№ 34
гр. Пловдив, 21.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Елена Р. Арнаучкова
Румяна Ив. Панайотова
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно гражданско
дело № 20225000500050 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от П. В. Н. против решение №
260967/28.10.2021 г., постановено по гр.д. № 842/2021 г. по описа на
Пловдивския окръжен съд – І гр.с. Жалбоподателят твърди, че обжалваното
решение е материално и процесуално незаконосъобразно, немотивирано,
неправилно и необосновано по изложените в жалбата съображения, като моли
то да бъде отменено изцяло и да бъде постановено друго, с което да бъде
уважен предявеният от него иск.
Въззиваемият Р.с. - П. оспорва жалбата като неоснователна и моли
съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно,
ведно с произтичащите от това законни последици.
П. на Р.Б. в качеството си на страна по чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ счита, че
въззивната жалба е изцяло неоснователна и като такава моли съда да я остави
без уважение и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно.
1
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Съдът намира, че жалбата е подадена в срок, изпълнени са и
останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като
ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявения от П. В. Н.
против Р.с. - П. иск по чл. 2б от ЗОДОВ. Ищецът твърди, че с решение №
2402/22.06.2011 г., постановено по гр.д. № 3641/2011 г. по описа на
Пловдивския районен съд – III бр.с., бил прекратен бракът между него и В. В.
Н.а /която след прекратяване на брака е с фамилно име П./, съдът утвърдил
споразумение, с което упражняването на родителските права по отношение на
роденото от брака дете Н. П. Н. било предоставено на майката, а на бащата
бил определен режим за осъществяване на лични отношения с детето. По
молба на В. П. по реда на чл. 18, ал. 1 от ЗЗДН било образувано гр.д. №
10231/2018 г. по описа на Р.с. - П., по което било постановено определение №
6379/21.06.2018 г. и издадена заповед за незабавна защита, с която П.Н. бил
задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо
молителката П. и детето Н. Н. за срок от 21.06.2018 г. до издаване на заповед
за защита или отказ на съда по чл. 15 от ЗЗДН, като забраната включвала
приближаване до бившата съпруга на ищеца и тяхното дете, до жилището им,
местоработата на В. П. и местата за социални контакти и отдих на същата и
детето, а впоследствие с решение № 232/17.01.2019 г. П.Н. бил задължен да се
въздържа от домашно насилие спрямо В. П. и детето Н. Н. за срок от шест
месеца, както и да приближава до нея и детето, жилището им, местоработата
на бившата си съпруга и местата за социални контакти и отдих на същата и
детето. Ищецът твърди, че посоченото гражданско дело на първа инстанция
продължило изключително дълго - 6 месеца и 20 дни и това му причинило
значителни неимуществени вреди, изразяващи се в невъзможност да
осъществява лични отношения с детето си, чрез които можел да осигури на
детето възможност да се развива под грижите и с подкрепата на двамата си
родители, а неоснователното прекъсване на отношенията родител - дете за
период, по-дълъг от година, заедно с нарушената комуникация и напрежение
между ищеца и бившата му съпруга, довело до родителско отчуждение, а
мудната дейност на правораздавателната система причинила на Н. страдание.
2
Ищецът счита, че е накърнено правото му по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС на
решаване на делото в разумен срок, както и че към момента на постановяване
на решението /17.01.2019 г./ фактически вече са били изминали шестте
месеца, за които е осъден да не вижда детето, като е недопустимо
разглеждането на делото, определено като такова по реда на бързото
производство, да е в такъв изключително дълъг срок, а конкретните
нарушения на съда се изразяват в това, че молбата е депозирана на 21.06.2018
г. и трябвало да бъде насрочена в деня на постъпването й за открито съдебно
заседание в срок не по-късно от един месец, но този срок не бил спазен, тъй
като първото съдебно заседание било на 24.07.2018 г., както и че предвид
фактическата и правна сложност на спора и процесуалното поведение на
участниците производството трябвало да приключи в разумен срок.
