Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №

Гр. Велинград, 02.11.2021 година

 

     В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВЕЛИНГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, V-ти граждански състав, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА

Секретар: Цветана Коцева

 

като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 8 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Обективно съединени искове с правно основание: конститутивен иск по искове по чл.26 от ЗЗД и при евентуалност иск по чл.143, ал.5 от ЗПП, вр. чл.19 и чл.22 от ЗПК и осъдителен по чл.55 от ЗЗД

Производството е образувано по искова молба на ищеца И.И.П., ЕГН ********** ***, представляван от адв. Д.Ф. – САК, с адрес ***, срещу “СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.„Славянска” № 29, ет.7, представлявано от управител Н.П.П..

Предявен е конститувен иск с правно основание чл.26 ЗЗД - за прогласяване нищожност на Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г., като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит с произтичащите правни последици по чл. 22 във вр. с чл. 23 от ЗПК, като и осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 180,0лв., представляваща недължимо получена от него по този договор, ведно със законната лихва върху нея от подаване на искова молба до изплащането й.

При евентуалност и ако не бъдат уважени главните искове, се иска да бъдат прогласени за нищожни клаузите на чл.6.1 и чл.6.2 от Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364 от 31.01.2019г.

Ищецът твърди, че на 31.01.2019г. е сключил с ответното дружество договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364, по силата на който е получил в собственост сумата от 1 000лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % и ГПР в размер на 48,40 %. Страните уговорили, че заемателят ще погаси кредита на 18 месечни вноски с размер на погасителната вноска: 4x33.38 лв. и 9х 90,58лв. с крайна падежна дата 31.07.2020г. и обща сума за плащане 1 401,64 лв.

Ищецът бил потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като той усвоил кредита за лични, нетърговски нужди. Поради потребителското му качество, процесният договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК.

Ищецът е усвоил изцяло заемният ресурс, като към момента на завеждане на исковата молба бил изплатил в изпълнение на договора сумата от 1 180лв. 

Счита, че процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК - договорната лихва, която не била породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ , както и на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, което било довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги - ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. А също така и понеже кредиторът не изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва.

Не били изпълнени и условията на чл.11, ал.2 от ЗПК -общите условия по договора да бъдат подписани от потребителя.

Договорът за потребителски кредит не бил породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, тъй като в съдържанието на договора не бил включен размера на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал.4 и ал.6 ЗПК.

Договорът се явявал нищожен освен като сключен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл. 11, т. 9 ЗПК и при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл.10, ал. 1, във вр. с чл.19, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл.21 и с чл.22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, което той е сторил, но не дължи лихва и други разходи по заема.

Договорът бил недействителен и на още едно основание, кредиторът не изпълнил изискванията на императивната норма на чл.11, ал.1, т. 20 ЗПК да предвиди в договора правото на отказ от договора.

Освен това Договорът за потребителски кредит бил изначално недействителен и поради обстоятелството, че страните не били уговорили изрично на осн. чл.13, ал.4 от ЗЕПЕУУ, че положените от тях обикновени подписи имат правната сила на саморъчен подпис. При което не била спазена писмената форма за действителност на същият и не било изразено валидно съгласие за сключването на кредитната сделка.  В частност не били изпълнени и условията на чл.11, ал.2 от ЗПК  -общите условия по договора да бъдат подписани от потребителя.

Договорът се явявал нищожен, освен като сключен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл.11,ал.1, т.9 ЗПК и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, във вр. с чл.10, ал.1, във вр. с чл.19, ал.1 и 2, във вр. с чл.21 и с чл.22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК. На първо място счита, че уговорената в процесния договор възнаградителна лихва е нищожна, като противоречаща на добрите нрави по чл. 26 ЗЗД, както и като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК. С договорения ГЛП в размер на 40,05 % се нарушавали добрите нрави, тъй като надхвърляла трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва, каквито размери се приемали в съдебната практика, макар нормативно да не бил установен императивен лимит, а обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. И тъй като към датата на сключване на договора за кредит и понастоящем размерът на законната лихва се определял според ПМС № 426 на МС от 8.12.2014 г. като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта, като основният лихвен процент бил 0,00 % т.е. размерът на законната лихва е 10,00 %, то трикратният размер на законната лихва възлиза на 30,00 %, а двукратният - 20,00%. А в настоящият случай договорената между страните лихва била в размер на 40,05% годишно.

Освен това към договорената между страните лихва в размер на 40,05 % следвало да се добави скритата лихва - уговорените по договора като неустойка за неосигуряване на обезпечение, с което отново надхвърляла повече от три пъти законната. Това представлявло нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

По отношение на основанието за нищожност на уговорената възнаградителна лихва по чл.21 ЗПК твърди, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,05% да не отговарял на действително приложения в заемното правоотношение лихвен процент, тъй като уговорената неустойка за неосигуряване на поръчител или банкова гаранция представлявала добавък към договорната лихва - скрита лихва. При което в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, кредиторът не бил оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс.

Настоява се на това, че вземането по чл.6.2 от потребителския договор нямало характера на неустойка, тъй като макар и да било именувано така, това вземане изначало било уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да преодолее ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК, според който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция. Това вземане било допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва. В този смисъл била и съдебната практика - цитира съдебни решения/. В случая договореният размер на възнаградителната лихва от 40,05 % бил в по- висок от обявения на потребителя, тъй като към него следва да се кумулира и скритата под формата на неустойка лихва, поради следното: За да заобикалят материално-правните изисквания, регламентирани в чл.19, ал. 4 от  ЗПК, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл.За ЗКИ въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят - осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. към потребителите, който те не могат да удовлетворят. В последствие в тази връзка включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, освен тази която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т.3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, според което условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичали от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай при следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.

В настоящия случай, неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или банкова гаранция била загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение или от банката гарант. Предвидената неустойка била уговорена отнапред компенсация за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника и компенсирала вредите от риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. Предвидената неустойка в размер на 2018,36 лв. не изпълнявала обезщетителна функция, доколкото тя надвишавала заетата сума от 1000 лв., без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение, по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а и се начислявала като добавък към платежната вноска. Максимално тежките вреди, които един кредитор можел да претърпи били от виновното пълно неизпълнение. Същевременно чл.33 от ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва е максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. От неосигуряването на поръчител, респ. на банкова гаранция, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл.92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавало негов легитимен интерес, а внасяло неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. И тъй като било уговорено, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се престира независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то и тя била типичен пример за неустойка, която изначално не притежава обезщетителна функция.

На следващо място неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и била излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Дори да се приемело, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си. Заемодателят не бил търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Явно било, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители или банкова гаранция - едва три дни след сключване на договора. Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физическо лице/или банкова гаранция в същия размер/, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като целяло да създаде предпоставки за начисляването на неустойката по чл.6.2 от договора. В допълнение сочи, че вземане, което не притежава обезщетителна и обезпечителна функция, а само санкционната такава по правната си характеристика не съставлява неустойка.

