Р Е Ш Е Н И Е
№187
гр.
Велико Търново, 09.10.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – гр. Велико Търново, Първи касационен състав, в публично
заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и трета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАНКА
МАТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ
ДАНАИЛОВА
РОСЕН БУЮКЛИЕВ
при секретаря П.И.и прокурора от ВТОП Весела
Кърчева разгледа докладваното от председателя КАХД №408/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 285,
ал. 1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража (ЗИНЗС).
Образувано е по две
касационни жалби, подадени от ст. юрисконсулт Х.О. като пълномощник на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ и от адв. К.С. от ВТАК като пълномощник на
Н.М.Н. ***, против Решение №136/19.05.2023 г. по АД №140/2023 г. по описа на Административен
съд – Велико Търново, с което състав на съда на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на Н.М.Н.
обезщетение за причинени неимуществени вреди при престоя му в следствения арест
в гр. Велико Търново в размер на 2 873,00 лева ведно със законната лихва
считано от 18.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, и е отхвърлил
исковата молба на Н.М.Н. за сумата от 15 127,00 лева.
Касаторът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София обжалва решението в частта, с
която е уважен предявеният иск за сума в размер на 2 873,00 лв. ведно със законната
лихва считано от 18.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. Счита, че
решението в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон,
съществено нарушение на съдопроизводствните правила и необоснованост –
касационни основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира, че са нарушени
принципите на състезателност и на равенство в процеса. Твърди, че е извършен
безкритичен анализ на събраните доказателства. Допусната е неточност в
изчисляването на периода. Като цяло оспорва основанията и размера на
присъденото обезщетение. Моли за отмяна на решението в тази част, а
алтернативно иска редуциране на размера на обезщетението. Претендира присъждане
на юрисконсултско възнаграждение.
От този касатор е
подаден писмен отговор срещу касационната жалба на Н.Н.. Същата се оспорва като
неоснователна и недоказана и на това основание се иска да бъде изцяло отхвърлена.
В открито съдебно
заседание процесуалният представител на ГДИН поддържа касационната жалба. Моли
същата да бъде уважена по съображенията, изложени в нея. Оспорва жалбата на Н.Н.
и моли за отхвърлянето й.
Касаторът Н.М.Н.,
чрез адв. К.С., обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск
за сумата от 15 127,00 лева. Счита, че решението в тази част е неправилно
поради нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Възразява срещу начина,
по който са обсъдени доказателствата и счита, че е игнорирана защитата на
ищеца. Намира, че критериите за определяне на размера на обезщетението са
неясни и при формирането му не е съобразена утвърдената практика на ВКС и на
ЕСПЧОС. Касаторът моли за отмяна на решението в процесната част и произнасяне
по същество, с което искът да бъде уважен в пълен размер.
Този касатор също е
подал писмен отговор срещу касационната жалба на ГДИН. Изразява мнение за
несъстоятелност и необоснованост на оспорването. Развива съображения, че съдът
е приложил аналогия като аритметична сметка на дните, в които Н. е пребивавал
при условията на изтезание, което на практика не може да се нарече обоснованост
на справедливостта. Изтъква, че размерът на обезщетението е възможно най-ниското
определено в пилотното решение на ЕСПЧОС преди около 10 години и се отнася към
времето на разглежданите в него казуси, след което са изменени икономическите
условия, а настоящият случай не е идентичен. Моли решението да бъде касирано в
отхвърлителната част и искът да бъде уважен в пълен размер. Моли за присъждане
на разноски за две инстанции.
В открито заседание
касаторът чрез процесуалния си представител поддържа касационната жалба с
направеното в нея искане. В изявлението си пред съда изтъква, че присъденото
обезщетение е изключително малко. Развива доводи, че отношението на органа,
който изпълнява наказанието, е недопустимо и следва да се санкционира с
обезщетение, което да го принуди да подобри условията на пребиваване. Настоява,
че обезщетението е и компенсация, която цели да подобри живота на лицето,
поради което следва да бъде присъдено в поискания пълен размер.
Представителят на
Окръжна прокуратура – Велико Търново дава заключение за неоснователност на жалбите,
като излага мотиви за правилност на оспореното решение и предлага същото да
бъде оставено в сила.
Настоящият
касационен състав на Административен съд – Велико Търново, като взе предвид
събраните по делото доказателства от първата инстанция, наведените от страните
възражения и становището на прокура, намира за установено следното:
Касационните жалби
са процесуално допустими като подадени в законоустановения срок по чл. 211, ал.
1 от АПК от легитимирани лица, имащи право и интерес да обжалват съдебния акт,
съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от АПК и при спазване на изискванията
на чл. 212 от АПК.
Разгледани по
същество жалбите са неоснователни.
Първоинстанционното
производство пред Административен съд – Велико Търново се е развило по реда на
чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, по искова молба на Н.М.Н.,
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София, с която се
претендира заплащането на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престоя
на ищеца в Следствения арест, гр. Велико Търново в периода от 26.06.2018 г. до
18.02.2019 г. в размер на 18 000 лева ведно със законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба.
За да постанови
решението си първоинстанционният съд подробно е обсъдил и анализирал събрания
по делото доказателствен материал, като с нарочно определение от съдебно
заседание е приел за служебно известно състоянието на следствения арест в гр. Велико
Търново като съдия-докладчик по редица сходни административни дела.
От фактическа страна
съдът е установил поставянето на задържаното лице в неблагоприятни условия
при престоя му
в ареста през релевантния по делото период, при които липсва естествена
светлина и чист въздух, не е осигурена минимална жилищна площ, няма санитарен
възел в килията и течаща вода, не е обезпечен престой на открито и условия за
двигателна активност. Отхвърлено е оплакването за допуснати нарушения на закона
при провеждане на телефонни разговори и свиждания. Формиран е извод, че в
периода от 26.06.2018 г. до 18.02.2019 г. в ареста в гр. Велико Търново Н.М.Н.
е поставен в нечовешки и унизителни условия, представляващи нарушение на чл. 3,
ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека.
Съобразена е
презумпцията по чл.
284, ал. 5 от ЗИНЗС, че при наличието на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС се
предполага до доказване на противното претърпени неимуществени вреди, които се
явяват следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията на ареста,
респективно на държавата. Отчетено е, че липсата на данни за извършени умишлени
действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне
на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва
човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, не
изключва нарушението на чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Съдът приема, че действително у Н. са
настъпили негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които
надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение
„задържане под стража“. Ирелевантно е обстоятелството, че съществуват обективни
трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствие с
изискванията и европейските стандарти за условията в арестите.
При това положение
първоинстанционният съд е определил обезщетението за претърпените неимуществени
вреди по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД, вр. чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС,
като е взел предвид и практиката на Европейския съд по правата на човека. За
справедливо дневно обезщетение е приета сумата от 11,97 лв. на ден, при което обезщетението
за процесния период от 240 дни е остойностено на 2 873,00 лева. За
разликата от 15 127,00 лева искът е отхвърлен. Уважена е и претенцията за
присъждане на законна лихва считано от 18.02.2019 г. /датата на прекратяване на
бездействието/ до окончателното изплащане на сумата.
Така постановеното
решение е валидно, допустимо и правилно, като същото не страда от пороци,
представляващи касационни основания за отмяната му. В хода на съдебното
следствие пред първата инстанция са събрани гласни и писмени доказателства,
които заедно със заявените възражения, съдът е разгледал и обсъдил всестранно и
обективно, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК
настоящият състав препраща към тези мотиви, без да е необходимо тяхното
преповтаряне.
При правилна
преценка на събраните в хода на съдебното производство доказателства и без да е
нарушено правото на защита на страните, съдът е достигнал до правилен и
обоснован извод, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в
случая са налице основанията за присъждане на обезщетение за нематериални
вреди. До този извод съдът е достигнал, анализирайки както представените от
ответника писмени доказателства, така и представените такива от ищеца, вкл. и
ангажираните от него гласни доказателства. Настоящият състав изцяло споделя
виждането, че е доказано осъществяване на нечовешко, унизително отношение по
смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС, в резултат на което за
ищеца са настъпили неимуществени вреди, както правилно е приел и първоинстанционният
съд.
По касационната
жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, насочена срещу
осъдителната част на съдебното решение.
Обратно на
поддържаното от този касатор, решението на първостепенния съд в осъдителната му
част е постановено при спазване на принципите за състезателност и равенство на
страните в процеса. Всяка от страните е изслушана от съда, преди да бъде
постановен акта; всяка от страните е посочила фактите, на които основава
исканията си, и е представила доказателства за тях по своя преценка. Осигурена
е възможност на страните да се запознават с исканията и доводите на насрещната
страна, с предмета на делото
и неговото движение, както и да изразят становище по тях. Съдът е осигурил на
страните равна възможност да упражняват предоставените им права и е приложил
закона еднакво спрямо всички. По отношение на конкретното възражение че не е
допуснат посканият от ответника свидетел, настоящата инстанция не отчита
допуснати пороци. С нарочно определение от съдебно заседание съдът е уведомил
страните, че му е служебно известно състоянието на следствения арест в гр.
Велико Търново като съдия-докладчик по административни дела № 303/2018 г., № 580/2018
г., № 640/2018 г., № 702/2018 г. и № 142/2021 г., поради което е оставил без
уважение искането на ответника за разпит на свидетел – главен надзирател в
ареста, който цели да установи именното тези факти. Това обстоятелство е
обявено на страните преди приключване на съдебното дирене с оглед възможността
за предприемане на последващи процесуални действия в подкрепа на тезите им,
каквито не са инициирани.
Неоснователно се
твърди, че е налице „безкритичен анализ на разпитания свидетел“ на ищеца.
Решението е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка.
Фактическите констатации на съда са основани на годни доказателства, събрани по
приложимия процесуален ред и обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност с
излагане на мотиви кои се кредитират и защо. Несъгласието на касатора с
възприетите от съда факти не е белег за необоснованост на решението.
Съобразно заявения
период в исковата молба и предвид представената от ответника справка на л. 18
от първоинстанционното дело съдът е установил продължителността на периода, в
който Н. е поставен в описаните в обжалваното решение нечовешки условия. Същият
обхваща времевия интервал от 26.06.2018 г. до 18.02.2019 г. и възлиза на 240
дни. В тази връзка не намира отношение възражението за неточност на
изчисленията за периода от 09.11.2018 г. до 03.12.2018 г. Дори
продължителността на този отрязък от целия престой да е недотам прецизно
отчетена, тя не влияе върху общата продължителност на престоя на Н. в ареста,
която всъщност не се и оспорва.
Следва еднозначният
извод, че при правилно установена фактическа обстановка първоинстанционният съд
обосновано е приел, че условията, при които е пребивавал касаторът Н. са
такива, които обуславят неблагоприятно въздействие върху него до степен на
понасяне на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване по реда на ЗИНЗС. Не
се намира основание да се приеме, че размерът на обезщетението е силно завишен,
както се твърди в касационната жалба. Същият е определен по правилата за това и
съобразно константната практика на касационните състави в Административен съд –
Велико Търново. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди подлежи на
определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД съгласно
препращащата разпоредба на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Правилно съдът е съобразил
съотношението на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл Н.,
както и интензитетът на това въздействие, характера и обема на вредите, които е
причинило това въздействие. Определеният от съда размер на обезщетението
отговаря на законовите изисквания, доколкото е справедливо определено, тъй като
в съдебния акт е фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните
преживявания.
Несъгласието с
правилно установените факти и изведените от тях правни изводи, заявено от
касатора, не опорочава постановения от него акт до необоснованост.
Необосноваността като касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. последно от АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното убеждение на съда относно
спорните или релевантните за спора факти, поради което се е достигнало до
погрешни изводи по съществото на спора, каквото в случая не е налице.
Обстоятелството, че крайните изводи на първоинстанционния съд не съвпадат с
тезите на касатора, не представлява и нарушение на съдопроизводствените
правила.
Следва да се
отхвърли и възражението, че не са доказани душевните болки и страдания,
понесени от Н.. Изводът на съда е съобразен с приложението на чл. 284 от ЗИНЗС,
като следва да се отбележи, че чл. 284, ал. 5, вр. с ал. 2 от ЗИНЗС презюмира,
че щом са доказани нарушенията на забраната за нечовешко и унизително отношение
/както в случая/, то неимуществените вреди са настъпили и са в причинна връзка
с нарушението по чл. 3 от ЗИНЗС.
