№ 47212
гр. София, 28.03.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и осми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА Частно
гражданско дело № 20241110111187 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление с вх. № 62359/26.02.2024 г. на „Сити кеш“ ООД, ЕИК
*********, за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
срещу А. Д. А. с ЕГН: **********, за вземания, произтичащи от сключен между страните
Договор за паричен заем № 644079/04.03.2022г.
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена за вземанията за главница,
договорна, законна лихва и обезщетение за забава, както и за разноските съразмерно с
уважената част на претенциите, но съдът намира, че следва да откаже издаването на заповед
за следните суми: 1160.91 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне
на обезпечение; 261 лв. – неустойка за забава, както и 120.00 лева- разходи за събиране на
вземането поради забава в плащането.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК подлежи на отхвърляне, когато искането за издаване
на заповед за изпълнение противоречи на закона и добрите нрави, респ. когато искането се
основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована
вероятност за това.
Процесният договор за заем има характеристиките на потребителски, с оглед на което
и доколкото кредитополучателят по него е физическо лице, в случая приложение следва да
намерят нормите на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП.
С оглед на тези разяснения съдът намира, че процесните клаузи, на които ищецът
основава претенциите си за неустойки- за непредоставено обезпечение и за забава, както и
за такси за извънсъдебно събиране, са нищожни, тъй като накърняват добрите нрави,
заобикалят закона и противоречат на императивни негови разпоредби. Съображенията за
това са следните:
Уговорката в процесния договор за кредит за заплащане на неустойка за неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение е нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Подобна неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът
по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен
размер, без да извършва насрещна престация, без респективно да е извършил допълнителни
разходи във връзка с договора, което води до неоснователно обогатяване и нарушава
принципа за справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
1
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е.
опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на
регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за
дължимостта нищожна. Предвиждането на санкция за потребителя, ако не намери
поръчители всъщност цели освобождаване на кредитодателя от изпълнение на задължението
му по чл. 8 от Директива 2008/48 и прехвърляне на същото в отговорност на потребителя.
Директивата поставя в тежест на кредитодателя да проучи предварително финансовото
състояние на потребителя, да изиска обезпечение на задълженията по договора за кредит
най- късно към момента на сключването му и така се постигне целта на чл. 26 от
Директивата да не се допуска предоставяне на кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността. Прехвърлянето на неблагоприятните последици от неизпълнение на
това задължение на кредитополучателя в патримониума на потребителя е неравноправна
клауза, водеща до значително неравновесие между правата на търговеца и тези на
потребителя.
Наред с това, чрез коментираната клауза се достига до непозволен от закона-
императиваната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, резултат, тъй като наред с уговорения годишен
процент на разходите, възлизащ на 47.83 %, се уговаря „неустойка“, чието плащане е
разсрочено, чрез което на практика се достига до размер на годишните разходи, надвишаващ
допустимия петкратен размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С тази
неустойка, дължима за неизпълнение, от което към момента на неизпълнението вреди не са
произтекли, като към този момент не е налице и яснота дали такива ще настъпят за
заемодателя, се достига до необосновано оскъпяване на предоставения паричен заем, което
води и до съществено неравновесие между интересите на заемодателя и тези на
икономически по- слабата страна- потребителя, което е още едно допълнително основание
за нищожност на коментираната клауза- поради нейната неравноправност по смисъла на чл.
146, ал. 1 ЗЗП.
Отделно от това, чрез коментираната уговорка се заобикаля и императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждаща, че при забава се дължи само обезщетение в
размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за
неизпълнение на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче пряко
не произтичат вреди. Вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са от
евентуалното неизпълнение на паричното задължение за връщане на заетата сума.
Настоящият съдебен състав намира за нищожна и клаузата от процесното съглашение,
с която е предвидена дължимост на неустойка за забава, тъй като съгласно императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Такова обезщетение за забава е
предвидено в договора и това е лихвата за забава, за която бе издадена заповед за
изпълнение.
Претендираните от заявителя „разходи за събиране на вземането“ съставляват по
своята правна същност такса за управление на кредита, каквато на кредитора по аргумент от
императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК не се дължи. Аргумент за недействителност
на клаузите, предвиждащи дължимост на подобни разходи, е и обстоятелството, че по
същество чрез тях се достига до допълнителен разход в тежест на потребителя във връзка с
допуснато от него неточно в темпорално отношение изпълнение на паричното му
задължение, а както бе изяснено, съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на
2
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. В подкрепа на съждението в този смисъл е обстоятелството, че въпросните
разходи съгласно твърденията на заявителя и представената тарифа към договора за кредит
са уговорени в отнапред фиксирани размери, които са обвързани с периода на забавата (т. е.
стойността им не зависи от това дали фактически през този период са предприети конкретни
действия, насочени към събиране на просрочените вземания), въпреки че правно и житейски
немислимо е заемодателят да има яснота относно конкретния размер на разходите, които би
сторил в случай на допуснато от конкретния длъжник неточно изпълнение в темпорално
отношение. Нещо повече, дължимостта на „такси“ предполага предоставена услуга от
страна на носителя на вземането за тези такси, каквато в случай на събиране на вземанията
си от длъжника заемодателят не предоставя. Напротив, касае се за дейност изцяло в защита
на собствените му интерес и имущество.
Ето защо заявлението следва да бъде отхвърлено в посочените части.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 62359/26.02.2024 г. на „Сити кеш“ ООД, ЕИК
*********, за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
срещу А. Д. А. с ЕГН: **********, за следните суми: 1160.91 лв. – неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение; 261 лв. – неустойка за забава,
както и 120.00 лева- разходи за събиране на вземането поради забава в плащането, по
сключен между страните Договор за паричен заем № 644079/04.03.2022г.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в
едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3