Възнаградителната лихва била и уговорена неравноправно по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като при сключване на процесния договор потребителят не е могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение, като бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 40,05 %. В нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, на заемателят не било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителния размер на възнаградителната лихва, а бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябва да престира неустойката по чл.6.2 от процесния договор. Принципът за обективност, прозрачност и равнопоставеност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл.5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език било тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Тълкуването на СЕС поставяло като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така формулирана, че да е разбираема не само от граматическа гледна точка, но и така  че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. При съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкувало по благоприятен за потребителя начин - чл. 147, ал.2 ЗЗГГ. На плоскостта на настоящия казус, доставчикът на кредитен ресурс бил нарушил изискванията на справедливостта и добросъвестността и неравноправно не разяснил на потребителя какъв е размерът на дължимата от него възнаградителна лихва, на което основание разписаната в договора лихва от 40,05 % не е породила валидни правни последици на основание чл. 146, ал.I ЗЗП.

И тъй като Договорът за потребителски кредит бил нормативно уреден като възмезден - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, то и липсата на задължителния реквизит от съдържанието му, а именно непораждането на валидно задължение за заплащане на цена на кредитния ресурс имало, съгласно чл. 22 ЗПК за юридическа последица недействителност на заемното правоотношение. В този смисъл била и съдебната практика - / Цитира решения / .

Неприложима била нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не би могло да бъде сключен без недействителната му част, понеже той нормативно е уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора на това основание можело да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен.

От изложеното следвало, че законът поставя важен акцент на посочената уговорка относно цената на заемните средства - поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и е оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита /чл. 11, ал. I, т. 9 ЗПК. Нищожността на клаузата, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит- лихвения процент - представляваща част от същественото съдържание на договора правело цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение отговаря и на задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приема, че Директивата допуска възможността, при спазване на правото па Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя.Неприложима е и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, съгласно която е възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на процеспия казус, нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва не било възможно да се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят не бил въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на задължителното тълкуване с редица преюдициалн заключения на Съда на ЕС, с които е дадено разрешението, че националните съдилища не са овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи,че договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът, тъй като ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 относно неравноправнте клаузи понеже би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя.

На още едно основание не били изпълнени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, който регламентира, че кредиторът следва да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. Действително ЗПК не въвеждал легална дефиниция какво се разбира под "условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл. 11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл. 10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се налагал изводът, че под "условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този, казано с други обяснителни думи - процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума но кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин, дали уговорената лихва е фиксирана или подлежи на промяна. Налице е неяснота върху каква стойност се изчисляват тези 40,05 % и дали те са референтен и променлив лихвен процент или не подлежат на промяна в периода на изпълнение на договора, което е необходимо, за да може както потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер.Тази информация е от съществено значение за защита интересите на потребителя, тъй като от нея зависи каква ще бъде реалната цена, която той ще заплати за предоставения му заем. Чл.5 от ЗПК и ЗЗП, регулиращ потребителската защита издигали като основно право на потребителя правото на информация за характеристиките и цената на услугите /чл.1. ал. 2, т. 1 и 3 от ЗЗП/, респ. като задължение на добросъвестния търговец да даде на потребителя информацията, позволяваща МУ да направи своя информиран избор /чл.4. 1 и т. 4 ЗЗП/. Специалните основания за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК били въведени с оглед засилена защита на потребителя по договора за предоставяне на финансови услуги, при който същият е в неравностойно положение, предвид характера на договора като едностранен търговски и специфичната специализирана и сложно организирана финансова материя. Обстоятелствата по чл. 22 ЗПК създавали висок риск за средния потребител да претърпи вреди от недобросъвестно, непълно или подвеждащо предоставяне на информация от търговеца, или поради липсата на достатъчна финансова грамотност на потребителя да осмисли предоставената му информация, ако тя не е предоставена на разбираем език и подходящ аналитичен вид. Непредоставянето на релевантната за потребителя информация относно основен елемент - стойността на финансовата услуга преди сключване на договора и невключването й в условията на контракта е увреждащо за потребителя, поради което законодателят е предвидил тежката правна последица по чл. 22 ЗПК - нищожност на договора за потребителски кредит на основание неизпълнение на изискването по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.

Ищецът твърди също, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора. Кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 48,40%  заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика била довела до неравноправност на уговорката за ГПР и заобиколил изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР се формира по нормативно установен алгоритъм и изразява всички разходи по кредита като процент от общия размер на предоставения кредит. По съображенията, подробно изложени по - горе вземането по чл.6.2 от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19. ал.3, т.1 ЗПК. Това вземане по правната си природа било печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва е вид разход по кредита и като такъв, съобразно повелителните изисквания на чл.19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 48,40%, без в него да е включена скритата лихва по чл.6.2 от договора има за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 49, 66 %. Правото на ЕС, гарантиращо високо ниво на защита на потребителите поставя важен акцент върху ГПР.Целта на ГПР следва да се изведе от Съображения 19, 20 от Директива 2008/48, които гласят следното:„(19) За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва но-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Европейския съюз.Общите разходи по кредита за потребителя следвало да включват всички разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.Съгласно Чл.З от Директивата, буква ж) „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включвали, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Размерът на ГПР били решаващ за потребителя, защото по замисъл на Директивата размерът на ГПР има за цел да информира потребителя за стойността на кредита и да може по тази стойност да сравнява кредитните продукти с оглед правото си на информиран избор. В договора било посочено ГПР да е в размер на 48,4%, но това било неточно и подвеждащо, тъй като в този размер не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. Следователно в договора се предвижвал ГПР в по-нисък размер от реалния размер на ГПР. Чрез занижаване на размера на ГПР и лихвения процент кредиторът целял да заблуди потребителя за реалните параметри на договора за кредит, което представлявало недобросъвестна търговска практика. Съдът на ЕС обаче вече е постановявал, във връзка с Директива 87/102 /отменена и заменена с Директива 2008/48/, че предвид целта за защита на потребителите от несправедливи условия в договора за кредит, преследвана с тази директива, и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от посочената директива изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението и цитираната съдебна практика).Съгласно член 4, параграфи I и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР. както и условията, при които последният може да бъде променям. В член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г. В този смисъл Решение от 15 март 2012 г. по дело С-453/10 на СЕС, в коего е посочено че:В т. 40 и 41 от цитираното решение, СЕС е приел, че от член 6, параграф 1 от Директива 2005/29 следва, че заблуждаваща е тази търговска практика, която съдържа невярна информация и следователно е измамна или по някакъв начин, включително посредством цялостното представяне, заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на един или няколко от посочените в член 6, точка 1 аспекти и във всички случаи подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Между посочените в тази разпоредба аспекти е именно цената или начинът на изчисляване на цената. СЕС е извел разрешението, че търговска практика изразяваща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Освен това, в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита кои компоненти точно са включени в него и как се Формира посочения в договора ГПР от 48,40 %, което от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В този смисъл било и задължителното тълкуване на СЕС, който с Решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 е извел разрешението, че „на не посочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл.19, ал.1 липсвал. Посочен е лихвен процент по заема — 40,05 %, /който е годишен и фиксиран/, но не се изяснявало как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Освен това, за да се изчисли правилно действително прилагания в правоотношението размер на ГПР, кредиторът следвало да включи в обхвата му и допълнителната печалба - скритата под формата на такси лихва, респективно да ги включи като разход под формата на такси. Съгласно чл.21 ЗПК, уговорката която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на закона имала за юридическа последица нищожност на клаузата.

