Р
Е Ш Е Н И Е
№ ……
гр. София, ….08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-г въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети
ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.
с-я: СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от председателя гр.д. № 12126/2020
г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С решение № 155707/21.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 58178/2019 г. на СРС, I
ГО, 33 състав, е уважен предявеният от Т.К.Т. срещу „Б.Е.“ ООД отрицателен
установителен иск с правна квалификация чл. 439 ГПК, за признаване на
установено, че ищецът не дължи на ответника парични суми в общ размер от 1267,02
лв., за които суми е издаден изпълнителен лист от 21.07.2014 г. по гр. д. № 51311/2011
г. на СРС, 72 състав, и които представляват: главница по договор за
далекосъобщителни услуги от 31.05.2006 г. за периода 27.05.2009 г. – 28.09.2009
г., сключен с „Мобилтел“ ЕАД, което вземане е цедирано на ответника, мораторна
лихва върху главницата, както и разноски по изпълнително дело № 20198600400683,
поради погасяването на сумите по давност. С оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца
разноски в размер от 350,68 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба
от ответника в първоинстанционното производство. Счита решението за неправилно
и необосновано, тъй като искът, в частта в която се претендира недължимост на
суми, нефигуриращи в изпълнителния лист от 21.07.2006 г. бил недопустим. Посочва,
че искът е неоснователен, тъй като вземането не било погасено по давност, като
тя била прекъсната с подаване на заявление по чл. 410 ГПК и започнала да тече
едва на 26.06.2015 г., когато било постановено ТР № 2 по ТД № 2/2013 г. на ВКС,
ОСГТК. От тази дата до приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния
съд давността не била изтекла, поради което искът следвало да бъде отхвърлен. Моли
съда да отмени решението, да прекрати производството като процесуално
недопустимо в посочената в жалбата част, както и да му бъдат присъдени
разноските за двете съдебни инстанции.
От страна на ответника не е постъпил отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 16.11.2021 г. същият
оспорва жалбата като неоснователна. Претендира разноски.
С разпореждане от 06.11.2020 г. съдът е насрочил
делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като е констатирано, че не
са заявени доказателствени искания от страните пред въззивната съдебна
инстанция.
За да уважи предявения отрицателен установителен иск,
районният съд е приел, че срещу ищеца след проведено заповедно и исково
производство е бил издаден изпълнителен лист от 21.07.2014 г. по гр. д. № 51311/2011
г. на СРС, 72 състав, за парични суми, представляващи главница по договор за
далекосъобщителни услуги от 334,96 лв., сключен с праводателя на ответника,
ведно със законна лихва върху главницата от 25.11.2011 г. до окончателното ѝ плащане. Заявлението по чл. 410 ГПК е
било подадено от праводателя на ответника на 25.11.2011 г., решението по
установителния иск за вземането, за което е било образувано гр. д. № 20212/2012
г. на СРС, 72 състав е влязло в сила на 19.02.2014 г., а молбата за образуване
на изпълнително дело № 20198600400683 е подадена от ответника на 13.04.2019 г. Съдът
е приел, че това са всичките факти обуславящи прекъсването на давността, поради
което същата е изтекла на 19.02.2019 г. и от същата дата се погасявала
възможността претендираните суми да се съдират принудително, което обуславяло
основателност на предявения иск.
По отношение правилността на решението във връзка с
наведените във въззивната жалба оплаквания по съществото на спора настоящият
състав на въззивния съд намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Съдът намира обжалваното решение за валидно. Същото
обаче е недопустимо в частта, с която първоинстанционния съд се е произнесъл по
претенцията за недължимост на разноските в изпълнителното производство. Предмет
на отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК като форма за искова
защита на длъжника срещу изпълнението е несъществуването на изпълняемото право
на кредитора, облечено в изпълнителен титул, по който е започнало
принудителното му изпълнение, по причини, настъпили след приключване на
производството, в което е издаден акта, който се изпълнява. Процесуалният ред
за оспорването и установяването, че разноските по изпълнението не се дължат, е
друг. Тези разноски се оспорват с жалба по реда на чл. 436 ГПК на основание чл.
435, ал. 2, т. 7, а не с иск по чл. 439 ГПК. Ето защо, решението в частта, в
която е установена и тяхната недължимост, следва да бъде обезсилено, а
производството по тази претенция - прекратено.
Предвид изложеното, претенцията за установяване на
недължимост на сумата от 680,35 лв., представляваща разноски по изпълнително
дело 20198600400683 е недопустима, съответно недопустимо е и решението на СРС в
тази част. Същото следва да бъде обезсилено, а производството - прекратено в
посочената част.
По правилността на съдебното решение в неговата
допустима част въззивният съд приема следното:
При така установеното от фактическа страна изводът на
районния съд, че вземанията на ответника по изпълнителния лист срещу ищеца са
погасени по давност се явява правилен и обоснован. Предмет на специалния
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК е
съдебно признаване между страните, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили
такива факти, които погасяват изпълняемото право, предмет на изпълнението. Един
от тези правопогасяващи факти е изтичането на погасителна давност относно
подлежащите на принудително изпълнение вземания. В конкретния случай давността
за вземанията по изпълнителния лист, по който е образувано изп. д. № 20198600400683 е започнала да тече с влизането в сила на съдебното
изпълнително основание - подлежащото на изпълнение съдебно решение по гр. д. №
7078/2002 г. на СРС, което е станало на 19.02.2014 г. Задълженията, предмет на
принудителното изпълнение за парична сума и възнаградителна лихва са установени
с влязло в сила съдебно решение, поради което по отношение на тях се прилага
установеният в чл. 117 ЗЗД петгодишен давностен срок. Този срок за вземанията
по листа е изтекъл на 19.02.2019 г., от която дата вземанията на ответника
срещу ищеца са погасени по давност.
Подаването на 13.04.2019 г. на молбата за иницииране
на изпълнителното производство не би могла да промени този извод. От една
страна, давността може да бъде прекъсната само когато не е изтекла. От друга
страна, според постановките на посоченото тълкувателно решение
№ 2/2013 г. самото образуване на изпълнителното дело не е от естество да
прекъсне давността. За настоящия казус е правно ирелевантно дали ще се приеме,
че до приемането на тълкувателното решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС на
26.06.2015 г. е действало Постановлението на Пленума № 3/1980 г. на ВС, подобно
на действието на материално-правна норма до нейната отмяна, или същото само е
обявено за изгубило сила на таза дата, т.е. с последващия тълкувателен акт само
е констатирано несъответствието на предходния с междувременно настъпилите
обществено-икономически и политически изменения. Ето защо и поради съвпадане
изводите на двете съдебни инстанции по неговата допустима част обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Въззивникът изрично е направил искане във въззивната
жалба за присъждане на разноски за първоинстанционното производство в
хипотезата на частичното му прекратяване. Предвид частичното обезсилване на
решението и прекратяване на делото в тази част, решението на СРС в частта за
разноските следва да бъде отменено за размера над 161,31 лева до присъдената в
полза на ищеца сума от 350,68 лв. лева, като на ответника също бъдат присъдени
разноски в размер на 194,40 лв. за адвокатско възнаграждение.
За въззивното производство се полагат разноски както
на въззивника, така и на въззиваемия, съобразно уважената, респ. отхвърлената
част от въззивната жалба. Видно от съдържанието на въззивната жалба от
въззивникът претендира заплащането на разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 360 лева, но доказателства за плащането им не са ангажирани.
Въззиваемата страна също претендира разноски за адвокатско възнаграждение, и е
представила договор от 11.05.2021 г., в който е обективирано плащане на сумата
от 300 лева, поради което и съобразно потвърдената част от обжалваното решение следва
да ѝ се присъдят 138 лв.
По изложените мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 155707/21.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 58178/2019 г. на СРС, I ГО, 33 състав, в частта, с
която е признато за установено на основание чл. 439 ГПК по отношение на „Б.Е.“
ООД, ЕИК ********, че ищецът Т.К.Т., ЕГН ********** не му дължи сумата от
680,35 лв., представляваща разноски по изпълнително дело 20198600400683,
образувано по изпълнителен лист от
21.07.2014 г. по гр. д. № 51311/2011 г. на СРС, 72 състав, и ПРЕКРАТЯВА производството в тази част
като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 155707/21.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 58178/2019 г. на СРС, I ГО, 33 състав, в частта, с
която „Б.Е.“ ООД, ЕИК ********, е осъдено да заплати на Т.К.Т., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над 161,31 лева до 350,68
лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 155707/21.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 58178/2019 г. на СРС, I ГО, 33 състав, в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА Т.К.Т., ЕГН **********, да заплати на „Б.Е.“ ООД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК
сумата от 194,40 лева, представляваща разноски за първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „Б.Е.“ ООД, ЕИК ********, да заплати
на Т.К.Т., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 138 лева, представляващи
разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.