Доколкото разглеждането на делото за изключително дълъг период му
нанесло непоправими неимуществени вреди, изразяващи се в безвъзвратно
пропуснато време със сина му, което не може да бъде наваксано и той никога
няма да може да се докосне до този период от живота на сина си, в който
детето да има същите проблеми и трепети на детството, ищецът моли съда да
постанови решение, с което да осъди ответника Р.с. - П. да му заплати
обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди по повод
нарушеното му право да бъде разгледано делото в разумен срок в размер на
100 000 лв.
Ответникът Р.с. - П. оспорва предявения иск като неоснователен и
недоказан поради липса на предпоставките за ангажиране на отговорността
му и моли съда да го отхвърли, а при условията на евентуалност да намали
размера на претендираното обезщетение като прекомерно завишен и
неотговарящ на критерия за справедливост при обезщетяване на
неимуществените вреди. Счита, че са спазени законовите изисквания - в деня
на постъпване на молбата определеният съдия-докладчик е постановил
определение № 6379, издадена е заповед за незабавна защита в полза на
молителката и делото е насрочено в едномесечен срок на 24.07.2018 г., когато
е отложено за 11.10.2018 г. за събиране на доказателства, поискани от
ответника Н., като ответникът счита, че законодателно предвиденият
едномесечен срок се отнася единствено до провеждане на първото съдебно
заседание, а по-нататъшният ход на делото е според общите правила на ГПК,
тъй като производството по ЗЗДН не е бързо и не е предвидено в Глава XXV,
3
част III от ГПК. Производството е продължило по-дълъг период от време
поради това, че на 03.08.2018 г. Н. подал молба за определяне на лични
отношения между него и детето в производството по ЗЗДН и обжалвал
разпореждането, с което е оставена без уважение молбата му, въпреки че то е
необжалваемо, изпращане на делото по подадената частна жалба е попречило
за провеждане на второто съдебно заседание и делото е било отложено за
11.12.2018 г., решението е постановено на 17.01.2019 г., а против него са
подадени въззивна жалба от Н. и насрещна въззивна жалба от П.. Прави
възражение при условията на евентуалност за съпричиняване на вредоносния
резултат по чл. 5 от ЗОДОВ от ищеца, доколкото вредите се дължат и на
неговото процесуално поведение.
Контролиращата страна Окръжна прокуратура - Пловдив счита, че
предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от П. В. Н. против Р.
с. - П. иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 100 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от
нарушаване правото му за разглеждане на производството по гр.д. №
10231/2018 г. на Пловдивския районен съд в разумен срок.
Решението е обжалвано от ищеца изцяло и като такова е предмет на
въззивното производство.
При служебната проверка на решението по реда на чл. 269 от ГПК не
се установиха пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост.
По отношение на правилността на обжалваното решение съдът
съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване
проверка само в обжалваните части /в случая изцяло/, на оспорените в
жалбата фактически констатации и на изрично въведените в жалбата
процесуални нарушения от първоинстанционния съд.
Съгласно разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ Държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §
1 от Конвенцията.
Самата Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи
4
/КЗПЧОС/ закрепва правото на справедлив и публичен съдебен процес и
разглеждане на делата, образувани при упражняване на гражданските права
на лицата или при наказателно обвинение срещу тях, в разумен срок от
независим и безпристрастен съд, като тя е ратифицирана със закон на
31.07.1992 г., в сила от 7.09.1992 г., и е част от вътрешното ни право /чл. 5, ал.
4 от Конституцията на Република България/.
На база на граматическото и логическото тълкуване на посочените
правни норми може да се направи извод, че чрез този иск се цели да бъде
защитено субективното право на пострадалото лице и да бъдат репарирани
причинените му вреди от нарушение на правото му за разглеждане и
решаване на делото му в разумен срок, независимо от вида на делото и от
неговия изход, като този иск могат да предявят както страните в гражданско
или наказателно производство, така и всички други лица, чиято правна сфера
е накърнена пряко от съответното производство.
Според разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ гражданите и
юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ по
приключени производства само когато е изчерпана административната
процедура за обезщетяване на вреди по Глава ІІІа от ЗСВ, по която няма
постигнато споразумение.