Поради заобикаляне на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК в договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните в чл. 1.3 и в чл. 1.5 от договора лихва и ГПР били недействителни уговорки. А съгласно чл. 22 ЗПК, уговорките за лихвата и за ГПР били задължителни реквизити на кредитния контракт и неуговарянето в съдържанието му на тези съществени елементи водело до отричане на правния ефект на цялата кредитна сделка.

Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК била нарушена на още едно основание - кредиторът не бил изпълнил задължението си да посочи в договора за потребителски кредит общата сума дължима от потребителя. А Разписаното в договора, че общо дължимото от ищеца задължение било невярно и подвеждащо, тъй като в общото задължение е следвало да бъде включено и вземането за неустойка по чл.6.2 от същият.

С оглед изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят следвало да върне само чистата стойност на кредита, което той бил стопил. Предвид това и на основание чл.23 ЗПК, и тъй като потребителят не дължи лихва и други разходи по кредита, то и заплатената от него сума над главницата в размер на 792 лв. била платена без правно основание.

На собствено основание били нищожни уговорките по чл.6.2 и 6.3 от договора за заплащане на неустойка по съображенията, подробно изложени по горе. На основание чл. 23 ЗПК, потребителят не дължал лихва и други разходи по кредита, с оглед на което заплатената от него сума над главницата в размер на 180 лв. била платена без правно основание.

Въз основа на така очертаната обстановка се и иска: да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г., като и за осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата от 180,0лв., представляваща недължимо получена от него по този договор договорна лихва, ведно със законната лихва върху нея от подаване на искова молба до изплащането й.

При евентуалност и ако не бъдат уважени главните искове, се иска да бъдат прогласени за нищожни клаузите на чл.6.1 и чл.6.2 от Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364 от 31.01.2019г.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, чрез пълномощника му юриск.М.Славчова, в който счита исковете на ищеца за изцяло неоснователни и необосновани и като такива ги оспорва и иска отхвърлянето им поради следното: Не оспорва между страните да е бил сключен Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г. Оспорва обаче твърдението на ищеца да изплатил задължението си по заема в твърдения размер. В тази връзка твърди, че ищецът изобщо не бил извършвал плащания по процесния договор.

Оспорва твърденията на ищеца Договор за кредит  да е недействителен. В тази връзка излага следното:

Неоснователно в тази връзка се явява твърдението за противоречие на посочената в договора възнаградителната лихва с добрите нрави. Това е така, защото соченото от ищеца ограничение, а именно трикратният размер на законната лихва, надхвърлянето на което, според него, има за последица противоречие с добрите нрави, почива на отменени нормативни актове, които не са приложими към датата на сключване на договора 31.01.2019 г. - Законите против лихвоимството от 31.03.1931 г., от 30.07.1933 г. и от 14.08.1946 г., както и Постановление № 5 от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите - арг. от Решение № 906 от 30.12.2004 г. наВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.

Действително е налице съдебна практика, която няма задължителен характер /Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II т. о., Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 1270 от 09.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II т. о., Определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на ВКС, 4 г.о.,според която уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща два или три пъти размера на законната лихва, противоречи на добрите нрави. Твърдяната от ищеца съдебна практика в частта й относно приетия размер на възнаградителната лихва е неприложима към процесното договорно отношение, тъй като същата е постановена при по-различна социално-икономическа обстановка и при различни условия, различна нормативна база и обществени отношения, свързани с пазара на кредитни услуги и с достъпа до него на различни правни субекти. В тази връзка следва да се отбележи, че след влизането на Република България в Европейски съюз вътрешното законодателство в областта на потребителското кредитиране бе синхронизирано с европейското, като основен акцент бе поставен върху установения в Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 23 април 2008 година баланс между гарантираната с Договора за функциониране на ЕС свобода на договарянес в рамките на установения вътрешен пазар и засилената потребителска защита. Ето защо считам, че прилагането на цитираната съдебна практика относно договорната лихва, установена при действието на различни нормативни актове и социално-икономически условия от преди влизането на страната ни в ЕС, съставлява недопустимо регулиране на пазарни обществени отношения от съда в нарушение на ДФЕС, вътрешното и европейското законодателство в областта на потребителското кредитиране и по- конкретно Директива 2008/48/ЕО. Още повече, че европейското законодателство не въвежда изрично ограничение в пределния размер на договорната лихва до трикратния размер на законната лихва. Напротив, българският Закон за потребителския кредит въвежда имплицитно ограничение в размера на законната лихва чрез нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК въвеждане на пределен размер на годишния процент на разходите, тъй като същата съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ДР е компонент при неговото определяне. В този смисъл и твърдението за недействителност на договорната лихва не намира опора в действащото законодателство, тъй като към датата на сключване на процесния договор за кредит, посочената разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК е била в сила.

На следващо място счита за неоснователни и наведените от ищеца твърдения за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, посредством предвиждане на неустоечно задължение, което в действителност се явявало „добавък към договорната лихва - скрита лихва“ по кредита. В тази връзка следва да се съобрази, че твърдението на ищеца за заобикаляне на закона противоречат на твърденията за му нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави. Това е така, защото съгласно трайната практика на ВКС /Тълкувателно решение № 5/28 ноември 2012 г., Решение № 22/01.02.2016г. по гр.д.№ 4447/ 2015 г., ВКС, 1Уг.о., Решение № 107/23.03.2012г. по гр.д.№ 689/2011, ВКС, 1Уг.о./ фактическият състав на заобикаляне на закона инкорпорира един обективен елемент - две или повече действителни съглашения, като всяко от тях само по себе си противоречи на повелителните правила, съдържащи се в нормативните актове, и един субективен елемент - обща съзнавана и от двете страни по съглашенията цел за постигане на забранен от правото резултат посредством сключването на сделките. За да е налице заобикаляне на закона, е необходимо правно недопустимият резултат да е постигнат с няколко действителни съглашения. Т.е. заобикаляне на закона не може да бъде осъществено чрез невалидно съглашение, в каквато посока са изложените от ищеца твърдения.

В конкретния случай не са налице нито обективният, нито субективният елемент от фактическия състав на заобикаляне на закона. Доколкото ищецът твърди, че неустоечното задължение е недействително на собствено основание, то същото не би могло да бъде част от валидно извършените сделки, чрез които да се постигане забранен от правото резултат. С оглед на това то не би могло да бъде част от сключените между страните сделки, целящи заобикалянето на изискването на чл. 19 ЗПК. Още повече, че твърдението, че целта за заобикаляне на закона е била известна единствено на кредитора по договора, но не и на ищеца, то това би довело до липса на субективния елемент от фактическия състав на заобикалянето на закона. Поради гореизложеното считам твърдението за нищожност на процесния договор на основание заобикаляне на закона за неоснователно.

