Р Е Ш
Е Н И Е
№…….......... / 18.03.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари през 2022
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 14396 по описа
за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 76576 от 24.04.2020
г., постановено по гр.д. № 74250/2018 год. на СРС, 59 състав, са отхвърлени предявени
от „Т.С.“ ЕАД, срещу срещу Ж.Г.П. за сумата в размер на 52, 22 лева главница за
доставена от дружеството топлинна енергия през периода м.05.2014 г. до
м.04.2017 г.ведно със законната лихва за периода от 13.10.2017 г. до изплащане
на вземането, сумата в размер на 15, 83 лева /петнадесет лева и осемдесет итри
стотинки/ - лихва за периода от 17.10.2014 г. до 11.10.2017 г., сумата в размер
на 17, 85 лева главница за дялово разпределение, ведно със законната лихва за
периода от 13.10.2017 г. до изплащане на вземането, и сумата в размер на 3,
20лева - лихва за периода от 17.10.2014
г. до 11.10.2017 г., като неоснователни и недоказани.
Това решение е обжалвано
от ищеца “Т.С.” ЕАД, с оплаквания за неговата неправилност поради нарушения на
материалния и процесуалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд
неправилно, и не в съответствие със събраните по делото доказателства е приел,
че ответникът няма качеството на
потребител на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ, въпреки че събраните по делото
доказателства сочели, че ответникът е наемател на процесното жилище- установено
с заповед на СО и лично подписана от Ж.П.
молба за откриване на партида, и така се явявала Ж. П. потребител на ТЕ по
смисъла на закона. Позовава се на приложение на чл.64 от ОУ от 2008 г. Моли да
се уважи въззивната жалба, прави и искане за разноски по делото.
За въззиваемата страна-ответник Ж.Г.П. особеният му
представител по чл.47, ал.6 от ГПК адв.И.А., оспорва жалбата с писмен отговор като възразява,
че ответникът не е страна в облигационното отношение с ищеца по потребление на
ТЕ, както и че вземанията са погасени по давност..
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно
чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй
като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно
предявените с исковата молба претенции.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, както обаче следва и да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото писмени доказателства, относно липсата на доказателства ответникът да
има качеството потребител на ТЕ за процесния топлоснабден имот ап.№ 611 в
гр.София, жк.*****. Напротив, изложени са доводи за липсата на доказателства,
от които да се установи, че ответникът е в наемно правоотношение със СО- не е
представен договор за наем, настанителната заповед не е връчена на лицето, липса и на доказателства за сключен
индивидуален договор между ищеца и ответника и липса на такива, че именно
ответника е ползвател на процесния топлоснабден жилищен имот. Така е приел
искът за главницата и акцесорния на него иск за лихви за забава върху плащане на
главницата, да са неоснователни и подлежащи на отхвърляне.
Тези фактически констатации
и правни изводи въззивният съд споделя и
на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното
решение. Не се установи при служебната проверка да са нарушени и императивни
материалноправни норми.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
За уважаването на
предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД иск, ищецът трябва
да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта
и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и
изискуемостта на вземането.
Относно наличието на
облигационно правоотношение между страните, въззивният съдът намира следното : Сочената
от въззивника разпоредба на nap. 1, т. 42 от ДР на Закона за енергетиката е в
сила до 17.07.2012 г., отм. с ДВ, бр.54/2012 г. и не е приложима норма в
случая, тъй като отвтеникът има качеството наемател на процесния имот след тази
дата. Приетата със същия ЗИДЗЕ редакция
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) определя
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, като клиенти на топлинна енергия. Според чл. 150, ал. 1 Закона за
енергетиката (ЗЕ) продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. От гореизложената
нормативна уредба се извежда заключението, че с разпоредбите на ЗЕ е установена
законова презумпция, съобразно която всяко лице, за което се установи, че е
собственик или вещен ползвател на имот в топлоснабдена сграда в режим на етажна
собственост, се счита по силата на закона клиент на топлинна енергия, съответно
страна по неформален договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди с
доставчика. Тъй като се касае за правна норма с изключителен характер,
установяваща законова презумпция, същата следва да бъде тълкувана единствено
стриктно, не и разширително, по отношение на нейните субективни предели на
действие. Тоест недопустимо е от текста, уреждащ статута на вещните ползватели,
да се извежда заключение, че ползвателите на имота на облигационно основание
също са включени в обхвата на презумпцията и следва да се считат страна по
договор с доставчика на топлинна енергия. Съгласно чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД,
съобразно който, ако друго не е уговорено, наемателят е длъжен да плаща
разходите свързани с ползването на имота (в това число режийните разходи за
вода, електрическа енергия, отопление и др.) на своя наемодател, а не пряко на
съответните доставчици. В този смисъл е и горепосоченото ТР № 2 от 25.05.2017г.
на ВКС по т.д. № 2/2016 г., ОСГК, и предхождащата го съдебна рактика /напр. решение
№ 504 от 26.07.2010 г., по гр.д.№ 420/2009 г. на ВКС, IV г.о./. В случая събраните по делото доказателства
сочат, че само е издадена от СО заповед за настаняване на Ж.П. в ап.611, без
последната да е получила заповедта, а представената с исковата молба
молба-декларация от името на Ж.Г.П. за откриване на нейно име при ищеца на
партида – 1-ва страница, не носи подпис
на автора на тази 1-ва страница /л.15 от делото на СРС/, а 2-та страница на
тази молба не е представена от ищеца /не е и копирана на гърба на л.15 от делото/. Аналогично е
съдържанието на приложенията към исковата молба, както са били представени и в
заповедното производство по реда на чл.415 от ГПК с молба от 22.11.2018 г.
Действително в чл. 64, ал. 1 от общите условия на „Т.С.“
ЕАД, е уредено, че купувач може да бъде
и физическо лице, което ползва топлинна енергия за отопление и горещо
водоснабдяване в жилище, на което е наемател, но за да се приложи тази
уговорка, следва да бъде налице изрично писмено съгласие на собственика на
имота, както и подадено заявление за откриване на партида на името на
наемателя. При кумулативното наличие на тези предпоставки би възникнало
индивидуално правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия по
правилата на чл. 13 и чл. 14 от ЗЗД между доставчика от една страна и
наемодателя и наемателя от друга (солидарно задължени съгласно чл. 64, ал. 1
ОУ), при което, с оглед постигнатото от страните изрично съгласие, уредената в
чл. 153 ЗЕ презумпция няма да намери приложение. Фактът, че сградата е етажна
собственост и е топлоснабдена не може да замести липсващото съгласие за
създаване на облигационно отношение между ищеца и ответника –последния като
наемател на чужд имот, нито липсата на
доказателство за изразено от наемодателя на имота (Столична община) съгласие за
откриване на партида на името на наемателя, както и за отправено от страните по
договора за наем волеизявление към „Т.С.“ ЕАД в този смисъл.
Ето защо ищецът не е
доказал ответникът да има качеството
потребите на ТЕ нито по силата на закона, нито по силата на индивидуален договор. Исковете се се явяват неоснователни и
подлежащи на отхвърляне.
Поради съвпадане
изводите на двете инстанции решението на СРС следва да се потвърди изцяло.
По разноските за
въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора,
направените от въззивника-ищец разноски за въззивното производство остават в негова тежест. Въззиваемата страна-ответник
не е направила искане за разноски.
Воден от горното, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 76576 от 24.04.2020 г., постановено по гр.д. №
74250/2018 год. на СРС, 59 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на “Т.С.” ЕАД по чл.78, ал.1 от ГПК за
разноски .
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.