Видно от приложената преписка, образувана по заявлението на П.Н. с
рег. № РС-19-576/01.10.2019 г., ищецът е поискал от Инспектората на Висшия
съдебен съвет да му бъде заплатено обезщетение за причинените му
неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., произтичащи от нарушеното
му право на разглеждане и решаване на гр.д. № 10231/2018 г. на Пловдивския
районен съд в разумен срок според чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС, което е продължило
прекомерно – 6 месеца и 20 дни пред Р.с. - П., изразяващи се в
невъзможността за лични контакти със сина му и прекъсване на връзката
между родител и дете. По преписката е извършена проверка, съставен е
констативен протокол от 14.01.2020 г. и е отказано на Н. изплащането на
претендираното обезщетение.
На база на събраните доказателства съдът приема, че предявеният иск
е допустим и следва да бъде разгледан по същество.
От приложеното гр.д. № 10231/2018 г. по описа на Пловдивския
районен съд – ІІІ бр.с. е видно, че то е образувано по подадената на 21.06.2018
5
г. молба от В. В. П., действаща лично и като законен представител на
малолетното дете Н. П. Н., против П. В. Н. по чл. 9 от ЗЗДН.
С определение № 6379/21.06.2018 г. съдът е задължил П.Н. да се
въздържа от извършване на домашно насилие спрямо В. П. и детето им Н. Н.
за срок от 21.06.2018 г. до издаване на заповед за защита или отказ на съда по
чл. 15 от ЗЗДН, забранил е на П.Н. да приближава пострадалото лице В. П. и
детето им Н. Н., жилището им в гр. П., местоработата на молителката и
местата за социални контакти и отдих на молителката и детето за срок от
21.06.2018 г. до издаване на заповед за защита или отказ на съда по чл. 15 от
ЗЗДН и е насрочил делото в открито съдебно заседание на 24.07.2018 г., 11 ч.,
като същия ден е издал и заповед за незабавна защита.
Имайки предвид, че 21.07.2018 г. е бил събота, а в такъв случай срокът
изтича в първия присъствен ден, както и това, че насрочването е било в
период на съдебна ваканция по смисъла на чл. 329 от ЗСВ, съдът приема, че
районният съдия е спазил изискванията на чл. 12 от ЗЗДН, като в деня на
постъпване на молбата на П. е насрочил делото в открито съдебно заседание в
срок от един месец, а забавата от един ден е незначителна.
В първото по делото съдебно заседание ответникът Н. чрез
процесуалния си представител адвокат Т. е поискал да му бъде допуснат
свидетел за установяване на твърдените от него обстоятелства /като за
разлика от молителката, не го е водил в това съдебно заседание/ и да се
изиска преписка от ІІІ РПУ - П., като за събиране на тези доказателства
делото е отложено за 11.10.2018 г. и е определена дата за изслушване на
детето Н. Н. в ОЗД – П. на 28.09.2018 г.
На 03.08.2018 г. П.Н. е подал молба да бъдат разрешени и разпоредени
срещи и лични контакти между него и детето Н. Н. най-малко три пъти
седмично, които да се провеждат в присъствието на служител на Дирекция
„Социално подпомагане“, отдел „Закрила на детето“ – П..
С разпореждане от 07.09.2018 г. молбата е оставена без уважение, тъй
като в това производство не се разглеждат мерки за лични отношения.
Против това разпореждане /което съдът приема, че е от 07.08.2018 г. и
е допусната техническа грешка, съдейки по датата на подаване на жалбата/ е
постъпила на 17.08.2018 г. частна жалба от П.Н., като след изпълнение на
процедурата по чл. 276 от ГПК тя е изпратена на Пловдивския окръжен съд
6
на 13.09.2018 г., а с определение № 1770/14.09.2018 г., постановено по в.гр.д.
№ 1964/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – ІХ гр.с., частната
жалба е оставена без разглеждане като недопустима и е прекратено
производството по делото. Доколкото това определение е подлежало на
обжалване, съобщение за него е изпратено на страните, като то е било
връчено на В. П. на 17.09.2018 г., а П.Н. не е намерен на адреса и не е
отговарял на телефона за връзка, поради което му е залепено уведомление по
чл. 47, ал. 1 от ГПК на 07.10.2018 г. и едва на 08.10.2018 г. съобщението му е
връчено лично, като след изтичане на срока за обжалване на определението
делото е върнато на районния съд с писмо на 25.10.2018 г.
В този период /на 28.09.2018 г./ съдът е изслушал детето Н. Н. в
присъствието на социален работник в Комплекса за социални услуги - П..
Предвид факта, че делото се е намирало в Пловдивския окръжен съд,
насроченото съдебно заседание на 11.10.2018 г. не е могло да се проведе и
делото е отложено за 11.12.2018 г., когато са събрани всички доказателства на
страните и е даден ход на устните състезания по делото.
С решение № 232/17.01.2019 г. П.Н. е задължен да се въздържа от
извършване на домашно насилие спрямо В. П. и детето им Н. Н. за срок от 6
месеца и е забранено на П.Н. да приближава пострадалото лице В. П. и детето
им Н. Н., жилището, което обитават в гр. П., местоработата на молителката
П., училището на детето Н. Н. и местата за социални контакти и отдих на
пострадалото лице В. П. и малолетното им дете Н. Н. за срок от 6 месеца, на
П.Н. е наложена глоба в размер на 200 лв. и той е осъден да заплати по сметка
на ВСС държавна такса в размер на 30 лв., като същия ден е издадена заповед
за защита с посоченото съдържание.
Против това решение са подадени въззивна жалба от П.Н. и насрещна
въззивна жалба от В. П., но доколкото настоящото производство е образувано
по иск на Н. против Р.с. - П. с твърдения, че само първоинстанционното
производство е протекло в неразумен срок, не следва да се обсъждат ходът и
резултатът от въззивното такова.
При извършване на преценка дали е било нарушено правото на ищеца
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС, следва да се отчетат критериите, неизчерпателно посочени в чл. 2б,
ал. 2 от ЗОДОВ, а именно: общата продължителност и предмета на
7
производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на
страните и на техните процесуални или законни представители, поведението
на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други
факти, които имат значение за правилното решаване на спора.
На база на гореизложената фактическа обстановка съдът приема, че
районният съд е изпълнил точно и своевременно процесуалните си
задължения по разглеждане на делото, като в деня на подаване на молбата е
насрочил делото в изискуемия едномесечен срок /с един ден забава/, дал е
възможност на страните да съберат всички посочени от тях доказателства,
периодите между съдебните заседания не са големи, имайки предвид и това,
че производството не е бързо по смисъла на чл. 310 и сл. от ГПК, като
единствената констатирана забава е при постановяване на съдебното решение
със 6 дни /на 17.01.2019 г. вместо на 11.01.2019 г./, която съдът приема за
незначителна/.
При отчитане на причините за продължителността на срока за
разглеждане и решаване на делото от Р.с. - П., който е 6 месеца и 25 дни,
следва да се отчете и фактът, че второто по делото съдебно заседание не е
могло да бъде проведено поради това, че Н. е подал частна жалба против
неподлежащо на обжалване разпореждане и делото е било в Окръжен съд –
Пловдив, което е увеличило периода на разглеждане с два месеца.
Действително всяка страна има право да обжалва съдебни актове,
които счита, че накърняват правата й, но тя трябва да упражнява
процесуалните си права добросъвестно. В случая делото не е могло да бъде
върнато своевременно на първоинстанционния съд, респ. да бъде проведено
насроченото съдебно заседание, не толкова поради това, че Н. е подал частна
жалба против посоченото разпореждане, колкото поради невъзможността за
период от около 20 дни той да бъде открит на посочените адрес и телефон, за
да му бъде съобщен актът на окръжния съд, който е можел да обжалва.
Следователно установената продължителност на разглеждане на спора
от Р.с. - П. е в резултат на необходимостта да бъдат събрани исканите от
страните доказателства и от упражненото право от ответника да обжалва
постановен акт от районния съд, като не се установи процесуално
бездействие на съда /с изключение на посочената забава от 6 дни при
постановяване на съдебното решение/ или поведение на другата страна,
8
довело до удължаването му.
При преценката доколко този срок е бил разумен следва да се изходи и
от естеството на спора, при който са засегнати правата и на малолетно дете,
като се е налагало то да бъде изслушано в подходяща обстановка и да бъдат
събрани гласни и писмени доказателства, като без тяхното събиране не би
могла да се изясни обективната истина. Тоест бързината на производството не
трябва да бъде самоцел, а следва да се намери баланс между нея и
осигуряване на възможност за ефикасно упражняване на процесуалните права
от страните, какъвто в случая е осигурен, поради което настоящият състав
намира, че производството по гр.д. № 10231/2018 г. не е продължило за
период, значително по-дълъг от обичайно необходимото време за
приключването му, т.е. извън разумния срок по чл. 6, § 1 от Конвенцията.
От друга страна съдът намира, че ищецът, който е носил
доказателствената тежест за това, не е ангажирал никакви доказателства, че
вследствие на продължилото твърде дълго гражданско производство е
претърпял претендираните от него неимуществени вреди, изразяващи се в
дълбоко страдание от невъзможността да осъществява лични отношения с
детето си, прекъсване на отношенията родител - дете за продължителен
период от време, отчуждаване между двамата и безвъзвратно пропуснато
време да бъде със сина му в тази възраст, поради което съдът приема тези
твърдения за недоказани.
По делото не са събрани доказателства с каква интензивност,
продължителност и дълбочина са били контактите между ищеца и сина му
преди образуване на разглежданото гражданско дело и след изтичане на
срока, в който П.Н. е задължен да се въздържа от извършване на домашно
насилие спрямо В. П. и детето им Н. Н., каква емоционална връзка е била
създадена между тях, как са се отнасяли един с друг, имало ли е желание
детето да вижда баща си в този период, дори да е имало възможност и какви
конкретно душевни страдания е претърпял жалбоподателят от липсата на
срещи с детето си.
За установяване на тези обстоятелства на ищеца в
първоинстанционното производство са били допуснати двама свидетели, но
те не са били доведени и спорът е бил разрешен без това доказателство.
Единствените данни в тази насока са изслушването на детето Н. на
9
28.09.2018 г. от районния съдия в присъствието на социален работник в
Комплекса за социални услуги – П. и приложената съдебно-психологична
експертиза на детето по гр.д. № 18106/2017 г. на Р.с. - П., които обаче не
могат да бъдат използвани в настоящото производство доколкото са
недопустими доказателства /писмени свидетелски показания и съответно
експертиза, изготвена по друго дело/.
Дори обаче тези доказателства да могат да бъдат използвани за
мотивиране на правни изводи за връзката между баща и син и влошаване на
психологическото състояние на някой от тях вследствие на невъзможността
да поддържат връзка през периода на разглеждане на процесното гражданско
дело, в тях не се съдържат факти, които да потвърдят поддържаното от ищеца
становище в исковата молба.
Въззивният съд остави без уважение молбата на жалбоподателя за
назначаване на съдебно-психологична експертиза на детето, тъй като от една
страна посредством нея не могат да се установят твърдените от ищеца
обстоятелства, доколкото психическото състояние на Н. Н. и отношенията с
баща му не се отразяват пряко на доказването на претърпените от ищеца
неимуществени вреди, а от друга – предвид липсата на гласни доказателства
по делото изводите на експертизата биха били непълни, а при ниската възраст
на детето и честите му срещи с правосъдието през последните години тя би
могла да му донесе вреда.
Тук следва да се посочи, че без установяване на действително
претърпените от пострадалото лице вреди и причинно-следствената връзка
между тях и евентуалното нарушение за неразглеждане на делото в разумен
срок не е изпълнен фактическият състав на чл. 2б от ЗОДОВ, респ. чл. 4 от
ЗОДОВ, тъй като на репариране подлежат само действително причинените
вреди /вж. т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на
ВКС/, а не предполагаемите такива.
На база на изложената фактическа обстановка и изведените въз основа
на нея правни изводи съдът приема, че не са налице предпоставките на чл. 2б
от ЗОДОВ, поради което искът е неоснователен и недоказан и като такъв
следва да бъде отхвърлен, а обжалваното решение като правилно следва да
бъде потвърдено.
Ето защо съдът
10
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260967/28.10.2021 г., постановено по
гр.д. № 842/2021 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – І гр.с.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11