№ 970
гр. П., 28.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., XXX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Асен В. Велев
при участието на секретаря Е. Пенова
като разгледа докладваното от Асен В. Велев Гражданско дело №
20245220105169 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Подадена е искова молба от Т. Г. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул.
„В.А.“ № 3, чрез ЕАД Е. И., със съдебен адрес: гр. П., ул. „Б.“ № 3, срещу „В.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Д.Х.“
№ 52-54, с искане да се прогласи нищожността на клаузата от Договор за
кредит № ********** от 07.10.2024 г., сключен между страните, предвиждаща
заплащането на такса за бързо разглеждане в размер на 226,94 лева, като
противоречаща на добрите нрави, заобикалящи изискванията на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и
нарушаващи предпоставките на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Ищецът твърди, че е сключил договор за кредит №
**********/07.10.2024 г. с ответника „В.“ ЕООД, по силата на който
ответникът му е предоставил в заем сумата от 1 100 лева, при фиксиран
лихвен процент по заема 40,97% годишен процент на разходите (ГПР) в
размер на 49,70%. Сочи, че съгласно договора дължи и такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на паричния заем в размер на 226,94
лева, която следва да заплаща заедно с месечната погасителна вноска. Намира
уговорката в договора и Общите условия за експресно разглеждане за
нищожна, като неравноправна. Сочи, че опциите при сключване на договора
били или избиране на приоритетно разглеждане в срок от 15 минути до 2 часа
и плащане на такса за това, или обикновена заявка без такса, която отнемала
разглеждане на кредита в срок до 7 дни. В случай на необходимост от
разглеждане на заявката в по-кратък срок, заемателят бил принуден да избере
опцията приоритетно разглеждане, като потребителят се задължавал преди
подписване на договора да плати такса, за която не му е известно в какъв
размер ще бъде и как ще бъде платена. Същата била във фиксиран размер от
1
226,94 лева, като намира, че липсва каквато и да е еквИ.лентност между
таксата и извършената услуга от заемодателя. С оглед на това, намира, че
клаузата имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 от ЗЗП,
като с нея се целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга. Таксата
представлявала и скрит разход по договора за кредит, привидно уговорен като
такса преди отпускането и усвояването на кредита, като с нея се целяло
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Намира, че таксата за
експресно разглеждане е в разрез с добросъвестността, доколкото е
предвидено тя да се кумулира с погасителните вноски като по този начин
водела до скрито оскъпяване на кредита. По същество същата представлявала
добавка към възнаградителната лихва на търговеца и го обогатявала
неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалба за заемателя.
Договорена при тези условия, същата представлявала допълнителна облага –
печалба към възнаградителната лихва, която не била обявена на потребителя
по този начин по реда на чл. 5 от ЗПК и без да е включена като договорна
лихва и като част от ГПР, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
от ЗПК. Позовавайки се на чл. 5 от ЗПК, намира, че в случая не били
разяснени изначално на потребителя клаузите, във връзка с крайните
задължения на договора, в изискуемия от закона Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.
Намира, че договорът и стандартният европейски формуляр не са изготвени
съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и са изготвени без
заемателят да е бил запознат с действителния ГПР.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „В.“ ЕООД чрез юрисконсулт
И., оспорва исковата претенция като неоснователна и недоказана. Счита, че
договорът и общите условия към него отговарят на изискванията на всички
разпоредби на ЗПК и ЗПФУР. Оспорва твърденията, че на ищеца не му било
разяснено отнапред какво задължение поема, както и това, че реално не била
предоставена конкретна услуга. Сочи, че по съществото си таксата „Бързо
разглеждане“ представлява възнаграждение, дължимо за самостоятелна
услуга, което се предоставяла на кредитополучателя преди сключването на
договора и която нямала връзка с условията и параметрите на договора за
кредит, отнасящи се до определяне на размера и заплащането на
възнаграждението за ползване на предоставения ресурс. Таксата била
дължима за това, че кредитоискателят изрично е заявил и се възползвал от
възможността искането му за кредит да бъде разгледано приоритетно – в
рамките на 15 минути, а не по стандартната процедура, отнемаща 7 работни
дни, което не е задължително условие за сключване на договора за кредит.
Твърди, че съгласно общите условия в ГПР не се включват разходите за
допълнителни незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя
по негово искане, каквато е таксата за бързо разглеждане. Сочи, че
предоставените допълнителни незадължителни услуги, които ищецът изрично
е заявил, съответстват изцяло на законовата възможност, уредена в чл. 10а, ал.
1 от ЗПК. Поддържа, че размерът на ГПР по кредита е изчислен изцяло в
съответствие със законовата формула, като същият не надвишава предявеният
в чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер. Твърди, че таксата за бързо разглеждане няма
отношение нито към сключването на договора, нито към усвояването на
кредита, нито към конкретните параметри на договора за кредит и освен това
не е задължително условие за получаване на кредита или за получаването му
2
при предлаганите условия, поради което не представлява общ разход по
кредита и няма основание да бъде включена в ГПР. Претендира разноските по
делото. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът „В.“ ЕООД предявява против
ищеца Т. Г. Х. насрещна искова молба, приета за съвместно разглеждане в
настоящото производство с Определение № 1041/31.03.2025 г., с която
претендира заплащане на сумата от 1 100 лева, представляваща непогасена
главница по договор за кредит № ********** от 07.10.2024 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до
окончателното изплащане. Твърди, че е предоставил заемната сума на
кредитополучател и той не е изпълнил задължението си да я върне на
падежната дата – 06.11.2024 г., поради което е изпаднал в забава. Твърди, че
към датата на насрещната искова молба, ищецът не е правил никакви
плащания и не е погасил задължението си по кредита. Сочи, че дружеството
няма претенции да получи обратно предварително уговорената лихва и такса,
а търси връщане единствено на отпуснатата главница и законна лихва за
забава. Моли за отхвърляне на предявения от ищеца иск и за уважаване на
насрещната искова претенция.
В срока по чл. 131 от ГПК ищецът по първоначалния иск - Т. Г. Х., чрез
пълномощника си, намира насрещната искова претенция за неоснователна и
недоказана. Прави възражение за нищожност на договора за кредит, поради
противоречие с добрите нрави, както и поради това, че е сключен при
неспазване нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, във връзка с чл. 22 от
ЗПК, с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК. Сочи, че съгласно
договора, заемателят дължи неустойка в случай, че не представи обезпечение,
визирано в договора. При неизпълнение на това си задължение, същият дължи
неустойка в размер равен на главницата и платима разсрочено към месечната
погасителна вноска. Сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, доколкото фирмите за бързи кредити въвели практика, с която се
иска предоставяне на поръчителство и/или на банкова гаранция, което условие
е неизпълнимо от кандидатстващите за кредит лица, а при неизпълнението им
се дължала неустойка. Същата представлявала допълнителна печалба.
Намира, че ответното дружество неправомерно е надвзело от доверителя й
такси в размер на 11,88 лева, възнаградителна лихва в размер на 160,59 лева и
неустойка в размер на 685,46 лева, включена във всяка една от погасителните
вноски, които суми е получило без основание. При условията на евентуалност,
в случай че съдът приеме предявения иск за главница в размер на 1 100,00 лева
за основателен, прави възражение за прихващане между главницата по
кредита в размер на 1 100,00 лева със сумата от 857,93 лева, представляваща
получена без правно основание от ищеца, въз основа на нищожни договорни
клаузи, както следва: такси в размер на 11,88 лева, възнаградителна лихва в
размер на 160,59 лева и неустойка в размер на 685,46 лева, включена във всяка
една от погасителните вноски. Претендира присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат
процесуален представител. От страна на процесуалния представил на ищеца е
постъпило писмено становище, с което моли да се уважи предявения иск, като
се отхвърли насрещния като неоснователен, с присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, и при спазване
3
разпоредбата на чл. 235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Между страните не е спорно, а и от представените и приети по делото
писмени доказателства се установява, че на 07.10.2024 г., между „В.“ ЕООД, в
качеството на кредитор, и Т. Г. Х., в качеството на кредитополучател, е
сключен Договор за кредит № **********/07.10.2024 г., по силата на който
кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя потребителски
кредит в размер на 1 100,00 лева, а кредитополучателят се е задължил да
върне сумата в размер на 1 364,00 лева в срок до 30 дни или краен срок за
връщане - 06.11.2024 г., при фиксиран лихвен процент в размер на 40,97 %,
която за срока на кредита възлиза на 37,06 лева, при годишен процент на
разходите (ГПР) в размер на 49,70 %. Уговорено е заплащане на такса за бързо
разглеждане в размер на 226,94 лева. Между страните не е спорно, че същата
не е включена в приложимия към договора ГПР.
Към договора са приложими Общи условия (ОУ) на дружеството -
кредитор, съгласно разпоредбата на чл. 4 от които е уговорено, че кредиторът
се задължава да даде отговор на кредитополучателя по искането за опускане
на кредит в срок от 7 календарни дни, считано от получаването му чрез
текстово съобщение, e-mail и/или телефонно обаждане. Според чл. 4, т.1 от
ОУ, кредиторът предоставя възможност на кредитополучателя да заяви
изрично бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит, като
услугата бързо разглеждане е допълнителна незадължителна услуга, която се
предоставя при изрично искане от страна на кредитополучателя и гарантира
обработка на искането и предоставяне на отговор до 15 минути от
изпращането му. Съгласно чл. 4, т. 3 от ОУ, за заявката на услугата за бързо
разглеждане на искането за кредит, кредитополучателят дължи такса за бързо
разглеждане, която се изчислява спрямо сумата на кредита и срока на
договора за кредит, като дължимата сума се посочва в специалните условия на
договора за кредит и е включена в Тарифа на кредитора и същата не е
задължително условие за отпускането на сумата по заявения кредит,
съответно не увеличава възможностите на кредитополучателя да получи
кредит.
Страните не спорят и относно обстоятелството, че заемната сума от 1
1000,00 лева е преведена на кредитополучателя, което се установява и от
представеното по делото Платежно нареждане № 242812704143 от 07.10.2024
г.
Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-икономическата
експертиза в годишния процент на разходите (ГПР) по процесния Договор за
кредит № **********/07.10.2024 г., определен от ответното дружество, са
включени разходи за кредитополучателя за договорни лихви. Изчисленият
размер на ГПР от вещото лице по процесния договор за кредит, при вноска в
размер на 1 364,00 лева, включваща главница, лихва и такса за бързо
разглеждане, погасяван с една погасителна вноска за срок от 30 дни, каквито
са уговорките в договора, ще бъде в размер на 1 269,7 %. Според
заключението на вещото лице по процесния договор за кредит не са
постъпили суми от ищеца Т. Х., съответно не са погасени задължения по
процесния Договор за кредит № **********/07.10.2024 г. Съдът кредитира
заключението на вещото лице като обективно и компетентно изготвено.
При така установено от фактическа страна, от правна страна съдът
4
приема следното:
Съдът е сезиран с установителен иск за прогласяване нищожността на
клауза от договор за потребителски кредит, поради противоречие със закона,
неговото заобикаляне и в нарушение добрите нрави – чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и с насрещен
осъдителен иск от ответника срещу ищеца, с правно основание чл. 9 от ЗПК
във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на главницата по договор за
потребителски кредит.
По насрещния иск първоначалният ищец е направил възражение за
нищожност на договора за потребителски кредит поради противоречие с
добрите нрави и закона, с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с
чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 и чл. 22 от ЗПК, както и възражение за прихващане с
правно основание чл. 103 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, при
разсрочено плащане или всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Сключеният между страните договор безспорно има правната
характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1
от ЗПК, поради което действителността на неговите клаузи следва да се
съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за
валидност на договорите съгласно ЗЗД. С оглед диспозитивното начало в
гражданския процес съдът следва да се произнесе по недействителността на
оспорената клауза от договора в рамките на наведените от ищеца основания.
Разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК дава възможност на страните по
договор за потребителски кредит да договорят допълнителни услуги, но за да
са валидни и за да породят правно действие, същите следва да са уговорени в
съответствие с чл. 10а, ал. 2 и 3 от ЗПК, забраняващи на кредитора да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита и да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за
едно и също действие. Необходимо е също така видът, размерът и действието,
за което се събират такси и/или комисиони, да бъде ясно и точно определено в
договора, както изисква разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК.
В договора за кредит е уговорена клауза за заплащане на такса за бързо
разглеждане в размер на 226,94 лева. Съгласно Общите условия на договора за
кредит таксата се заплаща за предоставяне на допълнителна незадължителна
услуга по искане на кредитополучателя, която гарантира обработка на
искането за кредит и отговор в рамките на 15 минути от подаването му.
Разглеждането на кредита от кредитната институция, било то и „бързо“, е
присъщо на дейността по кредитирането, извършвана от търговци, които
предоставят заеми по занятие, и би следвало да е безплатно за потребителя. В
този смисъл уговорката противоречи на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Клаузата също
така е формулирана неясно и в противоречие с повелителната разпоредба на
чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, съгласно която видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит. От съдържанието на договора за кредит не
става ясно как тази допълнителна услуга е остойностена, по каква методика е
формирана цената за ползването й и какви конкретни действия от страна на
заемодателя се включват в тази услуга. Посочената такса, според общите
5
условия, се изразява в приоритетно даване на становище по искането за
отпускане на потребителски кредит преди всички останали кредитоискатели,
съдът намира, че обективно същата не би могла да бъде предоставена, тъй
като становището по искането очевидно вече е налице към момента на
сключване на договора за кредит. В случай, че действително се касаеше за
реално предоставена подобна услуга, таксата би следвало да се събира от
всеки кредитоискател, пожелал приоритетно даване на становище по искането
му, а не само от тези, на които се дава положително становище и се
предоставя кредит. В случая е уговорено, че таксата се включва в размера на
погасителните вноски – в настоящия случай една, следователно е
предпоставена от вече дадено становище за отпускане на кредита, а не от
приоритетното разглеждане на искане, без оглед на резултата от това
разглеждане. Не е ясно и каква е разликата между приоритетното и
обичайното даване на становище по искането за отпускане на кредит и дали
въобще има друга процедура освен тази, която е наречена от кредитора
„приоритетно разглеждане и ускорена процедура за отговор“ на искането.
На следващо място, съдът намира, че клаузата противоречи и на
повелителните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
въвеждащи изисквания за размера ГПР по кредита. Услугата по бързо
разглеждане на кредита е пряко свързана с договора за кредит, тъй като касае
оценката на риска за кредитора и свързаната с нея преценка за
кредитоспособността на кредитополучателя. Тя е била известна на кредитора
към момента на сключване на договора за кредит, тъй като вноските за
заплащане на таксата са включени в погасителния план, съставен при
сключване на договора. Следователно таксата представлява разход по кредита
по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1
от ЗПК следва да се включи в размера на ГПР. Така реално се оскъпява
кредитът чрез въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по
действащото законодателство, чиято стойност не е включена в определения в
договора за кредит ГПР. По този начин се нарушава разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК. В този смисъл съдът намира за неоснователни възраженията в
обратна насока на ответника, изложени в отговора на исковата молба. В
случая, посоченият в договора размер на ГПР е неточен и заблуждава
потребителя, тъй като не отразява действителния размер на разходите по
кредита. Заплащането на този допълнителен разход по кредита води до
значително увеличение на тежестта на задължението на потребителя.
Съгласно приетото по делото без възражение от страните заключение на
съдебно-икономическата експертиза при включване на таксата за бързо
разглеждане в размера на ГПР, същият би възлизал на 1 269,7 %, което
оскъпява неимоверно много кредита и надхвърля многократно максимално
допустимия размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което прави клаузата
нищожна съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
Съдът намира, че таксата за посочената услуга е уговорена с цел
обогатяване на кредитодателя чрез заобикаляне на императивни правни норми
и получаване на допълнително възнаграждение в противоречие с добрите
нрави и в нарушение на принципите на добросъвестност и справедливост в
гражданските и търговските отношения. С оглед изложеното, съдът намира,
че само на посочените основания искът за прогласяване нищожността на
клаузата за бързо разглеждане е основателен и следва да бъде уважен.
По предявения от ответника насрещен иск за заплащане на главницата по
6
договор за потребителски кредит в тежест на ответника е да установи при
условията на пълно и главно доказване по делото съществуването на валидно
облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски
кредит и предоставянето на заемната сума на ищеца.
Основателността на този иск налага извършване на преценка на
релевираното от ищеца с отговора на насрещната исковата молба възражение
за нищожност на договора за потребителски кредит поради противоречие със
закона и добрите нрави по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД, във връзка с чл. 22
от ЗПК. За нищожността на договора съгласно ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на
ВКС съдът следи и служебно, ако нищожността произтича пряко от сделката
или от събраните по делото доказателства.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, както и тези на чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен, както липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на
изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен,
заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не
и връщане на лихвата и другите разходи.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за потребителски кредит
следва да е посочен размерът на ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.
Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е
необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на
финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от
сключване на договора. Според параграф 1, т. 2 от Допълнителните
разпоредби на ЗПК „общата сума, дължима от потребителя“ представлява
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на
потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В конкретния договор за потребителски кредит е посочена единствено
абсолютна стойност на ГПР – 49,70 %, но липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита, кои компоненти точно са включени в него и
как се формира конкретният ГПР. Както бе посочено, в размера на ГПР не е
включена и дължимата от потребителя такса за бързо разглеждане, която
представлява разход по кредита. Видно от прието по делото заключение на
вещото лице, в случай че по процесния договор се включи и таксата за бързо
разглеждане в размер на 226,94 лева, то ГПР би възлизал на 1 269,7 % т.е.
действителният размер на разходите по кредита е значително над посочения в
договора – 49,70%. Целта на разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК е
7
потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Некоректното посочване на действителния размер на разходите по кредита
лишава потребителя от възможността да извърши реална преценка за
финансовата тежест на продукта и го поставя в по-неблагоприятно положение
в сравнение с търговеца. С непосочване на действителния ГПР, освен че се
заблуждава потребителят за реалната икономическа тежест на кредита, се
заобикаля императивното изискване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за
максималния допустим размер на разходите по кредита. Противоречи и на
задължителното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на
размера на ГПР в договора за потребителски кредит. Това води до
недействителност на договора, съгласно изричната разпоредба на чл. 22 от
ЗПК, императивно предвиждаща, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от ЗПК, включително тази на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
то договорът е изцяло недействителен. С оглед установеното нарушение на
ЗПК по отношение на съществен елемент на договора за кредит, съдът
намира, че процесният договор за кредит е недействителен с оглед
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със закона.
На следващо място уговореният в договора за кредит ГЛП от 40,97 %
противоречи на установените в гражданския и търговски оборот разбирания и
неписани правила за добросъвестност, справедливост и равнопоставеност.
Съгласно установената съдебна практика клаузата за заплащане на
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, когато надвишава три
пъти размера на законната лихва за забава, а по обезпечените кредити – два
пъти. Към момента на сключване на договора за потребителски кредит
размерът на законната лихва по просрочени парични задължения, опредЕ. по
реда на чл. 1, ал. 1 от ПМС № 426 от 18.12.2014 г., е 13,43 %. Кредитът не е
обезпечен. Следователно максималният размер, до който може да бъде
уговаряна възнаградителна лихва е 40,29 %. Уговореният в случая ГЛП
надхвърля допустимия съгласно закона размер, съответно съдът намира, че
противоречи принципа за справедливост и добросъвестност в гражданския и
търговския оборот и за еквИ.лентност на насрещните престации.
Възнаградителната лихва е съществен елемент от съдържанието на договора
за потребителски кредит, предоставен от кредитна институция, предоставяща
заеми по занятие, което изключва възможността да бъде сключен без
уговорката за заплащане на възнаградителна лихва. Липсват и повелителни
правила на закона, които да заместят нищожната клауза на договора, поради
което съдът намира, че договорът за потребителски кредит е нищожен
съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.
Доколкото процесният договор за потребителски кредит е нищожен, с
оглед на което е приложима разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, според която
когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. В този смисъл е и трайната практика на ВКС,
обективирана в Решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС,
Решение № 50259/12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, Решение №
50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС.
От писмените доказателства по делото се установява, че сумата от
1 100,00 лева е усвоена от кредитополучателя още на датата на сключване на
8
договора за кредит, като ответното дружество претендира именно тази сума,
ведно със законна лихва от предявяване на насрещната искова претенция.
Изрично е посочено, че ищецът не претендира дължимата договорна
възнаградителна лихва по кредита и таксата за бързо разглеждане. В случая
падежът на вземането за главницата е настъпил на 06.11.2024 г., поради което е
изискуемо.
Видно от заключението на вещото лице, по договора за кредит от страна
на кредитополучателя не са извършвани никакви погасявания. Доказателства
за извършени плащания – платежни нареждания или други документи, не са
представени от страна на ищеца Х., като само се твърди, че е заплатил сумата
от общо 857,93 лева, за която сума е направено възражение за прихващане за
надвзети от ответника суми по нищожния договор по смисъла на чл. 103 от
ЗЗД. Доколкото по възражението за прихващане, именно ищецът Х. следва да
установи по делото при условията на пълно и главно доказване, че е заплатил
посочените суми, за които претендира да бъдат погасени чрез прихващане и с
оглед липсата на доказателствата за каквито и да е извършени плащания по
договора от негова страна, то съдът намира възражението за прихващане за
неоснователно. С оглед липсата на извършени плащания по кредита, ищецът
дължи на ответника заплащане на чистата му стойност в размер на главницата
по кредита или сумата 1 100,00 лева, ведно със законната лихва от датата на
подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане. Поради
това предявеният от ответника насрещен иск следва да бъде уважен в пълен
размер.
Съобразно правилата на чл. 78 от ГПК, при този изход на спора, право на
разноски имат и двете страни – ищецът по уважения иск за прогласяване
нищожността на оспорената договорна клауза, съответно ответникът - по
предявения от него и уважен насрещен иск.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв
ответникът следва да бъде осъден да заплати на Еднолично адвокатско
дружество „Е. И.“, представлявано от адвокат Е. Г. И. адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ищеца в производството. Съобразно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът
следва да осъди другата страна да го заплати директно на адвоката. В
хипотезата на безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38 от
ЗАдв, адвокатското възнаграждение се определя в зависимост от това дали
постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която адвокатът
представлява, а размерът на възнаграждението се определя по правилата на
чл. 78 от ГПК, съобразно размера на уважената/отхвърлена част от
иска/исковете. В този смисъл трайно е разбирането в съдебната практика, че
размерът на възнаграждението за безплатно осъществена правна помощ се
определя съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска, т.е. според
защитения интерес, при отчитане действителната фактическа и правна
сложност на делото.
За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от
ЗАдв пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен
договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв, като не е необходимо страната
9
предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ. В случая по делото е представен
договор за правна помощ и съдействие, в който е посочено, че на ищецът се
предоставя безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв – на
материално затруднено лице, което е достатъчно за присъждане на адвоката на
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ищеца в производството.
Съобразявайки фактическата и правна сложност на конкретното дело,
която не се отличава от особено от други сходни случаи, високо
квалифицирания труд на адвокатската услуга, както и обстоятелството, че
установените размери в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за
адвокатска работа, издадена от ВАдС (Наредбата), служат на съда за ориентир
за пазара на адвокатския труд с оглед постановеното от Решение от 25.01.2024
г. по дело С-438/22 г. от СЕС, задължително за съдилищата, в полза на
процесуалния представител на ищцата следва да бъде определено общо
възнаграждение в размер на 480,00 лева с ДДС – както за представителството
по иска на ищеца, така и за представителството по насрещния иск на
ответника. Съдът намира, че с оглед уважаване на иска на ищеца в полза на
Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, представлявано от адвокат Е. Г. И.
следва да се присъди възнаграждение в размер на 240,00 лева с ДДС, като
такова не й се дължи по уважения насрещен иск на ответника. Във връзка с
възражението на ответника за прекомерност, следва да се посочи, че за
определяне на възнаграждението съдът отчете наложилата се практика в
сходни случаи при пазара на квалифицирания адвокатски труд, като намира,
че така определеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно, като в
случая съдът се ръководи от обективни критерии за неговото определяне,
каквито са правната сложност на спора и необходимата професионална
квалификация за предявяването на иска и неговата защита. В този смисъл са и
Определение № 622 от 21.10.2024 г. по в.ч.гр.д. № 702/2024 г. по описа на ОС
– П., Определение № 488 от 22.08.2024 г. по в.ч.гр.д. № 550/2024 г. по описа на
ОС – П. и др. Към адвокатското възнаграждение, дължимо с оглед изхода на
делото и защитения интерес, следва да се прибави и ДДС в размер на 20%,
макар и да се касае за осъществена безплатна адвокатска защита, с оглед
представените доказателства за регистрация по ЗДДС. За да добави към
определения размер на възнаграждението данък добавена стойност съдът
съобрази актуалната практика на ВКС, обективирана в Определение № 739 от
20.02.2024 г. по гр. д. № 736/2023 г. по описа на IV ГО на ВКС и Определение
№ 112/14.02.2023 г. по ч.т.д. № 102/2023г. по описа на I ТО на ВКС.
Доколкото с постановеното по делото Определение № 393/05.02.2025 г.
ищецът Т. Х. е освободен от заплащане на държавна такса и разноски в
настоящото производството на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, с оглед изхода
на делото и на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на Районен съд – П.
сумата от общо 300,00 лева, от която 50,00 лева – дължима по делото
държавна такса и 250,00 лева – възнаграждение на вещо лице.
По отношение уважения насрещен иск на ответника, следва да се има
предвид, че освобождаването на страната от заплащане на такси и разноски,
дължими в хода на производството, не го освобождава от заплащане на
разноските на насрещната страна. В този смисъл са и Решение № 67 от
3.04.2014 г. по гр.д. № 2944/2013 г., IV ГО на ВКС, Решение № 148 от
10
19.10.2012 г. по т. д. № 39/2012 г., II ТО на ВКС, Определение № 609 от
15.07.2010 г. по ч. т. д. № 256/2010 г., I ТО на ВКС Определение № 185 от
21.04.2016 г. по ч. т. д. № 680/2016 г., I ТО на ВКС, ТК, Определение № 1944
от 03.07.2023г. по ч.гр.д. № 437/2023г., IV ГО на ВКС и др., която съдебна
практика, съдът намира за приложима в случая. Поради това, с оглед изхода на
спора по насрещния иск, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в тежест на ищеца
Т. Х. следва да се възложат сторените от ответника разноски по този иск.
Ищецът претендира присъждане на разноските за платена държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение. Заплатената държавна такса по насрещния
иск е в общ размер на 45,20 лева. Доколкото юридическото лице се е
представлявало от юрисконсулт в настоящото производство му се дължи
присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК, във
връзка с чл. 37 от ЗПП, във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП (в актуалната й към
момента редакция ДВ, бр. 74 от 07.09.2021 г.). По отношение конкретния
размер на дължимото възнаграждение, съобразно фактическата и правна
сложност на делото и доколкото процесуалния представител на страната не се
явил в проведеното по делото съдебно заседание, съдът го определя в размер
на 150,00 лева. С оглед посоченото, в полза на ответното дружество следва да
се присъдят разноски в общ размер на 195,20 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, поради противоречие със закона,
клаузата на сключения между „В.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ул. „Д.Х.“ № 52-54 и Т. Г. Х., ЕГН **********, с
адрес: гр. П., ул. „В.А.“ № 3, Договор за кредит № ********** от 07.10.2024 г.,
предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане на кредита в размер на
226,94 лева.
ОСЪЖДА Т. Г. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „В.А.“ № 3, ДА
ЗАПЛАТИ на „В.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Д.Х.“ № 52-54, сумата от 1 100,00 лева,
представляваща чистата стойност по Договор за кредит № ********** от
07.10.2024 г. на основание чл. 23 от ЗПК, ведно със законната лихва от датата
на подаване на насрещната искова молба – 19.03.2025 г., до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1, във вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, „В.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Д.Х.“
№ 52-54, ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК
*********, с адрес: гр. П., ул. „Б.“ № 3, представлявано от адвокат Е. Г. И.,
сумата от 240,00 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществена
безплатна адвокатска защита в производството в полза на ищеца.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, „В.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Д.Х.“ № 52-54,
ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен
съд – П., сумата от общо 300,00 лева, от която 50,00 лева – дължима по делото
държавна такса и 250,00 лева – възнаграждение на вещо лице.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Т. Г. Х., ЕГН **********, с
11
адрес: гр. П., ул. „В.А.“ № 3, ДА ЗАПЛАТИ на „В.“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Д.Х.“ № 52-54, сумата от
общо 195,20 лева – сторени по делото разноски по уважения насрещен иск, от
които 45,20 лева – държавна такса и 150,00 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Присъдените с решението суми в полза на „В.“ ЕООД, ЕИК *********,
могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка на дружеството в „Ти Би
Ай Банк“ АД - IBAN: BG21TBIB93101054750703, BIC: TBIBBGSF.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - П. съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
12