№ 15107
гр. София, 05.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА
ПЕТКОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско
дело № 20241110157671 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 ГПК.
Съдът е сезиран с искова молба на Д. Г. П., подадена чрез адв. Д. М., срещу „Фератум
България“ ЕООД, с която са предявени при условията на евентуално съединяване главен
установителен иск за прогласяване в отношенията между страните, че сключеният между тях
договор за потребителски кредит № ****** от 14.05.2018 г. е нищожен и евентуален в
случаи, че главният бъде отхвърлен, да се прогласи, че клаузата на чл. 5 от договор за
потребителски кредит No ****** от 14.05.2018 г. за заплащане на неустоика е нищожна.
В исковата молба се твърди, че на 14.05.2018 г. между Д. Г. П. и „Фератум България“
ЕООД е сключен договор за потребителски кредит № ******, по силата на които ответникът
предоставил на ищеца заем в размер на 2 300 лв., като по договора бил посочен годишен
процент на разходите /ГПР/ - 49, 66 %., а в чл. 5 от договора било предвидено, че кредитът
се обезпечава с поръчителство, предоставено от “Ferratum Bank”. Същевременно при
сключването на договора никъде не било посочено, че на поръчителя ще се дължи
възнаграждение. След като усвоил заемната сума ищецът установил, че освен нея са му
начислили и такса за обезпечение за поръчителство – услуга, предоставена от партньор на
ответника. Според ищеца договорът за кредит е недеиствителен, тъи като дължимите вноски
по договора за поръчителство не са посочени в него, нито пък в Общите условия е посочено,
че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит.
Твърди, че договорът за кредит не е подписан, поради което и липсва съгласие от страна на
кредитополучателя, а също и че не е спазена предвидената от закона форма. Сочи още, че
договорът за кредит е недеиствителен, тъи като не е посочено как е изчисляван ГПР и
същият не е посочен точно, тъи като дължимата сума към поръчителя не е посочена като
разход към кредита. Същото представлявало подвеждаща търговска практика, защото
създавало пречки на потребителя да прецени деиствителните икономически последици на
сключения договор. По отношение на клаузата,с която се предвижда обезпечение – чл. 5
твърди, че същата е нищожна, още, че е неравноправна по смисъла на закона за защита на
потребителите и нарушава изискванията на Закона за потребителския кредит. Моли за
уважаване на предявения иск. Претендира разноски.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Фератум
България“ ЕООД, подаден чрез редовно упълномощен процесуален представител
юрисконсулт Г. Г.а, в които се поддържа, че исковете са неоснователни. Твърди, че ищецът е
разполага с избор как да обезпечи задълженията си към кредитора, а договорът за гаранция
е сключен със самостоятелно юридическо лице, по което ответникът не е страна. Счита, че
ищецът не е бил въвеждан в заблуждение относно избора на поръчител. Сочи, че договорът
за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът по нея не се включва в ГПР, тъи
като тази услуга не е задължителна. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Софийският районен съд, след като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установено следното от фактическа страна:
Приета като доказателство по делото е разпечатка от Договор № ******/14.05.2018 г.,
сключен между „Фератум България“ ЕООД в качеството му на кредитодател и Д. Г. П. в
качеството й на кредитополучател, по силата на който на кредитополучателя бил отпуснат
заем в размер на 2 300 лв. В договора е отразено, че кредитополучателят следва да върне на
кредитора общо 2 829 лв., т.е. дължимата лихва е 529 лв. В тази връзка е посочено е, че
годишният процент на разходите по кредита е в размер на 49.11 %. Сумите следва да се
върнат на 12 вноски по погасителен план при падеж на първата вноска 13.06.2018 г. В чл. 5
от Договора е посочено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
Ferratum Bank в полза на кредитодателя. С одобряването на предоставеното поръчителство
уговорката става неотменима. Видно от представения договор за кредит, в него не се
съдържа посочване, че за гаранта ще се заплаща възнаграждение от страна на потребителя.
Не е посочено, че възнаграждението за услугата „гарант“ се включва както в общия разход
по кредита, така и в общата дължима сума от потребителя, по смисъла на посочените
легални дефиниции на ЗПК. В договора изобщо не е посочено, че се държи възнаграждение
за гаранта.
По делото е прието като доказателство извлечение от Стандартния европейски
формуляр /Преддоговорна информация/. В т. 6 от е посочено, че общодължимата сума по
кредита е в размер на 2 829 лв., от които дължимата сума възлиза на 1 300 лв., а сумата за
лихвата е 276 лв. В 4.3, че кредитополучателят може да избере да сключи договор за
гаранция с гарант /поръчител/, предложен от Кредитора, за да обезпечи задълженията си по
кредита. Сключването на договор за гаранция не е задължително условие за сключването на
договор за кредит и не увеличава възможностите на кредитополучтеля за отпускане на
кредит в желания от него размер и при предлаганите от кредитора условия. Договорът за
гаранция е допълнителна възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от Кредитора.
Ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от
Кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 1 771 лв., които
няма да се включват при изчисляването на ГПР, доколкото касаят допълнителна услуга,
която не е задължителна.
Приет като доказателство е договор за гаранция /поръчителство/, сключен между
„Фератум Банк“ – гарант и Д. Г. П., който е потребител , сключил в качеството си на
кредитополучател договор за потребителски кредит № ****** от 14.05.2018 г.с кредитора
„Фератум България“ ЕООД. В договора за гаранция е посочено, че сумата в общ размер от
1771 лв., дължима от клиента за предоставена гаранция, се заплаща по банкова сметка
съгласно Погасителен план
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от правна страна следното:
Предявени са евентуално съединени главен установителен иск с правно основание
чл. 26, ал.1, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите във вр. чл. 10 и чл. 11 от Закона
2
за потребителския кредит, чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 вр. чл. 33, ал. 1 ЗПКр и
чл. 143, ал. 3, т. 5 ЗЗП за прогласяване за нищожен на сключения между страните договор и
евентуален установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за
прогласяване на нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на възнаграждение в
полза на поръчителя.
В доказателствена тежест на ищеца по установителните искове е да докаже при
условията на пълно и главно доказване, че между страните има сключен договор за
потребителски заем, с твърдените клаузи, в които случаи ответникът следва да докаже, че не
са налице визираните пороци.
Страните не спорят, че между тях е сключен договор за потребителски кредит №
****** от 14.05.2018 г., с посочените уговорки, че възнаграждението за поръчителя по чл. 5
от сключения договор не е включено в ГПР, както и че възнаграждението на поръчителя е в
размер на 1 771 лв..
Процесният договорът за кредит е сключен при действието на Закона за
потрбителския кредит /ЗПКр/, като по делото няма доказателства, нито твърдение,
физическото лице да е получило заемната сума за търговска или професионална дейност,
поради което и ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на закона, на основание §
13, т.1 ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно чл. 11, т. 10 ЗПКр договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 22 ЧКогато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Съобразно императивната правна
норма на чл. 19, ал. 4 ЗПКр, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава,
че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в
договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
случая в договора е посочен ГПР в размер от 46, 18 %.
Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1,
т. 1 от ДР на ЗПКр, съгласно които това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европеиския Парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно които "общи разходи по кредита за
потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия.
3
За ищеца не фигурира задължение за заплащане на възнаграждение/такса за гарант в
договора за кредит или в погасителния план, като сумата е посочена единствено в
предоставената му преддоговорна информация. В т. 4.3 изрично е посочено, че
предоставянето на обезпечение не увеличава възможностите на кредитополучателя за
отпускане на кредит. Следователно предоставянето или не на обезпечение от страна на
искащото заем лице за кредитора няма пряка връзка с повишаването оценката на неговата
кредитоспособност. Оттук, доколкото исканият договор за поръчителство реално няма
полезен обезпечителен ефект, същият се явява единствено инструмент за генериране /пряко
и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя. Същият е наречен „гаранция“, но не
изпълнява такива функции. След като кредитополучателят дължи заплащане на
възнаграждение за гарант, без то да има отражение към кредитоспособността му, т.е. да бъде
оценявано на тази призма от кредитодателя, то съставлява част от разходите по кредита по
смисъла на чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит /ЗПКр/ и § 1, т. 1 ЗПКр. Между
страните не е спорно, че в ГПР не е включено възнаграждението на гаранта. Освен това и
без нуждата от специални знания за настоящия състав е очевидно, че с оглед размера на
възнаграждението /1 711 лв./, ГПР би надскочил законоустановения максимум в чл. 19, ал. 4
ЗПКр.
С повишаването на разхода по този начин се стига се и до нарушение във връзка с чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на
кредита.
Ето защо настоящият състав достига до извода, че договор за потребителски кредит
№ ****** от 14.05.2018 г. е нищожен поради противоречието му със закона и нарушаването
на чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПКр, поради което и предявеният иск следва да бъде уважен.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и
възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с
уважената част от иска. В полза на ищеца следва да бъде присъдена държавна такса в
размер на 92 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН в отношенията между Д. Г. П. с ЕГН **********, с
адрес в ************************************** „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Младост 3“, бул.
„Алекснадър Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, ап. офис 20 че сключеният между страните
Договор за потребителски кредит № ****** от 14.05.2018 г. е нищожен поради
противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, р-н „Младост 3“, бул. „Алекснадър Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А,
ет. 9, ап. офис 20 да заплати на Д. Г. П. с ЕГН **********, с адрес в
************************************** сумата от 92 лева съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софииски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от връчване му.
4
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5