Неоснователно се
поддържа от ГДИН възражението, че в мотивите си първоинстанционният съд се
позовава само на пилотното решение Нешков срещу България, за да обоснове извода
си за унизително отношение към задържания Н.. Първоностнцаинният съд е направил
детайлен анализ, както на приложимите правни норми на ЗИНЗС, така и на ЕКПЧ, а
и на останалите международни правила, които е приел за приложими, както и
адекватното се е позовал на относими съдебни решения, и настоящият съд споделя
изцяло изводите му за тяхното нарушение.
По изложените
съображения касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е
неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По касационната
жалба на Н.М.Н.. Извън оплакванията, касаещи обсъждането на доказателствата и
фактическите установявания, които не се оправдават от касационния контрол,
единственото възражение, с което този касатор обжалва съдебното решение, касае
размера на присъденото обезщетение, като посочва, че същото противоречи на чл.
52 от ЗЗД, занижено е и не може да възмезди понесените от него вреди, като
освен това не отчита изменените икономически условия. Възразява срещу приложения
метод на формиране на обезщетението. Това възражение настоящият състав също
намира за неснователно.
Обезщетението за
претърпените неимуществени вреди /претендирано от касатора Н. в общ размер на 18
000,00 лв./, подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл. 52
от ЗЗД, съгласно препращащата разпоредба на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Понятието
„справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между
деянието и възмездието. Установената съдебна практика непротиворечиво приема,
че „справедливост“ не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на
конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, за да се
намери паричният еквивалент на необходимото и дължимо обезщетение. Такива са
характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено,
последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения,
обществено и социално положение. Като база за определяне на паричния еквивалент
на неимуществените вреди следва да служат още икономическият растеж, стандартът
на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните
възможности в страната към датата на увреждането. Същевременно, размерът на
обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия, като
от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към
аналогични случаи. Отправна точка в това изследване е обстоятелството, че
„справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява
обществената оценка на засегнатите нематериални блага.
Поради това
недопустимо е и обезщетението за претърпените от конкретно лице вреди да бъде
разглеждано като някакъв вид санкция върху администрацията или способ за
стимулирането й към избягване на бъдещи нарушения от същия вид, в какъвто
смисъл пледира процесуалният представител на касатора Н. пред съда. За
постигането на посочените цели са налице редица нормативно установени
механизми, но обезвредата на основание чл. 284 от ЗИНЗС не е измежду тях и не
това е нейният разум.
В конкретния случай
правилно съдът е приел, че при определяне размера на обезщетението следва да
бъде взета предвид и практиката на ЕСПЧ. Ето защо правилно първоинстанционният
съд се е позовал както на решението „Нешков и други срещу България“, така и на
актуалната практика на ЕСПЧ по отношение размера на присъденото обезщетение,
като е ползвал съотношението на времето на неблагоприятно въздействие, което е
понесъл касатора и интензитетът на това въздействие, с преценка на характера и
обема на вредите, които същото е причинило, ведно с поведенческите особености
на лицето и актуалния към процесния момент стандарт на един работещ социално
слаб. Правилно при съобразяване с периода на пребиваване от 240 дни и
посочените по-горе обстоятелства, решаващият съд е приел размер на дължимото на
касатора справедливо обезщетение от общо 2 873,00 лева.
Неотносими са
съображенията, касаещи изменените икономически условия, тъй като от значение са
обстоятелствата и критериите за справедливост но обезщетението към момента на увреждането,
което не цели да е адекватен доход понастоящем и да подобри живота на лицето.
По изложените
съображения настоящият състав намира за правилно определен размера на дължимото
на касатора обезщетение, с оглед на което решението не е постановено в нарушение
на материалния закон.
В заключение
касационният състав намира, че при постановяване на процесното решение законът
е приложен правилно. Оплакванията, така както са формулирани и изложени в
касационните жалби, са неоснователни, защото не се оправдават фактически и от
гледище на закона. Съобразно горното, касационните жалби са неоснователни, а
обжалваното решение – правилно и като такова следва да бъде оставено в сила.
При този изход на
делото, заявените искания за присъждане на разноски са неоснователни.
По изложените
съображения и на основание чл. 221, ал. 2 предл. първо от АПК, във вр. с чл. 285, ал.
1, изр. второ от ЗИНЗС съдът
Р
Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 136/19.05.2023 г. по АД № 140/2023
г. по описа на Административен съд – Велико Търново.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.