Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Плевен, 13.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Плевенски
окръжен съд, ІІІ - ти състав,
гражданска колегия в публичното заседание на тридесети януари през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря ИВАЙЛО ЦВЕТКОВ
в присъствието на Прокурора
като разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N 1060 по описа
за 2019 год., на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 1813/30.09.2019 г. по гр.д. № 2239/2019 г.
Плевенският районен съд
е отхвърлил като
неоснователен предявеният от Р.Г.Й. и В.Г.Й. против „***“ ЕАД, гр. С., ЕИК *** иск с правно основание чл. 439 ал. 2 от ГПК за признаване за установено
по отношение ответника, че ищците не дължат поради погасяване по давност на
вземанията на ответника за сумата от 3 810,80
лв. - главница, сумата от 410,17лв.
- лихва за забава, сумата от 217,87лв. - санкционираща лихва, ведно
със законната лихва, считано от 09.12.2013 г., както и направени разноски, за
които суми е издаден изпълнителен от 20.03.2014 г. по ч. гр.д. № 6722/2013г на
ПлРС, предмет на изп. дело № 558/2014 г. по описа на ЧСИ Ц.Н..
Със
същото решение Плевенският районен съд е отхвърлил като неоснователен и предявеният от Р.Г.Й. и В.Г.Й.
против „***“ ЕАД, гр. С., ЕИК *** иск с правно основание чл. 439 ал. 2 от ГПК за признаване за установено
по отношение ответника, че ищците не дължат поради отказ от наследство
вземанията на ответника за сумата от 3 810,80
лв. - главница, сумата от 410,17лв.
- лихва за забава, сумата от 217,87лв. - санкционираща лихва, ведно
със законната лихва, считано от 09.12.2013 г., както и направени разноски, за
които суми е издаден изпълнителен от 20.03.2014 г. по ч. гр.д. № 6722/2013г на
ПлРС, предмет на изп. дело № 558/2014 г. по описа на ЧСИ Ц.Н..
Недоволни от
така постановеното решение са останали въззивниците Р.Г.Й. и В.Г.Й., които чрез
пълномощника си адвокат Б.Й. от ПАК обжалват пред ПОС в срока по чл. 259 ал. 1
от ГПК. Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност,
незакосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт в обжалваната част.
Според въззивниците за тях е налице правен интерес от предявяване на иска
против посочения ответник и неправилно районният съд е приел, че същият е
предявен против ненадлежен ответник.
Въззивниците възразяват, че цесията между Банката и „***“ АД по
отношение на вземането им е съобщена и е породила действие по отношение на тях
преди предявяване на иска, като считат, че същата е следвало да им бъде
съобщена от цедента съгласно чл. 99 ал. 4 от ЗЗД, което съобщаване не е налице.
Според въззивниците връчването на съобщение за конституиране на нов взискател
на основание цесия чрез ЧСИ не е породило валидно правно действие, поради което
към датата на подаване на иска надлежен ответник по предявения от тях иск се
явява само Банката. Според въззивниците по делото няма спор, че към датата на
подаване на исковата молба е изтекъл давностния погасителен срок по отношение
на процесното вземане, като в тази насока е налице и признание на иска от
страна на Банката. В жалбата се обсъждат действията по изпълнително дело № ***
по описа на ЧСИ Ц.Н. и се прави извод, че вземането за главницата е погасено с
изтичане на 5 – годишната погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, а вземането за
лихвите е погасено с изтичане на 3 – годишната погасителна давност по чл. 111
б. „в“ от ЗЗД. В жалбата се цитира и обсъжда ТР № 2/25.06.2015 г. по тълк. дело
№ 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и се прави извод, че подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността по
отношение на вземането, като в конкретният случай според въззивниците при
съобразяване на чл. 114 от ЗЗД и чл. 19.2 от ОУ вземането на Банката е станала
изискуемо на 07.03.2013 г. и се е погасило по давност на 07.03.2018 г.. Посочва
се, че налагането на запор върху банковите сметки на длъжниците е осъществено
от ЧСИ след изтичане на този срок на 19.10.2018 г.. Наред с това според
въззивниците същите не дължат посоченото вземане на Банката и поради това, че
са се отказали от наследството на своя наследодател Пламен Г.Й., който е
кредиполучател по договор за кредит, сключен с Банката, като отказите им от
наследство са надлежно вписани в съответните книги при ПлРС видно от
представените по делото удостоверения. Във въззивната жалба се обсъждат
предпоставките за уважаване на иска по чл. 439 от ГПК на длъжника в
изпълнителното производство и се приема, че същите са налице, тъй като както
отказа от наследство, така и погасителната давност са настъпили след издаване
на изпълнителния лист, въз основа на който се осъществява принудителното
изпълнение срещу длъжниците в
изпълнителното производство. Моли се въззивния съд да постанови решение, с
което да отмени решението на ПлРС и да постанови друго, с което да уважи
предявения иск по чл. 439 от ГПК. С жалбата се претендират направените по
делото разноски за двете съдебни инстанции. Представя се квитанция за внесена
държавна такса по въззивната жалба.
В срока за
отговор по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
от въззиваемата страна „***“ ЕАД, гр. С., ЕИК *** чрез процесуалният й представител юрисконсулт В.В., с който се оспорва
основателността на въззивната жалба. Въззиваемата страна поддържа възраженията
си за недопустимост на предявения иск. Поддържа се, че искът за установяване
погасяване на вземане по давност не е сред изрично предвидените искове в чл.
124 ал. 4 от ГПК, а това право на длъжника следва да бъде упражнено само чрез
възражение. Поддържа се, че длъжниците не са оспорили издадената заповед по чл.
410 от ГПК и не са подали възражение в срока по чл. 414 от ГПК, поради което
заповедта има действие по отношение на тях и установява дължимост на вземането,
за което е издаден изпълнителен лист въз основа на заповедта. Поддържа се също,
че банката не е дала повод за завеждане на иска, както и че давността е
прекъсната с подаване на молбата за образуване на изпълнително дело на
08.05.2014 г., както и в последствие с налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжниците на 19.05.2014 г., поради което не е изтекла към
датата на предявяване на иска по чл. 439 от ГПК. Поддържа се, че Банката е
упълномощила цесионера „***“ АД
да уведоми длъжниците за цесията, поради което уведомяването на длъжниците от
цесионера чрез ЧСИ води до извод за надлежното им уведомяване за цесията. В
отговора на въззивната жалба се поддържа и възражението по отношение на иска за
недължимост на вземането поради отказ от наследство като предявен срещу
ненадлежна страна, като се счита наред с това, че няма пречка наследниците да
изпълнят своя граждански дълг и поради това да пропуснат да направят възражение
по чл. 414 от ГПК или да предявят иск по чл. 424 от ГПК, каквато е настоящата
хипотеза. Според въззиваемата страна след като са пропуснали предвидената
защита по чл. 414 от ГПК и чл. 424 от ГПК длъжниците не могат да позовават на
друга форма на защита, в която насока според страната е определение №
576/16.09.2015 г. по ч.гр.д. № 4647/2015 г., ІV г.о. на ВКС. В заключение се
моли въззивният съд да отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното
решение на Плевенския районен съд.
В съдебното заседание
въззивниците чрез пълномощника си адвокат Й. поддържат въззивната жалба.
Представят писмени бележки, в които се поддържа изложеното във въззивната
жалба, договор за правна помощ и пълномощно в полза на адвокат Й..
Въззиваемата страна „***“ ЕАД, гр. С., ЕИК *** чрез процесуалният й представител юрисконсулт В.В. оспорва основателността на въззивната жалба. Представя писмени бележки, в които се поддържа изложеното
в отговора на въззивната жалба, както и доводи относно това, че отказът от
наследство е обстоятелство от кръга на обстоятелствата, предвидени в чл. 424 от ГПК, а не от тези в чл. 439 от ГПК, поради което и на това основание този иск е
недопустим.
Въззивният окръжен съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбата,
взе предвид направените доводи, прецени събраните пред първата инстанция
доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана от съда.
С исковата молба депозирана пред ПлРС ищците Р.Г.Й. и В.Г.Й. са предявили
против ответника „***“ ЕАД, гр. С., ЕИК *** два обективно
съединени иска, като вторият бъде разгледан при условие на евентуалност в
случай, че главният иск бъде отхвърлен:
-
главен иск за признаване за установено по отношение ответника, че
ищците не дължат паричните суми, за които е издаден изпълнителен лист въз
основа на влязла в сила заповед по чл. 410 от ГПК по ч. гр.д. № 6722/2013г на
ПлРС и образувано изпълнително дело, поради изтекла погасителна давност по
отношение на вземането;
-
евентуален иск за признаване за установено по отношение ответника, че
ищците не дължат паричните суми, за които е издаден изпълнителен лист въз
основа на влязла в сила заповед по чл. 410 от ГПК по ч. гр.д. № 6722/2013г на ПлРС
и образувано изпълнително дело, поради извършен от тях отказ от наследството на
наследодателя им Пламен Г.Й..
В исковата молба /основната и поправената/ ищците твърдят, че са се
отказали от наследството на общият им наследодател Пламен Г.Й. след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, издадена по ч. гр.д. № 6722/2013г на ПлРС против тях в
качеството на наследници на същият наследодател въз основа на сключен договор
за кредит между него и ответната Банка. Твърдят, че въз основа на изпълнителния
лист в полза на Банката, издаден на 20.03.2014 г. е образувано изпълнително дело № *** по описа на ЧСИ Ц.Н., рег. № *** и район на
действие ОС – Плевен, както и че по същото от образуването му на 08.05.2014 г.
до 19.10.2018 г. не са извършвани изпълнителни действия по смисъла на ТР №
2/25.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Твърдят, че
по силата на чл. 114 от ЗЗД и чл. 19.2 от ОУ вземането на Банката е станала
изискуемо на 07.03.2013 г. и се е погасило по давност на 07.03.2018 г.. В
първата инстанция и във въззивната жалба ищците поддържат, че искът е предявен
против посочения в ИМ ответник, тъй като договорът за цесия, сключен с новия
кредитор не е породил действие по отношение на тях при условията на чл. 99 ал.
4 от ЗЗД и считат, че единствено Банката е надлежен ответник по предявения иск.
В отговора
на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК пред ПлРС ответникът „***“ ЕАД, гр. С., ЕИК *** чрез процесуалният й представител юрисконсулт В.В. оспорва допустимостта и
алтернативно основателността на предявените искове с правно основание чл. 439
от ГПК. В отговора се твърди, че исковете са недопустими, алтернативно
неоснователни, тъй като позоваването на изтекла погасителна давност не е от
фактите с правно значение предвидени в чл. 439 от ГПК, налице е влязла в сила
заповед по чл. 410 от ГПК, Банката не е станала причина за завеждане на делото,
липсва висящо изпълнително дело, тъй като е прекратено на 17.04.2019 г.,
Банката е ненадлежна страна по иска, тъй като към датата на завеждане на иска е
прехвърлила вземането с договор за цесия на “***“
АД, ЕИК ***, за което длъжниците са недлежно уведомени, а при неуведомяване да
се считат за уведомени с връчване на отговора на исковата молба, поради което
кредитор на вземането е посоченото дружество – цесионер и за длъжниците липсва
правен интерес да установява недължимост на вземането по отношение на цедента,
не е налице правен спор относно погасяване по давност на процесното вземане,
както и поради това, че отказът от наследство не отрича възможността Банката,
респ. дружеството – цесионер да търсят изпълнение на вземането в случай, че
длъжникът иска да изпълни доброволно задължението си. Иска се от съда, в
случай, че уважи предявения иск да не присъжда разноски в полза на ищците, тъй
като Банката с поведението си не е станала причина за завеждане на делото.
За да отхвърли предявените
искове, Плевенският районен съд е приел, че същите са предявени срещу ненадлежна
страна, тъй като с оглед сключения договор за цесия между Банката и “***“ АД, ЕИК ***, който е породил
действие по отношение на ищците към датата на приключване на съдебното дирене
Банката не се легитимира като кредитор по отношение на вземането. Наред с това,
Плевенският районен съд е приел, че вземането не е погасено по давност, като в
случая е приложима общата 5- годишна давност по арг. от чл. 117 ал. 2 от ЗЗД,
която е започнала да тече, считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение
- 27.02.2014 г., прекъсната е с образуване на изпълнителното дело и не е текла
до 26.06.2015 г., от който момент е започнала да тече нова давност, която не е
изтекла към датата на подаване на ИМ – 09.04.2019
г., респ. към датата на прекратяване на изпълнителното дело - 17.04.2019
г.. Плевенският районен съд е приел, че в случая са приложими решенията, дадени
в ППВС №3/2018 г. и ТР№ 2/2013 г., т. 10 на ВКС, като до 26.06.2015 г. – датата на постановяване на ТР № 2/2013 г. и отмяна на
в ППВС №3/2018г., с оглед образуваното
изпълнително дело давност не е текла, като наред с това по делото са извършвани
изпълнителни действия описани в решението. За да стигне до тези изводи ПлРС се позовава на решение № 170/17.09.2018 г.
по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта в обжалваната му част, като останалите въпроси той е ограничен
от посоченото в жалбата.
Безспорно се установява от
приложеното към доказателствата в първата инстанция в препис изпълнително дело № *** по описа на ЧСИ Ц.Н., рег. № *** при КЧСИ и район на действие ОС –
Плевен, че същото е образувано на 08.05.2014 г. по молба на взискателя „***“ ЕАД, гр. С., ЕИК ***
против длъжниците Р.Г.Й. и В.Г.Й. въз основа на изпълнителен лист, издаден на
20.03.2014 г. въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение № 51/13.01.2014
г. по ч.гр.д. № 6722/2013 г. по описа на ПлРС. Установява се, че по молба на “***“ АД, гр. С., ЕИК *** от 03.05.2016
г. депозирана по изпълнителното дело, придружена с договор за цесия от
29.01.2016 г., сключен между „***“ ЕАД, гр. С., ЕИК ***
и „***“
АД, гр. С., ЕИК ***, с постановление от 11.05.2016 г. ЧСИ Ц.Н. е конституирал на основание чл. 429 от ГПК като взискател в
производството новия взискател и е разпоредил да се изпратят уведомления на
длъжниците. Установява се, че по молба на взискателя „***“ АД, гр. С., ЕИК ***, с постановление от 17.04.2019 г. ЧСИ Ц.Н. е прекратил изпълнителното дело и е вдигнал обезпечителните мерки,
както и че с платежни нареждания от 18.07.2019 г. ЧСИ е възстановил на всеки от
длъжниците преведените чрез запори по изпълнителното дело парични суми.
Установява
се от представените от “***“ АД, гр. С., ЕИК *** по
изпълнителното дело известия за доставяне на пощенски пратки на „***“ ЕАД,
договор за цесия и пълномощно, че съгласно предоставеното му в изпълнение на
договора за цесия пълномощно от изпълнителните директори „***“ ЕАД, гр. С., ЕИК ***
дружеството – цесионер е изпратило уведомления до длъжниците за прехвърляне на
вземането, като уведомлението до длъжника Р.Й. е връчено на 29.03.2016 г., а уведомлението до длъжник В.Й. е върнато като непотърсено.
Установява се, че отговора на исковата молба, съдържащ заявление за уведомяване
на длъжниците за извършената цесия е връчен на последните на 05.08.2019 г. чрез
пълномощника им по делото адвокат Б.Й..
Съгласно разпоредбата на чл. 439 ал. 1 ГПК длъжникът има право да оспори с иск изпълнението срещу него, като
претенцията му може да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. Искът по чл. 439 ал. 1 ГПК е предоставен на страните в изпълнителния процес за
оспорване на предприетото срещу длъжника изпълнение по
конкретното образувано въз основа на съдебно изпълнително
основание изпълнително дело.
Защитата на длъжника срещу принудителното изпълнение се изразява в оспорване на
вземането (изпълняемото право), т. е. целта е да се установи материалноправната
незаконосъобразност на принудителното изпълнение. В
конкретната хипотеза при образувано изпълнително дело по изпълнителен лист,
издаден въз основа на влязла в сила заповед по чл. 410 от ГПК, искът следва да
е предявен от длъжника против конституирания в изпълнението взискател към
датата на предявяване на иска, като се основава на факти, настъпили след
влизане в сила на заповедта по чл. 410 от ГПК. Ирелевантно по отношение на допустимостта на иска се
явява обстоятелството, че изпълнителното производство е прекратено след датата
на предявяване на иска, тъй като от значение е правният интерес на длъжника да
съществува към предявяване на иска чрез съществуващия в полза на бившият
взискател изпълнителен титул. В конкретната хипотеза изпълнителното
производство е прекратено на основание чл. 433 ал.
1 т. 2 от ГПК
- по искане на взискателя „***“ АД, гр. С., ЕИК ***, за
когото съществува възможността въз основа на получения от него оригинал на изпълнителен лист да образува ново
изпълнително дело, поради
което за ищците в качеството на длъжници по изпълнителния лист е налице правен
интерес да осуетят възможността за иницииране на ново изпълнително производство срещу тях. В
този смисъл е определение № 513 от
24.11.2016 г. по ч. т. д. № 1660/2016 г., I т. о., ТК,
на ВКС. Ирелевантно
за допустимостта и основателността на иска е установяването на надлежно
уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД за извършената цесия,
тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането – то съществува
и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебни изпълнител, респ. не
освобождава длъжника от погасяването му. В този смисъл е решение №
209/28.11.2018 г. по т.д. № 2530/2017 г., ІІ т.о. на ВКС, в което се приема
също, че промяната в страните в изпълнителното
производство не заличава това право, то продължава да съществува и да е обект
на принудително изпълнение, предмет на образуваното изпълнително дело. ВКС
приема също, че при конституирането на нов взискател, на мястото на стария,
изпълнителното дело е висящо между конкретни страни, а като правна последица от
уважаване на иска по чл. 439 ГПК е отричане на самото
изпълняемо право и съответно прекратяване на изпълнението, т. е. прекратяване
на изпълнението и срещу цедента, който е инициирал това производство. Като съобрази, че придобиването на вземането от цесионера се извършва в
момента на сключване на договора за цесия, от който момент същият може да
встъпи като взискател в изпълнителното производство, въззивният съд приема, че
след конституиране на цесионера като нов взискател в изпълнителното
производство, искът по чл. 439 от ГПК насочен срещу цедента се явява предявен
срещу страна, която не се легитимира като притежател на спорното изпълняемо
право и поради това неоснователен.
При съобразяване на гореизложеното,
въззивният съд приема, че след като исковете с правно основание чл. 439 от ГПК,
както главният, така и евентуалния са предявени срещу страна, която безспорно не е носител на
спорното изпълняемо право към датата на подаване на исковата молба, то само на посоченото основание същите се явяват
неоснователни и като такива подлежат на
отхвърляне без да се обсъждат осталите събрани по делото доказателства.
При тези
правни изводи въззивният съд приема, че атакуваното решение на Плевенският
районен съд като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба отхвърлена като неоснователна.
Водим от горното, Окръжният съд
Р е ш и:
Потвърждава решение № 1813/30.09.2019
г. по гр.д. № 2239/2019 г. на Плевенския районен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване пред ВКС на РБ на основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/о.м./
ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ЕКАТЕРИНА ПАНОВА: Считам,
че при липса на пасивна процесуална легитимация и ненадлежна страна искът е
недопустим и делото следва да се прекрати, а не искът да се отхвърля като
неоснователен.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: