Решение по дело №1581/2020 на Окръжен съд - Стара Загора

Номер на акта: 260027
Дата: 21 януари 2021 г.
Съдия: Димитър Миков Христов
Дело: 20205501001581
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 18 ноември 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер                            21.01.2021 г.                             Град Стара Загора

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД            ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

На 22.12.                                                                                            2020 г.

В публичното заседание в следния състав:       

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИМИТЪР ХРИСТОВ

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: АННА ТРИФОНОВА

                                                                             РУМЯНА ТАНЕВА

                                              

Секретар: ДИАНА И.

като разгледа докладваното от съдията ХРИСТОВ

в.т.д. № 1581 по описа за 2020 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Обжалвано е решение № 260072/08.09.2020г., постановено по гр.д. № 1809/2019г. по описа на Районен съд – гр. Стара Загора, в частта с която е прогласена за нищожна, поради противоречие на добрите нрави, клаузата от Договор за потребителски кредит № **********/02.05.2018г., сключен между „П.“  ЕООД, в качеството му на „кредитор“ и Ц.Д.И. в качеството на „потребител“, с която е уговорен ГПР 49.89 % и ГЛП 41.17%, или 0.11% лихва на ден и е признато за установено по отношение на Ц.Д.И., че не дължи на „П.“  ЕООД, възнаградителна лихва, уговорена в Договор за потребителски кредит № **********/02.05.2018г., определена на ГПР 49.89 % и ГЛП 41.17%, или лихвен процент 0.11% на ден.

Във въззивната жалба въззивникът „П.“  ЕООД излага съображения за незаконосъобразност и необоснованост на постановеното решение в обжалваната част. Посочена е съдебна практика. Развити са подробни съображения във връзка с направените оплаквания. Направено е искане да се отмени решението на РС в обжалваната част и да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените от ищцата искове относно действителността на клаузите, касаещи ГЛП и ГПР като неоснователни. Претендират се разноските пред двете инстанции. Прави искане на основание чл.78, ал.5 ГПК, в случай, че размера на претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно по размер, същото да се намали до минималните размери съгласно Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

 В законния срок е постъпил писмен отговор от страна на въззиваемата Ц.Д.И., чрез адв.М.Р., с който се взима становище, че жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли. Изложени са съображения по направените във въззивната жалба оплаквания. Моли съда да потвърди обжалваното решение като законосъобразно и правилно. Няма направени доказателствени искания. Претендират се разноските по делото, като е представен договор за процесуално представителство.

 

Окръжен съд – гр. Стара Загора, в настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното:

 

Пред първоинстанционния съд е предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД.

Ищцата Ц.Д.И. моли съдът да провъзгласи нищожността на следните клаузи от основния договор, а именно: в параграф VI относно размер на ГПР % - 49,89 и ГЛП 41,17 % или лихвен процент 0,11 % на ден и да признае за установено по отношение на ответника „П.” ЕООД, че не дължи възнаградителна лихва, определена на ГЛП 41,17 %, ГПР - 49,89 % или лихвен процент 0,11 % на ден.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на ответното дружество, с който оспорва предявените искове.

С отговора на исковата молба ответникът предявява насрещен иск.

 С Определение, постановено в закрито заседание на 30.09.2019г. съдът е приел за съвместно разглеждане  предявения, в условие на евентуалност /в случай, че съдът отхвърли предявения главен иск/ насрещен иск от „П.” ЕООД гр. София, против Ц.Д.И. за сумата от 6 430.80 лв., представляваща сбора от 2 431.22 лв. – непогасена главница по договор за потребителски кредит № **********/02.05.2018г., 1123.43 лв. – дължимо договорно възнаграждение по договора за кредит, 2 876.15 лв. – дължимо възнаграждение по пакет за допълнителни услуги към договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на иска – 03.06.2019г. до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата от както и сумата от 18.02 лв., представляваща лихва за забава за периода 26.06.2018г. до 03.10.2018г.