Неоснователни са твърденията на ищеца, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и същата излиза извън пределите на присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции. Това е така, защото във всеки случай на предоставяне на потребителски кредит, финансовата институция следва да държи сметка за носения риск във връзка с отпускането на кредита. Рисковият профил на клиента се оценява преди момента на сключване на договора за заем, като към този момент се преценява и носения от финансовата институция финансов риск. Нивото на риска, от своя страна, зависи от редица фактори от обективен характер, като част от тях са изначално известни на кредитора (напр. факторите, свързани с платежоспособността на потребителя), а друга част зависят отточното изпълнение на договора от страна на потребителя. Кредиторът следва да съобрази и оцени риска не само в контекста на данните, налични в справката от Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите, но и с оглед на предвидените механизми за обезпечение на задължението.

Ето защо обезпечението на задължението е съществен елемент при преценката на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му предоставя възможност да реализира правата си срещу трето лице или банка-гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя. Поради тази причина при вземане на решение за сключване на договор за заем, като е оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът е приел да поеме финансовия риск и да сключи договор за заем с клиента при условие, че същият представи надлежно обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Само при това условие кредиторът би имал интерес да сключи договор за заем с клиента и да поеме финансовия риск. Неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя води до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов риск от невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на неизпълнение на договора от страна на потребителя (каквото е налице и в конкретния случай).

Поради тази причина, за недопускане на неравновесие между правата и задълженията на заемодателя и потребителя страните са съгласили, че в случай на неизпълнение на същественото задължение за предоставяне на обезпечение, вредите от неизпълнението ще бъдат ликвидирани чрез единствения възможен и нормативно допустим способ за това - чрез включване на клауза с неустойка в посочения размер. По този начин съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД, страните са договорили неустойка, която да обезпечи изпълнението на поетото задължение за предоставяне на обезпечение в една от двете форми. За яснота на изложението следва да се отбележи, че действащото българско законодателство дефинира задължението за представяне на обезпечение като съществено за интереса на кредитора. Така например разпоредбата на чл. 71 ЗЗД предоставя възможност на кредитора да търси изпълнението на срочно задължение и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.

В контекста на горното обаче следва да се съобрази и обстоятелството, че предоставянето на обезпечение в една от двете форми зависи изцяло от волята и действията на потребителя. Нещо повече, чрез неизпълнение на поетото договорно задължение за представяне на обезпечение потребителят де факто едностранно и без оглед на волята на кредитора е увеличен носеният от него финансов риск. Това увеличаване на риска се случва пост фактум - след датата на отпускане на кредита и то по волята на една от страните - в резултат на неизпълнение на договорно задължение. Това обстоятелство представлява едно бъдещо несигурно събитие, което с оглед презумпцията за добросъвестност при договарянето и сключването на договори по чл. 12 ЗЗД, не би могло да бъде презюмирано изначално от кредитора. Считам, че кредиторът не е могъл и не е бил длъжен да предвиди при сключването на договора, че въпреки че е информирал клиента за задължението му за предоставяне на обезпечение /посочено в Стандартния европейски формуляр/, ищецът е договарял недобросъвестно с изначално намерение да не предостави уговореното обезпечение. Обратното би означавало да се приеме, че съдът бонифицира недобросъвестната страна по договора в нарушение на чл. 12 ЗЗД и в нарушение на общоприетия принцип в правото за черпене на права от собственото недобросъвестно поведение.

В случай, че ищецът изначално е бил ясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение, то същият очевидно е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД с ясното намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита. В случай, че договореният между страните 3-дневен срок е бил недостатъчен за осигуряване на обезпечение, потребителят е следвало да информира за това кредитора, като отправи писмено искане за удължаване на договорения срок, ако същият не е бил достатъчен, или пък да предложи друго заместващо обезпечение. В настоящия случай клиентът не е сторил нито едно от двете неща.

Нещо повече, в конкретния случай в резултат на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение за кредитора са настъпили конкретни вреди, тъй като ищецът не е изпълнил задълженията си по договора за заем и е изпаднал в просрочие. Едновременно с това и с оглед обстоятелството, че в конкретния случай ищецът не разполага с имущество, срещу което да бъде насочено изпълнението, нито е предложил заместващо обезпечение, към настоящия момент кредиторът е лишен от възможността да реализира правата си както срещу длъжника - ищец в настоящото производство, така и срещу трето лице или банката-гарант. Въз основа на горното твърдя, че в резултат на неизпълнението на задължението на ищеца за представяне на обезпечение, както и в резултат на цялостното неизпълнение на задълженията му по договора за заем, представляваното от мен дружество е претърпяло вреди, които следва да бъдат компенсирани - чрез заплащане на неустойка в договорения размер.

Независимо от горното, дори да се приеме, че договорената неустойка излиза извън пределите на присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции, това не обуславя извод за нищожност на целия договор за кредит, а до нищожност единствено на тази клауза - по аргумент от чл. 21 ЗПК. В допълнение към това следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 26 ЗЗД, дефинираща изрично, че нищожността на отделни части от договора не влече нищожност на целия договор, ако сделката би била сключена и без недействителните й части. Вън от съмнение е обстоятелството, че договорът за кредит би бил сключен и без клаузата за неустойка за непредставяне на обезпечение. Дори да се приеме, че договорената между страните неустойка е 

уговорена в противоречие с добрите нрави, то съгласно чл. 21 ЗПК на обявяване за нищожна подлежи единствено клаузата за неустойка, а действието на договора за кредит следва да бъде запазено в съответствие с възприетия с чл. 26 ЗЗД принцип.

На следващо място оспорвам твърдението, че възнаградителната лихва е уговорена неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП и за нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. В договора ясно е посочен размерът на възнаградителната лихва и как е определен фиксираният лихвен процент, поради което тази клауза изначално няма как да бъде неравноправна. Съгласно Решение от 14.03.1 Зг. по дело С-415/11 СЕС - На преценка за неравноправност подлежат само клаузи, които не са част от основния предмет на договора, тези свързани със съотношението цена - услуга - не попадат в предметния обхват. В конкретния случай, потребителят е имал възможността предварително да се запознае с условията по договора и да прецени обхвата на своето задължение, който е ясно и конкретно посочен, както е видно от представения по делото договор. Ето защо не е налице твърдяното от ищеца нарушение и не съществува основание за обявяване на договора за недействителен.

На следващо място считам за неоснователно и твърдението на ищеца за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Видно от съдържанието на представения договор за потребителски кредит, в същия са посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите. Нещо повече, редът за определяне на годишния процент на разходите е дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не разполагат с правна възможност за неговото определяне по различен начин. В конкретния случай ГПР в размер на 48.40% е изчислен по формула съгласно Приложение № 1, като видно от съдържанието на процесния договор единственият разход е посоченият в договора годишен лихвен процент. За доказване на обстоятелството, че в договора за кредит са посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите, моля да бъде допусната съдебно-счетоводна експертиза.

В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно чл. 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В чл. 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4, буква „а“ от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общият разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единната математическа формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 година РОЬОЮУОЗ! С-76/10, Е1Е С:2010:685, т. 69 и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен, предвидената в договора неустойка не се дължи, тъй като нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените в договора задължения в тридневен срок от сключване на договора.

Както е видно от съдържанието на сключения договор за кредит, в конкретния случай страните са договорили фиксиран, а не променлив лихвен процент. Предвид това, с оглед обстоятелството, че лихвеният процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК. В този смисъл е и практиката на Окръжен съд Пловдив (Решение № 1285/27.10.2017г. на ОС Пловдив по в.г.д. 1764/2017). Въз основа на гореизложеното твърдя, че при фиксирана лихва, липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информация по чл. 11, ал. 1,т. 11 ЗПК.

Неоснователно на следващо място е и твърдението на ищеца, че в годишният процент на разходите следвало да бъде включен и размерът на уговорената в чл. 8 от договора неустойка за неизпълнение на задължението по чл. 6 от същия. Това противоречи пряко на разпоредбата на чл.19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Съгласно трайно възприетата съдебна практика противоречието на неустойката с добросъвестността и излизането й извън присъщите й функции, са предпоставка за обявяване на неустоечната клауза за нищожна. Т.е. правните последици от уговаряне на неустоечно задължение, което противоречи на добрите нрави, се изразяват в неговата нищожност, а не в трансформирането му в друг вид задължение, преследващо съвсем различна от първоначално заложената му цел. Уговорената, в чл. 8 от договора, неустойка се явява обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, а именно уговореното, в чл. 6 от договора, задължение на потребителя, в тридневен срок от подписването на същия, да учреди обезпечение на задълженията си измежду банкова гаранция или поръчител. Обезщетението по дефиниция не попада в общите разходи и не може да се взема предвид при изчисляване на ГПР. От тук следва, че неустойката по чл. 8 от договора , не влиза в посочения размер на ГПР и не може да се приравнява на възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на уговореното между страните, тя няма такава функция. Съгласно Съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО Общите разходи по кредита за потребителя следва да включва всички разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални такси. Следва да се оцени обективно доколко кредиторът реално е информиран за разходите предвид изискванията за професионално усърдие.

На следващо място, оспорвам твърдението на ищцата за неизпълнение на предвиденото в чл. 11, ал.1, т. 20 ЗПК задължение. Съгласно чл. 11, ал. 2 общите условия са неразделна част към договора. След приемането им от страна на потребителя, те се превръщат в договорно съдържание. От изложеното следва, че в договора за потребителски кредит не липсва клауза относно правото на отказ на потребителя от договора и няма основание за обявяването на договора за недействителен.

Неоснователно е и оплакването за допуснато отклонение от изискването на чл. 11, ал. 1, т.20,    предл. последно ЗПК, тъй като същото било относимо към договори за кредит с предвиден променлив лихвен процент, какъвто настоящият не бил. В процесния договор изрично било посочено, че договореният лихвен процент е фиксиран, а не променлив, от което следвал и изводът, че за кредитодателя няма изискване за посочването размерът на лихвения процент на ден и липсва основание за обявяване на договора за нищожен, (така Решение № 189 от 26.02.2020 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 2063/2019 г.).

На следващо място оспорва твърдението, че договорът за потребителски кредит е изначално недействителен на основание обстоятелството, че в нарушение на чл. 11, ал. 2 от ЗПК, потребителят не е изразил съгласието си да бъде обвързан от приложимите общи условия чрез полагането на подписа си върху тях. Оспорвам твърдението, че ищецът не е подписал, предоставените му общи условия, като твърди същите да са подписани и приети от потребителя. Съгласно чл. 11, ал. 2 от Общите условия към договора за кредит, налични в уеб сайта на заемодателя, „С натискането на бутона „Изпрати", Заемателят декларира, че приема така предоставените му условия. Това действие се счита за подписване от Заемателя на всяка  страница от предоставените документи, при условията, при които те са му предоставени. 

Тъй като процесният договор е сключен по условията и по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ под формата на електронен документ, съгласно ЗЕДЕУУ, при сключването на договора, общите условия се считат за подписани от заемателя на всяка страница с извършване на действието по чл. 11, ал. 2 от общите условия, което е видно от представената към отговора разпечатка от лог файл по договор за паричен заем № 267364.

И тъй като като процесния договор за кредит се явявал изцяло действителен, то претенциите на ищеца да бъде осъден ответникът да върне получена без правно основание сума, също се явявала неоснователна и необоснована. Напълно неоснователни се явявали исковете на ищеца заведени под формата на евнтуалност.

По тези съображения се иска отхвърляне на исковете. Претендира направените съдебни разноски.

 

В о.з. ищецът, чрез пълномощника си адв.Ф. в писмена молба подържа изцяло иска и иска уважаването му, с подробни съображения в нея.

В о.з. ответникът, редовно уведомен не изпраща представител.

 

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед на наведените от ищеца доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното:

 

В случая по делото няма спор, че между страните е бил сключен Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г. /л.16 -17 по делото/, по силата на който ответникът „Сити Кеш” АД е предоставил на ищеца И.П. паричен заем в размер на 1000 лв. за срок от 18 месеца като е определен и крайния падеж 31.07.2020 г.

Този договор е сключен при следните параметри:  Размер на заема 1000 лева; Срок на кредита: 18 месеца; Размер на вноски по кредита: първите 4 бр. по 33,38лв. и следващите 14 бр. по 90,58лв.; ден на плащане - събота; Годишен процент на разходите (ГПР) 48.4%; Фиксиран годишен лихвен процент – 40,05% ; дата на първо плащане 02.03.2019г.; дата на последно плащане – 31.07.2020г.; обща сума за плащане 1401,64 лв. В договора е инкорпупиран погасителен план за връщането на сумата от общо 1401,64лв. на 18 месечни вноски, платими на конкретно посочени дати. Според този погасителен план с всяка вноска се дължи и неустойка, платима на 18 бр. месечни вноски на падежните дати, като първите 4 бр. са по 156,62лв. и следващите 14 бр. по 99,42лв.  По този начин всяка от дължимите 18 бр. месечна вноска е вече в размер на 190,00лв., а общия размер на неустойката е 2018,38лв. При което общата дължима от ищеца сума за плащане по договора, като сбор от главница договорна лихва и неустойка е станала 3420,00лв.

Не спорно между страните, че съгласно чл.6, ал.1 от същия договор, страните са се споразумели, в срок от 3 дни от усвояване на заемната сума, заемателят да представи обезпечение по реда и условията на чл.33, ал.1 от ОУ – поръчител или банкова гаранция.

По делото не са представени ОУ на ответника, при което и няма как да се установи какъв е предвидения в тях ред и какви са условията за  представяне на обезпеченията - поръчител или банкова гаранция.:

В чл.6, ал.2 от същия договор е уговорено, че при неизпълнение на задължението по чл.6.1  заемополучателят дължи на заемателят неустойка в размер на 2018,36 лв., която се начислява автоматично от заемодателя и с подписвана на настоящия договор заемателя се счита уведомен за начисляването й. А начислената неустойка се заплаща съгласно включения в договора Погасителен план.

 От ищеца е представени и Стандартен европейски формуляр за предоставяне информация за потребителските кредити, в който се съдържа информация, идентична с условията при които е сключен ДПК.

Не спорно, че заемната сума от 1000лв. е поучена от ищеца.

По делото е изслушана и ССЕ изготвена от в.л.Т., неоспорена от страните, която съдът кредитира, като компетентна и безпристрастна. От констативно-съобразителна част на същата се установява, че Заимната сума от 1000лв. е изплатена изцяло на ищеца-кредитополучател. От негова страна не се установява да е направил погасителни вноски, поради което и задължението му е по пера както са в догвора. От заключение по ССЕ се установява следното: Годишният процент на разходите, изчислен съобразно формулата, определена по силата на приложение №1 към чл.19, ал.2 от Закона за потребителския кредит, ако се включи само договорната лихва уговорена като 40,05% -е в размер на 48.40%.

В случай, че се неустойката бъде прибавена като разход по кредита наред с договорната лихва , то ГПР е 291,96%.

Други доказателства не са ангажирани.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът намира следното:

По делото не се спори, а и се установява от представените писмени доказателства, че между страните са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т. 11).

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т. 11). Ето защо и липсата на елемента от договорното съглашение - посочване размера на лихвен процент на ден- не до нищожността му.

В разглеждания случай ищецът се позовава на това да е бил сключен Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г. между него и ответника „Сити Кеш” ООД, който договор за потребителски кредит е сключен от разстояние - по електронен път чрез използване на интернет страница. Същевременно ищецът оспорва наличието на сключен такъв договор с аргументите, че на него нямало положен подпис от кредитополучателя, а и в договора не било посочено как се поставят подписи. В тази връзка съдът намира следното:

Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит (ЗПК) като в чл. 10, ал. 1 от същия е предвидено, че същият е формален и се сключва в писмена форма за действителност - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/.

Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл.5, ал.9, кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на ЗПФУР, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по, ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.

 

Изискванията за предоставяне на Финансови услуги от разстояние са регламентирани в ЗПФУР, като според членове от 1 до 4 от договорът е сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация - едно или повече. Дефиниция на понятието "Финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на "средство за комуникация от разстояние" - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.

Съгласно закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние/ЗПФУР/, който регламентира начините и условията за сключване на такъв вид договор, безусловно е за доставчика на такава услуга да предостави на потребителя преди да бъде обвързан от предложение или договор информацията посочена в чл. 8 –чл. 10 от договора. В настоящия случай посочената в нормите информация е била предоставена на потребителя – ищец който и сам с искова е представил изпратения му  и респективно получен от него Стандартен европейски формуляр и Общи условия за предоставяне на кредит от посочения доставчик. Информацията за параметрите на договора в случая се съдържа както в СЕФ –Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно ЗПК, така и в актуалните ОУ, така и в проекта на договора за кредит на български език. В случая предоставянето на посочената преддоговорна информация и документите в които се съдържа е извършено в момента в който е подадено заявлението за кредит с посочване на имейл адреса на кредитополучателя на който да му бъде предоставена посочената информация чрез посочената платформа на Сайта на дружеството. Наименованието на сайта изрично е вписано в СЕФ и ОУ. Подаването на заявлението от потребителя е първата стъпка от процеса на предоставяне на информацията по чл. 8 –чл. 10 от ЗПФУР. Факт е, че в договора са попълнени с всички необходими лични данни на потребителя с които само той може да разполага и да притежава-ЕГН, № лична карта, имена, адрес, имейл-адрес, месторабота п допълнително лице за контакт с телефон. Ищецът не е оспорил съдържанието на договора, като недостоверно нито твърди, че някой е използвал личните му данни неправомерно и без негово знание и съгласие, нито че попълнените данни са неверни. Доказването на факта, че е предоставена посочената в закона преддоговорна информация, представлява както съдържанието на Стандартния европейски формуляр, Общите условия, така и съдържанието на проекто-договора за потребителски кредит № МАХ ********* от 25.09.2019г. Тоест, в резултат на включването на цялата информация за потребителя в СЕФ, ОУ и Договора, изготвен от кредитора и предоставен на имейл-адреса на потребителя, кредиторът е изпълнил коректно задължението си да представи изискуемата се по закон посочената по-горе преддоговорна информация. Към този момент потребителят не е обвързан все още с договор за финансова услуга във формата на потребителски кредит. Действието който следва да предприеме е да се запознае добросъвестно с цялата информация, съдържаща се в предоставените му от кредитора процесни документи ОУ, СЕФ и договор след което да изрази информирано съгласие да бъде обвързан от процесните документи чрез което да бъде сключен окончателно договора за потребителски кредит от разстояние. Волеизявлението за сключване на договора няма как да бъде заместено от друг потребител, доколкото същото следва да се извърши като следствие от личното подаване на заявлението на сайта или по телефона, а именно чрез същия този Сайт на указано на кандидата за кредит място да се активира командата " Декларирам, че съм получил СЕФ на посочения от мен имейл адрес и приемам Общите условия и договора". Активирането на тази команда последствията от които са известни на потребителя като вид преддоговорна информация, влече за потребителя съответните права и задължения, а именно, че той е изразил личното си съгласие да кандидатства за кредит по посочения ред като подаде заявлението, съгласие че приема общите условия и условията на договора за кредит със съдържанието им което му е представено предварително и преди да вземе решение за себе си дали да се обвърже с договор за кредит или да се откаже, след което активирайки посочената команда приетият договор за кредит да се счита за безусловно подписан от потребителя, тоест че той се задължава по него, съгласно клаузите така както са му предоставени на електронния носител. В този случай на сключване на договора, подписване на писмен екземпляр на договора не се изисква. Достатъчно е изразеното недвусмислено съгласие на Сайта на Кредитора по посочения по-горе начин, за което да се приеме, че той е обвързан договора.Все пак към този момент договорът не е сключен доколкото кредиторът е този който има "последната дума" съгласно т.13 от раздел ІІІ, да вземе решение да предостави кредит. Явно такова решение на практика е взето, доколкото кредиторът е отпуснал посочения кредит на потребителя. Получаването на сумата по кредита не е оспорено от кредитополучателя, нещо повече ищеца и сам твърди, че заемната сума от 1000лв. е поучена от него, както да и да е изпълнил в по-голямата си част задълженията си по процесния договор, като е заплатил 1838,56лв. 

Ето защо и съдът намира, че въз основа процесния Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г. е възникнала валидна облигационна връзка между ищеца и ответника, като страни по него.

 

Относно възраженията за недействителност на процесния договор за паричен заем, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, съдът намира следното:

Съгласно чл. 5, ал. 1 от Закона за потребителския кредит преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази информация следва да се предостави във формата на стандартен европейски формуляр.

По делото са налице доказателства, че такъв е предоставен, а и в случая сам ищецът го е представил. Липсата на подпис на самия формуляр е без правно значение в настоящия случай, доколкото същия не е договор, а представлява преддоговорна информация, която по настоящото дело отговаря на параметрите на самия договор. Следва да се отбележи, че липсата на предоставен предварително такъв формуляр, т. е. неспазването преддоговорните задължения на кредитора по чл. 5 от ЗПК не влече нищожност на договора или липсата на такъв, а и в чл.22 от ЗПК изрично са изброени хипотезите, които влекат недействителност на Договора за потребителски кредит и неспазването на изискването на чл. 5, ал. 1 от ЗПК не е сред тях.

В процесния договор се съдържат условията за предоставяне и издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и общата сума, която следва да се изплати. Тези данни са намерили отражение и в представените по делото и приети и неоспорени от ищеца погасителен план към договора за кредит. В Договора ясно е са посочени, размер на заема, размер и брой на погасителни вноски, ГЛП -40,05% - фиксиран, ГПР – 48,4%, дати на плащане и общата сума за плащане. Ето защо не са налице нарушения по член 11, ал.1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК, и поради следното:

 

Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл. 633 от ГПК.

Не е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съобразно практиката на СЕС.

Съдът счита, че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му. В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли "в момента, в който кредитният договор е сключен". Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение. В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.

Неоснователни се явяват твърденията на ищеца, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената неустойка. Съгласно  чл.19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 40,05%, а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.11, т. 9 ЗПК. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията по чл.11, ал. 1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Неоснователно съдът намира и твърдението на ищеца, че договорът е нищожен, тъй като с него е уговорен ГЛП от 40,05%, който като бил повече от 3 –кратния размер на законовата лихва бил в противоречие с изискванията на чл.26, ал.1 от ЗЗД и уговорен в нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото, поради следното: Действително както и сам ищецът твърди няма въведена законова норма установяваща максимален размер на договорна лихва. Единствената законова норма  в тази връзка е въведеното в чл.19, ал.4 на ЗПК изискване, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове. В настоящия случай в процесния договор е уговорен ГПР от 48,4%, който е по-малък от 50% каквото е законовото изискване, до колкото съгласно ПМС за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, е ОЛП от 0,00 плюс 10 процентни пункта или 10,0 %, като уговорения в процесния ДПК фиксиран годишен лихвен процент по заема от 48,4% не надхвърля пет кратния размер на законната лихва от 50 %. Същевременно според чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест при изчисляване на ГПР в него е включена и договорната лихва. А след като тя е включена и въпреки това ГПР не надвишава 50%, респективно изпълнено е изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК, то няма как да се приеме да има нарушение на добрите нрави. Това е така, тъй като ЗПК е специален по отношение на общия закон ЗЗД, и като такъв той урежда отношенията между потребител и кредитодател по сключените между тях по реда на ЗПК договори.

На следващо място съдът намира за нужно да отбележи и това, че свободата на договаряне е дала възможност при съвпадение на волите на съконтрахентите да уговарят лихва по предоставените в заем парични средства, в какъвто намерят за удачен размер, стига да не нарушават изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК. Ако законодателят е искал да постави граница до която може да се договаря размер на договорна лихва, то е щял да го направи отделно от разпоредбата на чл.19, ал.4 на ЗПК. Освен това съдът намира за неправилно становището на ищеца, че следва да бъде съпоставяна договорната лихва със законовата лихва, която и да бъде критерий за максималния й размер. Това е така, тъй като в случая се касае за особен вид договор за заем, който се представя от небанкова финансова институция, която не набира средствата от влогове. Вземането на заемателя е рисково, тъй като не е гарантирано, при което и то начислява по-висок процент на договорната лихва, тъй като тя служи не само като форма на възнаграждение за ползване на предоставения от него в заем финансов ресурс, но и като цена на предоставяната от него услуга. В този смисъл не бива да се съпоставят договорните лихви с държавно определения размер на законовата лихва, която се държи при неизпълнение или забавено изпълнение на задължение, тъй като  правната им природа е различна.

Ето защо и съдът намира, че не се установява соченото от страна на ищеца нарушение на разпоредбата на  чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Клаузата, установяваща задължението за заплащане на възнаградителна лихва в размер от 401,64 лв. (определен при съпоставяне на общото задължение по кредита и размера на чистата стойност), при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 %, не е установена в противоречие с добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на кредитополучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.

Поради което и клаузите по чл. 3, т. 5 и 7 касаещи ГПР и ГЛП от ДПК не са нищожни, нито на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, нито като накърняващи добрите нрави, доколкото по изложените съображения относно размерите им, които са под прага по чл.19, ал.4 от ЗПК, не противоречат на принципа за справедливост и на равнопоставеност на страните в облигационната връзка, поради което и не накърняват добрите нрави и като такива не са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.

Що се отнася до твърдението на ищеца, че договорът е нищожен, тъй като в него не е посочен лихвен процент на ден и не са разписани правилата за отказ от договора и предсрочното му прекратяване, то съдът намира следното: Действително в представения договор тези реквизити не се съдържат. Същевременно обаче е посочено в чл.7 от договора, че той съдържа само индивидуално уговорените условия, а той заедно с приложените към него ОУ представляват Договора за заем  и уреждат техните взаимоотношения. Същевременно в СЕФ е регламентирано правото на отказ от договора, а подробното му упражняване е регламентирано в ОУ. Поради непредставянето им от ищеца, няма как да се установи дали липсва подобна информация, а няма пречка тя да бъде разписана именно във въпросните ОУ. Всъщност ноторно известно е, че ОУ на всички кредитни институции съдържат  разписани правилата за отказ от договора и предсрочното му прекратяване.

Неоснователно съдът намира и твърдението на ищеца, че е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1 т.20 от ЗПК, тъй като тази разпоредба касае само право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване. По никакъв начин уговорката за дължимост на договорна лихва по кредита няма отношение към разпоредбата на чл.11, ал.1 т.20 от ЗПК. Предвид горното не е налице и твърдяното от ищеца нарушение на разпоредбата на чл.29, ал.4 и 6 от ЗПК

Ето защо и искът за прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г., сключен със “Сити Кеш” ООД, като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, е неоснователен и като такъв ще се отхвърли.

С оглед неоснователност на главния иск за нищожност на ДПК, то неоснователен се явява и съединения с него осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 180лв., като недължимо платена. Всъщност този иск е неоснователен и на още едно основание, а именно: На връщане подлежат само недължимо получени въз основа на договора суми. От заключение по ССЕ се установява, че ищецът не направил нито една вноска за погасяване на договорното си задължение, т.е. ответника не получил от ищеца каквото и да било плащане по договора. Освен това по делото не са ангажирани от ищеца каквито и да било доказателства в подкрепа на твърдението му, че изплатил на ответника сума в размер на 1180лв., а негова е доказателстваната тежест да направи това при условията на пълно и главно доказване. При което и като не се установява ответникът да е получил нещо, още по малко такова което не му се дължи от вида заплащане на договорна лихва в размер на 180лв. Ето защо и този осъдителен иск ще се отхвърли като неоснователен.

С оглед неоснователност на главния иск сбъднало се вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуалните искове за прогласяване нищожност на клаузата по чл.6.1 и чл.6.2  от същия ДПК КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г.

Независимо, че процесния ДПК не нищожен, тъй като отговаря на изискванията на чл.10 и 11 от ЗПК и не налице нарушение на добрите нрави по  чл.26 от ЗЗД, то до колкото този договор би могъл да съществува и без клаузата по чл.6.2 и касаеща задължение за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, тъй като тя не част от задължителното му съдържание, то следва да се разгледа и евентуалния иск.

Основателно съдът намира твърдението на ищеца, че клаузата предвиждаща задължение за предоставяне на неустойка в размер на 2018,36лв. при непредставяне на обезпечение, която клауза всъщност е чл.6.2 от ДПК е недействителна, по следните съображения:

Не основателни съдът намира твърденията на ищеца за нищожност на клаузата по чл.6.1 от ДПК, поради следното: Видно от нея е, че страните са уговорили обезпечаване на задължението по кредита, чрез осигуряване от заемополучателя на поръчител, респ. банкова гаранция. Съгласно чл.11, ал.1, т.18 от ЗПК, в съдържанието на ДПК се включват и обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави, ако има такива. И до колкото цялата клауза по чл.6 съдържа две алинеи – ал.1 и ал.2, като в ал.1 се съдържа единствено и само договорка за представяне на обезпечение, то тя сама по себе си не е нищожна, тъй като не противоречи на чл.143, ал.1, т.5 от ЗЗП. Впрочем тази норма предвижда нищожност на договорна клауза, като неравноправна единствено когато  задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Във въпросния ДПК клауза за неустойка е уговорена в чл.6, ал.2 от него. Поради което и съдът разглежда именно чл.6, ал.2, като счита, че тя всъщност е предмета на спора, а посочения чл.6.1 от ДПК е само във връзка с чл.6, ал.2 от договора.

Съдът намира, че предвидената неустойка в чл.6, ал.2 от договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за кредитора, който съгласно разпоредбата на чл.16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В обичайната практика при предоставянето на заемни средства с договорка за обезпечение, заемът не се отпуска в случай на непредставяне на обезпечение. В конкретния казус заемът е отпуснат независимо дали е обезпечен или необезпечен с исканите обезпечения. Същевременно за неизпълнение задължението на длъжника да предостави исканите от кредитора обезпечения, съгласно чл.71 ЗЗД, кредиторът има право да иска предсрочно изпълнение на задължението, а не неустойка.

Освен това при определяне на неустойката за неизпълнението на задължения по него, неустойката по чл.6, ал.2 е договорено в глобален размер от 2018,36 лв. без да е посочено какво е съотношението й към вредите, които се съизмеряват със задължението по договора за заем. Ето защо, процесната неустойка не може да се характеризира като неустоечно задължение, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с повече от 200 % от заетата сума. Определянето на кратък срок за изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение– само 3 дни, води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде едностранно от кредитора предпоставка за начисляване на неустойката, предвидена в чл.6.2 от договора за заем. Съдът намира, че поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92 от ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД

 

Предвидената клауза в чл.6.2 от ДПК КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г. е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя. Така уговорена неустойката противоречи на принципа на справедливост и равнопоставеност на страните, като поставя в неравностойно положение по-слабата страна в облигационната връзка, поради което и неустоечната клауза по чл.6.2 от ДПК се явява нищожна, като накърняваща добрите нрави.

Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договора изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл.6.2  от договора.

Ето защо евентуалните исковете за прогласяване нищожността на клаузите на чл.6.1 и чл.6.2 от Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364 от 31.01.2019г. е частично основателен и като такъв ще се уважи в частта за прогласяване нищожност на клауза на чл.6.2 от процесния ДПК КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г, а по отношение на клауза на чл.6.1 от същия договор искът ще се отхвърли, като неоснователен.

 

По отношение на разноските съдът намира следното:

Право на разноските в настоящото производство, на осн. чл.78, ал.1 ГПК е възникнало за ищеца, предвид изхода от спора и частично уважаване на евентуалните искове, такива са и претендирани в размер на 368,80лв., съгласно списък по чл.80 ГПК. Предвид частичното уважаване на еветуалния иск и отхвърляне на главните искове, то на ищеца ще се присъдят половината от направените разноски в размер на 184,40лв., която сума ще се осъди ответникът да заплати на ищеца.

Видно от ДПЗС ищеца е представляван от адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № ********** и адрес гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11. Процесуалното представителство е осъществено безплатно при условията на чл.38, ал.2 от ЗА на материално затруднено лице. Цената на главните искове е общо 3600,16лв., а на евентуалния 2018,36лв. Съгласно чл.2, ал.2 от НМРАВ-в случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата полагащото се адвокатско възнаграждение се определя от съда. А съгласно чл.7, ал.2, т.1 минималното възнаграждение при цена на иска от 1000лв. до 5000лв. е 300лв. +7% за горницата над 1000лв. Тоест при цена на уважения евентуален иск от 2018,36лв., минималното възнаграждение е 371,30лв. По делото е проведено 1 заседание, като работата на адвоката е концентрирана в изготвяне на искова молба и изслушване на ССЕ.  Ето защо и съдът намира, че обоснован е размер на възнаграждение на адв.Ф. от  371,30лв., която и сума ще се осъди ответникът да заплати на този адвокат.

Ответникът, който е юридическо лице и е представляван от юрисконсулт и е претендирал разноски, в това число юриск.възнаграждение. Основателно съдът намира възражението на ищеца по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на разноски на ответника до размера на 100лв. на осн. чл. 37от ЗПП и чл.25 от Наредбата към него. На осн. чл.78, ал.6 от ГПК ответникът има и право на разноски за юр. възнаграждение определени по правилото на чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ на база цена на главния иск от 3600лв., тоест на разноски от 482,0лв. Същевременно отхвърлен е само главния иск, а разноските са за всички искове. При което и ще се осъди ищеца да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 241 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр.  чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, който съдът намира за адекватен на фактическата и правна сложност на разглеждания спор, и съразмерни с отхвърлената част от исковете.

Мотивиран от горното съдът,

Р  Е  Ш  И  :

ОТХВЪРЛЯ иска на И.И.П., ЕГН ********** ***, срещу “СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.„Славянска” № 29, ет.7 - за прогласяване нищожност на целия Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г., сключен със “Сити Кеш” ООД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и искът за връщане на недължимо платена сумата от 180,0лв., като неоснователни.

ПРОГЛАСЯВА за нищожна по иска на И.И.П., ЕГН ********** ***, срещу “СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.„Славянска” № 29, ет.7, на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с  чл. 146, ал. 1 ЗЗП, клаузата по чл.6.2 от Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г., сключен със “Сити Кеш” ООД,. сключен между И.И.П. и “СИТИ КЕШ” ООД, като отхвърля иска за прогласяване нищожност и на клаузата по чл.6.1 от същия договор, като неоснователен.  

ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.„Славянска” № 29, ет.7, да заплати на И.И.П., ЕГН ********** ***, СУМАТА от 184,40лв. (сто осемдесет и четири лева и 40ст.), представляваща  направени разноски за производството, по съразмерност.

ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.„Славянска” № 29, ет.7, да заплати на адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № ********** и адрес гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11, Сумата от 371,30лв. /триста седемдесет и един лева и 30ст./ - разноски по делото на осн.чл.38, ал.2 от ЗА представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство.

ОСЪЖДА И.И.П., ЕГН ********** ***, да заплати на “СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.„Славянска” № 29, ет.7, СУМАТА от 241,0лв. (двеста четиридесет и един лева), разноски за настоящото производството за юрисконсултско възнаграждение, по съразмерност с отхвърлената част от исковете. 

Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ОС Пазарджик в двуседмичен срок от съобщаването му на страните, а копие от него да се изпрати на страните заедно със съобщението.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:.......................................