Р Е Ш Е Н И Е
№ 655/13.02.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено на втори декември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 10515 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *,
със седалище и адрес на управление
***, чрез процесуалния
му представител – юрк. Р. И. против
А.А.Н., ЕГН: **********, с адрес: ***, с която са предявени
искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр.
чл. 79, ал.1 и чл. 92 от ЗЗД вр. с чл.
9 от ЗПК за установяване на дължимостта от ответника на сумите,
за които по ч.гр.д. № * г. по описа на
PC-В. е издадена Заповед № *
г. за изпълнение на по чл.
410 от ГПК, а именно: сумата 2034,84 лв., представляваща неплатена главница по Договор за
потребителски кредит № * от * г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда – 29.03.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; сумата 520,95 лв., представляваща договорна лихва; сумата 1625,00 лв. – възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги, както и сумата 991,24 лв. представляваща неустойка.
В исковата молба ищецът „П.К.Б.“
ЕООД твърди, че по силата
на Договор за потребителски кредит № * от * г. е предоставило на ответника А.А.Н. в заем сумата от
3000,00 лв., наредена по банков път
на 04.08.2015 г. Съгласно условията на договора
ответникът се задължил да погаси
на 24 месечни вноски от 185,46 лв., при уговорен
главен лихвен процент от 41,17 % или 0,11 % на ден
и ГПР от 41,17 %. Наред с това ответникът се задължил за
заплати сума в общ размер на
3000,00 лв. за закупен пакет от
допълнителни услуги съгл. чл. 15 от
ОУ към Договора. Пакетът от допълнителни
услуги включвал разглеждане на искането за кредит
в най-кратки срокове, възможност длъжникът да отлага плащане
на вноски, да намалява размера
на месечни вноски, да променя
датата на падежа и да получава
бързо и лесно допълнителни парични средства. Сочи се, че допълнителни
услуги не били свързани с дейността на кредитора
по кредитиране и не е пряко свързано
с договора за кредит, а с необходимостта на потребителя и неговото конкретно житейско положение. Поддържа се, че
длъжникът е направил две пълни и една
непълна вноска, последната на 18.11.2015 г., поради което на
основание т.12.3.1 от ОУ на 12.01.2016 г. договорът бил обявен за
предсрочно изискуем, за което ответницата
била уведомена с писмо от 15.01.2016 г. Претендира и неустойка поради настъпилото прекратяване на договора, уговорена в т. 12.4 от ОУ, с размер възлизащ на 35 % от остатъчния размер
на главницата по погасителния план. Излага, че
понастоящем е настъпил крайният падеж на дълга, а ответникът
виновно не изпълнява остатъка от задължението си. Твърди се,
че за дължимата
сума ищецът се е снабдил със
заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 ГПК. По изложените съображения
моли за уважаване
на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от
ГПК ответникът А.А.Н. не е подала отговор на исковата молба.
В проведените съдебни заседания ищецът депозира писмено
становище.
В о.с.з. ответникът не се явява, не се представлява.
За да се произнесе по
спора, съдът съобрази следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. чл.
79, ал.1 и чл. 92 от ЗЗД вр. с чл. 9 от
ЗПК, за вземанията по които в полза на ищеца е издадена
заповед за изпълнение по приобщеното ч.гр.д. № * г. по описа на ВРС. Заповедта за
изпълнение е връчена в условията на чл. 47, ал.5 от ГПК, при действието на
актуалната редакция на чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК, поради което за ищеца е
налице правен интерес от водене на установителните претенции
срещу ответника. Исковете са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради
което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
За успешното провеждане
на исковете в тежест на ищеца е пълно и
главно да докаже следните правнорелевантни факти, от които
се ползва –1/ наличие на валидна
облигационна връзка по
Договор за потребителски кредит № * от * г.; 2/ реалното предоставяне на заемната сума;
3/ изпълнение на задълженията на заемодателя, произтичащи от императивните правила за защита на
потребителите относно предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието
на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на
които разходите могат да се
изменят; 4/ индивидуалното договаряне на условията
по договора, както и да обоснове
договарянето на размера на лихвите
(възнаградителна и мораторна)
и останалите разходи и такси, в съответствие с типични разходи на кредитора
и обичайна печалба.
От горните обстоятелства няма
такива, които да са отделени за безспорни между страните и ненуждаещи се от
доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК.
В случая от представения
препис от Договор за
потребителски кредит № * от * (л. 9 - 13) се установява, че ищецът
е отпуснал на ответника А.А.Н. заем от 3000,00 лв. със срок на издължаване от 24 седмици. Между страните
е уговорено възнаграждение за ползвания кредитен ресурс във фиксиран размер от 41,17 % на годишна база, при ГПР от 49,90 %.
Представено е и Споразумение
за предоставяне на допълнителни услуги от 03.08.2015 г. (л. 13), по силата на
което страните са постигнали договореност, че клиентът има възможността за
срока на договора да ползва някоя от следните допълнителни услуги: 1) приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2) възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски; 3) възможност за намаляване на определен
брой погасителни вноски; 4) възможност за смяна на датата на падежа; 5)
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Общият
размер на таксата за домашно посещение е фиксиран в самия договор за кредит в
размер на 3000,00 лв., разсрочен на седмични вноски, платими с вноската по
кредита.
С оглед на горната доказателствена съвкупност и предвид липсата на спор по
валидността на изявленията на страните по сключване на договора, увсовяването на заетата сума и извършването на частични
погашения, съдът приема за доказано валидното въникване
на заемно правоотношение за сумата от 3000,00 лв.
Доколкото договорът е
такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК като сключен при
действието на ЗПК, неговите клаузи следва да бъдат преценени от съда служебно
за съответствие както с императивните норми на ЗПК насочени в защита интереса
на потребителя, така и за неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като в
създадената между страните облигационна обвързаност ответникът има качеството
потребител по смисъла на § 13, ал.1 от ДР на ЗЗП.
В случая претенциите на ищеца за
главница, договорна (възнаградителна) лихва и
обезщетение за забава съдът намира, че са договорени в съответствие с
горепосоченият комплекс от императивни разпоредби. Не така обаче стои въпросът
с клаузите уреждащи вземанията на кредитодателя за
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и неустойка:
В т.1 до т.5 от споразумението за
предоставяне на допълнителни услуги са изброени действия, които съдът не
представляват „Допълнителни услуги“ по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, за
които законът е дал възможност на кредитодателите да
събират печалба. Допълнителните услуги са такива, които нямат пряко отношение
към насрещните престации на страните по предоставяне
на парична сума и връщане на същата (заедно с възнаградителна
лихва) на определен падеж, а са например издаването на различни референции,
удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на текущото
задължение или за добросъвестното поведение на клиента. В случая обаче
услугите, които ищецът твърди, че собствено следва да престира
по споразумението на практика съставляват действия, целящи осигуряване на
изпълнението на задълженията на потребителя по договора – отсрочване на вноски,
намаляването им по размер и промяна в падежната дата. Т.е. т.нар. услуги имат
за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитополучателя и
кредитора, като помогнат последния да управлява по-добре договора за достигане
на крайната му цел - изплащането на сумите по него. Събирането на такси и
комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита обаче
е изрично забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, с която именно колидира уговореното в споразумението за допълнителни
услуги.
Клазуите на споразумението съдът намира, че
противоречат и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал императивно правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
(чл.26, ал.1 от ЗЗД). Съдебната практика приема, че при двустранните договори
значителната липса на еквивалентност в насрещните престации може да се приеме за противоречие с
добрите нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне
предвидена в чл. 9 от ЗЗД. В случая уговорената обща стойност на допълнителните
услуги е равнa на чистата стойност на
отпуснатия заем от 3000,00 лв. Тази сума потребителят ще следва да заплати при
всички положения, на което кореспондират задължения за кредитодателя,
чиито последният собствено предварително е формулирал, видно от бланковия
характер на договора. По-важното обаче е, че тези задължения са дефинирани
изключително неясно – без цели изречения, с общи понятия и хипотези, до степен
изключваща минималната яснота за характера на престацията
на кредитодателя. Така например споразумението не
сочи какво фактически представлява предназначеното да ползва
потребителя действие „приоритетно разглеждане на кредит“, нито пък съдържа
критерия, спрямо който може да се прецени дали ответникът реално ше добие приоритет (т.е. предимство) пред останалите
кредитополучатели ако направи избор да ползва именно тази услуга. Напълно
неясно остава и естеството на услугата разсрочване и намаляване на вноски,
доколкото не са уговорени никакви хипотези и лимити, при които ищецът би бил
длъжен да разсрочи или намали вземанията си към потребителя по кредита и така
реално да изпълни задължението си по т. 3 от споразумението. Напълно абстрактна
и лишена от всякаква конкретика се явява услугата описана в т. 5 единствено с
текста - „улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства“. При това положение съдът не открива никаква разумна и
съразмерна икономическа връзка между стойността на договореното възнаграждение
от 3000,00 лв. и само привидно кореспондиращата ѝ насрещна престация, от която кредитополучателят
в действителност не би могъл да извлече практическа
полза или изгода за своя патримониум. Същевременно
със задължаването за сумата от 3000,00 лв. без валидно уговорено насрещно
задължение, потебителят фактически добива сигурен
пасив и потенциал за свръхзадлъжнялост.
Така се обезсмисля и главният му мотив да сключи процесния договор за потребителски кредит за подобна
сума, а именно да си набави средства в спешен порядък за задоволяване на текущи
нужди. В обобщение в случая неравностойността в насрещните престации на страните уговорили договороли
допълнителното споразуемние за предоставяне на услуги
е такава, че практически е сведена до липса на престация от страна на кредитодателя, при което правно положение съдебната
практика е категорична и константна, че е налице противоречие на договореното с
добрите нрави, респективно то е нищожно.
На следващо място ищецът претендира и
вземане за неустойка основано на клаузата на т. 12.4 от ОУ от договора за
потребителски кредит, с която е уговорено при прекратяване на договора поради
неизпълнение на поети задължения (в случая забава в погашенията съобразно
погасителния план) на длъжника да се начисли еднократно неустойка за
обезщетение на вредите от настъпилото разваляне на договора в размер на 35 % от
неизплатената част от задължението към датата на прекратяване. Т.е. вземането за неустойка е договорено да възниква
под условие за настъпил падеж на главните задължения
и забава на длъжника за тяхното погасяване. Същевременно съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 и ал.2 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът
има право само на законната лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. Така с претендирането на неустойка, на практика се постига
заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и се въвежда допълнително
плащане, чиято дължимост де
факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника, наред, с което същото
очевидно надхвърля размера на законната лихва, изчислена върху непогасения
остатък от кредита. С оглед изложеното съдът приема, че клаузата на т.
12.4 от ОУ противоречи на чл. 33 от ЗПК, тъй като
преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава.
В обобщение съдът намира, че Споразумението за
предоставяне на допълнителни услуги от 03.08.2015 г. и клаузата на т. 12.4 от ОУ към
договора за кредит целят заобикаляне изискванията на ЗПК, в частност чл. 10а,
ал.2 и чл. 33, ал.2 от ЗПК, както и на добрите нрави. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, респективно цитираните вече
се явяват негодни да породят права и задължения за страните по договора за
кредит. Следователно ответникът не дължи начислените от кредитора суми за допълнителни
услуги и неустойка, а предявените от ищеца искове за тези везмания
следва да се отхвърлят като неоснователни. Иизвършените от
ответника плащания по тези компоненти от кредита следва и да се отнесат към
погасяване само на действително възникналите задължения за връщане на усвоената
сума и на договорната лихва.
В тази връзка изготвеното по делото и неоспорено заключение на допуснатата ССчЕ, кредитирано от съда като обективно, компетентно и
пълно, сочи, че кредитът е отпуснат по банков път на 03.08.2015 г., а
последното погашение е направено на 05.07.2016 г., като общо ответникът е погасил сумата от 3299,30 лв., включително 1404,05 лв. за
платени такси по нищожните клаузи от договора. Последната сума следва да се
приспадне съразмерно от остатъчно дължимите според вещото лице суми за главница
и договорна лихва от 2034,84 лв., съответно 520,95 лв., при което се получава непогасен остатък от сумите от 1058,63 лв. за
главница и 122,16 лв. за лихва, до които суми исковете следва да се уважат, а
за разликата до пълните претендирани размери да се
отхвърлят.
Предвид изхода на
спора, право на разноски в производството имат и двете страни, като съдът
следва да съобрази обстоятелствата, че ответникът реално не е сторил такива.
В заповедното
производство ищецът претендира присъждане на разноски в общ размер от 153,44
лв., които с настоящото решение следва да бъдат редуцирани с оглед отхвърлената
част от исковете до размер от 35,03 лв., която сума следва да се присъди на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 и
8 от ГПК.
В настоящото
производство ищцовото дружество представя
доказателства за сторени разноски, както следва: за държавна такса (142,96 лв.)
и депозит за вещо лице (250,00 лв.). Претендира присъждане и на юрисконсултско възнаграждение. Предвид разпоредбата на
чл. 78, ал. 8 от ГПК в актуалната ѝ редакция и с оглед фактическата и
правна сложност на делото съдът определя размер на юрисконсултско възнаграждение
от 100,00 лв. След направените изчисления съдът намира, че в полза на страната
съобразно уважената част от исковете следва да бъдат присъдени разноски в общ
размер от 112,54 лв.,
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А.А.Н., ЕГН: **********, с адрес: *** дължи на „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление ***, сумата 1058,63 лв., представляваща неплатена
главница по Договор за потребителски кредит № * от * г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 29.03.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата
122,16 лв., представляваща договорна лихва за периода 15.06.2016 г. -. до
07.06.2017 г.; сумата 51,19 лв. – обезщетение за забава върху непогасената
главница в периода 16.06.2016 г. – 30.10.2018 г., които суми са предмет на
Заповед № * г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № * г. по
описа на PC-Варна, на основание чл. 422 от ГПК във вр.
чл. 79, ал.1 и чл. 92 от ЗЗД вр. с чл. 9 от ЗПК, като
ОТХВЪРЛЯ исковете за главница за разликата над сумата от 1058,63 лв. до
предявения размер от 2034,84 лв. и за договорна лихва за разликата над сумата
от 122,16 лв. до предявения размер от 520,95 лв., като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване дължимостта на сумата
1625,00 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги,
както и сумата 991,24 лв. представляваща неустойка.
ОСЪЖДА А.А.Н., ЕГН: **********, с адрес: *** да
заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***, сумата
35,03 лв.,
представляваща сторените в заповедното производство по ч. гр. д. № * г. по
описа на ВРС, съдебно-деловодни разноски, както и сумата от 112,54 лв.,
представляваща сторените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски,
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, съобразно уважената част от
исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: