Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 14.01.2020 Град КАРЛОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски районен съд втори
граждански състав
На дванадесети декември две
хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ИВАНОВ
Секретар: ЦВЕТАНА ЧАКЪРОВА
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 1032 по описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Съдът
е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с
чл.415 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени от „И. Ф.“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, партер, със законен
представител Б.И.Н., чрез пълномощника юрк. А.Г. против Л.И.П., ЕГН: **********, адрес: ***.
Ищцовото
дружество, чрез пълномощника си юрк. Г. твърди, че на 20.11.2017 г. ответницата
в качеството си на кредитополучател, сключила с „И.ф.“ ЕООД в качеството на
кредитодател, Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 189974. Твърди,
че сключването на самия договор се извършвало въз основа на подробна
информация, достьпна на уеб адрес: www.m..bg. На същият електронен адрес били
публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно
същите, сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и
попълване на въпросник, както и маркиране на полето „Съгласен съм с общите
условия”, с което кандидатът безусловно ги приемал. След това кандидатът
получавал и-мейл, в който се съдържала преддоговорна информация за условията на
договора, както и име и парола за достъп до личния му акаунт в сайта. Ако
кандидатът бъдел одобрен, той получавал на личния си и-мейл Договор и общи
условия за писмено потвърждаване, чрез електронно подписване чрез електронна
платформа www.s..bg. Посоченият от клиента електронен адрес бил: **@***.**. В
конкретния случай, поради технически причини, не разполагали с подписания чрез
системата на s. договор. Само по себе си полагането на подпис псоредством
мишка, не изразявало волеизявлението за сключване на договора за кредит, а
размяната на имейли и активиране на подписването в signnow чрез личния си
акаунт. Друго годно волеизявление, което клиентът направил за сключване на договора
за кредит било посредством телефонен разговор със същия. Целта на този разговор
бил да се потвърди устно волята на страните за сключване на договорни отношения
помежду им. Разговорът бил записан, като клиентът надлежно бил уведомен за това
обстоятелство. Ответницата посочила следния телефонен номер: ********.
Сключването на договора чрез електронната платформа и последващото потвърждване
на сключването по време на телефонния разговор съответствало на формата на
договора съгласно чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР във вр. с чл. 3, ал.
1 от ЗЕДЕУУ във вр. с чл. 3, т. 35 от Регламент (EC) № 910/2014г. на
Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. Предоставеният диск със
записан разговор бил годно доказателство за наличие на валидно сключено
правоотношение по ЗПК, по смисъла на гореизброените актове.
Видно
било, че етапите за сключване изискват множество действия от страна на
потребителя, като във всеки от тях той се запознава с обстоятелството, че сключва
договор за предоставяне на кредит. Следователно ответникът знаел в какво
правоотношение встъпва.
По
този начин кредитополучателят сключвал договора за предоставяне на кредит от
разстояние, а кредитодателят му изпращал електронно писмо, с което го уведомявал,
че паричните средства са преведени в посочената от него банкова сметка.
***,
че гореописаната процедура била извършена от ответницата, в резултат на което
на същата бил отпуснат кредит с главница в размер на в размер на 1800.00 лв.
/хиляда и петстотин лева/. Съгласно чл. 2, ал. 2 от Договора и подаденото
заявление, сумата била преведена на ответницата по посочен от него начин, а
именно: касово чрез каса на „И. п.“ ЕАД. Доказателство за превода била
представената с исковата молба разписка.
До
подаване на исковата молба ответницата не платила нито една от дължимите по
договора вноски.
Съгласно
чл. 4, ал. 3, т. 2 от Договора за кредит вземането за главница било разсрочено
на 14 вноски за периода 20.12.2017 г. - 14.01.2019 г. Дължима била цялата сума от
1 800.00 лева за периода 20.12.2017г. - 14.01.2019г. Според т. 1 от TP № 8 от
2017г. по т. д. № 8 от 2017г. на ОСГТК на ВКС
следвало да се уважи искането за установяване на вземания, които са
непадежирали към датата на входиране на заявлението и за които не е обявена
надлежно предсрочна изискуемост. Размерът на вземането подлежащо на уважение
следвало да се определи към момента на формиране на сила на присъдено нещо.
Съгласно т. 2 от цитираното решение обстоятелството, че в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение не са отграничени падежирали от непадежирали
вноски не било условие иска да бъде обявен за недопустим. Въз основа на
горното, ищецът моли съда да приеме като изискуеми всички вземания за главница
към момента на формиране на сила на присъдено нещо. В случай, че към този
момент всички са падежирали, то въз основа на цитираната практика, следвало да
се уважи цялата претенция по заявлението и по исковата молба, а именно –
1800.00 лв.
При
изплащане на вноските по кредита клиентът трябвало да преведе освен дължимата
главница, още и договорна лихва. Договорната лихва била уточнена в Договора.
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от него годишният лихвен процент бил в размер на
40.15 %. Дължима за периода 20.11.2017г. - 16.09.2018г. лихва била в размер на
403.07 лв.
Твърди
се, че ищцовото дружество направило опити за уреждане на отношенията между
страните по извънсъдебен ред, но без успех. Ето защо било депозирано пред Р. с.
К. заявление по реда на чл. 410 от ГПК. Било образувано ч. гр. д. № 1429/2018г.
и издадена заповед за изпълнение, срещу която ответницата подала възражение.
Това породило правния интерес за ищцовото дружество от предявяване на настоящия
иск.
Ищецът
моли съда да признае за установено, че
ответницата дължи на И.Ф.” ЕООД следните суми, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. №1429/2018 г., по
описа на РС К.: 1800,00 лева (хиляда и осемстотин лева) – главница; 403,07 лева
(четиристотин и три лева и 07 стотинки) – лихва за периода от 20.11.2017 г. до
16.09.2018 г. Претендира се и законната лихва върху главницата от датата на
образуване на заповедното производство до окончателното плащане на вземането,
както и разноските по делото.
Ответницата, представлявана от пълномощника си адв.
Н.И., оспорва иска като неоснователен и недоказан и моли съда да го отхвърли.
Твърди, че никога не била кандидатствала за кредит посредством интернет
страницата на ищцовото дружество – m..bg, нито че е създала свой потребителски
профил на нея. Оспорва, че е получавала електронни съобщения от ищцовото
дружество, чрез които да е била запозната с условията на договора за онлайн
кредит, както и каквато и да е преддоговорна информация /напр. „стандартен
европейски формуляр”, „общи условия за предоставяне на потребителски кредити на
физически лица от „И.Ф.” ЕООД и др. под./. Оспорва да е попълвала каквито и да
било въпросници и да е потвърждавала искането си за получаване на потребителски
кредит. Твърди, че никога не се е запознавала с Общите условия на ищцовото
дружество и със стандартния европейски формуляр, нито е полагала подпис под
тях, за да бъде установено по безспорен начин, че е запозната с тях. Оспорва,
че е получавала електронно съобщение, в което са прикачени като файлове
процесният договор, преддоговорна информация и общи условия на ищеца. Оспорва
да е потвърждавала запознаването си с Договора за потребителски кредит и
приложенията към него, както и да е натискала бутона „подпиши”, чрез който се
завършва сложният фактически състав по сключването на договора за кредит от
разстояние. Твърди, че никога не е получавала електронни или хартиени съобщения
от ищеца, представляващи предложение за сключване на договор за потребителски
кредит и същият никога не ѝ е изпращал такива, които да представляват
намерение или приемане за сключване на договор за кредит.
Оспорва да е предоставяла каквито и да било лични
данни на „И.Ф.” ЕООД. В тази връзка следвало да се има предвид, че съгласно чл.
14 ЗЗД, договорът се смята сключен в момента, в който приемането достигне у
предложителя. Ето защо дори да се приеме, че ответницата е възприела
предложението, направено на посочения в исковата молба уеб адрес, то нямало
никакви доказателства за това, че го е приела. Също така не било установено по
никакъв начин, че предложението е включвало общи условия, а съгласно чл. 16 ЗЗД
„когато предложението включва общи условия, приемането е действително, ако
съдържа писмено потвърждение на общите условия”. В тази връзка оспорва, че е
извършвано такова потвърждение.
На следващо място, оспорва, че договорът е сключен
във формата на електронен документ, а правоотношенията не са реализирани при
спазване на изискванията на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЗД и ЗЕДЕП. Следователно, за да е
обвързана от валидно правоотношение ответницата, следвало да бъдат спазени
изискванията при полагане на електронен подпис от нея. Такова подписване никога
не било правено от нея. В тази връзка оспорва представените като доказателство
по делото: Договор за предоставяне на кредит от разстояние №189974 от
20.11.2017 г., Общи условия към Договор за предоставяне на кредит от
разстояние, както и цялата електронна „кореспонденция” /която de facto не била
кореспонденция, тъй като нямало нито едно съобщение, изходящо от ответницата и
отправено до ищцовото дружество/, приложени като писмени доказателства към
исковата молба.
Ответницата оспорва да е подписвала Договор за
предоставяне на кредит от разстояние №189974 от 20.11.2017 г. и да е подписвала
Общите условия на „И.Ф.“ ЕООД, приложими към Договорите за предоставяне на
потребителски кредит, представени с исковата молба. Освен това върху договора
за кредит нямало положени подписи на ишцовото дружество, поради което не можело
да се приеме, че е налице валидно договорно правоотношение между страните.
Съгласно приложените към исковата молба Общи условия, абзац 2, „всяка страница
от действащите ОУ се подписва от страните по договора за предоставяне на кредит
от разстояние”. Видно от приложените към исковата молба ОУ, те не носели
подписи на страните, поради което ответницата оспорва да пораждат валидни облигационни
правоотношения между тях. Същото се отнасяло и до процесния Договор за кредит,
който не бил подписан от ищцовото дружество и не обвързвал страните.
Ответницата твърди, че в чл. 18 от Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ са посочените
подлежащите на доказване обстоятелства от страна на доставчика във връзка със
сключването на договора за предоставяне на кредит от разстояние между които, че
е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и че е
получил съгласието му за сключване на договора. За доказване предоставянето на
преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон,
се прилага Закона за електронния документ и електронния подпис. Съгласно чл. 3
от него „електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен,
оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано.”
Законодателят е приравнил електронния на писмения документ. В тази връзка,
оспорва представените на хартиен носител процесен договор и общи условия на
ищеца, като счита, че същите не са годно доказателствено средство по смисъла на
чл. 183 и чл. 184 ГПК. В същността си на електронен документ, същият не бил
възпроизведен на хартиен носител като препис, който да е заверен от ответницата.
Представените преписи от договор и общи условия били заверени от друго лице и
ответницата никога не ги била подписвала.
Ако исковият съд приемел, че между ищцовото
дружество и ответницата е подписан Договор за кредит, то последната счита, че
целият процесен Договор за потребителски кредит е недействителен, поради което
установителните искове по чл. 422 ГПК са неоснователни на предявеното основание
– вземания по Договор за потребителски кредит, поради предсрочна изискуемост.
Тъй като искът бил предявен за цялата сума, а от приложения погасителен план
било видно, че последната вноска е била уговорена за 14.01.2019 г., то
следвало, че ищецът претендира цялата сума към предишен момент – когато е
депозирал заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Към
тази дата не били падежирали всички вноски по кредита, както са посочени в
погасителния план, което означавало, че ищецът претендира цялото задължение
като предсрочно изискуемо. Ответницата по никакъв начин не била уведомена, че
кредитът е предсрочно изискуем, не получила известия за това, поради което
главницата не била дължима в претендиралия размер. Дори и да се приемело, че тя
дължи връщане на суми, представляващи само главница по силата на чл. 23 ЗПК, то
претенцията следвало да бъде предявена на друго основание, а не на основанието,
на което е предявена исковата молба.
Сключеният с „И.Ф.“ ЕООД Договор за потребителски
паричен кредит се уреждал от правилата на Закона за потребителския кредит и
ответницата навежда доводи за неговата нищожност, поради противоречия с
изискванията на този закон. Твърди, че процесният договор за потребителски
кредит е в нарушение на клаузите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК, регламентиращи
задължителните реквизити на договорите за потребителски кредит.
В тази връзка в чл. 10, ал. 1 ЗПК било разписано, че
договорите за потребителски кредити трябва да са написани с размер на шрифта не
по-малък от 12, което изискване не било спазено. Неспазването на това изискване
се санкционирало от законодателя с недействителност (нищожност) на договора за
кредит – чл.22 от ЗПК в сила от 23.07.2014 г. В разглеждания случай подписаният
от ответницата и „БНП П. П. Ф.“ ЕАД договор, използваният шрифт бил очевидно
по-малък по размер от изискуемия от закона.
По изложените съображения ответницата счита, че
Договорът за потребителски кредит е недействителен, предявените искове били
неоснователни и като такива следвало да бъдат отхвърлени.
В условията на евентуалност, в случай, че съдът
приеме наличието на договорни отношения на страните, ответницата оспорва реално
да е получила от „И.Ф.” ЕООД сумата от 1800 лв. на основание договор за
потребителски кредит. Доказателства за това не били представени, а
доказателствената тежест за това била на ищеца.
По отношение на иска за лихви в размер на 403,07
лв., счита, че същият е неоснователен поради обстоятелството, че между страните
на първо място не е налице валидно облигационно правоотношение, а ако съдът
приеме, че такова е налице, то клаузата, регламентираща размера на договорната
лихва, била нищожна, тъй като противоречала на добрите нрави. Видно от
приложения към исковата молба Договор за предоставяне на кредит от разстояние,
фиксираният годишен лихвен процент бил в размер на 40,15%. С оглед изведените в
практиката на ВКС (решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003
г., II г. о., решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по ф. д. № 315/2005 г., II
г. о., решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II г.
о., ГК и др.) принципни положения относно изискването на закона при договаряне
между страните да не се накърняват добрите нрави счита, че клаузата,
регламентираща фиксирания лихвен процент в размер на 40,15% се явява в
противоречие с така възприетите принципи, поради което била нищожна. Така
например в посочената съдебна практика се приемало, че за противоречащи на
добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг. Приемало се, че максималният размер, до
който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е, ако
тя не надвишава с повече от три пъти законната такава. Уговорката в чл.4, ал.1,
т.3 от Договора предвиждала фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер
на 40,15%, което надвишавало максимално допустимия трикратен размер на
договорната лихва съгласно така възприетите в практиката разрешения по въпроса
за нейния максимален размер. След като с процесната клауза се уговорял размер
на лихвата, по-голям от трикратния размер на законната лихва, възприет от
практиката, то категорично било налице противоречие с добрите нрави.
По отношение на представените от ищеца доказателства
към исковата молба, ответницата моли съдът да не допуска като писмено
доказателство представеният диск със запис на разговор, тъй като сред
предвидените в ГПК доказателства, не се включвала възможност за представяне на
аудиозаписи на цифров носител.
Всичко изложено обуславяло неоснователност на иска,
поради което моли съда да го отхвърли и да ѝ присъди разноските по
делото.
От събраните по делото доказателства, отделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното по делото ч. гр. д. № 1429/2018 г. на
РС К. е видно, че по заявление на ищцовото дружество от 17.05.2018 г. е била
издадена Заповед № 398/22.05.2018 г. за изпълнение по чл.410 ГПК за следните
суми: 1800,00 лева главница; 403,07 лева – лихва за периода от 20.11.2017 г. до
16.09.2018 г.; 1247,82 лева – неустойка
по чл.3 от Договора; 36,02 лева – разноски по делото за заплатена държавна
такса; 50,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
В заповедта е посочено, че вземането произтича от
Договор за предоставяне на кредит от разстояние №189974, сключен на 20.11.2017
г. между „И.ф.“ ЕООД и Л.И.П., с размер на предоставения кредит от 1800 лева.
Срещу връчената заповед ответницата (тогава длъжник)
е подала възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК, поради което съдът на осн.
чл.415, ал.1, т.1 от ГПК е дал указания на ищцовото дружество (тогава заявител)
да представи доказателства за предявен в едномесечен срок от съобщението иск
срещу нея. Искът е предявен в срока по чл.415, ал.1 ГПК и е допустим.
От представения по делото в писмен и в електронен
вариант договор от 20.11.2017 г. за предоставяне на кредит от разстояние
№189974, за който ищецът твърди, че е сключен между него и ответницата чрез
комуникация по електронен път. Договорът е без положени подписи, като в него са
записани всички лични данни на ответницата – три имена, ЕГН, № на лична карта,
постоянен и настоящ адрес, № на мобилен телефон. В чл.2, ал.1 от този договор е
посочено, че кредиторът се задължава да предаде в собственост на потребителя
сумата 1800 лв., а потребителят се задължава да върне същата на кредитора, при
условията на договора. По-нататък – в чл.2, ал.2 от договора е записано, че
потребителят се задължава да върне сумата от 1800 лева на ищеца за срок от 420
дни с фиксиран годишен лихвен процент – 40,15%, като общо дължимата сума за
плащане по кредита е 2 245,48 лв., съответно годишния процент на разходите е
48,44% в случай, че няма основание за начисляване на неустойки, лихви за забава
и разходи за събиране.
В чл.3 от договора е записано, че потребителят се
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да
предостави обезпечение – банкова гаранция или две физически лица – поръчители,
които да отговарят на определени условия. В същия текст /ал.2/ е записано и
това, че при неизпълнението на това задължение потребителят дължи на кредитора
неустойка в размер на 1247,82 лв., като тази неустойка се заплаща от
потребителя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка
вноска се добавят по 89,13 лв.
Според представеното платежно нареждане /л.29/ на
20.11.2017 г. ищецът „И.Ф.“ ЕООД е наредил паричен превод в полза на Л.И.П. по
сметка в „Банка Д.“АД на сумата 1800 лв. по договор за заем 189974.
По делото не са представени доказателства за
плащания по на кредита, а и такива твърдения не се навеждат от ответната
страна.
Според заключението на назначената и приета по
делото съдебно-счетоводна експертиза,
сумата от 1800 лв. е предоставена от ищцовото дружество на ответницата,
като от страна на последната не е извършено плащане на нито една вноска по
сключения договор за кредит. Непогасената от Л.П. сума е в общ размер 2203.07
лева, от които 1800 лева – главница и 403.07 лева – договорна лихва за периода
от 20.11.2017 г. до 16.09.2018 г.
Анализът на установената фактическа обстановка,
налага следните правни изводи:
Предявените искове са с правно основание чл.422 от ГПК и в това производство ищецът следва да установи, че вземанията, за които е
издадена заповед за изпъленние съществуват, че техният размер е този, посочен в
заповедта и че той е титуляр на тези вземания.
По отношение на иска за установяване на
задължението за заплащане на 1800 лв.
като главница, съдът намира същият за основателен.
Правният режим на процесния договор като договор за
кредит от разстояние е уреден, както в специалния Закон за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, уреждащ спецификите на договора с оглед начина
на неговото сключване и доказването на този факт, така и в общите правила на ЗЗД, уреждащи
договора за заем. Съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като
част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние
- едно или повече. Предвид разпоредбата на т. 1 от ДР на Закона, такава
финансова услуга, по отношение на която той е приложим, е и кредитирането.
Съгласно чл. 18, ал. 1 ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; че уведомил
потребителя за сроковете, в които може да се откаже от договора; че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора и други. Съгласно ал. 2 на
чл. 18, за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на
изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския
закон, а за електронните изявления – Закона за електронния документ и
електронния подпис.
В случая процесният договор е сключен чрез размяна
на изявленията по електронна поща, поради което приложимият закон относно
формата на изявленията е ЗЕДЕП, съгласно който /чл. 3/, писмената форма на
документ е спазена, ако е съставен електронен документ, който представлява
електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който
дава възможност да бъде възпроизвеждано. Предвид легалната дефиниция на този
документ, в съдебната практика несъмнено се приема, че същият не е необходимо
да бъде инкорпориран на хартия и подписан, като за автор на изявлението по арг.
от чл. 4, изр. първо от закона се възприема лицето, посочено като негов автор.
В хода на производството бе установено отправеното
от ищеца до ответницата по електронна поща предложение за сключване на договор
за заем, сключен от разстояние. Освен това в договора за кредит се съдържа
изключително подробна информация относно личните данни на ответницата, в т. ч.
и банкова сметка, *** – постоянен и настоящ, поради което съдът счита, че
процесният договор е сключен от потребителя, който на отправеното предложение
на договора по бланка се е съгласил, посочвайки личните си данни.
От представеното платежно нареждане е видно, че
сумата сумата от 1800 лв. е преведена по банкова сметка ***чването на Договора
за кредит от разстояние и в изпълнение на същия от страна на кредитодателя.
Ето защо съдът приема, че между страните е
съществувало валидно облигационно правоотношение между ищеца и ответницата, за
което е бил приложим Закона за потребителския кредит (в сила от 12.05.2010 г.).
Съгласието по договора е било постигнато от страните
изрично в изискуемата от ЗПК писмена форма. Възражението на ответницата досежно
размера на шрифта е несъстоятелно, доколкото в отговора на исковата молба се
сочи друга кредитна институция и очевидно това твърдение е привнесено от друга
бланка по друго дело. Ищцата не се яви в съдебно заседание, за да отговори на
поставения ѝ в тази връзка въпрос по чл.176, ал.1 ГПК, поради което на
осн. чл.176, ал.3 ГПК следва да приеме за доказани твърденията на ищеца, че
шрифтът на договора е съобразен със законовите изисквания.
По договора ищецът като кредитор, е предоставил на
ответницата, като потребител и кредитополучател, кредит в размер на 1800 лв.,
при уговорен годишен процент на разходите от 48,44 %., които са били общите
разходи по кредита за потребителя, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Договорът за
кредит е бил с продължителност от 420 дни. Към момента на сключване на
договора, към него е била приложима
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК - нова, ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г. – че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
и същият е отговарял на това условие.
Неоснователен се явява искът за присъждане на
законна лихва върху главницата, считано от датата на образуване на заповедното
производство до окончателното плащане на вземането, тъй като такава не е била
поискана и съответно – не е разпоредено
плащането ѝ със заповедта по чл.410 ГПК.
Неоснователен е и искът за установяване на
задължението на ответницата за заплащане на сумата 403.07 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 20.11.2017 г. до 16.09.2018 г. Със заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се доказа претенцията по размер, но настоящият
съдебен състав намира за основателни възраженията на ответницата, че клаузата,
регламентираща фиксирания лихвен процент накърнява добрите нрави.
За преценката дали тази уговорка е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни по
производството – в този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г.
на I т. о. на ВКС. Приема се, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва) -
решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о..
С Постановление на Министерския съвет
№426/18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения този размер е регламентиран като основният лихвен процент,
определен от Б. н. б. в сила от 01.01., съотв. 01.07. на текущата година плюс
10 процентни пункта. Този основен лихвен процент на 01.01.2017 г. е определен
на 0%, респ. законната лихва е в размер на 10%. Трикратният размер на законната
лихва към датата на сключване на процесния договор – 20.11.2017 г., е 30 %. , а
уговорената договорна лихва е при фиксиран годишен лихвен процент 40.15 %. Ето
защо съдът намира, че така уговореният ГЛП, надвишаващ законната лихва повече
от 3 пъти, противоречи на добрите нрави и искът за договорна лихва следва да се
отхвърли на това основание.
По разноските:
Ищецът претендира присъждане на направените по делото
разноски и на осн. чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК такива му се следват съразмерно с уважената
част от исковата претенция. Ищецът е доказал разноски в исковото производство в
размер на 85.98 лева за заплатена държавна такса, 300 лева за заплатено
юрисконсултско възнаграждение и 200 лева за съдебно-счетоводна експертиза или
общо 585.98 лева. Разноските му в заповедното производство възлизат на общо
86.02 лева, от които 36.02 лева за заплатена държавна такса и 50,00 лева за
възнаграждение на юрисконсулт. Общо сторените от ищеца разноски по делото са в
размер на 672 лева.
Ответникът също претендира разноски и на осн. чл.78,
ал.3 такива му се
следват съразмерно с отхвърлената част от иска. Същият е доказал разноски за
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 385 лева в исковото
производство и 360 лева в заповедното или общо 745 лева.
С оглед горното и по компенсация, следва ответницата
да бъде осъдена да заплати на ищцовото дружество разноски по делото в размер на
общо 475.87 лева.
Мотивиран от горното и на основание чл.422, вр.чл. 415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Л.И.П., ЕГН: **********, адрес: *** дължи на „И. Ф.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, партер, със законен представител Б.И.Н., чрез пълномощника си юрк. А.Г. сумата от общо 1800.00 лв. (хиляда и
осемстотин лева), от които 1372.37 лева – главница, представляваща неизпълнено
задължение по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 189974 от
20.11.2017 г.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан иска за признаване на установено, че Л.И.П., ЕГН: **********, адрес: *** дължи на „И. Ф.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, партер, със законен представител Б.И.Н., чрез пълномощника си юрк. А.Г.
законна лихва върху главницата от 1800.00 лв. (хиляда и осемстотин лева),
считано от датата на образуване на заповедното производство по ч. гр. д.
№1429/2018 г. по описа на РС К. – 08.10.2018 г., до окончателното плащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан иска за признаване на установено, че Л.И.П., ЕГН: **********, адрес: *** дължи на „И. Ф.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление:***, партер, със законен представител Б.И.Н., чрез пълномощника си юрк. А.Г.
сумата от 403.07 лева (четиристотин и три лева и седем стотинки) – договорна
лихва за периода от 20.11.2017 г. до 16.09.2018 г.
ОСЪЖДА Л.И.П.,
ЕГН: **********, адрес: *** да заплати на „И. Ф.“ ООД, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление:***, партер, със законен представител Б.И.Н. сумата от 475.87 лв. (четиристотин седемдесет и пет лева и осемдесет и
седем стотинки), представляваща направени разноски в исковото и в заповедното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Ц.Ч.