Р Е Ш Е Н И Е
№ ........
гр.Плевен,01.04.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р
О Д А
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ХІ-ти граждански състав, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АСЯ ШИРКОВА
при секретаря Галина Карталска, като разгледа докладваното от съдията ШИРКОВА гр.д. № 6684 по описа на съда за 2018 година, на основание данните
по делото и закона, за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявени
искове по реда на чл.422,ал.1 от ГПК във вр.с
чл.415,ал.1 от ГПК с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.79, ал.1
от ЗЗД, 92 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „А.з.с.н.в. ЕАД твърди, че по
силата на договор за цесия, сключен на 19.05.2017г, с цедента
„***” ЕАД, всички вземания по сключения на 09.08.2016г. между последния, като
кредитор, и ответника Ю.С.А., като клиент, договор за потребителски кредит били
прехвърлени в негова полза, в качеството му на цесионер.
За цесията ищецът твърди, че чрез „***“ изпратил уведомление до ответника с
известие за доставяне на посочения от ответника в договора за кредит адрес.
Твърди, че писмото се върнало в цялост като в обратната разписка било
отбелязано, че пратката не била потърсена от получателя. Твърди, че до
ответника било изпратено и второ писмо чрез куриер като в товарителницата било
отразено, че получателят не е намерен на адреса. Поддържа, че по силата на сключения договор за
потребителски кредит цедента предоставил на ответника
кредит в размер на 500 лева срещу задължението на последния да върне заетата
сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва в
размер на 98,63 лева и такси : 25 лева – за оценка досието на клиента и 426,49
лева – за предоставяне на услугата домашно посещение. Общата сума по кредита,
включваща главница, възнаградителна лихва и такси,
следвало да бъде заплатена на 60 седмични вноски. Ищецът твърди, че ответникът
не изпълнил задължението си да погасява вноските в срок като дължими останали
следните суми: 500 лева – главница, 81,95 лева – договорна лихва за периода
от 25.08.2016г. до 05.10.2017г., 55,29
лева – обезщетение за забава за периода от 19.05.2017г. до 31.05.2018г., 14,36 лева такса за оценка на досие за
периода 25.08.2016г. до 05.10.2017г., 272,93
лева такса за услуга „Кредит у дома“. Твърди, че за посочените суми се
снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена срещу ответника по
ч.гр.д. № 3963/2018г. по описа на РС Плевен, като длъжникът е уведомен за
издадената заповед по реда на чл.47 ал.5 ГПК. Моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено по отношение на ответника, че му дължи сумите по
заповедта за изпълнение. Претендира деловодните разноски в исковото и
заповедното производства.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът
чрез назначения си особен представител оспорва предявените искове. Твърди, че
договорът за кредит съдържа нищожни клаузи.
Съдът,
като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните,
намира за установено следното:
Установява
се, че на 09.08.2016г. между „***“ ООД и ответника и Ю.С.А. е сключен договор
за потребителски кредит, по силата на който кредитодателят
предоставил на ответника кредит в размер на 500 лева като в договора между
страните са уговорени такса оценка на досие в размер на 25 лева, общ размер на
фиксирана лихва в размер на 98,63 лева, представляваща 31,2 % лихва, а общо
дължимите две суми за такса и фиксирана лихва са в размер на 123,63 лева, което
представлява 58,1 % ГПР. Видно е, че в договора страните са договорили такса за
услуга „Кредит у дома“ в размер на 426,49 лева, като общо дължимата сума по
кредита е в размер на 1050,12 лева, която ответникът се е задължил да изплати
на 60 седмични вноски всяка в размер на по 17,51 лева и последна вноска в
размер на 17,03 лева. Установява се от договора, че първото седмично плащане се
дължи на 18.08.2016г. Установява се от приложените към исковата молба формуляр
за кандидатстване за кредит и Стандартен европейски формуляр, че същите са подписани
от страните на 08.08.2016г. Представен е и договор за
прехвърляне на вземания, сключен между ищцовото
дружество и кредитодателя по договора за кредит, от
19.05.2017г. Към договора е представено и приложение, от което се установява,
че под номер 4928, вземането произтичащо от договора за кредит с ответника е
прехвърлено на ищцовото дружество.
Разпоредбата на чл.26, ал.1 от ЗПК
изрично предвижда, че кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски
кредит на трето лице само ако договорът за потребителски кредит предвижда
такава възможност. Такава възможност в случая е предвидена в клаузата на чл.22
от Общите условия (лист 6) на сключения договор, според която кредиторът има
право да прехвърля, изцяло или частично, правата си по договора без съгласието
на клиента като впоследствие информира същия. В случая се установява, че
уведомлението за цесия е изпратено на адрес, но лицето не е намерено. Съдът счита, че
неуведомяването на длъжника не води до недействителност на цесията. Правата по
цесията преминават върху цесионера със сключване на
договора. Съобщението по чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД не е елемент от фактическия състав на
договора за цесия, поради което не е условие за
прехвърлителното действие на цесията. Единствените
правни последици от неспазване на задължението за уведомяване се свеждат до
това, че до съобщаване на цесията, длъжникът може да плати на цедента и плащането да го освободи валидно от дълга. Липсата
на уведомление обаче не прави цесията недействителна, нито освобождава длъжника
от задължението да плати на новия кредитор. Въпреки, че ответникът не е намерен на посочения в
договора адрес, който е и негов постоянен адрес в НБД, то преписа от исковата
молба и доказателствата са връчени на назначения му особен представител. С
връчването им, съдът приема, че правата му са защитени. Отделно от това,
съгласно трайната практика на ВКС, възражението за липса на уведомление за
цесия може да се прави единствено с доказателства за плащане от страна на
длъжника, каквито по делото не са представени. В този смисъл е Определение
№987/18.07.2011г. на ВКС по гр.дело 867/2011г., IV г.о.,
Решение №173/15.04.2004г. на ВКС по гр.дело 788/2013г., ТК.
От заключението на вещото лице се
установява, че ответникът не е заплатил нито една вноска по кредита, поради
което съдът приема,че дължи изцяло претендираната
главница в размер на 500 лева.
Установява се, че при главница в
размер на 500 лева, съгласно сключения договор за потребителски кредит (буква
„Д“) е уговорена такса за услугата „Кредит у дома” в размер на 426,49 лева.
Посочено е, че тази услуга се предоставя по избор на клиента и се дължи за 1. домашната
доставка на заетата сума в брой по негово местоживеене и 2. седмично домашно
събиране на вноските по кредита. В разпоредбите на чл.25 и чл.26 от общите
условия е посочено, тази такса се дължи, макар и в намален размер от 30%
(чл.26), дори и в случаите на пълно предсрочно погасяване на кредита, както и
при отказ от услугата. Съдът приема, че договорената такса за услуга „Кредит у
дома” е свързана с извършването на плащанията по договора и е отделно
уговорена. Същата не се включва в размера на годишния процент на разходите –
чл.19, ал.3, т.3 от ЗПК, поради което за нея принципно не намират приложение
ограниченията на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК. Поради това и не следва да се
съпоставя годишния процент на разходите
с размера на законната лихва. Но за тази клауза в договора на общо
основание (чл.24 ЗПК) важат правилата на чл.143 – чл.148 ЗЗП. Според чл.143,
т.14 вр.чл.146, ал.1 от ЗЗП за неравноправна, нищожна
се приема такава клауза в потребителския договор, която налага на потребителя
да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни
своите такива. По тази причина съдът счита, че чл.25 и чл.26 от договорните
разпоредби (с характер на общи условия), чието тълкуване налага извода, че
таксата за услугата „Кредит у дома” се дължи дори и когато тя не е била
предоставена на клиента, съставляват неравноправни и следователно нищожни
клаузи, за което съдът е длъжен да следи служебно. Безспорно е, че кредиторът
има право да начислява и събира от длъжника и предвидените в договора такси. При
преценка дали една клауза е неравноправна и следователно нищожна, следва да се
установи естеството на конкретното вземане. В случая се касае за такса, която
представлява възнаграждение на кредитора за извършена от него дейност или услуга
и която се дължи отделно от главницата, възнаградителната
и мораторната лихви по договора. Дали се дължи тази
такса зависи от това дали кредиторът е изпълнил задължението си да извърши
дейността, да предостави услугата, за която се дължи тя. Таксата, за разлика от
възнаградителната лихва, не съставлява възнаграждение
за кредитора и не следва да се превръща в основен източник на печалба за него.
При положение, че ответникът не е заплащал дължимите месечни вноски, то
очевидно е, че и услугата по тяхното събиране от дома на ответника не е била
извършвана. Отделно от това, тази такса следва да бъде пропорционална на сумата
по кредита. Видно е, че в случая за кредит с главница от 500 лева, таксата за
услугата „Кредит у дома“ е в размер на почти същата сума – 426,49 лева. Липсва
съразмерност и пропорционалност, а това я превръща в средство за неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, в действителност придобива
характер на втора, скрита възнаградителна лихва. Но
дори да се приеме, че тази сума се дължи, то ответникът следва да дължи такава
част от нея, на каквото стойност кредитодателят е
извършил услугата. В разпоредбата на чл.25 от ОУ е предвидено ”….клиентът
разбира, че 30 % от тази такса е равна на разходите, свързани с организирането
на допълнителната услуга Кредит у дома и предоставянето на кредита в брой по
местоживеене на клиента ….”. При така изложеното, съдът приема, че кредитодателят е извършил услуга на ответника да му
предостави кредита вкъщи, което му е струвало 30%, а именно сумата от 127,94
лева. Остатъкът от стойността на тази услуга, а именно 298,55 лева се дължи за
това, че кредитополучателят ще посещава дома на ответника, за да взима от него
вноските по кредита. Този остатък, разделен на броя на седмичните вноски (60 на
брой) е в размер на по 5 (4,97) лева за посещение. Видно от заключението на
вещото лице, ответникът не е заплатил нито една вноска по кредита, поради което
съдът приема, че кредитодателят няма право да получи
такса за такава услуга, защото няма нито едно посещение. Съдът счита, че
дължима е единствено сумата от 30 % за предоставяне на кредита в дома му в
размер на 127,94 лева. Видно от заключението на вещото лице, ответникът не е
направил никакви плащания по договора и съдът приема, че претенцията на ищцовото дружество за заплащане на такса за услуга „Кредит
у дома“ е основателна до размера от 127,94
лева като за разликата до 272,93 лева се явява неоснователна.