 Със същото определение съдът е приел за съвместно разглеждане в производството предявения, в условие на евентуалност / в случай, че съдът уважи предявения главен иск/, насрещен иск от „П.” ЕООД гр. София, против Ц.Д.И. за сумата от 2 208.09 лв., представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № **********/02.05.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на иска – 03.06.2019г. до окончателното изплащане на сумата.

Ищцата по главния иск и ответница по насрещния е депозирала писмен отговор на насрещните искове, с които взема становище за неосновтелност, като подробно излага доводи. Моли съдът да отхвърли същите.

Безспорно е установено, че на 02.05.2018 г. ищцата е сключила с ответното дружество договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт” № **********, по силата на който ответникът предоставил на ищцата заем, в размер на 2 500 лв., за срок от 24 месеца. В Договора е уговорен ГПР (%) - 49,89 и ГЛП 41,17% или лихвен процент на ден – 0,11%, като общо дължимата сума по кредита възлиза на 3 709,20 лв.

Представени са още Общи условия на „П.“ ЕООД към договора за потребителски кредит, както и преписи от осъществена между страните кореспонденция – по електронен път, относно отправена от ищцата до ответника покана за предсрочно погасяване на задължението си по договора за кредит, с цел незаплащане на договореното възнаграждение за предоставения й пакет от допълнителни услуги. 

С писмо изх.№ 245/11.01.2019г. ответникът уведомява ищцата, чрез представителя й, че може да се откаже от сключения договор в 14 – дневен срок, като се върне главницата, заедно с лихвата, за периода в едномесечен срок.

По делото е назначена и изслушана съдебно икономическа експертиза, от чието заключение, се установява, че по процесния договор за кредит ищцата е извършила едно плащане в размер на 291.91 лв., от която сума освен платената една месечна погасителна вноска по кредита - 279.60 лв., са платени и 10 лв. такса по тарифа чл.17.4 от Общите условия, и 2.31 лв. – лихва за забава. След извършеното плащане, остават дължими: 2 431, 22 лв. – главница; 1 123, 43 лв. – възнаградителна лихва; 2 876, 15 лв. - възнаграждение по предоставен пакет от допълнителни услуги; 18.02 лв. – лихва за забава; 30 лв. – такси по чл.17.4 от Общите условия; 500 лв. – такси по тарифа. При анализа на предоставените от „П.“ ЕООД документи, вещото лице е установило, че по кредита има начислени такси в общ размер на 40 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на вземането при забава, от която сума ищцата е платила 10 лв. Начислената, посочена по - горе, такса от 500 лв. представлява разход за извънсъдебно събиране при обявяване задълженията за предсрочно изискуеми, съгл. Тарифа за таксите на „П.“ ЕООД.

 

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

В  случая по процесния договор за потребителски кредит на ищцата е предоставена в заем сума от 2 500 лв., при уговорен ГЛП в размер на 41, 17 % и ГПР в размер на 49, 89 %. Към датата на сключване на процесния договор са приети разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Договорения между страните ГПР от 49, 89%, не надхвърля петкратно размера на законния такъв за времето на сключване на договора от 10, 00%, при определения от БНБ основен лихвен процент /0, 00%/ и 10 пункта надбавка.

Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело № 6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 41, 17% годишно е повече от четири пъти по-висока от размера на законната лихва. Освен това в настоящия случай според клаузите на договора при отпуснат кредит в размер на 2 500 лева, дължимата възнаградителна лихва е 1 209, 20 лева, което е почти половината от размера на кредита. С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищцата.

 

Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

 

Въззивникът „П.“  ЕООД следва да заплати на Ц.Д.И. направените пред въззивния съд разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 798, 60 лв., което съдът намира, че не е прекомерно с оглед правната и фактическа сложност на делото.

 

Водим от горните мотиви, съдът

 

                                               Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 260072/08.09.2020г., постановено по гр.д. № 1809/2019г. по описа на Районен съд – гр. Стара Загора в обжалваната част.

 

ОСЪЖДА „П.“  ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. *** да заплати на  Ц.Д.И., ЕГН **********, с настоящ адрес ***         направените пред въззивния съд разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 798, 60 лв.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ: 1.  

 

     

 

                                                                             2.