№ 3930
гр. С., 07.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110155227 по описа за 2024 година
Предявени са следните искове от Р. Д. К., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к.
„З. Б-5“, бл. 14, ет. 5, ап. 15, срещу „И А М“ АД, ЕИК: *******, седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „Л. 7“, бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, по:
1. Чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 вр. чл. 22 ЗПК
за прогласяване нищожност на клаузата на договор за потребителски кредит №
******** от 28.04.2022 г. - поради противоречие със закона;
2. Чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – за осъждане на ответника за заплати на ищеца
сумата от 25,36 лв. – платена без основание възнаградителна лихва по процесния
договор, ведно със законната лихва от 17.09.2024 г. до изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че на 28.04.2022 г. сключил с ответника договор за паричен
заем, по силата на който ответникът му предоставил заем в размер на 500 лв. Твърди,
че в чл. 4 от договора за заем било уговорено договорът да бъде обезпечен с гарант –
две физически лица, поръчители или банкова гаранция. Сочи, че съгласно сключен на
същата дата между ответника и „Ф Б“ ЕООД договор за предоставяне на
поръчителство ищецът поел задължение да заплати на гарантиращото дружество
сумата от 158,64 лв., която била разсрочена за изплащане заедно с месечната вноска по
процесния договор за кредит. Ищецът следвало да заплаща дължимите суми на
ответника, който бил упълномощен от горепосоченото дружество фактически да
получи възнаграждението за предоставеното поръчителство, както и останалите суми
по договора. С уточнителна молба от 25.09.2024 г. твърди нищожност на договора
поради неправилно посочен размер на ГПР, надвишаващ допустимия размер съгласно
чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и че сумата, претендирана с иска по чл. 55 ЗЗД, представлява
недължимо платена възнаградителна лихва.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „И А М“ АД оспорва както допустимостта,
така и основателността на предявените искове при съображения, подробно изложени в
1
отговора. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Неоснователно е оспорването на ответника относно нередовността на исковата
молба, както и отводът за недопустимост на производството. Ищецът има правен
интерес да предяви както установителен иск за прогласяване нищожност на процесния
договор с оглед създаване безспорност и яснота в отношенията между страните и
отделен осъдителен иск, за да претендира недължимо платена сума във връзка със
същия договор с цел възстанови в своя патримониум съответната сума, платена без
основание с оглед твърдяната от него нищожност на процесния договор. Към исковата
молба е приложен заверен по реда на чл. 32 ЗА препис от общо пълномощно от ищеца
за процесуално представителство за адв. Д. М. в настоящото производство, като с
оглед оспорването на ответника на същия е указано с молба с препис за ищеца да
уточни дали оспорва съществуването на представения към исковата молба заверен от
адвокат препис на пълномощно, само в който случай горепосочените указания на съда
се явяват законосъобразни (Решение от 03.05.2012г. по гр.д. № 668/2011 г. на ВКС, ІV
г.о.). С молба от 09.12.2024 г., докладвана на председателя на съдебния състав на след
обявяване на делото за решаване на същата дата ответникът отново заявява, че към
исковата молба не е приложено пълномощно, но не и че оспорва съществуването на
приложеното пълномощно от ищеца. С молба от 25.09.2024 г. ищецът е представил
доказателства за внесена по сметка на СРС държавна такса в дължимия размер от 50
лв. по двата предявени иска.
За основателността на първия иск ищецът следва да докаже: 1) сключването
между него и „И А М“ АД на процесния договор за потребителски кредит и договор за
предоставяне на поръчителство със соченото в исковата молба съдържание; 2) че
процесният договор е нищожен на твърдяното основание - противоречи на
императивна норма на закона, а по втория иск - че е заплатил на ответника процесната
сума за възнаградителна лихва по процесния договор. В тежест на ответника е при
установяване на горните обстоятелства да докаже всички факти и обстоятелства, на
които основава своите искания или възражения, в т.ч., че процесният договор е
валиден, а по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - че е налице валидно основание за
получаване и задържане на процесната сума
Към процесното правоотношение по отпускане на кредит са приложими
правилата на Закона за потребителския кредит, тъй като по делото липсват както
твърдения, така и данни процесният кредит да е отпуснат на длъжника като физическо
лице в рамките на евентуално осъществявана от него професионална или търговска
дейност (арг. чл. 9, ал. 3 ЗПК, § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и Решение № 50056 от 29.05.2023 г.
на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о.). По своята правна същност процесният договор,
който се твърди да е сключен между страните е договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което за него са приложими разпоредбите на
посочения нормативен акт.
Не се спори между страните и се установява от приетия по делото договор, че
на 28.04.2022 г. между страните е сключен процесният договор, по силата на който на
ищеца е предоставен заем в размер на 500,00 лв.
Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем ответникът се е задължил в 3-дневен
срок от подписването на договора да предостави на заемодателя едно от следните
2
обезпечения – две физически лица – поръчители, които да отговарят на множество
описани в договора изисквания, банкова гаранция с бенефициер в размер на общата
дължима сума от 525,36 лв. или одобрено от заемодателя дружество гарант, което
предоставя гаранционни сделки. В тази връзка от неоспорен от ответника договор за
предоставяне на гаранция от 28.04.2022 г. се установява, че между „Ф Б“ ЕООД и
ответника е постигнато съгласие срещу съответно възнаграждение дружеството да
поеме гаранция за плащане на задълженията по договор за паричен заем, както и за
всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по същия
договор.
Спорен по делото се явява въпросът действителен ли е процесният договор с
оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на договора поради неправилно
посочен размер на ГПР. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид
в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора
и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма
информация за каква точно сума в лева е оскъпяването му по кредита. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност
да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в
съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото
следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК следва в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 49,41%, с
което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е изпълнено. Същевременно от
съдържанието на процесния договор не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на договора е
посочено общо при какви допускания е изчислен ГПР, но това не е достатъчно, за да
бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани
конкретните разходи, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по точно тази сделка, сключена с ответника.
Макар и в договора да е посочено, че при изчисление на ГПР няма да бъдат
начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое
от задълженията по договора, както и други разходи освен посочените в договора,
посоченият размер не отразява реалния ГПР, тъй като в него не се включват част от
3
разходите по кредита, а именно възнаграждението, дължимо по договора за
предоставяне на гаранция от 28.04.2022 г. на „Ф Б“ ЕООД, което съгласно легалната
дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по кредита. В
посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В случая процесното възнаграждение несъмнено представлява разход,
свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по
кредита.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е
необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със
свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните
договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като
една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения,
когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните
правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за
спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.
От служебно извършената справка в Търговски регистър се установява, че
едноличен собственик на капитала на „Ф Б“ ЕООД е именно заемодателят „И А М“
АД. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР
на ТЗ. Въз основа на изложените от ищеца фактически обстоятелства и наличните
данни за хипотеза на свързани лица уговореното възнаграждение за предоставеното
поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите (индикатор за общото
оскъпяване на договора за кредит) – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от
разпоредбата на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която общ разход по кредита за потребителя
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Отделно от това, въпреки, че всеки един от представените договори – този за
кредит и този за предоставяне на поръчителство, формално представляват
самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло, тъй
като тази обвързаност се установява от сключването на договора за поръчителство в
същия ден, в който е сключен договорът за кредит, както и с изричната уговорка за
приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по
основното задължение по кредита, изрично посочено в чл. 3, ал. 3 от договор за
предоставяне на поръчителство.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
4
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %),
която към момента на сключване на договора е в размер на 10,00 %, който след това за
срока на действието му не е отбелязал повишение. Следователно лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. От
заключението на ССЕ, което съдът цени като компетентно и обективно изготвено, се
установява по безспорен начин, че действителният размер на годишния процент на
разходите (ГПР) по процесния договор за кредит, като се отчете предвидения в
договора за предоставяне на гаранция разход за възнаграждение на дружеството
гарант, е в размер на 1 294,90 %, т.е. многократно надвишава предвидения в закона
максимален размер. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита
възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и
която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от
своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение
(арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. С оглед
изложеното, разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на „И
А М“ АД по процесния договор за паричен заем отговаря на поставените от ЗПК
изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (Решение № 24 от 10.01.2022 г.
на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. №
9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
2806/2021 г.).
Макар формално предвиденият в договора ГПР да е в съответствие с
максимално установения в закона размер, то не са спазени изискванията на чл.11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното съдържание на договора
посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Тази част от
договора е от съществено значение за интересите на потребителите, тъй като целта на
законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да взимат
своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да получават
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо с императивна норма съдържание законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че води до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.
Като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е
нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за недействителност на
договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, в който случай съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съдът
следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
горепосочената характеристика на договора за потребителски кредит и задължението
за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за
5
нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с
правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за
потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в
частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност, което би противоречало на принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23
в специалния ЗПК (Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I
т. о.; Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о.;
Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о.; Решение №
50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о.; Определение № 50161
от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о.). Същевременно, договорът,
сключен между потребителя и „И А М“ АД, и договорът, сключен между потребителя
и „Ф Б“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и като система от
правоотношения между страните, поради което последиците от недействителността на
договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по отношение на
договора за предоставяне на гаранция с оглед естеството на правоотношенията
(Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. на СГС, Решение №
260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. на СГС и др.).
Според заключението на ССЕ, което съдът цени като компетентно и обективно
изготвено, по процесния договор ищецът е заплатил задължение за възнаградителна
лихва от 25,36 лв., какъвто е претендираният от ищеца размер с втория предявен иск.
Предвид изложеното, следва уважаване на исковете поради установената
недействителност на процесния договор за паричен заем.
По разноските
Съгласно задължителното тълкуване с Решение на СЕС по дело С-438/2022 г.
въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за адвокатско
възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да се счита за
ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС.
Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на
възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е
разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е
обвързан от посочените в наредбата минимални размери на адвокатското
възнаграждение, а размерът подлежи на преценка с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството
на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото
(Определение № 2908 от 8.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1579/2023 г., I т. о.).
Ищцовият представител не се е явил на единственото открито съдебно
заседание по делото, като освен исковата молба е подал молба от 25.09.2024 г. за
отстраняване нередовности на исковата молба, молба от 18.11.2024 г. с доказателства
за внесен депозит за експертиза и списък на разноските и молба от 09.12.2024 г. за
гледане на делото в негово отсъствие, от което се извежда, че в случая усилията на
защитата при упражняване на процесуалните права не съответстват на размера на
поискания адвокатски хонорар от 960 лв. С оглед броя на проведените открити
съдебни заседания по делото с участието на ищцов представител, обема на свършената
от него процесуална работа и относително ниския материален интерес по делото от
6
525,36 лв., както и липсата на фактическа и правна сложност на делото дължимото
адвокатско възнаграждение е в размер на 150 лв.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват
разноски от 200 лв., от които 50 лв. - държавна такса и 150 лв. - адвокатско
възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие с приложена фактура
и касова бележка.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 вр. чл. 22 ЗПК между ищеца Р. Д. К., ЕГН: **********,
адрес: гр. С., ж.к. „З. Б-5“, бл. 14, ет. 5, ап. 15, и ответника „И А М“ АД, ЕИК: *******,
седалище и адрес на управление: гр. С., ж. к. „Л. 7“, бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, че
договор за потребителски кредит № ******** от 28.04.2022г. е нищожен поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „И А М“ АД, ЕИК: *******,
седалище и адрес на управление: гр. С., ж. к. „Л. 7“, бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
да заплати на Р. Д. К., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „З. Б-5“, бл. 14, ет. 5, ап. 15,
сумата от 25,36 лв. – платена без основание възнаградителна лихва по процесния
договор, ведно със законната лихва от 17.09.2024 г. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „И А М“ АД, ЕИК: *******,
седалище и адрес на управление: гр. С., ж. к. „Л. 7“, бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
да заплати на Р. Д. К., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „З. Б-5“, бл. 14, ет. 5, ап. 15,
сумата от 200 лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7