По отношение на претендираната
лихва за забава в размер на 55,29 лева за периода 19.05.2017г., когато е
прехвърлено вземането с договора за цесия, до датата на подаване на заявлението
- 31.05.2018г., съдът счита, че искът е основателен до размера, изчислен в
заключението на вещото лице 52,50 лева,
като за разликата до претенцията 55,29 лева искът се явява неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
По отношение на претенцията за
договорна лихва в размер на 81,95 лева за периода 25.08.2016г. до 05.10.2017г.,
съдът счита, че такава лихва се дължи само до датата на цесията – 19.05.2017г.
Вещото лице е установило, че лихвата за забава за този период е в размер на
86,40 лева, но с оглед размера на претенцията – 81,95 лева, съдът счита, че искът следва да бъде уважен изцяло до
предявената сума.
По отношение на претенцията на ищцовото дружество за сумата от 14,36 лева неплатена такса за услуга „Оценка
на досие“ : В заключението си вещото лице е установило, че тази сума не е
заплатена от ответника и е в размер на 25 лева. По това перо вземането е
прехвърлено на ищцовото дружество в размер на 16,80
лева. Поради това съдът приема, че претенцията за такса „оценка на досие“ е
основателна изцяло до претендирания размер, а именно 14,36 лева.
В заключение следва да бъде признато
за установено, че ответникът дължи на ищеца главница в размер на 500 лева, договорна лихва в размер на 81,95 лева за периода 25.08.2016г.-19.05.2017г.,
такса за оценка на досие в размер на 14,36
лева, такса за услуга „Кредит
у дома“ в размер на 127,94 лева и лихва
за забава за периода 19.05.2017г. – 31.05.2018г. в размер на 52,50 лева,
като за разликата до претендираните 272,93 лева такса
за услуга „Кредит у дома“ и за претендираните 55,29
лева за лихва за забава за периода за периода 19.05.2017г., когато е
прехвърлено вземането с договора за цесия, до датата на подаване на заявлението
- 31.05.2018г , исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на делото, на ищеца следва да се присъдят разноски
съобразно уважената част на исковете. Исковете са предявени до общия размер
924,53 лева, а са основателни до общ размер 776,75 лева. Ищецът е претендирал
разноски по списък, като за настоящето исково производство, ищецът е
претендирал юрк.възнаграждение в размер на 350 лева. Съдът счита, че с оглед характера на
производството, както и обстоятелството, че делото е разгледано в едно съдебно
заседание, то юрк.възнаграждение следва да бъде
определено на 100 лева. Така разноските в исковото производство са в общ размер
на 625 лева, от които : държавна такса 75 лева, депозит за особен представител
300 лева, депозит за вещо лице 150 лева и юрк.възнаграждение
в размер на 100 лева. Съобразно уважената част на исковете, ответникът следва
да заплати на ищцовото дружество разноски в исковото
производство в размер на 525,09 лева и в заповедното в размер на 63,01 лева.
По изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение
на Ю.С.А.,
ЕГН ********** ***, че дължи н.
“А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, ***, законен представител
Н.Т.С. и М.Д.Д. – ***, главница в размер на 500 лева, договорна лихва в размер на 81,95 лева за периода 25.08.2016г.-19.05.2017г., такса за оценка на
досие в размер на 14,36 лева, такса
за услуга „Кредит у дома“ в размер на 127,94
лева и лихва за забава за периода 19.05.2017г. – 31.05.2018г. в размер на 52,50 лева, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 31.05.2018г.
до окончателното й изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 3963 по описа за
2018г. на Плевенския районен съд е издадена заповед № 2513/01.06.2018г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, като за разликата до претендираните 272,93 лева такса за услуга „Кредит у дома“
и 55,29 лева за лихва за забава за периода 19.05.2017г. – 31.05.2018г, ОТХВЪРЛЯ предявените искове като
неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА Ю.С.А., ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ н. “А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, ***, законен представител
Н.Т.С. и М.Д.Д. – *** 525,09 лева деловодни разноски в исковото и 63,01
лева в заповедното производства.
Решението
подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: