Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр. Сливен, 03.07.2019
г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на трети юли през
двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост
Гърдева, като разгледа докладваното от
Надежда Янакиева въз.гр. д. N 312 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е
въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение №
467/24.04.2019г. по гр.д. № 6993/18г. на СлРС, с което е отменена като
незаконосъобразна заповед № РД-11-10/03.10.2018г. на директора на Югоизточно
държавно предприятие „ДП Сливен ТП ДГС Сливен“, с която е наложено
дисциплинарно наказание „забележка“ на И.Ж.М. и ответникът е осъден да заплати
такса и разноски по делото.
Решението е обжалвано изцяло от ответника в първоинстанционното
производство.
Въззивникът твърди в жалбата си, че
първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно, като необосновано
решаващият състав е приел, че заповедта, с която е наложено дисциплинарното
наказание „забележка“, е незаконосъобразна. Заявява, че тя е издадена от
компетентно лице, пазполагащо с правомощия да налага дисциплинарни наказания и
при спазване на изискванията н аимперативните разпоредби на чл. 193, чл. 194 и
чл. 195 от КТ. Излага хронологията на събитията и развива съображения относно
законността на действията си. Счита, че е спазена както процедурата, така и е
съобразена тежестта на нарушението с наложеното наказание, като се аргументира
със съдържанието на трудовите задължения на длъжността, заемана от ищеца. Също
така въззивникът твърди, че поведението на работника е било недобросъвестно и
имало нарушения на трудовата дисциплина в няколко направления - не само защото
не е отговаряло на телефона си по време на отсъствието си, но и понеже в
периода, в който се е намирало в отпуск за временна неработоспособност –
домашен режим, е присъствало на практики в с. Юндола през периодите 01.10.18г.-05.10.18г. и 08.10.18г.-12.10.18г.
Така са налице и процесуални нарушения на първоинстанционния съд, който не е
събрал всички относими доказателства и е постановил неправилен съдебен акт.
С оглед изложеното въззивникът иска обжалваното
решение да бъде изцяло отменено, а искът – отхвърлен. Възразява за прекомерност
н априсъденото от РС адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
Във въззивната жалба е направено доказателствено
искане за въззивната фаза на производството, като моли да бъде разпитан като
свидетел ищецът И.М., който да потвърди пред съда, че не е бил уведомен за
заповедта да бъде с включен телефони да отговаря на обажданията на работодателя
, и че по време на отпуск за временна неработоспособност – домашен режим е
присъствал на практики в с. Юндола през периодите 01.10.18г.-05.10.18г. и
08.10.18г.-12.10.18г.
В срока
по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор на
въззивната жалба, с който оспорва въззивната
жалба и заявява, че всички изложени оплаквания са неоснователни, като се
аргументира по всяко от тях. Обосновава наличието на нарушения на
дисциплинарната процедура, развива доводи във връзка с пълнотата на събраните
доказателства и правилното им привеждане към приложимите правни норми, като
счита, че атакуваното съдебно решение не страда от релевираните пороци и няма
основание за уважаване на въззивната жалба, която моли да бъде отхвърлена, а
решението на СлРС - потвърдено.
Противопоставя се на направеното доказателствено искане, заявява и че е
недопустимо на този етап възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение в първоинстанционното производство, освен това счита, че
присъденото такова кореспондира с минималните размери по Наредба № 1/2004г. Претендира разноски за тази инстанция, няма
нови доказателствени искания.
В същия срок няма
подадена насрещна въззивна жалба.
С мотивирано
определение, държано в з.с.з. на 20.06.2019г. въззивната инстанция е отказала
да уважи направенотое във въззивната жалба доказателствено искане.
В с.з. за въззивното
дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон,
явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който
поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, намира първоинстанционното решение
за неправилно и незаконосъобразно и моли съда да го отмени и постанови ново, с
което отхвърли изцяло предявения иск.
В с.з., въззиваемият,
редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл.
32 т. 1 от ГПК, който, поддържайки отговора си, оспорва жалбата като изцяло
неоснователна, моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно и
законосъобразно. Няма нови искания. Претендира разноски за въззивната инстанция,
представя списък.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна
и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е
подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на
чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение
е валидно, и с оглед пълния обхват на
обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за
законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките,
поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че
обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите
на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал,
поради което, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към тези на първоинстанционния съд.
Настоящият състав, най-напред, не намира да са допуснати
твърдените от въззивника процесуални нарушения от страна на първоинстанционния
съд във връзка с провеждане на съдебното дирене и събирането на доказателствени
средства.
Той е извършил надлежно всички процесуални
действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както
и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които
произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна
квалификация на иска, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения,
заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното
материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права.
Първоинстанционният съд е определил подлежащите
на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните,
като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко
искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти,
твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от
наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си
правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за
ангажиране на относими и необходими доказателства, отказал е събиране на недопустимите
и неотносимите. Събрал е допуснатите доказателства по правилата, предвидени в
ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящи се,
кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от
съответните им носители, които е ценил поотделно и в тяхната съвкупност, като
ги е кредитирал съобразно придадената им от закона доказателствена сила. Осигурил е на страните пълна и равна
възможност за защита в производството.
Този въззивен състав намира и че няма нарушения
на материалноправните норми, приложими към настоящия случай.
Съдът е сезиран с иск
по чл. 357, вр. чл. 187 т. 7 и чл. 188 т. 1 от КТ – за признаване на дисциплинарно наказание „забележка“ за незаконосъобразно
и за отмяна на заповедта, с която е наложено.
Работодателят-ответник е наложил на
работника-ищец дисциплинарно наказание „забележка“ на основание, посочено в нея
– чл. 187 ал. 1 т. 10 от КТ – тъй като „след като излиза вотпуск за временна
неработоспособност от 20.09.2018г. до 25.09.2018г. не уведомява прекия си
ръководител за ситуацията и не отговаря на обажданията му нито на служебния,
нито на личния телефон, което е в нарушение на Заповед № РД-10-94/16.05.2018г.
на директора на ТП ДГС-Сливен, съгласно която: “Служителите, на които сеа
предоставени служебни карти за мобилни разговори се задължават да бъдат с
включени телефони и да отговарят при повикване, както по време на изпълнение на
служебните си задължения, така и през почивните дни; неспазването н азаповедта
е основание за налагане на дисциплинарно наказание.“
При осъществяване на механизма за съдебен
контрол за законосъобразност, проверката на обжалвания акт следва да започне
най-напред от формалните изисквания към работодателя относно реда за
осъществяване на дисциплинарната отговорност и вида и съдържанието на
заповедта, с която се налага дисциплинарното наказание.
Спазването на дисциплинарната процедура и
приключването й с надлежен акт на субекта на дисциплинарна власт, е
предпоставка за извършване и на проверка по същество, относно твърдените
дисциплинарни нарушения.
Законодателят е предвидил изрично с
императивни правни норми начина на започване, провеждане и приключване на
процедурата за налагане на всяко от дисциплинарните наказания, включително
използваното в случая най-леко от тях – забележка. Всяко нарушение на
изискванията, на които неотвратимо е придаден задължителен характер, води до
опорочаване на процедурата и прави заповедта незаконосъобразна, а това влече и
нейната отмяна. По отношение на формата на заповедта за налагане на
наказанието, като сублимат на дисциплинарната процедура, законодателят също е
изчерпателен и категоричен, и волята му не подлежи нито на разширително
тълкуване, нито на прилагане на аналогия. Съгласно разпоредбата на чл. 195 ал. 1
от КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в
която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено то, наказанието и
законовият текст, въз основа на който се налага.
По настоящото дело компетентността на органа,
издал обжалваната заповед, е безспорна, с оглед представените писмени
доказателства за страните по трудовото правоотношение.
Що се отнася до съдържанието й – словесните
мотиви на работодателя за налагане на дисциплинарното наказание описват
същността на нарушението, което отговаря цифрово на такова по т. 7 на чл. 187
от КТ. Посоченото от работодателя нормативно основание – т. 10 на чл. 187 ал. 1
от КТ, представляващо „неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в
закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в
колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото
правоотношение“, според съда не отговаря на вербализираното такова, тъй като описаното
като нарушено задължение не е предвидено нито в КТД, нито в Правилника за ВТР,
нито е съществувало към възникване на трудовото правоотношение. То е създадено
с ad
hoc заповед на работодателя. Въззивният съд
не счита това разминаване за тежко процедурно нарушение, което да наложи
самостоятелно отмяна на атакуваната заповед, като дава превес на описателната
част на мотивите, в които е индивидуализирано нарушението по начин, който не
буди съмнение относно съществените му белези от обективна и субективна страна, и
сам я субсумира под правилната правна норма на чл. 187 ал. 1 т. 7 от КТ.
За пълнота може да се
отбележи, че фактът, че в отговора на исковата молба и във въззивната жалба са
посочени и други нарушения /че по време на отпуск за временна
неработоспособност – домашен режим, ищецът е присъствал н апрактики в с. Юндола
от 01.10.18г.-05.10.18г. и от 08.10.18г.-12.10.18г./, невключени в заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание, не ангажират съда с проверката им, тъй
като излизат извън обсега на правораздавателната му дейност. Както вече бе
посочено – съдът търси да открие най-напред формално наличие в обжалваната заповед
на изискуемите като реквизит нарушения на трудовата дисциплина и се фокусира
само върху тези от тях, за които констатира съвпадение във всички задължителни
фази/елементи на дисциплинарната процедура. Тоест – съдебната проверка за
законосъобразност обхваща само тези нарушения, за които са поискани/дадени
обяснения и едновременно фигурират в мотивите на заповедта за уволнение.
Непосочените в нея нарушения, независимо дали за тях са искани или не
обяснения, дали реално са осъществени или не, се дисквалифицират като годно
основание за уволнение. Правилно първостепенният съд не е събирал доказателства
в тази насока, приемайки, че касаят факти, излизащи извън предмета на
доказване. Гореизброените факти и обстоятелства не се включват в спорния
предмет, тъй като се отнасят за действия и поведение на ищеца, които не са
санкционирани от заповедта за уволнение.
Както по-горе се посочи, в атакуваната заповед
се препраща към друга заповед на работодателя, чието нарушаване е дало повод за
наказване на работника. По принцип няма пречка в мотивите да се инкорпорира и
друг документ, като е необходимо и достатъчно този документ да е станал
достояние на наказания работник или служител преди налагане на дисциплинарното
наказание и той да е могъл да се защити по предявените му нарушения.
Приема се също, че писмени обяснения за
обстоятелствата, за които е наказан той, са индиция за узнаване на нарушението
и подлежащите на оспорване факти.
При съпоставка с настоящия случай обаче е видно разминаването
между очакваното от правната норма и действителното положение.
На първо място внедрената заповед не е доведена
до знанието на ищеца нито към момента на издаването й – 16.05.18г., нито преди
налагане на дисциплинарното наказание. Редът и начинът за връчване
/оповестяване/ на вътрешни заповеди и други актове на работодателя се определя
от вътрешния правилник, но при всички положения правната норма изисква
доказването на факта на узнаване да става с писмен документ, най-често – чрез
подпис на служителя, удостоверяващ запознаването му. Такъв документ по делото
не е представен. Недопустимо е това доказване да се провежда посредством гласни
доказателствени средства, единствено признание на факта от страна на ищеца би
освободило ответника от задължението за надлежно доказване, но такова признание
липсва.
Извън това, на следващо място следва да се
посочи, че е налице друго сериозно нарушение на дисциплинарната процедура,
което е от такъв характер, че неотвратимо води до отмяна на заповедта, с която
тя е приключила.
Задължителен елемент
от дисциплинарното производство е поискването на обяснения от работника или
служителя за нарушенията, за които ще му бъде наложено дисциплинарното
наказание, в момент, предхождащ издаването на заповедта, като недаването на
такива, поради личен избор на работника/служителя, не рефлектира върху
законността на последната. Обясненията следва да се изискат от и дадат пред
органа на дисциплинарна власт, като събрани от друг субект нямат стойността,
придадена им от правната норма и не могат да ползват работодателя.
В настоящия случай се наблюдава драстично
противоречие с разписаното от правната новела.
Хронограмата на събитията
е непререкаемо доказана и от нея е видно, че ищецът е ползвал отпуск за
временна неработоспособност от 12.09.2018г. до 13.10.2018г., за което е
представил болнични листи от 12.09.18г. и 26.09.18г., като от 20.09.18г. до
23.09.18г. е бил в болнично заведение. Заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание е издадена на 03.10.2018г., ищецът се е явил на работа на
14.10.2018г., прекият му началник разговарял с него относно отсъствието му от
работа и неотговарянето на телефонните повиквания, заповедта му е връчена срещу
подпис на 22.11.18г.
Така са налице
неподлежащи на заздравяване пороци в две посоки - от една страна обяснения,
макар и без служителят да е бил изрично уведомен, че срещу него е открита
дисциплинарна процедура за налагане на дисциплинарно наказание, от ищеца са
взети, но не от оторизирано за това лице. Дисциплинарно-наказващият орган по
отношение на него не е прекият му ръководител, а директорът на ответното
предприятие и няма писмени доказателства той да е делегирал надлежно това
правомощие на непосредствения началник на ищеца. От друга страна този разговор,
дори да бъде приравнен на изискване на обяснения, е проведен след издаването на
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание /макар и преди връчването й/,
което на практика отнема смисъла на изслушването на работника/служителя, тъй
като идеята на нормотвореца е обясненията му да бъдат съобразени от
работодателя преди формиране и излаганев писмен вид на волята му.
Така в обобщение,
настоящият въззивен състав приема, че покана за даване на обяснения не е
надлежно и своевременно отправяна от субекта на дисциплинарна власт към ищеца и
съответно той не е дал такива нито в устна форма, нито в писмен вид.
В светлината на изложеното до тук, въззивната
инстанция счита, че са налице нарушения на дисциплинарната процедура касателно
предхождащите уволнението изисквания към работодателя, поради което атакуваната
заповед е формално незаконосъобразна. Това е достатъчно да обуслави нейната
отмяна и да обезсмисли разглеждането на нейната законосъобразност по същество. Не
се налага проверка на наличието на твърдяното от ответника нарушение на
трудовата дисциплина, преценка на тежестта му и съпоставка с наложеното
наказание „забележка“. Без значение е дали въобще така формулираното изискване
от работодателя законосъобразно поражда за работниците и служителите задължение
за изпълнение; дали са били налице обективни причини за неспазването му, които
освобождават ищеца от дисциплинарна отговорност; както и дали за налагането на
наказание е необходимо от това поведение да е възникнало друго нарушение на
трудовата досциплина, респективно – да са произтекли вреди за работодателя, или
е достатъчно простото бездействие на работника.
Поради това искът се
явява изцяло основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Като е достигнал до
идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно и
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба
против него е неоснователна и не следва да се уважава.
Възражението за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцовата страна
за първоинстанционното производство е следвало да бъде направено пред решаващия
съд най-касно до приключванена устните състезания, но ответникът не е сторил
това и е изгубил възможността да го релевира във въззивната фаза на
производството, поради което то няма да бъде разглеждано и обсъждано от
настоящия състав.
С оглед изхода на
процеса във въззивната инстанция отговорността за разноски и за тази инстанция
следва да се възложи на въззивника-ответник и той следва да понесе своите така,
както са направени, и заплати тези на въззиваемия-ищец в размер на 300 лв.
Ръководен от
гореизложеното съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение № 467/24.04.2019г. по гр.д. №
6993/18г. на СлРС като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Югоизточно държавно предприятие „ДП Сливен ТП ДГС Сливен“ да заплати на И.Ж.М. направените разноски по
делот оза въззивното производство в размер на 300 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: