власт върху частите на друг съсобственик от
съсобствената вещ не е задължителен елемент от фактическия състав на
придобивната давност, когато това е обективно невъзможно и не е установено да
са налице обективно съществуващи непреодолими пречки за невладеещия
съсобственик да упражнява фактическа власт върху имота. Ако невладеещият
съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната
преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към
съсобствения имот, манифестирането на подобни действия е обективно невъзможно. В подобна хипотеза и ако не е установено трайното отсъствие на
невладеещия съсобственик да се дължи на обективно препятствие, което той да не
е в състояние да преодолее, е достатъчно промяната в намерението да е била
демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т.е. владението да се
осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го
възприеме.
При така изложеното, принципно правилни са оплакванията във
въззивната жалба относно изводите на съда, касаещи ищцата Й.А., доколкото по
делото е безспорно установено трайното й пребиваване в чужбина, както и
обстоятелството, че липсват данни след смъртта на съпруга си А. А. през 2010
г., а и преди това същата да е посещавала процесния имот, да се е интересувала
от него и да е поддържала някакви контакти с ответниците. Това
обстоятелство обаче е ирелевантно в случая, тъй като безспорно установено е, че
до 2010 г. ответниците не са предприели действия по отблъскване владението на
нейния съпруг и наследодател А. А., а от 24.07.2010 г. до снабдяването им с
констативен нот. акт относно
неговата 1/6 ид. част не е изтекъл изискуемият от закона 10-год. срок. Такъв не
е изтекъл и до датата на подаване на настоящата искова молба – 20.08.2019 г., с
която ищцата Й.А. е оспорила давностното владение на ответниците.
Изложеното обосновава извода, че в периода от 1997 год.
до 2017 год. ответниците не са осъществявали владение
върху идеалните части на двете ищци върху имота, поради което и не са ги
придобили по давност. Периодът от 15.03.2017 год. – когато ответниците са осъществили действия, с които са
манифестирали намерението си да своят ид. част на наследодателя на ищците,
отричайки правата им върху имота до предявяване на ревандикационния иск на
20.08.2019 год. е недостатъчен за придобиването по давност на идеалните части
на ищците от процесния имот.
Налице е и другата предпоставка, обуславяща уважаването на
ревандикационния иск, доколкото имотът се намира във владение на ответниците,
за което между страните няма спор, както и че същите я владеят без основание. Поради това правилно районният съд е уважил
предявените ревандикационни искове , както и
обусловеното искане по чл. 537, ал. 2 ГПК.
Обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него
въззивна жалба да се остави без уважение.
С
оглед изхода от делото, отправеното искане и представените доказателства,
въззивниците следва да бъде осъдени да заплатят на въззиваемите сторените от
тях разноски за адв. възнаграждение пред настоящата
инстанция в размер на 1000 лв.
Мотивиран така, Окръжният съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 27 от 14.02.2020
г. по гр. д. № 766/2019 г. по описа на Районен съд
Бяла.
ОСЪЖДА С.П.М.,ЕГН ********** и И.В.М.,
ЕГН ********** да заплатят на С.А.А., ЕГН ********** и Й. Л. А., родена на *** г., гражданин на Република П.
сумата от 1000 лв. /хиляда лева/ -разноски
за настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: